Робърт Лъдлъм
Планът Икар (48)

46

Корабът ту се показваше над тъмните вълни, ту се гмурваше в падините между тях. Приличаше на хищник, който се опитва да захапе морето. Траулерът спря на половин миля от левия му борд. От него на вода бяха спуснати две големи надуваеми лодки. В първата имаше дванайсет мъже, а във втората — десет мъже и една жена. Калейла Рашад бе седнала между Евън Кендрик и младия султан на Оман.

Всички бяха облечени в неопренови костюми. Обрамчените с черна гума лица, които бяха боядисани със специален маскировъчен крем, почти не се виждаха. На гърбовете си носеха раници от водонепроницаем брезент, на коланите им бяха закачени оръжията, увити така, че да останат сухи, а за дланите и коленете им бяха прикрепени с вакуум кръгли гумени капачки. Двете лодки стигнаха до кораба. Когато бордът му се издигна над тях като висока, черна стена, тихият шум на двигателите, заглушен от тътена на вълните, замря. Един по един „пиратите“ се залепиха с гумените си вендузи за обшивката на кораба, като всеки провери дали другарят му отляво е добре закрепен.

Бавно, като мравки, които пълзят нагоре по кофа за боклук, бойците от ударния отряд се изкачиха до палубата и захвърлиха вендузите в морето.

— Добре ли си? — попита шепнешком Калейла.

— Що за въпрос?! — ядосано й отвърна Евън. — Ръцете ме болят страхотно и имам чувството, че краката ми са останали във водата, но ме е страх да погледна надолу.

— Значи ти няма нищо!

— Случвало ли ти се е често да извършваш подобни подвизи?

— Не особено — отвърна му разузнавачката. — Но пък съм преживявала и по-тежки ситуации.

— Всички шпиони сте откачени!

— А много ли е нормално да се набуташ доброволно в затвор, пълен с терористи?!

— Шшшт! — изсъска Ахмат Йамени, султанът на Оман, който бе залегнал вдясно от Рашад. — Момчетата тръгват. Тихо!

Палестинците бързо обезвредиха тримата полузадрямали вахтени на кърмата, носа и до рубката, докато израелците се качиха безшумно на горната палуба и заловиха петима моряци, които си пийваха винце. Тъй като се намираха в омански води, мостика завзеха оманците. Те съобщиха на капитана, че по заповед на султана корабът преминава в техни ръце и курсът му няма да се променя. После събраха огнестрелното оръжие и ножовете на екипажа, след което го отведоха в трюма, където един оманец, един израелец и един палестинец останаха да го пазят. Капитанът, философски настроен тип с набола брада, прие стоически събитията. Не оказа никаква съпротива, нито възрази. Само повдигна рамене. Оставиха го на руля и той помоли периодически да бъде сменян от двамата си заместници. След като желанието му бе удовлетворено, капитанът си позволи следния коментар:

— Араби и евреи да пиратства заедно! Светът е по-луд, отколкото допусках!

Най-голяма изненада обаче им поднесе радистът. Двама от Масадската бригада и Кендрик, предвождани от Калейла, тихо се приближиха до радиорубката. Кимнаха си, разбиха вратата и насочиха оръжието към радиста, който извади израелско знаменце от джоба си, усмихна се и ги попита:

— Как е Мани Уайнграс?

— Господи! — успя да промълви конгресменът от Колорадо.

— Можеше да се очаква! — констатира Калейла.

 

 

През двата дни, докато стигнаха пристанище Нищун, хората от ударния отряд работеха денонощно на три смени. Всички добре познаваха оръжията и знаеха как най-ефикасно да ги повредят. След акцията касите изглеждаха непокътнати. Стоката в тях бе прилежно опакована, сякаш току-що бе слязла от конвейерите на оръжейните заводи, доставили я на Абдел Хаменди. На третия ден на зазоряване корабът акостира на пристанище Нищун в Южен Йемен. „Пиратите“ от Западния бряг, от Оман и от Масадската бригада, както и разузнавачката и конгресменът се преоблякоха в дрехите, които си носеха в раниците — полуарабски, полуевропейски оръфани одежди на наемни моряци, които си изкарват хляба с нископлатен, тежък труд. Петима палестинци, които играеха ролята на хамали от Бахрейн, застанаха до трапа. Останалите бяха излезли на палубата и наблюдаваха тълпата, скупчила се на огромния централен пристан. Виждаше се, че посрещачите са в приповдигнато настроение. Този кораб означаваше за тях, че някъде по света богати хора, притежаващи голяма власт, мислят за гордите и бедни бойци от Южен Йемен. С тези оръжия щяха да отмъстят! На кого? По този въпрос тълпата не беше единодушна, но в очите на всички се четеше жестокост. Трапът бе спуснат и народът на пристана закрещя оглушително.

Под бдителните очи и скритите дула на оръжията на „пиратите“ неколцина от екипажа задействаха крановете и разтоварването започна. Всяко пале със сандъци бе приветствано с бурни овации. За около два часа разтовариха касите и се появиха танковете, при вида на които тълпата съвсем обезумя от възторг. Наложи се облечените с опърпани униформи войници да възпират своите съграждани, които искаха да се нахвърлят върху бронираните машини, възприемайки ги като символи на огромно уважение към страната им.

— Господи! — възкликна Кендрик и сграбчи Ахмат за ръката, вперил поглед в края на пристана. — Погледни!

— Къде?

— Видях го! — намеси се Калейла, която също се бе предрешила като моряк. — Не може да бъде! Това е той!

— Кой? — попита раздразнено султанът.

— Хаменди! — отвърна му Евън и посочи един човек в бял копринен костюм, обграден от хора в униформи и в традиционни арабски одежди.

Войниците проправяха път на групичката, която вървеше към кораба.

— Той е със същия бял костюм, с който го видяхме на снимките в апартамента на Ванвландерън — добави Рашад.

— Сигурно си е ушил десетки еднакви — предположи Евън. — Навярно си мисли, че с тях изглежда душевно чист и божествен… Но трябва да призная, че е доста смел, след като е напуснал непристъпната си крепост в Алпите и е дошъл в това пристанище на няколко часа със самолет от Риад.

— Ами! — възрази Ахмат. — Тук е в пълна безопасност. Владетелите на Саудитска Арабия не биха предприели нищо, за да не разбунтуват тази тълпа безумци.

— Освен това — допълни Калейла — Хаменди е надушил, че оттам, откъдето идва нашият кораб, може да потекат още милиони, и иска лично да се увери, че операцията протича без проблеми. Рискът си струва!

— Така е — рече Кендрик уж на Калейла, но всъщност гледаше Ахмат. — Саудитският крал го е страх да предприеме нещо… Султанът на Оман също…

— Фанатиците трябва да бъдат оставени сами да се оправят със собствените си батаци — оправда се султанът.

