Робърт Лъдлъм
Планът Икар (46)

44

— Ще го наглеждаме поне по веднъж на час, госпожице Рашад — успокои я сестрата на средна възраст, която седеше зад бюрцето в края на коридора във флотската болница. — Ще му осигурим пълно спокойствие… Знаете ли, че самият президент му позвъни днес следобед?

— Да, бях при него. Понеже стана дума за телефони, не свързвайте никого със стаята му!

— Знам. Ето тук е написано: всички обадили се да бъдат отпращани към вас в хотел „Уестлейк“. Копие от бележката има и при телефонистката.

— Точно така. Много ви благодаря!

— Колко жалко. Бъдни вечер е и вместо да се весели с приятели, господин конгресменът лежи бинтован в болница, а вие ще останете сама В хотелската стая.

— Сестра, ще Ви призная нещо: за мен това е най-щастливата Коледа, защото той е тук и е жив!

— Знам, скъпа. Видях ви как си гукате двамата!

— Погрижете се за него. Аз трябва да поспя, иначе утре сутринта конгресменът ще се уплаши, като ме види!

— Той е най-важният ни пациент! А ти си почини, момиче! Изглеждаш доста изтощена. Казвам ти го като медицински работник!

— Чувствам се като парцал!

— Де да бях и аз такъв парцал!

— Много си мила — каза Калейла и леко стисна ръката на сестрата. — Лека нощ! До утре.

— Щастлива Коледа, скъпа!

— За мен наистина е щастлива. И на теб желая същото!

Рашад стигна по белия коридор до асансьорите и натисна копчето. Наистина се нуждаеше от сън. Не бе затваряла очи от две денонощия, ако не се броят двайсетината минути, през които бяха дремнали двамата с Евън. Горещ душ, топла вечеря в стаята и право в кревата! Такава бе програмата й за тази вечер. Слава Богу, имаше магазини, които утре щяха да са отворени заради хората, неуспели да напазаруват за празниците. Сутринта щеше да купи някакви подаръчета за своя… О, Боже… За своя годеник! Колко глупаво звучеше.

„Интересно как Коледа променя хората, как пробужда доброто, човешкото у тях независимо от възпитанието и от вероизповеданието им, а дори и при липсата на такива!“ — помисли си Калейла.

Ето например тази медицинска сестра. Беше грозновата пълна лелка, която навярно бе самотна, но въпреки това намери добра дума за Калейла. Каза, че знаела как се чувства по-младата жена, защото я била виждала да си гука с конгресмена. Не бе вярно. Калейла помнеше всички, влизали в болничната стая. Сестрата не бе сред тях, но приповдигнатото коледно настроение я бе накарало да излъже, да зарадва друго човешко същество. „Важното е, че той е вече в безопасност!“ — помисли си Калейла. Вратата на асансьора се отвори и тя влезе в металната клетка. Беше спокойна и щастлива.

 

 

Кендрик отвори очи в тъмнината. Нещо го бе събудило… Но какво? Вратата на стаята? Да, разбира се, вратата! Калейла му бе казала, че цяла нощ ще минаваш да го наглеждат. Сигурно се страхуваше да не отиде някъде. Може би на танци! Той отново се отпусна върху възглавницата и задиша бавно. Постепенно започна да се унася… Не! Не беше вратата, а усещането за нечие присъствие! В стаята имаше някой!

Бавно, сантиметър по сантиметър, конгресменът извъртя главата си. В мрака се белееше някакво неясно петно.

— Кой е там? — проговори той със слабия си глас. — Кой?

Тишина.

— Кой си, по дяволите? Какво искаш?!

После най-неочаквано бялата маса се хвърли върху него и затисна лицето му. Възглавница! Кендрик не можеше да диша! Вдигна дясната си ръка и се опита да изблъска мускулестата мишница на нападателя. Сетне дланта му попадна на по-мека плът: лице, коса… Женска коса! Събра всичките си сили, претърколи се и тясното болнично легло и падна на пода, като повлече и убийцата със себе си. Озова се върху едрото й тяло, пусна косата й и я заудря с юмруци по лицето. Проряза го болка, шевовете на рамото му се пръснаха и кръвта обагри превръзката. Той се опита да изкрещи, но викът заглъхна в гърлото му. Яката жена го бе сграбчила за врата. Силните й пръсти с остри нокти разкъсваха кожата му, после се насочиха към очите и изподраха клепачите и челото му. Конгресменът се надигна, за да се измъкне от ръцете й, и от инерцията се блъсна в стената. Болката бе непоносима. Залитна към вратата, но жената отново го докопа и го притисна към таблата на леглото. Кендрик напипа гарафата с вода върху нощното шкафче и я запокити към жестокото лице на нападателката. Тя се стресна за миг и Евън се втурна към нея, заби здравото си рамо в туловището й, като я отпрати към стената, хвърли се към вратата и я отвори широко. Стерилнобелият коридор бе озарен от слаба, приглушена светлина. Само една ярка лампа блестеше в сестринската стая.

