Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (11) (Дилемата за заетостта)

2.1. Адам Смит и неговата „Богатството на народите“, Дейвид Рикардо и Джон Стюард Мил

„Богатството на народите“ излиза през 1776 г. Великият труд на Смит дава началото на нова ера в икономическото мислене, която наричаме „класическа икономика“. За първи път биват обединени в единна теория вижданията и идеите на редица схоластици, физиократи и меркантилисти — появява се единна система. Талантът на Смит не е нито в оригиналността на неговите идеи — той заимства от трудовете на Томас Мун, Уйлям Пети, Ричард Кантилън и най-вече от Дейвид Хюм, нито в техническото му изложение — той няма виртуозността на други писатели при разработването на нови техники за икономически анализ. Заслугата на Смит е в способността му да подбира най-обещаващите идеи за тогавашното време и да ги обедини с голяма мъдрост в една разбираема система, която за онова време е била невероятно близо до реалността. Тази система набляга най-вече на икономическия растеж и описва най-важните страни на функционирането на икономиката. Вниманието, което Смит отделя на икономиката и нейното значение, води до създаването на отделна дисциплина, влияла по-късно на всички политици. Освен Смит, единствено Маркс и Кейнс са имали подобно влияние върху общата икономическа политика.

Другите двама изключителни представители на класическата икономическа школа са Дейвид Рикардо („Принципи“, 1817 г.) и Джон Стюард Мил („Принципите на политическата икономия“, 1848 г.). И двамата доминират икономическото мислене по онова време — Рикардо в началото, а Мил до края на 19 век.

Общото между тях е, че те са за свободните, нерегулирани пазари, максималната индивидуална свобода, грижата за икономическия растеж, макро-ориентиран, но обогатен с културни, политически и социални фактори, както и в схващането им за върховенството на пазарните сили. Класическата икономика е икономика на производствения капитализъм в края на Индустриалната революция. Както при меркантилистите — основният принцип е в търсенето на начин за по-ефективно увеличаване на националното богатство.

Адам Смит вярвал, че човеците са рационални и че трудът им цели преди всичко задоволяване на личния икономически интерес. Той приемал, че конкурентните пазари съществуват и че в рамките на тези пазари производствените фактори се движат свободно за да увеличават икономическата си стойност. Централен момент в неговата теория е презумпцията, че всякаква предварителна договореност между хората би била по-неефективна при решаването на противоречия и конфликти, отколкото свободните природни процеси.

В тези рамки личният интерес на всеки рационален индивид и неговото желание да печели ще подтикват развитието на обществото. Капиталистът наблюдава пазара и произвежда търсени от консуматорите стоки с цел да увеличи приходите си. Конкуренцията между отделните производители ще доведе до произвеждането на стоки на цена, която ще даде на производителя такава печалба, с която да може да покрие разходите по различните фактори на производството. Ако печалбите са над нормалните за даден пазар, други фирми ще навлязат в дадения сектор, с което ще се упражни натиск върху цените, свеждайки ги до нормалните нива, при цената на самото производство, допълнителните свръхпечалби са невъзможни. Процесът на търгуване на различните производствени фактори, където по-производителните фактори се продават скъпо, ще канализира труда и земята в производство, което е най-продуктивно. Консуматорите насочват производството чрез техния избор, който ще вдига и сваля цените, а оттам и печалбите. Процесът води до задоволяване желанията на консуматорите при най-ниската социална цена без предварително държавно планиране. Според Смит, в края на краищата цените на свободния пазар ще се изравнят с производствените разходи.

Анализирайки богатството на народите, в уводните си бележки Смит казва: „Годишният труд на всяка нация е фондът, който задоволява всичките житейски нужди, които нацията консумира годишно и който се състои или от непосредствения резултат на този труд или от онова, което е закупено от други нации срещу същия този резултат“.^[1] Богатството, следователно, е годишният приток на стоки и услуги и, за разлика от убеждението на меркантилистите, нещо различно от акумулирания фонд от ценни метали. В неговата мисъл се вижда ролята на износа и вноса и тяхната взаимовръзка, защото първият се счита за финансов източник на втория. В мисълта прозира и схващането, че целта на всяка икономическа дейност е потреблението, която разчита на труда като основен производствен фактор, а не на земята — както твърдят физиократите.

Според Смит, богатството на една нация зависи от производителността на нейния труд и делът на трудещите се, заети в материалното производство. Икономиката автоматично постига пълна заетост на ресурсите си и така само способността на нацията да произвежда стоки и услуги може да бъде обект на изследване. Тази способност се развива чрез разпределението на труда, обяснено от Смит с неговия известен пример за производството на карфици.