— Друго имам предвид.

— Какво?

— Разчитаме, че когато всички тези хора и най-вече лидерите на групировките от долината Бекаа разберат, че стоката е негодна, ще обявят Хаменди за крадец на петдесет милиона долара и за предател.

— Слухът ще стигне в Бекаа бързо като ястреб, както биха казали моите предци — съгласи се султанът, — и десетки бойни групи незабавно ще тръгнат със задачата да го ликвидират. Не само заради парите, а и защото ги е направил за смях.

— Това е оптималният вариант — рече Кендрик. — На него се надяваме, но Хаменди има капитали из целия свят и може да се укрие на стотици места.

— Накъде биеш, Евън? — попита го Калейла.

— Можем малко да ускорим събитията и да осъществим оптималния вариант.

— Говори по-ясно, ако обичаш! — прекъсна го нетърпеливо разузнавачката.

— Погледнете какво става на кея. Войниците едва удържат тълпата. Ако няколко души започнат да скандират: „Фарджуна! Фарджуна!“, никой няма да може да спре народа.

— „Покажете ни! Искаме да видим!“ — преведе думите му Ахмат.

— Ще отворят една-две каси, после ще намерят мунициите…

— И безумците ще понечат да стрелят във въздуха, но няма да могат! — добави Калейла.

— След това ще отворят останалите каси и ще видят, че всички оръжия са негодни, екипировката е изпотрошена и огнепръскачките не бълват пламъци, а само безпомощно съскат. А Хаменди ще им е подръка! Хайде да слизаме!

— Двамата с Калейла няма да ви пусна! — твърдо заяви Кендрик и даде знак на един от Масадската бригада.

Човекът дотърча при него и Евън продължи:

— Нали знаеш кой съм?

— Не би трябвало, но знам — отвърна му израелецът.

— Значи ти е известно, че аз командвам отряда!

— Да, но…

— Аз съм командирът тук!

— Добре де, ти си командирът.

— Арестувай тези двамата и ги заключи в някоя каюта!

Викът на израелеца заглуши протестите на Калейла и Ахмат:

— Да не си полудял!? Та това е сул…

— Пет пари не давам, ако ще да е самият Мохамед! Заключи ги!

После Евън се завтече по трапа към обезумялата тълпа на пристана.

 

 

Намери единия от палестинските „хамали“ сред групичката крещящи араби, наобиколили първия от танковете, и го издърпа настрана. Заговори му припряно на ухото. Палестинецът кимна и направи знак на един от сънародниците си да издири останалите.

После петимата се пръснаха и тръгнаха от групичка на групичка, като крещяха, колкото сила имат, думата, възпламенила тълпата. Хиляди гласове започнаха да я повтарят в такт. Като могъща вълна над морето от хора се разнесе:

— Фарджуна! Фарджуна! Фарджуна!

Народът се струпа около стоварените сандъци и буквално изблъска неколцината шефове, в чийто център бе Абдел Хаменди, към огромната олющена порта на близкия склад. Някои с викове се извиниха на търговеца на оръжие, който се насили да се усмихне, но изглеждаше като човек, дошъл по работа в опасен квартал и изгарящ от нетърпение да се махне. На пристана го задържаше само мисълта за успешната сделка.

— Насам! — извика глас, който Евън познаваше добре.

Бе Калейла! А до нея стоеше Ахмат. Двамата едва успяваха да се задържат на крака. Обезумялата тълпа можеше всеки момент да ги стъпче.

— Какво търсите тук, по дяволите?! — изкрещя им Кендрик и си проправи път до тях през блъсканицата.

— Господин конгресмен — каза султанът на Оман с властен тон. — Ти може и да командваш отряда, което е спорно, но кораба командвам аз! Моите войници го превзеха!

— Знаеш ли какво ще се случи, ако й падне шапката или й съдерат ризата и тези фанатици видят, че е жена? Ами ако разберат ти кой си…

— Престанете! — намеси се Рашад заповеднически. — Побързайте! Всеки момент тълпата може да надвие войниците, а ние трябва да се погрижим това да стане според нашия план!

— Как? — попита Евън.

— Към сандъците! — нареди Калейла вместо отговор. — Купчината вляво, обозначена с червено. Минете пред мен, сама не мога да ги разблъскам! Евън, ще се хвана за ръката ти.

— О, колко си благосклонна към мен! Хайде!

Тримата се врязаха в навалицата и започнаха да си пробиват път към триметрово пале от подредени една върху друга каси, привързани с широки метални ленти. Уплашените войници се опитваха да направят кордон около нея, като се хванат за ръце, но бяха твърде малко. А тълпата напираше и крещеше:

— Фарджуна! Фарджуна!

Хората искаха да видят смъртоносната стока, символизираща собствената им значимост.

— Всички разбраха, че в тези каси е огнестрелното оръжие — изкрещя Кендрик в ухото на Рашад. — Близостта му направо ги влудява!

— Как няма да разберат?! Виж обозначението!

На всяка дървена каса с червена боя бе отпечатано схематично изображение на мишена: три концентрични кръга, пресечени от кръст.

— На този символ му викат „окото на бика“ и в цял свят означава оръжия. Идеята да го използваме беше на Синия. Досети се, че терористите ги влече най-вече ръчното огнестрелно оръжие, затова реши да им подскаже кои каси да отворят най-напред.

— Добре е овладял новата си професия!

— Къде са мунициите? — попита Ахмат и извади два продълговати инструмента от джобовете си.

— Палестинците ще се погрижат за тях — отвърна Калейла, която се бе привела под гората от ръце. — Касите с патроните не са обозначени, но нашите хора знаят кои са и ще ги разбият. Чакат първо ние да си свършим работата тук.

— Да действаме тогава! — извика младият султан и подаде на Евън единия инструмент.

— Какво е това?

— Клещи! Трябва да скъсаме металните ленти, за да могат касите да бъдат отворени!

— Тези луди и с голи ръце ще ги разкъсат, но както и да е… Хайде да се засилим и да бутнем тълпата напред, за да разкъсаме обръча около касите. Ахмат, застани до мен, а ти, Калейла, мини зад него! Щом дам знак — продължи да вика Евън на султана, опитвайки се да отблъсква ударите, които се сипеха върху тях от всички страни, — се втурни напред и се блъсни в стената от хора така, сякаш играеш в любимия си отбор по американски футбол „Пейтриътс“ и от твоята атака зависи изходът на мача.

— Не, господин конгресмен! — кресна му в отговор Ахмат. — Ще ги атакувам, сякаш от това зависи съдбата на Оман! Тези терористи са врагове на моя народ!

— Давай! — изкомандва гръмогласно Кендрик и двамата с мускулестия млад султан се засилиха и се стовариха върху телата на крещящите терористи, като ги бутнаха във войниците.

