Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (15) (Дилемата за заетостта)

2.4.2. Методология на неокласическия икономикс

Неокласическият икономикс е свързан с трима големи мислители: англичанинът У. Стенли Джевънс, австриеца Карл Менгер и най-вече с швейцареца Леон Валрас. Независимо един от друг тримата съставят онова, което наричаме модерната наука „икономикс“. Докато класическите икономисти не са обръщали внимание на търсенето и не са си представяли, че то се променя, последните въвеждат система за анализ, която събира и синтезира и търсенето, и стойността като елементи в една обща рамка. Ключовият момент в тяхната теория е потребителната стойност, оценката на поведението на консуматорите съобразно предпочитанията им и как тези предпочитания се трансформират в търсенето на стоки.

Именно концепцията за маргиналната потребителна стойност даде липсващото звено в иначе пълната теория за пазарния механизъм. Икономиксът на Валрас бе кулминацията на първата част на това движение, понеже именно той открива как да се анализира икономиката като цяло: пазара на труда, земята и стоките трябва да бъдат в едновременен и общ еквилибриум. Това понятие за общо равновесие виси над главите ни и сега, тъй като много икономисти вярват че крайната цел на всяка теория е да обясни реалността в и като състояние на еквилибриум и сигурност.

Докато класиците подчертаваха значението на недостига на земя в процеса на икономическия растеж, неокласическата позиция е друга, понеже предвиждането за „свършване“ на наличната земя не се сбъдна. Основните сили, детерминиращи икономическия растеж са вече акумулирането на капитал — феномен, за който говорихме в главата за Маркс, плюс развиването и прилагането на нови технологии. Моделът на неокласиците е отрязък от реалността, където на входа са два елемента — капитал и труд, а на изхода един хомогенен продукт. В този контекст капиталът е всеки трайно произведен продукт (стока), която се използва в производствения процес за произвеждането на друга стока (продукт).

Нека погледнем върху действието на неокласическата система по-внимателно. Неокласицизмът, или „икономиката на предлагането“ цели увеличаването на истинското производство в съответствие с търсенето, признавайки едновременно, че търсенето е базирано на потребителната стойност. Подходът предполага също, че оставена сама на себе си, икономиката се стабилизира при пълна заетост или по-скоро онова, което неокласиците са решили че е „пълна заетост“. Агентите, или бизнесмени, работници, домакинства оптимизират действията си като „хомо икономикус“, което означава, че те взимат рационални решения за възможните действия, които могат да предприемат и да следват тези действия докрай последователно. Пазарите изчистват нещата, в смисъл, че всички цени, включително цената на труда, се настройват да уравновесят търсенето и предлагането. Така става ясно защо не може да има повече предлагане или търсене от необходимото — на продукт или производствен фактор, включително труд.

Понеже икономиката е самостабилизираща се, ролята на правителството е неутрална. Всяка негова интервенция би причинила дестабилизация. От гледна точка на фискалната политика правителството или ще трябва да балансира бюджета, или да поддържа стабилно отношение между бюджетния баланс и брутния продукт, поддържайки, същевременно, неутрална монетарна политика. Политиката наистина трябва да е неутрална, понеже парите в кеш или банковите депозити по обем имат фиксирано съотношение спрямо прихода. Ако паричната наличност се увеличи по решение на централното правителство, икономическите агенти ще прехвърлят част от излишъка към финансовите активи, стоки или услуги с цел да възстановят търсенето „пари — приходи“. Други активи — като имущество и трайни консумативи — се оценяват като заместители на парите. Така увеличаването на обема на паричната маса в оборот води до увеличаване на брутния продукт, но в смисъл на цени, а не на реална продукция.

Аргументът, че повишаване на паричната наличност не води до увеличение на производството лежи върху схващането, че икономическият баланс означава пълно използване на ресурсите и, следователно, максимум производство. Неокласиците отричат позицията на Кейнс, че единственият заместител на парите са финансовите активи и че увеличаването на паричната маса влияе върху брутния продукт индиректно като намалява лихвените проценти, които могат да влияят върху инвестирането и, може би, на потреблението. Увеличението на паричната маса увеличава инфлацията, а не заетостта. Икономиката се „самостабилизира“ при пълна заетост, което означава (ползваме фразата на Милтън Фридман) „естественият процент безработица“.