— Помощ! Помогнете!

Но вместо думи от устата му се разнесоха тихи неразбираеми звуци. Конгресменът закуцука, като провлачваше ранения си крак. Къде бяха изчезнали всички?! Сестринската стая бе празна! Две сестри излязоха от някаква врата в дъното на коридора. Кендрик вдигна ръка, замахна отчаяно и най-сетне си възвърна гласа:

— Помощ!

— О, Господи! — изпищя едната жена и двете се спуснаха към него.

В този момент Евън чу и топуркането на друг чифт крака. Обърна се и безпомощно проследи с поглед как мускулестата сестра изхвърча от стаята, как се втурва по коридора към вратата с червен надпис „Изход“, отваря я и изчезва.

— Веднага повикай лекаря! — кресна на своята колежка сестрата, която първа стигна до него. — Кърви много силно!

— Тогава може би трябва да се обадим и на госпожица Рашад! — отговори й другата и тръгна към телефона. — Длъжни сме да я уведомяваме при всяка промяна в състоянието му, а той не изглежда никак добре!

— Не! — извика Кендрик, чийто глас най-сетне бе възвърнал силата си. — Не я безпокойте!

— Но, господин конгресмен…

— Правете каквото ви казвам! Не й се обаждайте! Не е спала от два дена. Само повикайте лекаря и ми помогнете да се прибера в стаята… После трябва и да телефонирам…

След четирийсет и пет минути раната на рамото му бе зашита и кръвта по лицето и врата му бе почистена. Кендрик седна в кревата, взе телефона на колене и набра номер във Вашингтон, който знаеше наизуст. Въпреки бурните им възражения бе наредил на сестрите и на лекаря да не съобщават за случилото се на военната полиция и дори на охраната на болницата. Оказа се, че никой от етажа не познава яката сестра освен по име, същия следобед бяха пристигнали документите за прехвърлянето й тук от болницата на военната база Пенсакола във Флорида. Старшата сестра се бе зарадвала на назначаването й, тъй като персоналът все не достигаше, и не си бе направила труда да провери каква е причината за това преместване. На излизане никой не бе спрял новодошлата. Докато случаят не се изяснеше, не бе възможно да започне официално разследване, инак журналистите щяха да надушат, че е станало нещо. Засега всичко трябваше да бъде запазено в тайна.

— Извинявай, че те събудих, Мич…

— Евън!

— Реших, че трябва да знаеш какво се случи.

Кендрик му описа кошмара, който е преживял, като не пропусна да му каже, че не е уведомил нито военната, нито градската полиция.

— Може би сбърках, но когато я видях да изчезва през изхода, реших, че вероятността да я заловят е нищожна, а шансът вестниците да се докопат до историята е огромен.

— Напълно си прав — съгласи се Пейтън. — Тя е наемен убиец…

— Специалистка по възглавниците — допълни Евън.

— Ако не си се събудил, сега нямаше да се шегуваш. Наемните убийци обмислят всичко до най-малките подробности и имат по няколко варианта за отстъпление със съответния брой костюми за предрешаване. Действал си съвсем правилно.

— Кой я е наел, Мич?

— Мисля, че е очевидно. Гринел. Откак се измъкна от острова, той непрестанно предприема подобни зловещи начинания.

— Какво имаш предвид? Калейла нищо не ми е казвала.

— Калейла, както ти я наричаш, също не знае за тях. Стигат й грижите за тебе. Тя как прие инцидента?

— Не съм й казал. Забраних да й се обаждат.

— Ще побеснее!

— Поне ще се наспи. Та какво е направил Гринел?

— Адвокатът на Ардис Ванвландерън е мъртъв, а книгата е изчезнала. Хората на Гринел са стигнали в Сан Хасинто преди нас.

— По дяволите! — изкрещя Кендрик. — Значи я изтървахме!

— На пръв поглед да, но в цялата история има нещо странно… Спомняш ли си думите ми, че ще е достатъчно човекът на Гринел да хвърли само един поглед към къщата на адвоката, за да се досети, че го следим?

— Да, разбира се.

— Джинджифила е открил този човек.

— Е, и?

— Ако книгата е в ръцете им, защо ще пращат някого да я търси?

— Заловете го и го накарайте да ви отговори на този въпрос! Наблъскайте го с психотропни вещества. Няма да ви е за пръв път!

— Джинджифила не е на същото мнение.

— Защо?

— По две причини. Първо: човекът може да е само обикновен съгледвач, който не знае нищо. Второ: Джинджифила смята да го проследи.

— Значи Джинджифила е открил този тип, без той да го усети?

— Нали ти казах, че няма грешка! Хората на Гринел дори не подозират, че сме намерили мъртвия адвокат. Съгледвачът е видял само една камионетка и двама градинари в зелени работни гащеризони, които са се заели да поливат градината.

— Но ако този човек стои толкова ниско в йерархията, какво ще научи Джинджифила, — Боже, какво идиотско име, — като го проследи?