Кордонът се разкъса! Тълпата се закатери по касите. Евън и Ахмат се промушиха между десетките размахани ръце и обутите в шалвари крака и се заеха трескаво да разкъсват с клещи металните ленти. След миг касите се сринаха и стотиците араби ги начупиха за секунди. После като ято прегладнели скакалци, които се нахвърлят върху сочните листа на дърветата, обезумелите крещящи араби плъпнаха по продълговатите кашони, наподобяващи ковчези, възседнаха ги и започнаха да вадят оръжията и да ги хвърлят на своите събратя.

През това време палестинците от Южния бряг разнасяха кутии с муниции — смъртоносната стока на Абдел Хаменди, продавача на смърт. Оръжията бяха най-различни, всякакви размери и видове. Повечето от скупчилите се хора не знаеха кои патрони за кои оръжия са. Но неколцина терористи от Бекаа имаха опит в това отношение и осветлиха по-невежите си събратя от Южен Йемен.

Възторжен арабин се качи на пирамидата от изпотрошени каси и дръпна спусъка на автомата. Оръжието гръмна в ръцете му и отнесе половината от лицето му. Останалите последваха примера му и се опитаха да стрелят във въздуха, но вместо изстрели навред се разнесоха безплодни щракания. С десетина души се случи същото, както с първия сватбарски пищовджия, и експлозиите отнесоха длани, ръце и глави!

Тълпата бе обзета от истерия. Терористите захвърлиха ужасени оръжията. Някои от тях, точно както беше предположил младият султан на Оман, се нахвърлиха върху останалите необозначени каси и започнаха да ги отварят! Разкъсваха пластмасовите опаковки на различните снаряжения и ги предаваха от ръка на ръка. Тълпата съвсем побесня, но вече не от възторг. Животинска злоба и настървение обзеха терористите. Те оглеждаха инфрачервените прибори за нощно виждане, чиято оптика бе изпотрошена, скъсаните въжени стълбички, пробитите водолазни костюми, огнепръскачките със сплескани дула, ръчните управляеми реактивни снаряди, на които липсваха взривателите, и надуваемите десантни лодки, раздрани по шевовете. Видяното предизвика вълна от негодувание и ярост към предателите.

Като си проправяше път през побеснялата тълпа, Евън стигна при склада, който се намираше по средата на пристана. Долепи гръб в стената и започна да се промъква към масивната отворена порта. Спря на метър от нея. Облеченият в бял костюм Хаменди крещеше на арабски, че ще докара нова стока и че предателите, извършили саботажа в бахрейнските складове, ще бъдат убити. „Ще ги избием до един!“ — отчаяно викаше той. Но множеството приемаше обясненията му с явно недоверие.

Изведнъж иззад ъгъла на склада се появи мъж в тъмен костюм със строга кройка и Кендрик се вцепени. Беше адвокатът Крейтън Гринел, оглавил своеобразната държава в държавата. След като се окопити от първоначалното стъписване, Евън стигна до извода, че всъщност в присъствието на този човек тук няма нищо чудно. Къде другаде би могъл да намери сигурно убежище Гринел, ако не при каймака на международната мрежа от търговци на оръжия? Адвокатът каза няколко думи на Хаменди, който побърза да ги преведе на тълпата. Съобщи, че съдружникът му току-що се е свързал с Бахрейн и е установил какво се е случило. „Виновни са евреите!“ — кресна той. Еврейски терористи нападнали складовете, избили охраната и повредили стоката.

— Как така? — попита го някакъв як мъж, който се отличаваше от останалите по изгладената си униформа на революционер, окичена с ордени и медали. — Всички оръжия и снаряжения бяха в оригинални каси. Дори кашоните вътре бяха непокътнати!

— Чифутите са много хитри! — викна в отговор Хаменди. — Всички тук добре го знаем! Незабавно ще хвана самолета за Бахрейн, ще направя нова поръчка и ще узная истината!

— А ние през това време какво да правим?! — попита мъжът, който очевидно бе от лидерите на южнойеменския революционен режим. — Какво да кажа на нашите братя от долината Бекаа! Такова унижение!

— Уверявам те, че ще получиш своите оръжия, както и възможността да отмъстиш!

Гринел пак каза нещо на ухото на Хаменди и търговецът отново преведе думите му:

— Моят съдружник ми напомня, че имаме осигурен въздушен коридор само още три часа. Не ме питайте колко ми струва това! Трябва веднага да тръгвам!

— Искаме отплата за поруганата чест, братко! Иначе ще те намерим и с теб е свършено!

— Не се тревожете, аз държа на думата си, няма да се наложи да изпълните заплахата си!

„Ще се измъкнат! — помисли си Кендрик — По дяволите, ще се измъкнат!“ Гринел бе подсказал на Хаменди спасителните думи и сега двамата щяха да се махнат от тази лудница, да се качат на самолета и да продължат спокойно да се занимават с отвратителния си бизнес! Той бе длъжен да ги спре! Бе длъжен да действа!

Щом двамата издокарани в костюми търговци тръгнаха към ъгъла на сградата, Евън се втурна след тях. Приличаше на един от многото обезумели терористи. Стигна на крачка от Крейтън Гринел, после на педя… Извади дългия си нож от канията на кръста и сграбчи с лявата си ръка американеца за врата, като го принуди да се обърне с лице към него. Очите им бяха на сантиметри.

— Ти! — извика ужасен Гринел.

— Това е за един старец, който умира, и за хилядите други, убити от теб!

Ножът потъна в корема на адвоката, разпори го и се спря чак когато опря в гръдната кост. Гринел се строполи на дъсчения пристан и бе моментално стъпкан от тълпата обезумели терористи, които дори не подозираха, че един от тях току-що е намерил смъртта си.

„Къде е Хаменди?!“ Кендрик го потърси сред навалицата и видя как, зарязал съдружника си, той се опитва да се добере до колата, която да го отведе до самолета. Нелегалният въздушен коридор щеше да му осигури спокойно пътуване над териториите на вражеските страни. Той не биваше да стигне до автомобила! Търговецът на смърт никога вече не биваше да върши пъкленото си дело! С ритници и юмруци Евън разбута пощръклелите араби и стигна до края на кея. Оттам широката бетонна полоса водеше към един коларски път, където бе спряна съветска лимузина „Зил“. Димът, който излизаше от ауспуха, показваше, че двигателят работи в очакване на двамата пътници. Хаменди бе на метри от спасението си! Пешовете на бялото копринено сако се развяваха зад гърба му. Кендрик напрегна всичките си сили и се завтече като попарен подире му. Когато стигна на шест-седем метра от зила, краката му не издържаха и той се просна на твърдата настилка. Хаменди тъкмо отваряше задната врата на колата. Опрял треперещите си ръце в бетона, Евън стреля, докато патроните му не свършиха.

