Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (35) (Дилемата за заетостта)

3.3.2. Безработицата и социалната политика

Всички индустриални страни преживяват период на голяма безработица и техните правителства търсят всевъзможни начини да се справят с това нежелано положение. Програмите за активизиране на пазара на труда съдържат четири общи категории: да се мобилизира наличието на работна сила, да се повишават образованието и подготовката, свързани с упражняването на труд, да се развива желанието за активно търсене и да се създават нови работни места.

Първата насока — наличие на работна сила, представлява серия от програми, целящи да подобрят възможностите на хора, които трудно биха си намерили място на пазара на труда и биха останали без работа през целия си живот. Тук става дума за обучение на безработни възрастни и някои рискови групи, както и за специални мерки за безработните младежи и инвалидите. Друга част от стратегията е да се дават субсидии на частния сектор за наемане на работници или на хора, започващи собствен бизнес. Разходите в тези направления в индустриалните държави са се увеличили през последното десетилетие до около 0.5% от БНП, въпреки че разликите са значителни: англо-саксонците изразходват само една пета от парите, отделени от Швеция и Дания за тези цели.

Вторият момент — повишаване на квалификацията, е отнесен към отговорностите, поети от работодателите и държавната образователна система. В области, където ще се реши че образователните възможности се недостатъчни, политиката на пазара на труда може да играе съответстваща роля. Независимо от това, има една тенденция към засилване на елемента образование в политиката на пазара на труда, която има ефект в споменатото по-горе привличане на работна сила. Има страни където обаче бяха разработени по-широки схеми, които предвиждат обучение за възрастните независимо от това заети ли са или не, чиракуват ли младежите или са заети с други форми на обучение.

Третата част от тази програма цели развиване на процеси, при които търсещите работа и работодателите могат по-лесно да влязат във взаимен контакт. Това е довело до появата на нови методи, организационни промени или пренасочване на допълнителни ресурси за поддържането на нов вид отношения между двете страни. Службите по заетостта са гръбнакът на тази система и въпреки че те се занимават с всички работници и наематели на работна сила, дейността им е насочена главно към безработните, най-често към онези, които са били без работа твърде дълго време.

Последната категория — прякото създаване на нови работни места, е свързана или с намиране на временна работа, или с нормална заетост в обществения сектор или в организации с идеална цел. Тази твърде обща и ненасочена дейност е във видим спад през последно време. На нейно място идват дейности, които по-конкретно мобилизират възможностите за откриване на заплатени работни места. Общото виждане е, че създаването на работни места се оказва скъпо срещу доста съмнителен резултат. Независимо от това, ефектът е сериозен по отношение на индивидите, които често се нуждаят от специални условия на работното място и специфично обучение.

Няколко са проблемите, които влияят върху социалната политика и безработните. Освен несигурността в предприеманите мерки и техния успех или пък проблема със субсидирането на програмите за безработни, има и неяснота по въпроса за работната сила като дефиниция. Точното определение за работна сила изключва част от обществото, заинтересувана да прилага платен труд и не дава идеалната мярка за пълния потенциал на източниците на работна сила. Част от изключените хора се занимават с други производителни дейности като образование или доброволна работа; други може да не искат да работят при сегашните условия, а трети може да искат, но да не могат — поради здравословни причини или защото гледат родителите си. Особено висок е процентът на жените, незаети в производителен платен труд, докато при мъжете съотношението остава относително стабилно.

Въпросът за намиране на адекватно решение на проблема с безработицата винаги се свързва с противоречието, идващо от степента на регулиране на пазара на труда. След две десетилетия затягане на законодателната рамка и силно вмешателство на правителства и техните институции, схващането за общия пакет от правила започва да се променя. В началото на 80-те години — първо в САЩ, а после и в Обединеното кралство, започна една тенденция за ограничаване на вмешателството на официалните власти в пазара на труда. Тази тенденция впоследствие повлия на почти всички индустриални страни и има особено влияние върху Европа, където заплатите са високи, осигуровките също, но безработицата е голяма. Прави се сравнение със САЩ, където приходите се преразпределят по-неравномерно, минималните заплати са много по-ниски, бедността е по-разпространена, но безработицата е значително по-ниска от тази на европейските страни.

Групата по конкуренцията заявява, че „…европейският социален модел трябва да бъде основно преразгледан и модернизиран, за да може да се справи с основните икономически, социални и демографски промени, настъпили в световната икономика“. Ние подкрепяме това виждане с цялата си душа, но не считане, че само европейският модел подлежи на основен ремонт: повечето страни в света, включително САЩ, ще трябва да нанесат основни корекции на техните модели. Докато въпросът за това докъде трябва да се месим в пазара на труда и дали това е политически въпрос, включващ редица морални и философски аспекти, които не могат да намерят математически израз, проблемът с текущата безработица има значение, което не може да се оспори. Този проблем не е „в ляво“ или „в дясно“, нито пък е европейски или американски. Ефективното му решение ще изисква нови подходи, теории и тяхното прилагане.