Разпределението на труда зависи от натрупването на капитала и размера на пазара — т.е. възможността да се продадат повече стоки и услуги. Интересно е да се види как перспективите за производството се ограничават от акумулирания капитал в теорията на Смит. Понеже има доста време между началото на производствения процес и продажбата на готовия продукт, работниците имат нужда от консумативни продукти (капитал), с които да поддържат живота си по време на производствения процес. При една проста икономика, концентрирана върху производството, разделението на труда е ниско, въпросното време е кратко и нужният капитал — незначителен. С усложняване на производството времевата пауза се увеличава, а оттам и нуждата от увеличаване на капитала.

Основна функция на капиталиста се явява съкращаване на промеждутъка между началото на производствения процес и продажбата на готовата продукция. Чрез отклоняване на труда от непосредственото производство към създаване на стока, което позволява увеличаване на производителността, богатството на народа се увеличава. Ефикасното управление на стоката зависи най-вече от съществуването на ефективна обменна система. Монетаризирането на икономиката по време на индустриалната революция предоставя именно такава система на обмен, при която парите могат да се пестят и да бъдат трансформирани в капитал — и обратното. Формирането на капитала е ключовото, логистично решение за мобилизирането на човешките ресурси за развитието на една модерна манифактурна индустрия. Онова, което Смит първоначална пренебрегна — капиталното натрупване на средствата за производство — започна да става все по-важно, успоредно с нарастването на изискванията за все по-прецизни и „рафинирани“ средства за производство.

И така, капиталистите предоставиха нужния капитал, а работниците — нужния труд. Само комбинирането на тези два фактора можеше да доведе до увеличение на производителността, а оттам и на богатството. При прединдустриалното общество икономическите продукти бяха резултат на „лично, самостоятелно производство“ и стояха извън системата на обмен. След това и по време на индустриалната революция ключовата производствена активност става заетостта в модерния смисъл на думата. Номер „едно“ в икономиката става платеният труд.

Хората с готовност се „мъчат и потят“ в процеса на труда с цел да задоволяват „нуждите, потребностите и желанията на живота“. Смит решава, че хората така или иначе ще търсят начин да намаляват това усилие и така „даже обикновените работници“ естествено „ще насочат вниманието си към намиране на по-лесен и достъпен начин да упражняват този труд“. Естествено, оттук следва изобретателността и подобряването на качеството на машините, както и разделението на труда като естествен и необходим процес.

Последствията от „разделението на труда“ се изразяват в зависимостта между хората по отношение „нуждите и удобствата на живота“ в едно по-сложно общество. Именно чрез разделението на труда усилията им са по-специализирани, по-краткотрайни и по-ефективни. Ползата от ползването на машини насърчава изобретателността и увеличаването на производството. Последното се оценява като полезно за цялото общество, но е резултат от кумулативния ефект на индивидуални усилия. Интересно е, че Смит не вижда, че разделението на труда повишава квалификацията на работниците — той не мисли, че това е въпрос на лична гордост. Подходът му е изцяло утилитарен.

Смит е изпитал значителни трудности при опита си да обясни как се е появило разделението на труда и как е залегнало то като „принцип“ в естествената независимост, но и взаимозависимост между човешките същества. Разделението на труда едновременно произхожда и подтиква въпросната взаимозависимост, но тя няма да действа, ако хората разчитат на своята доброжелателност, а не на личния си интерес. Чрез търгуването и обмена, който произтича от него, индивидите могат да получат нужната им помощ чрез ангажирането си с нуждите на други. Разделението на труда, следователно, се появява от човешкия стремеж да „продава, обменя и купува едно нещо срещу друго“, а не толкова „да проявява човешка мъдрост в този процес“. Иначе изолираният индивид трябва да разчита на други да го осигурят с онова, което му е нужно, и трябва да се пазари с тях, за да го получи. Така различните форми на социална зависимост конфронтират индивида само като средство за задоволяване на частните му нужди — като някаква външна необходимост.

Разделението на труда за Смит стига дотам, докъдето позволява пазарът. Вярно е, че разделението на труда увеличава производителността, но тя пък стига до свръхпроизводство, защото онова, което клиентът иска и може да консумира, си има своите граници. Натрупаните излишества ще се ползват за обмен срещу труда и стоките (продукцията) на други членове на обществото.

Произвеждането на продукти в излишество разширява пазара и увеличава търсенето на труд — нещо полезно и за най-бедните членове на обществото. Така богатите „…биват водени от една невидима ръка, която дистрибутира по същия начин нужното в живота, както би станало, ако земята бе разделена на равни части измежду всички жители, та без нарочно намерение и без дори да го знаят, те помагат на обществото и дават продукти за развъждането на живите същества“.^[2] Този пасаж на Смит не показва как обществеността и частният труд работят заедно за увеличаване на националното богатство чрез един разширен пазар, който може веднага да бъде изконсумиран. Създаването на богатството зависи от труда — труд, който е все по-специализиран, на не се оценява по това му качество. Единствената му стойност е обменната цена — т.е. трудът става синоним на платената заетост.