Абдел Хаменди, световнопризнатият крал на търговията с оръжие, се хвана за гърлото и падна на земята.

„Това не е всичко! — помисли си Кендрик. — Трябва да направиш още нещо!“

Обърна се по гръб, извади от джоба си картата, която му бе дал Синия, в случай че се загуби, откъсна парче от нея, после измъкна от другия си джоб моливче и написа на арабски следното:

„Мошеникът Хаменди е мъртъв! Скоро всички останали търговци ще го последват, защото предателството е навсякъде, както сами се убедихте днес. Всички те са подкупени от Израел и от Големия сатана — Чичо Сам, и ще ни продават повредени оръжия. Предайте на своите братя навред по света това, което ви казвам и на което станахте свидетели тук на пристана! От днес нататък не може да се вярва на нито едно оръжие!

Добре информиран приятел“

Мъчително и бавно, сякаш старите му рани от острова се бяха отворили, Евън се изправи и се затича с все сила към гневното множество, скупчено пред портата на склада. Като издаваше истеричен вой и призоваваше Аллах да се смили над душите на загиналите събратя, той се просна на земята пред групичката местни лидери и представители на долината Бекаа в Ливан. Неколцина протегнаха ръце към него, за да му помогнат да стане. Евън им подаде листчето, скочи на крака и с безумен вик потъна в тълпата терористи, които оплакваха обезобразените трупове на своите приятели. Разнесе се басовото мучене на корабна сирена — това беше сигналът за отплаване! Кендрик се изплаши, че няма да стигне навреме до кораба, и побягна още по-бързо към края на пристана. Там Калейла и Ахмат стояха до трапа и крещяха нещо на хората на борда, изглеждаха още по-уплашени и от него.

— Къде се губиш, по дяволите?! — викна му Рашад. Очите й святкаха гневно.

— За малко да се измъкнат! — отвърна й Кендрик, докато се качваха по трапа.

Ахмат даде знак на моряците да го вдигнат.

— Кой? Хаменди ли? — попита Калейла.

— Хаменди и Гринел…

— Гринел ли!? — смая се разузнавачката от Кайро, когато тримата се качиха на борда. — Всъщност къде другаде би могъл да иде…

— Ти си пълен идиот, господин конгресмен! — кресна му султанът на Оман още преди корабът да се е отлепил от пристана. — Ако се беше забавил още трийсет секунди, щяхме да те зарежем! Тълпата всеки момент можеше да насочи гнева си към нас! Нямам право да рискувам живота на моите хора!

— Господи, наистина си порасъл!

— Все някога човек трябва да възмъжее… Какво стана с Хаменди и онзи другия… Как му беше името?

— Убих ги.

— Просто така! Хоп и ги уби!? — смая се Ахмат.

— Все някога човек трябва да си изпълни дълга, ваше величество!

 

 

Джералд Брайс влезе в компютъризирания кабинет в къщата си в Джорджтаун, седна пред екрана и натисна копчето за включване. После набра кода и пред очите му светна зелен надпис:

ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ

ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО

ЗАПОЧВАЙТЕ

Младият, смайващо красив специалист се усмихна и пръстите му зашариха по клавишите.

Прочетох свръхсекретния доклад, изпратен и ЦРУ лично до Пейтън. Казано накратко, той е невероятен. Последствията от операцията Вече са налице. Към днешна дата половин месец след събитията в южен Йемен, са убити седмина от най-големите търговци на оръжия. Притокът на оръжия към Близкия изток е намалял с около шейсет на сто. Нашият човек е непобедим! Но да не се отклонявам… Като прибавим към тези факти и останалата информация, с която разполагаме, стигаме до следния извод: ако решим да повдигнем глас по Въпроса. Белият дом непременно ще се вслуша В съвета ни. Разбира се, ще действаме предпазливо, но и да не успеем, сме длъжни да се възползваме от позициите си, защото бяха нарушени твърде много закони и правителството е замесено косвено и пряко В убийства, тероризъм и корупция. Действията му могат да бъдат обхванати от широкия смисъл на определението „престъпления срещу човечеството“. Както се разбрахме, В Белия дом трябва да има добронамерена, себеотрицателна Власт, която да дава насоките. Пътят към нея минава през най-съкровените тайни на правителството. В това отношение постигнахме успехи, за които нашите предшественици биха могли само да мечтаят. Ако има бог, нека той ни помогне да останем верни на своята кауза. Преди да завърша, бих искал да споделя с Вас едно свое откритие: не сте ли забелязвали, че Инвър Брас звучи донякъде като медицинския термин „интравенозно“? Доста удачно съвпадение, нали? В заключение трябва да Ви уведомя, че работя и по няколко други проекта, за които ще Ви държа и течение.

 

 

Едрият негър седеше в разкошно обзаведената каюта на яхтата, която се намираше в океана, близо до Глориъс Кей на Бахамските острови, и гледаше екрана на компютъра. Когато прочете текста, се усмихна. Инвър Брас бе в добри ръце, в млади и способни ръце на човек, съчетаващ остър ум, добродетелност и стремеж към съвършенство. Гидиън Лоуган, който бе посветил голяма част от живота си на това да подобри благосъстоянието на хората от своята раса, като веднъж дори изчезна в Африка и цели три години задкулисно осигуряваше нормалното преобразуване на Родезия в Зимбабве, се почувства спокоен, че има кой да продължи делото на Инвър Брас. Времето му изтичаше. Дните на Маргарет Лоуел и на Джейкъб Мандел също бяха преброени. Рано или късно те щяха да умрат и на тяхно място щяха да дойдат други. И този млад човек, този красив и честен гений, идеше да подбере заместниците им. „Те ще живеят в един по-добър свят“ — помисли си Лоуган. Времето изтичаше.

 

 

Джералд Брайс отпи от чашата с мадейра и пак се обърна към компютъра. Беше в приповдигнато настроение, за което съществуваха много причини, но най-вече го въодушевяваше мисълта за „братството на блестящите умове“, както той сам го наричаше. Простата констатация, че създаването на това братство е неизбежно, го изпълваше със задоволство. Съществуването на „братството“ бе предопределено и неизбежно. Членовете му бяха обединени от общи интереси, които пък изискваха висок интелект. Свързваше ги и отвращението към едно общество, управлявано от посредствеността. Тези две предпоставки водеха до неизбежното сформиране на братството.

В малкото си свободно време Брайс изнасяше лекции и водеше семинари. Всички висши учебни заведения и научни институти се надпреварваха да канят водещия специалист по компютри. А Брайс внимаваше да не разкрие целия обем на знанията си. Но от време на време някой от аудиторията схващаше накъде бие той в разсъжденията си. Това бяха неколцина хора от различни краища на света: от Лондон, Стокхолм, Париж, Лос Анджелис и от Чикаго, по-точно от Чикагския университет. Без да знаят, тези младежи бяха проучени едва ли не до десето коляно. Четирима от тях вече бяха посветени в начинанието. Новият Инвър Брас вече се очертаваше. Сега предстоеше компютърният специалист да се свърже с най-изключителния от четиримата.

