Някои политически и икономически фактори биха били центъра на нашето внимание, ако бяхме в състояние да се справим с тях. Това обаче е трудно, защото производственият процес не можа да стане достатъчно подвижен, независимо от технологическия процес. Много икономисти, които защитават „предлагането“, постъпват именно така. За съжаление нещата не седят така, защото те приемат желаното за истина — че икономическото развитие може да се отдели от закона за намаляващите приходи чрез непрекъснато обновление и въвеждане на нови изобретения в производството. Това си остана само една мечта.
Всички събития и процеси в науката и човешкия живот са обекти на закона за намаляващите приходи. Единственото изключение, което повечето икономисти приемат като даденост, е самото технологическо развитие, за което се счита, че е освободено от подобни ограничения. Много икономисти стигнаха дотам да твърдят, че пазарните условия са дали подтика и възможността да правим нови технологични открития независимо че с въвеждането на технологии, базирани на научни открития, процесът остана до голяма степен екзогенен.
Ако бяхме попитали икономистите и индустриалците, какво технология биха желали да бъде разработена през 1973 г., те без съмнение щяха да посочат технология, която да замени петрола или поне да намали изразходването му. Това не стана, а инфлацията стигна космически величини. Вместо това започна бързото развитие на компютърната техника и информатиката — неща, които през 1973 г. все още се считаха за лукс. Трябваше да минат десет години на ограничено снабдяване с енергия, за да може светът да се настрои към новите условия. В този момент обаче стремежът към икономически растеж, характерен за периода 1947–1973 г. бе вече значително отслабнал.
Този парадокс е известен от предишни доклади на Римския клуб и особено от „Диалог върху богатството и благосъстоянието“. Става въпрос за следното:
Описват рая като място, където хората живеят в щастие и са напълно задоволени с всичко, което им е нужно. Не се иска никакъв труд от тях; те не трябва да полагат никакви усилия, така че икономическата активност в традиционния смисъл на думата не съществува вече. Непосредственият резултат от всичко това е че няма да се изплащат заплати и че безработицата става обща.
Индустриалните технологични процеси и тяхното усъвършенстване ни приближиха към този рай. Наистина, увеличаващата се производителност при производството на стоки (в електрониката, например) е реален пример за падането на производствените разходи. Екстраполирането на тази тенденция върху индустриалното производство като цяло може да доведе до резултат, при който, от една страна, ще има изобилие, а от друга, нула заетост и нула наличие на пари.
Както се вижда, пътят към рая започва да прилича на път към ада. Това пък е пример за рационалното, водещо до възможно най-нерационалните ситуации.
Вторият момент, засягащ сковаността на предлагането, се свързва с обстоятелството, че увеличаването на производителността на труда в производствените системи вече не следва описаната по-горе тенденция (пътя към „рая“). Истината е, че ако от една страна, производствените процеси се развиха успешно, от друга, те трансформираха световната индустрия в системи, при които услугите от всякакъв вид достигат до 80% от всички икономически и финансови ресурси и насочването им. Ключовите действия за успешното съществуване на едно производство се наричат „изследвания и развитие, ремонтни системи, поддръжка, контрол върху рисковете, финансови дейности, ремонтни системи, мониторинг, дистрибуция, отпадъчни технологии“ и т.н.
Така системите, произвеждащи материални продукти, отстъпиха на системи, в които се ползват все повече услуги не само преди непосредственото производство, но също и по време на самото производство и особено при ползването на дадения продукт. Процесът стига до края: рециклирането на отпадъците или тяхното унищожаване. Логиката на ценовата система на пазара е променена из основи. Цените вече не се определят в даден момент във времето и в пространството и не са резултат от баланс между търсене и предлагане. Те включват разходите по производството на продукта, неговата експлоатация и процесите рециклиране или унищожаване.
Така ключов момент в производствените процеси стана „управлението на рисковете“ — и не само в производството. „Управлението на рисковете“ е ключова дума в процеса на натрупван на богатство и на целия социален живот, а причините за това са две. Първо, благодарение на технологическия напредък и способността на обществата да се организират по-добре, катастрофите в много части на света са твърде рядко явление, но поради струпването на огромни маси народ, качеството на технологиите и тяхната взаимозависимост отрицателните резултати от всеки технически провал могат да се окажат твърде скъпи и с дълготрайни последици. Системата на разпределение и дистрибуция на петролните продукти и торове, и сумите разменяни в този бизнес, са толкова големи, че съвсем малки отклонения увеличават „летливостта“ на системата до опасни граници. Така че управлението на риска е в основата на всеки управленски проблем сега. На второ място, трябва да се подчертае, че самата ценова система днес не е базирана само на оценката на производствените разходи сравнено с ликвидното търсене, а е ценова система от много „производствени“ разходи, които са зависими от бъдещето.
Оттук и общото усещане, че нашият свят е станал по-несигурен. Ние се учим да управляваме една система по същия начин, по който природата е построила и управлява човешкото тяло върху основата на твърде прости биологически видове. Решаваща тук е способността да се организират нещата; да се осъществяват процесите на интеграция и движение напред. В края на краищата, резултатите винаги могат да бъдат подобрени при положение че рискът подлежи на управление. В този смисъл самото понятие „несигурност“ предлага нова гледна точка към прогреса и е единствената истинска възможност и условие за прогрес.