Смит не е много точен по този въпрос — той не прави ясна разлика между относителни цени, общо ценово ниво и промените в жизнения стандарт. Историците, занимаващи се с икономика, отдавна спорят дали Смит въобще има трудова теория за стойността и цената. Той прилага една трудова теория за стойността към една твърде примитивна икономика, а по отношение на модерната икономика той упорита се държи за теорията за цената на производството (производствените разходи). Според Смит, общото ценово ниво може да се измери в злато, сребро или царевица. За да обясни промените в жизнения стандарт, той формулира една субективна теория за „трудовата незаетост (неполезност)“.

Теорията за стойността на Смит е базирана първо на цената на конкретен продукт, обясняваща характера на „частичното равновесие“. Обяснението зависи от едно важно условие: съществуването на „обикновени“ или „средни“ проценти на печалбата, заплати и рента в даденото общество и в дадена година. Той прави разлика между „естествената“ цена, която покрива производствените разходи и дава средна печалба, и „пазарната“ цена, която зависи от колебанието на „търсенето и предлагането“. Наблюдава се конвергенция между двете цени с времето — естествената цена се оказва равновесната цена, при която ренти, печалби и заплати са на „обикновеното“ си или средно ниво.

След като обяснява „частичното“ равновесие Смит отива към „общото“ равновесие. С него той описва необходимите условия, предопределящи икономическия баланс или равновесие. То се постига, когато всяка отделна стока се продава на естествената си цена и всеки производствен фактор (има се предвид работник) получава „естествената“ си заплата. Вижда се тенденция да се преместват ресурси вътре или между фирмите. Там, където необходимите условия не се задоволяват съвсем естествено, те ще бъдат възстановени, понеже предлагането на стоки отговаря на търсенето — на естествени цени. Същото е валидно и при цената на труда, която ще се върне на естественото ниво на заплащане. Изгубването или възобновяването на състоянието на „еквилибриума“ зависи от интереса и действията на производители и консуматори. Това е и най-добрият пример за това, че Смит подчертава „взаимозависимостта“ и „невидимата ръка“ като движещи сили в този процес.

Теорията за стойността, представена така, заслужава внимание. Смит приема съществуването на обикновени или средни заплати, печалби и ренти, валидни в дадено общество годишно. Това показва, че той е виждал икономиката като някаква статична система, състояща се от дадена стабилна система от фактори, както стабилно и постоянно търсене на тези фактори. Теорията му предполага и стабилна възвръщаемост, която влияе на продажните цени на стоките, и проценти, върху които индивидуалният продавач няма никакъв контрол.

Състоянието на равновесие се идентифицира от цената, която пък се детерминира от законите на търсенето и предлагането. Ценовото равновесие се счита за постижимо при положение, че пазарната информация е точна. Ако тя не е адекватна, появяващата се несигурност на пазара ще бъде компенсирана с научни познания и напредък. Пазарът произвежда цени, при които търсенето и предлагането се срещат. Той е емпирично идентифициран и измерим и определя цената на продуктите, които са произведени. Стойността се измерва със сумата пари, необходими за закупуването на продукта.

Смит и неговата школа признават, че цените се определят от съотношението между търсенето и предлагането, но не правят специален анализ на търсенето. Според тях, търсенето е дадена величина в даден момент и подлежи на промяна с времето. Разбирането за търсенето е като график, което означава, че ниските цени ще породят по-засилено търсене, а високите цени ще го ограничат, което тогава не е било известно. Поставянето на законите на търсенето и предлагането в центъра на икономическата теория поставя парите в центъра на икономиката. Цената на произведените продукти се измервала с пари плюс труда, нужен за производството им. Капиталът бил нужен по начин, по който не са имали нужда от него преди Индустриалната революция цели да се засили търговията и да се достави капитал за инвестиране в нови и все по-различни видове производство. По-късно банките започнаха да играят ключова роля в този процес, като предлагаха една по-ефективна структура на организиране и насочване на спестяванията и инвестициите, и по този начин бе изпреварена една традиционна система, разчитаща най-вече на самофинансирането.

Повечето от стоките, необходими за живота на хората вече трябвало да се купуват, защото те не били произвеждани от семейства, можещи да се самозадоволяват — т.е. семейства в земеделско общество. От Аристотел насам се е правела разлика между две различни видове цени: цена за ползване и цена за обмен. За класическите икономисти обменната цена съвпада с естествената. Цената за ползване според Смит е задължително предварително условие за появата на обменната цена. Смит обаче успял да забележи онзи „парадокс“, признат доста по-късно, че най-ценните неща — като храна и инструменти са евтини, а такива, като диамантите например, са много по-скъпи.