Брайс набра съответния код и прочете на екрана:

Сателитна връзка. Мод-Сахалхудин. Бахрейн.

Предайте съобщението.

Еманюел Уайнграс съвсем обърка специалистите, особено лекарите от Центъра по контрол на болестите в Атланта. Не че вървеше към подобрение — експертите продължаваха да са на мнение, че вирусната инфекция непременно ще има смъртен изход, но състоянието му се влошаваше доста по-бавно от предполагаемото. Лекарите не се осмеляваха да заявят, че развитието на болестта е спряно, просто бяха объркани. Както каза патологът от Денвър: „Ако приемем, че болестта върви от нула към минус десет, като за минус десет се смята смъртта, старецът се е заковал на минус шест и не мърда.“

— Вирусът обаче още е активен, нали? — попита го Кендрик, докато тримата с Калейла се разхождаха из двора на имението в Колорадо, за да не чуе Мани какво обсъждат.

— Да, но не унищожава организма бързо, както предполагахме.

— Навярно се дължи на цигарите, които тайно пуши, и на уискито, с което скришом се налива — каза Рашад.

— Наистина ли го прави?! — смая се патологът. Евън и Калейла кимнаха безпомощно.

— Той е голям инат и няма лесно да се даде на смъртта — обясни Кендрик на лекаря. — Не съм срещал друг човек като него: едновременно философски мъдър и тарикатски хитър. Мислехме, че не му остава много живот, затова не го дебнехме дали спазва режима.

— Разберете ме, господин конгресмен. Не искам да ви давам напразни надежди. Той е тежко болен и е на осемдесет и шест години…

— Осемдесет и шест ли!? — възкликна Евън.

— Не знаехте ли?

— Не. На мен ми каза, че е на осемдесет и една.

— Сигурно си вярва. Той е от онези хора, които, щом станат на шейсет, решават, че на следващия си рожден ден ще празнуват петдесет и петата си годишнина. В това няма нищо лошо. Между другото, направихме, пълна картина на развитието на здравословното му състояние и на болестите, от които е боледувал. Затова стигнахме и до архива на лекуващия му лекар в Ню Йорк. Знаете ли, че до трийсет и две годишна възраст Мани е успял да се ожени три пъти?

— Сигурен съм, че и трите съпруги все още продължават да го търсят.

— Не познахте. Починали са. От Атланта искаха да проверят и тяхната клинична история, за да видят дали Мани не е имал сексуални проблеми на младини.

— В такъв случай е трябвало да попитат стотици жени в Лос Анджелис, Париж, Рим, Тел Авив, Риад и в Емирствата! — намеси се Калейла.

— Забележително! — отбеляза лекарят. Очевидно специалистът у него размишляваше върху тази научна загадка, а мъжът просто завиждаше. — Е, време е да тръгвам. Трябва да стигна в Денвър по обед. Господин конгресмен, благодаря ви, че изпратихте самолета си да ме вземе. Спестихте ми доста време.

— Това е най-малкото, което можех да направя за вас, докторе. Толкова съм ви задължен за вашите грижи.

Патологът спря и изгледа Кендрик.

— Току-що ви нарекох „господин конгресмен“, а може би по ви приляга обръщението „господин вицепрезидент“? Не само аз, но и повечето американци са убедени, че ще спечелите. Ако не се кандидатирате, изобщо няма да гласувам. Така ще постъпят почти всички мои колеги и познати.

— Не се заричайте, докторе. Освен това въпросът за моето кандидатиране още не е решен… Ще ви изпратя до колата. Калейла, ако обичаш, иди и провери дали нашият изнежен от разпуснатия живот юноша не се къпе във вана, пълна с уиски.

— Ако го е направил, ще се присъединя към него. — Рашад подаде ръка на лекаря и му каза: — Благодаря за всичко.

— Най-добре ще ми се отблагодарите, ако убедите този млад мъж да ни стане вицепрезидент.

— Повтарям — намеси се Кендрик и поведе лекаря през моравата към колата. — Въпросът още не е решен.

 

 

— Въпросът трябва да се реши! — викна Еманюел Уайнграс, както седеше в удобното си кресло на покритата веранда. — Искаш да ме убедиш, че всичко е свършило! Значи Болинджър и неговите приятелчета, тези крадци и фашисти, вече са отстранени и ти мислиш, че няма да се намери кой да заеме мястото им? Толкова ли си глупав?! — завърши речта си старият архитект и впи изпитателно поглед в конгресмена, който седеше заедно с Калейла на канапето.

— Престани, Мани! — отговори му Евън. — С Лангфорд Дженингс сме на различни мнения по твърде много въпроси, за да си паснем. Президентът няма да се чувства уверен със заместник като мен. А като си помисля, че ако нещо се случи, ще трябва да поема поста му, направо ми се изправя косата!

— Ланг знае за твоите притеснения.

— Откога го наричаш „Ланг“?! Архитектът вдигна рамене.

— Е, и бездруго все някога щеше да разбереш…

— Какво да разбера?

— Преди няколко седмици Дженингс се самопокани на обед тук. Тогава вие с прекрасната ми дъщеря се шляехте из Вашингтон. Какво можех да сторя? Да кажа на президента на Съединените щати да не си пъха носа в твоите работи ли?

— По дяволите! — ядоса се Кендрик.

— Почакай, скъпи! — прекъсна го Калейла. — Това е изумително!

— И какво стана по-нататък, Мани? — кресна му Евън.

— Обсъдихме много неща. Е, той не е интелектуалец, но не е и съвсем загубен. Бързо схваща същността на проблемите.

— Как смееш да ходатайстваш за мен!?

— Направих го, защото съм ти баща, неблагодарен кретен такъв! Истинския си баща дори не си го виждал! Ако не бях аз, до ден днешен щеше да строиш някакви тъпотии в Саудитска Арабия и да трепериш дали печалбата ще ти покрие разноските! Недей да ми викаш, а помисли какво ми дължиш! Е, добре, признавам, преуспяхме в строителния бизнес и благодарение на твоя кураж, но основната фигура бях аз, затова ме слушай внимателно!

Побеснял, Кендрик затвори очи и се отпусна върху облегалката на канапето. Изведнъж Калейла забеляза, че Уайнграс й прави някакви знаци и се опитва да привлече вниманието й. Устните му изписаха следните думи: „Ти си трай! Знам какво правя!“ Тя успя да му отвърне само със смаяния си поглед. —

— Добре, Мани — каза Евън, отвори очи и загледа в тавана. — Слушам те.

