Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (62) (Дилемата за заетостта)

4.11.4. Допълнителна работа за хора над 60-те

Първо сме задължени да опровергаем едно широко възприето недоразумение: старите работници допринасят по един положителен начин за успеха на техните работодатели и не са само товар, както често считат по-младите. По въпроса е изписана доста хартия, четенето на която ни убеждава, че старите работници имат сериозен принос в бизнеса. Те имат опит, може да им се вярва, трудолюбиви и ефективни са в действията си; мислят преди да действат и показват изработен колективизъм в работата. Освен това, те като че ли са по-гъвкави по отношение на нови задачи и промяна в трудовите условия от по-младите им колеги. Тези положителни характеристики на старите работници могат и трябва да бъдат експлоатирани не само до пенсионна възраст — 60 години в повечето страни и по-нататък. Продължителността на живота и подобреното здравеопазване биха позволили един такъв подход.

Основен проблем при наемането на стари работници е проблема за заплащането „за стаж“. По традиция, по-старите работници са по-скъпи от младите им колеги, които фактически субсидират високите им заплати. Оттук и ситуациите, при които старите получават заплати, не съответстващи на ефективната им производителност, с което карат работодателя да търси начин да се освободи от тях, а в случаи на масови съкращения да освобождава старите с „предимство“. Положението е още по-сложно в страни, където пенсиите растат с възрастта и старите работници стават още по-скъпи.

Независимо от това, наблюдава се тенденция към заплащането на този труд на база показатели — най-вече в англосаксонските страни. Става дума за конкуренция между старите работници. Временната трудова заетост в този смисъл може да допринесе за трансформирането на една система на заплащане на труда, защото с преминаването на „частична“ пенсия ще облекчи финансовото ограничение и за работника и за работодателя.

Според EBPI^[1] сегашното разпределение на приходите за стареещото население не отразява тенденцията за увеличаване на приходите от временна трудова заетост. Данните за 1994 г. показват, че със своите 44% от общия доход социалните осигуровки са най-големият източник на доход, следван от пенсиите и пенсионните планове със своите 20%. Спечеленото от труд — около 15% е дори зад доходите от активи, изчислени на 17%. Лекото повишаване на приходите от заработка, някъде към 13% през 1984 г., трябва да се оценява с много внимание, защото говорим за един предишен спад от онези 21%, отчетени през 1974 г. Във всеки случай, това е слаб признак, че нещата все пак се променят.

Въпросът за „постепенното пенсиониране“ като част от установените „три основи“ на обществената осигурителна система и като израз на личния избор и предпочитание е тясно свързан с частичната трудова заетост. Даже и в страни като Германия, Франция или Япония, където традиционното схващане за частичната заетост доминира в мисленето от твърде дълго, нещата видимо се променят. Особено желанието на хората над 60 години за един „по-гъвкав“ живот са допринесли за търсенето на „по-гъвкави“ трудови дейности.

Засега опитът с въвеждането на частична трудова заетост като начин за „постепенно пенсиониране“ дава добри резултати. Първоначалните организационни проблеми се преодоляват относително бързо и инвестициите в допълнителните административни, планови и други разходи се намаляват чрез ограничаване на самоотлъчките, увеличената гъвкавост, подобрения трудов морал и производствен ръст. Трябва да се отбележи, че ограничеността в мисленето като че ли е най-голяма пречка пред заработването на допълнителни средства от стария работник, особено когато той е на „следпенсионна“ възраст. Хората като че ли са твърде скептични към такава работа, особено когато не са я практикували, но там, където тя е станала практика, всички я възприемат положително. Същевременно младите печелят много от настойничеството на хора с богат опит, които иначе те е биха и познавали.

Понеже ползата от допълнителната частична работа за възрастните дава повече приходи в сравнение с разходната част, структурно и медицински погледнато няма пречки пред удължаването и разнообразяването на „работния“ живот на човека. Практиката показва, че онова, което може да се свърши от временно работещите, е доста повече от работата, която се върши сега.

ПРОТИВОРЕЧИЯТА

14. Стареещо или подмладяващо се общество

Критерият, по който оценяваме положението на индустриалната революция, е удължената продължителност на живота.

Често обясняват този феномен с помощта на стария начин на мислене. Казват, например, че обществото „старее“. Ако с това искат само да кажат, че хората сега живеят по-дълго, отколкото преди 50 години, изискването би било приемливо. Сам по себе си обаче изразът „стареещо общество“ заблуждава. Първо, трябва да отчетем, че имаме удължаване на жизнения цикъл, в сравнение с който ужасите на войни и естествени и създадени от човека катастрофи са незначителни. Второ, трябва да се види, че онова което наистина „остарява“ е самата представа за възрастта — прочитаме част от европейската литература от минали векове, за да разберем как са се чувствали някога хората „само“ на четиридесет годишна възраст. Началото на умственото и физическо остаряване е избутано много назад — на 40, 50 или 60 годишна възраст сега ние сме много по-млади, отколкото бихме били, ако живеехме само преди сто години. Следователно, нашите общества стават по-млади, защото живеем по-дълго.

Невъзможността да погледнем на ситуацията по този начин може да доведе до катастрофални резултати: от една страна, ние маргинализираме твърде рано една значителна част от населението (хората над 60), а от друга бързо капитулираме, когато водим политически спор — колко трябва младите да плащат за старите. И в двата случая виждаме, че сме влезли в задънена улица.

Трябва да обърнем самата предпоставка: „старите“ сега са „по-млади“ и понеже „стойността“ на човешките същества е в тяхната способност да създават, ключовото социално и политическо предизвикателство на идните десетилетия ще бъде в това, до каква степен дадено общество ще успява да ангажира в полезен труд хората на възраст между 18 и 78 години. Вече има определени признаци, че нещата вървят в тази посока, въпреки че картината — в глобален план — съвсем не е хомогенна.

Приносът на индустриалната революция е в подбора на „спечелилите хляба“ (платените работници) сред обществото, но този принос се предизвиква от необходимостта. При обслужващата икономика, където стойността на производствените дейности от всичките три вида (платен труд, самозадоволяване и доброволен труд) се признава, ние няма да се нуждаем от отделяне и маргинализация на жените, на младите и пенсионерите — нещо типично за индустриалната революция. Сега ще си поставим за задача изграждането на едно динамично, интегрирано общество, в което стойността на индивидите се оценява по техните творчески действия и потенциални възможности.

Това разбиран за човешкия потенциал бе ключовият източник на вдъхновение за Аурелио Печеи, когато той създаде Римския клуб. Разбирането му за човешките стойности придоби известност и спечели признание даже измежду някои класически и неокласически настроени икономисти. Именно представата за човешкия капитал отвори пътя за развитието на идеята, че стойността се произвежда от страна на предлагането.