Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (24) (Дилемата за заетостта)

Индустриалната революция създаде едно общество на богатство и сложност в отношенията, каквито човечеството не е познавало до тогава. Разбиранията за това как действа една икономическа система от времето на индустриалната революция все още оказват влияние върху нашия начин на мислене. По тази причина ние наричаме икономическата система, доминирала приз последните два века, система на индустриалната революция противно на по-предишната земеделска система и на днешната обслужваща икономика.

Ясно е че коренните промени, наложени от индустриалната революция, ще доведат до промени в начина на прилагане на човешкия труд. Въвеждането на новия начин на производство — онова, което наричаме фабрично производство — и наличието на огромен брой нововъведения и изобретения лежи в основата на тази революция. Дейвид Ландес разделя обществения напредък на три принципа: „замяна на човешките умения и усилия с машини — бързи, точни, винаги готови и неуморими. Подмяната на живи източници на енергия и особено двигатели, способни да превръщат топлината в работа, даващи на човека практически безграничен източник на енергия. Употребата на нови и в много по-големи количества суровини — най-вече подмяната на растителни и животински вещества с минерални“^[1].

За работника тези промени са фундаментални, защото те не само променят неговите функции, но и начина му на живот. Въвеждането на машините в производството за много хора е означавало пълно отделяне от средствата за производство. Производственият процес изведнъж се е разделил на човешки труд и капитал. Скоростта на машината започнала да диктува работния процес и работникът вече не можел да решава сам какво и кога да произвежда. Работата вече била под наблюдение и сред колектив, от който се е искало започване, прекъсване и приключване на работата в строго определени моменти. С непрекъснатата поява на изобретения и нововъведения работата се променяла така, че в живота се появил нов елемент — перманентната промяна. Работниците се прехвърляли от селския, земеделски живот в градовете и фабриките, на това не било само подмяна на трудовия статут, а подмяна на начина на живот из основи. Поставено било началото на едно съвсем ново „подвижно“ общество.

Исторически фермерът или занаятчията бил обвързан с традицията, когато предвиждал своя живот и бъдещето на децата си. Знанията и уменията почти винаги са били въпрос на наследство и са се предавали от баща на син, от майка на дъщеря. Едни и същи производствени процеси съществували в продължение на векове и претърпявали незначителни промени. В резултат на това производството на човек от населението се увеличавало с 0,1% до 0,2% годишно в периода от 500-та до 1800-та г. след Христа. При такава скорост на развитие жизненият стандарт не се променя видимо в рамките на един живот, а реалните доходи се удвояват на всеки 500 години!

Индустриалната революция променя всичко това и трудът е трябвало да се нагоди към производствените процеси, наложени от изобретенията на деня. На човечеството са му били потребни неколкостотин хиляди години, за да се почувства независимо от природата чрез нарочното садене на растения и опитомяване на животни. Още няколко хиляди години му трябвали за да стане по-независимо чрез подмяната на животинската с машинна сила и то в широки мащаби. Последният скок обаче (атомна енергия, компютри и биоинженерство) се мери в десетилетия, а не във векове.

Ние все още не можем да командваме технологическия и научен напредък както ни е угодно — и сигурно вече никога няма да можем — но скоростта на развитие се увеличава с всеки изминат ден. Всяко спиране сега би означавало провал, всяко забавяне — загуба на възможности. Жизненият цикъл на технологиите и науката стабилно и може би постоянно намалява и иска от хората непрекъснато, през целия си живот да се учат, за да могат да отговорят на изискванията на утрешната икономика.