— Така по ми харесваш — рече Уайнграс, намигна на разузнавачката от Кайро и продължи: — Можеш да се откажеш и никой няма да те упрекне, защото никому нищо не дължиш, напротив — страната ти е длъжница. Но аз те познавам, приятелю. В теб има благороден гняв и чувство за справедливост, от които не можеш да се отървеш, колкото и да ти се иска. Казано накратко: ти просто ненавиждаш мръсниците. Изключвам присъстващите тук възрастни лица. Хора като теб са полезни за този наш скапан свят, понеже мръсниците са повече от свестните… Проблемът на хора като теб е, че обикновено никой не ги слуша. Защо да ги слушат? Какво са, та да ги слушат? Някакви досадни агитатори. Гадовете лесно се отървават от тях. Пречат им да растат в службата, изхвърлят ги от работа, а ако продължават да вдигат шум и вече са завоювали някакви позиции, ги влачат по съдилищата, където ловки, високо платени адвокати ги засипват с помия от лъжи, така че в края на краищата, ако имат късмет, тези хора се отървават с парична глоба и жените им ги напускат, стига изобщо да имат такива, защото подобни борци за правда обикновено не успяват да завъдят семейство. Понякога обаче се случва да ги бутне камион или да ги намерят късно нощем прегазени на релсите на метрото… А ти имаш предимството, че всички те слушат. Погледни социологическите проучвания! Ти си любимият кардинал на народа, ако приемем, че по популярност Дженингс е папата. Никой не би посмял да те нападне в съдебната зала или в Конгреса. Ще имаш уникалната възможност да говориш на всеослушание от името на повечето свестни хора в страната. Ланг ще те въведе…

— Като кажеш „Ланг“, лошо ми става! — промърмори Евън.

— Вината не е моя! — възрази Уайнграс и разпери ръце в жест на безпомощност. — Когато пристигна, се обръщах към него както подобава: с „господин президент“. Питай сестрите, те ме чуха, преди да ги изпроводя от хола. Но по-късно той ми сипа едно питие от барчето, каза ми, че разсъждавам нестандартно, и ми предложи да му викам „Ланг“.

— Мани — прекъсна го Калейла, — как Дженингс стигна до извода, че разсъждаваш нестандартно?

— Между другото, стана дума за онази нова сграда в центъра, която всички толкова величаят, та чак в „Ню Йорк Таймс“ се появи хвалебствена статия за нея. Обясних му, че не е трябвало да поздравява но телевизията този тъпанар, архитекта. Сайвантът, който е вдигнал, представлява нескопосана смесица от неокласицизъм и сецесион. Освен това не е работа на един президент да говори за нещо, които не разбира — например как пълзящият кофраж намалява с две трети разходите по строежа. Така му рекох и той си взе бележка.

— По дяволите! — повтори Евън, вече съвсем обезсърчен.

— Но да се върнем към темата — каза Уайнграс и изражението му изведнъж стана сериозно. Той гледа известно време Кендрик, пое си няколко пъти дълбоко дъх и продължи: — Можем да приемем, че вече си свършил достатъчно за страната си и имаш пълното право да си живееш щастливо с моята арабска дъщеря и да трупаш пари. Вече си спечелил уважението на Щатите и на голяма част от света. Но помисли! Предоставя ти се възможността не да се бориш с мръсниците, а да ги спреш, поне част от тях, още преди да са завъртели мръсните си далавери! Моля те само да изслушаш Лангфорд Дженингс. Той иска да ти поговори.

Бащата и синът се погледнаха право в очите и осъзнаха в този миг цялата дълбочина на чувствата, които изпитваха един към друг.

— Добре, ще му се обадя и ще поискам среща с него. Доволен ли си?

— Няма нужда да му се обаждаш — отвърна Мани. — Всичко съм уредил.

— Моля?!

— Утре той ще е в Лос Анджелис. Ще присъства на благотворителна вечеря за набиране на средства за стипендии на името на починалия държавен секретар. Ще те чака в хотела преди мероприятието, в седем часа. Настоя да отидеш и ти, мила!

 

 

Двамата служители от охраната, които пазеха в коридора пред апартамента на президента, познаха конгресмена от пръв поглед. Кимнаха за поздрав на Евън и на Калейла и единият натисна звънеца на вратата. След малко Лангфорд Дженингс я отвори. Беше блед и изглеждаше изтощен, под очите му имаше тъмни сенки. Той се опита да изобрази на лицето си своята прословута усмивка, но не можа да я задържи за дълго. Вместо това се усмихна добродушно и протегна ръка.

— Госпожице Рашад, за мен е голяма чест и удоволствие да се запозная с вас! Моля, заповядайте, влезте!

— Благодаря ви, господин президент.

— Радвам се, че се срещаме отново, Евън.

— Аз също, господин президент — отговори му Кендрик и докато влизаше, си помисли, че Дженингс изглежда много състарен.

— Заповядайте, седнете!

Президентът въведе гостите си в хола и ги насочи към едно от двете канапета. Той седна на срещуположното. Помежду им остана кръглата стъклена масичка.

— Обичам да гледам красиви хора — добави той, когато се настаниха. — Недоброжелателите ми може би биха нарекли това избиване на комплекси, но Хари Труман е казал: „Предпочитам да гледам главата на коня, отколкото гъза му…“ Извинете за грубия език, госпожице.

— Не намирам думите ви за непристойни, сър.

— Как е Мани?

— Обречен е, но не се предава — отговори Евън. — Разбрах, че преди няколко седмици сте го посетили.

— Според теб нечестно ли постъпих?

— Не, но не беше честно от страна на Мани да не ми каже за тази визита.

— Аз го помолих. Исках двамата с теб да имаме време за размисъл. Реших да те опозная добре и тъй като в стотиците страници, изписани на чиновнически жаргон, не намерих отговорите на всички въпроси, които ме интересуваха, се обърнах към единствения сериозен източник След разговора го помолих да мълчи за срещата ни до вчера. Извинявай, Евън!

— Не е нужно да ми се извинявате, сър.

— Уайнграс е смел човек. Знае, че умира, не са му казали точно от какво, но е разбрал най-важното, а се отнася към смъртта спокойно като към архитектурен план. Не вярвам да доживея до осемдесет и една година, но ако изкарам дотогава, ще ми се да имам неговия кураж.

— Осемдесет и шест — поправи го Кендрик. — Аз също мислех, че е на осемдесет и една, но вчера разбрах, че е на осемдесет и шест.

Лангфорд Дженингс изгледа изпитателно Евън, после отпусна гръб върху облегалката и се разсмя от все сърце, сякаш конгресменът бе казал хубав виц.

— Какво смешно има? — попита го Кендрик. — Познавам го от двайсет години, а той през цялото време ме е лъгал за възрастта си!