Никой не би предложил цена — т.е. да даде нещо полезно (опортюнистична цена) за нещо, общо взето, безполезно. Ще се появи обменна цена в момента, в който се появи някаква степен на полезност на дадената стока. Степента на тази полезност обаче няма да определи цената на продукта, понеже тя се определя от производствените разходи, притиснати от конкуренцията. Трябваше да минат още сто години, за да се разреши „икономическият парадокс“ чрез субективната теория на цената, разработена от Джон Хикс, в която се връзва обменната стойност и цена със степента на стойност в процеса на употребата. Дори и тогава стойността не бе обвързвана с употребата на даден продукт за период от време, включително всички действия от периода на изследванията до крайната реализация.

Писанията на Джон Стюард Мил хвърлят доста светлина върху сложността на този проблем. Той признава че продуктите имат „приложна“ стойност, но поддържа тезата, че тази стойност е включена в пазарната цена на продуктите, така че няма никаква нужда този въпрос да се обсъжда повече. Това може лесно да се възприеме, ако мислим за икономика, оформена от Индустриалната революция, при която наличността на продукти или система е най-важното — неговото експлоатационно представяне по-нататък се считало за вторично. Само на това сравнително просто нива експлоатацията на продукта може да се счита като „вградена“ в него. Обслужващата икономика започва оттам, където тази априори установена характеристика на обекта се отделя от продукта или самата система, които имат нужда от допълнителни услуги през периода на тяхната експлоатация.

Смит и другите класически икономисти като Рикардо не можаха да решат въпроса за заетостта. Независимо че основната им грижа бе икономическият растеж, те не дават обяснение защо съществува безработицата. В действителност те приемаха, че всеки, който иска работа или си я има, или може да получи такава без никакви усилия. Изправен пред аргумента на Томас Малтус, че може да се получи свръхпроизводство, водещо до безработица, Рикардо рязко отсича, че това е невъзможно и привежда като пример закона на Сей от 1803 г., че „предлагането създава собственото си търсене“. „Законът на Сей“ обаче не обяснява, какво се казва с фразата „предлагането, винаги имащо готов пазар“. Учени като Сей — както и класическите икономисти — са считали, че предлагането винаги ще намери пазар просто защото по тяхно време беднотията е била нормалното състояние на обществото. Те не са разбирали, че търсенето, при това платежоспособното търсене, трябва да се създава, нито пък са разбирали, как това може да стане не за друго, а защото по онова време масово търсене и масово предлагане просто не е имало. Последните две явления са характерни чак за началото на двадесети век.

Класическите икономисти са мислили, че процесите, които водят до появата на дадена стока на пазара са онези, които ще доведат приходите, с които стоката ще бъде закупена. Крайната цена на дадена стока е равна на вложените материали и труда плюс печалбата на манифактуриста. Доставчикът на суровините, производителят и работникът взети заедно, правят точно онази сума пари, която е нужна за закупуването на продукта. Вярното за една фирма е вярно и за всички останали: създава се достатъчно приход, за да се закупи всичко произведено. Свръхпроизводството просто е „невидимо“ за тези икономисти. Дори и когато капиталистът реши да спести част от печалбите си, той не ги държи някъде „скрити“, а инвестира в сгради и машини. По всяка вероятност, твърденията на Рикардо са били верни за времето си, след като банковото кредитиране е било в зародиш и не е имало организирана стокова борса за набиране на капитали. Наистина, повечето производители са финансирали инвестициите си от собствения си джоб.

Наблюдавайки процъфтяващата търговия навсякъде и раждането на поредица съвсем нови производствени дейности, Адам Смит чрез своята книга за богатството на народите се е опитал да се пребори с невероятната беднотия на сънародниците си. Той ясно е видял, че независимо от земеделския характер на повечето стоки на тогавашния пазар онова, което повечето негови съвременници са считали за маргинално, е ключовото производство към бъдещето — манифактурната производствена система, базирана на инвестирането и, следователно, вързана към монетаризацията на икономиката. Имайки пред вид този приоритет, по-голямата част от литературата, занимаваща се с производствената заетост до началото на нашия век, концентрира вниманието си върху производствената заетост като вид заплатена дейност в рамките на индустриалната производствена система. Това е бил главният път към прогреса. Всичко останало и особено услугите и всички системи на самозадоволяване и потребление са били считани за социално легитимни, на очевидно вторични спрямо основната цел. Кралят на икономиката са парите.