Пазарът на труда действа като всеки друг пазар в смисъл, че се управлява от закона за търсенето и предлагането, доведени до баланс чрез ценови механизъм. Пресечната точка между кривите на предлагане и търсене определят истинските заплати и нивото на заетостта. Това се нарича пълна заетост, защото всеки, който иска да бъде на работа при истинското ниво на заплащане, определено от пазара, е нает. Остатъчната безработица е доброволна — неволна безработица не съществува. При естественото ниво на безработицата — и само при него — инфлацията е стабилна и е може би нулева. Стабилна е именно при тези условия, защото истинският процент на инфлация е равен на очаквания.

Ако правителството се опита да намали безработицата под естественото й ниво като увеличава ефективното търсене чрез намаляване на данъците, увеличаване на обществените разходи или намаляване на лихвените проценти, така че търсенето на стоки и услуги да се увеличава — а оттам и търсенето на труд — това ще доведе до увеличаване на заплатите. Това ще бъде интерпретирано като увеличаване на реалните приходи след като се очаква нулевата инфлация да продължи.

С покачване на инфлацията, в резултат на правителствените действия, реалните доходи започват да падат и работниците решават, че няма смисъл да се борят за работните си места. Безработицата отново започва да се покачва, но инфлацията също расте поради покачването на заплатите. Това е така, според неокласиците, поради действието на закона за намаляване на мащаба на печалбата. С увеличаване на производството единицата продукт поскъпва, качват се и цените, ако ще трябва да се подържа някаква норма на печалбата. Инфлацията не намалява, защото икономическите агенти очакват инфлацията да расте и взимат предвид тези рационални предвиждания при непосредствените си икономически решения.

Правителството не може да влияе ефективно върху истинските променливи като производителността, заетостта и безработицата твърде дълго. От гледна точка на макроикономическата политика правителствата трябва да се ограничат само с балансирането на собствените си бюджети и да наблюдават стабилното снабдяване с пари. Икономиката само ще се успокои на естественото ниво на безработица, растежът ще се подсигури до възможното ниво поради увеличението на производителността и инфлацията ще е стабилна. Ако при това положение естествената безработица остане на неприемливо високи нива, то тогава единствената възможност за правителството е да се намали самото естествено ниво, което може да се постигне единствено чрез мерки, свързани с предлагането — особено онези, чиято цел е да освободят трудовия пазар, като го направят по-подвижен. Обикновено тези мерки включват намаляване на облагането и ограничаване на социалните осигуровки, като по този начин се намалява ефективността на колективното търгуване, както и сковаността на пазара на труда — скованост, идеща от профсъюзите — като се увеличава географската и професионална мобилност.

Според този модел, базиран на акумулирането на капитал и на труд, икономическият растеж се насърчава чрез „задълбочаване“ на капитала. Става въпрос за процес, при който акумулираният капитал на единица работник се увеличава с времето. По този начин би трябвало да се увеличава производителността, като се увеличава производството при влагането на еднакво количество труд. Процесът на „задълбочаване“ на капитала за дадено технологично ниво, растящото инвестиране в средства за производство намаляват печалбата върху капитала, т.е. истинската норма на печалбата. Това е така, защото най-продуктивните инвестиции се правят най-напред, а по-нататък следват инвестиции с прогресивно намаляваща производителност.

Интересно е да се отбележи, че в тази теория трудът се детерминира както от сили извън икономиката, така и от вътрешноикономически сили. Заплатите обаче се определят само и единствено вътре в системата, защото те могат да растат успоредно само с процеса на „задълбочаване“ на капитала. Това е пряк резултат от факта, че работници, които работят с повече капитал, произвеждат по-висококачествена стока. Конкурентните заплати се увеличават успоредно с маргиналната трудова производителност; „задълбочаването“ на капитала и нивото на заплащане са пропорционални един към друг. С времето може да стигнем до фаза, където процесът на „задълбочаване“ на капитала е приключил, истинските приходи са постоянни и лихвените проценти — стабилни. Тази стагнация на икономическия растеж може да дойде с високите заплати и поставя точка на всяко по-нататъшно порастване на приходите и на производителността на труда.

Според теорията тази фаза се преодолява чрез въвеждането на нови технологии, резултат на изобретения и иновации. Именно те са импулсът за постигането на нова икономическа активност, при която същата група от фактори на входа ще доведе до по-голям или по-качествен продукт на изхода. Така науката и технологиите са определени като крайните гаранти за неограниченото предлагане.