— Сетих се за нещо, което ми каза, докато му гостувах — обясни президентът и постепенно смехът му затихна. — Няма да ви отегчавам с подробности от разговора, но някои от разсъжденията му ми се сториха доста смислени и аз му предложих да го назнача за свой консултант, а той ми отвърна: „Не се сърди, Ланг, но не ставам за тази работа. Живях прекалено дълго и съм забъркан в толкова афери, че ако свържат името ми с теб, за нула време ще те свалят!“

— Голям чешит е, господин президент — потвърди Калейла.

— Разплели са загадката… — смени темата Дженингс и изражението му стана сериозно. Погледна Рашад и продължи: — Чичо ти Мич ти изпраща много поздрави.

— Така ли?

— Тръгна си преди час. Исках да остане, но имал важни дела във Вашингтон. Когато вчера говорих с него по телефона, настоя да дойде в Лос Анджелис, за да говори лично с мен, преди да се срещна с вас двамата.

— Защо? — попита Кендрик.

— Най-сетне ми разказа цялата история с Инвър Брас. Е, не съвсем цялата, защото и той не знае всичко. Уинтърс и Варак са мъртви и вероятно никога няма да разберем кой се е добрал до Оманското досие, но това вече не е от значение. Свещеният Инвър Брас е ликвидиран.

— Той чак сега ли ви разказа всичко? — смая се Кендрик и си помисли, че предположението на Ахмат се е оказало вярно.

— Пейтън призна, че известно време е укривал от мен тази информация, и като честен човек ми предложи да си подаде оставката. Аз, естествено, не я приех. Каза, че ако тогава ми е съобщил всичко, съм щял да се ядосам, че друг е лансирал зад гърба ми твоята кандидатура и да предприема нещо необмислено. Може и да е прав. Но сега това вече е минало. Стигнах сам до извода, че ти си най-подходящият за този пост, господин конгресмен.

— Господин президент — възрази Евън, — кампанията бе организирана изкуствено…

— Какво, по дяволите, си е въобразявал Сам Уинтърс?! — прекъсна го Дженингс. — Не ме интересува колко благородни са били подбудите му. Той е забравил най-важната поука от историята. Когато група хора решат, че стоят по-високо от волята на народа, и започнат тайно да манипулират тази воля, те несъзнателно задействат един опасен механизъм. Защото е достатъчно само един-двама от този елит да имат неблагородни помисли, после да убедят останалите или да ги надживеят и републиката отива на кино! Добродетелният Инвър Брас на Сам Уинтърс с нищо не е по-добър от бандата членове на управителни съвети, приятели на Болинджър. И двете групи искаха едно и също: да диктуват правилата.

Евън се възползва от думите на президента и каза:

— Тъкмо по тази причина…

На вратата на апартамента се позвъни четири пъти. Дженингс вдигна ръка и погледна Калейла.

— Би трябвало да ви хареса, госпожице Рашад. Нали сте шпионка? Така охраната ми съобщава кой идва да ме посети. Е, кодът не е много сложен, но върши работа. Сега ще ви запозная с един от най-ценните си сътрудници… Влез!

Вратата се отвори и в хола влезе Джералд Брайс.

— Извинете, че прекъсвам срещата ви, господин президент, но получих съобщението от Пекин и понеже бях сигурен, че го очаквате с нетърпение…

— То може да почака, Джери! Искам да те запозная с…

— Джо!

Името се изплъзна от устата на Кендрик. Той позна младия красив специалист от Държавния департамент, който го бе придружавал по време на полета му до Сардиния.

— Здравейте, господин конгресмен — рече Брайс, ръкува се с Кендрик и кимна на Калейла. — Госпожице Рашад.

— Джери ми каза, че се познавате от първата ви тайна мисия в Оман — поясни Дженингс. — Не е редно да го хваля в негово присъствие. Ще вземе да се възгордее! Но трябва да ви кажа, че Мич Пейтън го открадна на франк Суон от Държавния департамент, а пък аз го свих на Мич. Джери е най-добрият специалист по компютърни свръзки и най-важното, знае как да ги засекрети. И ако някой успее да озапти секретарките, които непрестанно му се хвърлят на врата, момчето може и да направи добра кариера.

— С комплиментите си ме притеснявате, сър — отговори му незаменимият помощник Брайс. — Но да се върнем към посланието от Пекин, господин президент. Отговорът е положителен. Да потвърдя ли вашето предложение?

— Вижте го как приказва. Тук сме се побъркали на тема секретност. Предупредих нашите водещи банкери да не се лакомят и да не изцеждат съвсем Хонконг до края на договора между Великобритания и Китай, който изтича през хиляда деветстотин деветдесет и седма година. В замяна на това китайското правителство…

— Господин президент — предупреди го Брайс с уважителен, но настоятелен тон.

— Извинявай, Джери! Знам, че е строго секретно, но се надявам скоро да нямаме никакви тайни от конгресмена.

— В тази връзка, сър — продължи Брайс, след което погледна Кендрик и се подсмихна, — исках да ви кажа, че поради отсъствието на други членове на кабинета тук, в Лос Анджелис, аз приех писменото заявление, с което вицепрезидентът Болинджър си подава оставката. Написал е горе-долу това, което му препоръчахте.

— Че ще се самоубие пред телевизионните камери ли?

— Не, господин президент. Но ви уведомява, че възнамерява да посвети живота си на борбата с глада в света.

— Само да го пипна тоя благотворител, че е свил някое шоколадче на негърчетата, веднага ще го тикна в затвора!

— Относно Пекин, сър… Да потвърдя ли предложението ви?

— Да, разбира се, и благодари на тези мошеници, банкерите.

Брайс кимна на Калейла и Кендрик и излезе.

— Та докъде бяхме стигнали?

— До Инвър Брас — отвърна Кендрик. — Те изкуствено създадоха у обществеността невярна представа за мен, тоест изборът ми няма да изразява волята на народа. Това ще е просто един цирк.

— Ти за циркаджия ли се смяташ? — попита го Дженингс.

— Добре разбирате за какво говоря. Нито съм се стремил към тази кандидатура, нито съм я желал. Както вие самият се изразихте, неколцина самозабравили се богаташи издигнаха с какви ли не машинации моята кандидатура. Аз не съм я заслужил.

Лангфорд Дженингс се вторачи в Кендрик. Тишината сякаш бе наелектризирана.

— Грешиш, Евън — рече най-сетне президентът. — Заслужи я. Не говоря за подвизите ти в Оман и Бахрейн. Нито за приключението в Южен Йемен, което още успяваме да запазим в тайна. Тези събития говорят просто за твоята смелост и готовност за саможертва — качества, които в началото привлякоха вниманието на обществеността към теб. В това отношение не си по-различен от астронавтите и героите от войните. Твоята слава послужи като лост, с който хората от Инвър Брас те качиха на сцената и те показаха на избирателите. Аз съм против средствата, които те използваха, за да постигнат целите си. Действаха тайно, нарушаваха закона и причиняваха гибелта на невинни хора. Но ти нямаш нищо общо с Инвър Брас!… Ти спечели доверието на американците, когато им каза по телевизията това, което отдавна трябваше да бъде казано! Никой не ти е нареждал какво да говориш пред камерата. А въпросите, които зададе на закритите заседания в комисията, направо разтърсиха разузнавателните служби. Някои прекалено усърдни борци за демокрация още не могат да се окопитят. И в заключение искам да ти кажа нещо като Ланг Дженингс, обикновен американец от Айдахо. Ти спаси страната от заговора на злонамерени фанатици. Страх ме е дори да си помисля какво щеше да стане с нашата родина, ако той бе успял.

— Рано или късно вие сам щяхте да го разкриете. Щяха да прекалят в нещо и щяхте да тръгнете по следите им и да ги изобличите всичките. Веднъж видях как скастрихте един човек в Белия дом…

— А, имаш предвид Хърб Денисън и онзи случай с Ордена на свободата! — рече президентът и го дари с прословутата си усмивка. — Хърб имаше много недостатъци, но беше безвреден. Освен това вършеше вместо мен неприятната работа. Отиде си от Белия дом. Онзи случай в Овалния кабинет реши съдбата му. Сега работи за една от онези достопочтени стари фирми на Уолстрийт, чиито шефовете членуват в непристъпни за простосмъртните клубове с висок престиж, неразбираем за мен, а сигурно и за теб. Така че Хърб се върна там, откъдето бе дошъл: при богаташите. Най-сетне му дадоха и полковническия чин, което толкова отдавна желаеше.

— Моля? — попита Кендрик.

— Няма значение. Държавна тайна, свързана с националната сигурност, и други подобни глупости.

— Нека сме наясно, нямам качества за този пост, господин президент.

— Качества ли?! Кой, за Бога, може да каже какви качества са необходими за един президент?!

— Аз не говоря за вашия пост…

— Но нищо чудно да се наложи да го поемеш — прекъсна го Дженингс.

— Никога не бих могъл да изпълнявам тази длъжност. Не съм подготвен!

— Подготвен си, и още как!

— Моля!?

— Чуй ме добре, Евън! Не си правя илюзии. Ясно ми е, че не притежавам въображението и острия ум нито на Джеферсън, нито на Адамс, нито на Медисън, Линкълн, Уилсън и дори Хувър… да, на Хувър — този гениален злодей. Не мога да се меря с Рузвелт, Труман, Никсън и Кенеди. Далеч съм от способностите на Картър, който за политик бе прекалено умен и това го провали. Но сега живеем в друго време. Епохата на Водолея е само мит, ние живеем в епохата на телевизията! Народът вярва на това, което вижда. В моя случай — на решителния мъж. Станах президент, защото не можех да понасям цялата страна да хленчи и да се самосъжалява. Чърчил е казал, че демокрацията може и да има много недостатъци, но по-добра система човечеството не е измислило. Вярвам в това. Вярвам в изтърканите фрази, че Съединените щати е най-великата, най-силната и най-справедливата държава на света. Ако щеш, ме смятай за популист или за човек, който опростява нещата, но аз вярвам в този мит. Всички ние търсим в другите своето подобие. Аз те наблюдавах, прочетох всичко за теб и говорих с моя приятел Еманюел Уайнграс. Мисля, че щеш, не щеш, трябва да приемеш поста.

— Господин президент — тихо отвърна Кендрик, — ценя високо всичко, което направихте за страната, но честно казано, между нас двамата съществуват определени различия. Не бих могъл да подкрепям някои страни на водената от вас политика.

— Аз не те моля да го правиш!… Е, бих предпочел първо да се съветваш с мен, пък после да ме критикуваш публично. Вярвам ти, Евън, и искам да обсъждам с теб всички въпроси. Убеди ме! Посочи ми къде греша и аз ще приема доводите ти! Институцията има нужда от това! Понякога се увличам и някой трябва да ме възпира. Питай жена ми, ако не вярваш! След последната пресконференция, която дадох преди около два месеца, се качих горе, в кухнята на Белия дом, и очаквах поздравления. Вместо това тя ми се нахвърли с думите: „Съвсем си се самозабравил! Мислиш се за Луи Четиринайсети, а всъщност си патокът Доналд!“ А дъщеря ми каза, че ще ми подари за рождения ден учебник по граматика… Знам си недостатъците, Евън, но знам също, че мога да работя добре, особено когато имам способни съветници. Ти ни отърва от боклуците, сега е редно да застанеш на разчистеното място!

— Повтарям ви, не притежавам необходимите качества.

— Цял народ мисли, че ги притежаваш. Аз също. Не се самозалъгвай! Може и изкуствено да са издигнали кандидатурата ти, но да отречеш, че си я заслужил, би означавало да оскърбиш милиони избиратели. Моите хора, които отговарят за имиджа ми и за връзките с обществеността, бяха категорични по въпроса.

— До тези хора ли опира всичко в крайна сметка?!

— За съжаление, до голяма степен да. Но днес целият свят робува на това. Не бива да отричаме реалността. По-добре хора като теб и мен, отколкото като Хитлер и Чингис хан. Каквито и различия да имаме помежду си, двамата с теб сме съзидатели, а не разрушители.

Сега беше ред на Кендрик да се вторачи в президента.

— Господи, умеете да очаровате и убеждавате, господин президент.

— Това е единственото ми качество наред с принципността и вярата в някои изконни ценности — отговори му Дженингс и се усмихна.

— Не знам, не знам как да постъпя.

— Аз пък знам — прекъсна го Калейла и хвана ръката му. — Разузнавачката Рашад ще си подаде оставката.

— Има още нещо! — каза президентът Лангфорд Дженингс и вдигна многозначително вежди. — Трябва да се ожените! Не е редно кандидатът за мой заместник да живее в грях. Знаете ли колко избиратели слушат онези проповедници евнагелисти? Ще развалиш и моя имидж!

— Господин президент…

— Да, господин вицепрезидент?

— Може ли за малко да си затворите устата?

— С голямо удоволствие, сър, но преди това бих искал да ви разкажа нещо, само не ме издавайте пред жена ми, че съм го споделил с вас! И двамата се разведохме с предишните си съпрузи и живяхме заедно дванайсет години, родиха ни се две деца, преди да се венчаем в Мексико. Оженихме се, защото до издигането на кандидатурата ми за президент оставаха три седмици. Но това е държавна тайна!

— Няма да я издам, господин президент.

— Знам. Вярвам ти и се нуждая от теб. С твоя помощ страната ще върви напред!

— Съмнявам се, сър — отвърна му Евън Кендрик.

— Аз съм сигурен… господин президент!

На вратата на президентския апартамент се позвъни четири пъти.