— Казах, че може да е обикновен изпълнител, комуто е даден само телефон за свръзка. От такъв човек нищо няма да разберем. От друга страна, не е изключено да стои по-високо в организацията и да ни отведе при останалите.

— За Бога, Мич, дрогирайте го и той ще изпее и майчиното си мляко!

— Ти не следиш какво ти обяснявам, Евън! На подобни телефони за свръзка човек трябва да се обажда периодично… в точно определени часове! Ако схемата се наруши, Гринел ще разбере, че нещо не е наред.

— Писна ми от вашите сложни игрички! — рече изтощен Кендрик.

— Прав си, досаден занаят… Опитай се да поспиш. Разпоредих двама войници да пазят пред вратата ти.

— А за теб почивка няма ли? Сега вече разбирам защо не можеш да дойдеш. Сигурно ми се обаждаш от кабинета?

— Да. Чакам да ми звънне Джинджифила. Оттук ми е по-лесно да координирам всичко.

— Не искаш ли да ми разкажеш за вчерашната си среща с шефа на Инвър Брас?

— Утре. Вече не е спешно. Без него Инвър Брас не съществува.

— „Без него“ ли? Какво имаш предвид?

— Той се самоуби… Весела Коледа, господин конгресмен!

 

 

Калейла Рашад изпусна пакетите на пода и кресна:

— Какво се е случило?!

После се втурна към леглото.

— При тази система на социално осигуряване не можеш да искаш по-добро медицинско обслужване!

— Няма нищо смешно!… Какви са тези войници пред вратата и долу? Защо проверяваха документите ми така недоверчиво? Какво се е случило?!

Евън й каза, като пропусна подробностите за новите шефове и за пролятата кръв в коридора.

— Мич одобри действията ми.

— Ще му отрежа главата! — извика Калейла. — Длъжен беше да ми се обади!

— И сега ти нямаше да си толкова красива. Сенките под очите ти са вече получерни, значи си дремнала малко.

— Дванайсет часа — призна си тя и седна на ръба на леглото. — Онази мила дебеличка сестра! Не мога да повярвам!

— Ако беше останала тук, можеше да приложиш уменията си, нали имаш черен колан? Аз лично рядко се бия, а със жени — почти никога. Само с проститутки, които искат луди пари.

— Моите услуги са безплатни, така че съм спокойна… О, Боже! Евън, трябваше да ги накарам да ни дадат стая с две легла и да остана при теб!

— Не прекалявай със закрилническите си мераци! Забравяш, че все пак съм мъж!

— А ти не забравяй друго: ако някога някой ни нападне, остави на мен да се оправям!

— Отиде ми мъжкото самочувствие! Няма проблеми! Ще си хапвам бонбонки и ще си пийвам шампанско, докато ти размазваш от бой престъпните типове.

— Само един истински мъж може да се шегува така — отвърна му Рашад, наведе се и го целуна. — Прекалено много те обичам! Това е най-големият ми проблем!

— Аз не го възприемам като проблем.

Отново се целунаха и в този момент телефонът иззвъня.

— Навярно е Мич. Недей да му крещиш! — рече конгресменът и се оказа прав.

— Успяхме! — извика възторжено от ЦРУ в Лангли директорът на отдел „Специални операции“. — Евън каза ли ти за Гринел?

— Не.

— Дай ми го! После той ще ти обясни…

— Защо не ми се обади снощи или сутринта?

— Дай ми го!

— Слушам, сър!

— Какво става, Мич?!

— Успяхме! Напипахме нещо изключително важно!

— Джинджифила ли?…

— Колкото и да е странно, не той. Информацията е от друг източник. В нашата работа понякога се случва да търсиш нещо, като предварително знаеш, че е почти изключено да го намериш, и в края на краищата то — да ти падне от небето. За всеки случай изпратихме човек до кантората на адвоката на госпожа Ванвландерън с набързо скалъпено пълномощно, което уж му осигурява достъп до всички документи на починалата началничка на кабинета на вицепрезидента. Секретарката не му позволила да се рови из книжата в отсъствие на шефа й и позвънила в Сан Хасинто. Нашият човек знаел, че там тя няма да намери никого, и продължил да й досажда още няколко часа, като играел ролята на разгневен правителствен чиновник, докато онази се опитвала да открие адвоката. Явно е успял да й опъне нервите, още повече, че заради него девойката не отишла на среща с важни клиенти… В гнева си или може би от страх — няма значение — тя се изпуснала и казала, че ако нашето момче търси онези поверителни документи, на които била направила фотокопия, няма да ги намери, тъй като те са в сейф в банката.

— Чудесно! — тихо възкликна Евън; идеше му да закрещи от радост.

— Тя дори описала счетоводната книга — продължи Пейтън. — Нашето адвокатче се оказа голям хитрец. Решил е първо да продаде книгата на Гринел, а после да го изнудва с копията. Гринел е пратил съгледвача в Сан Хасинто от чисто любопитство. След час книгата ще е в ръцете ни.

— Когато я дешифрирате, Мич, търси името Хаменди, Абдел Хаменди.

— Търговецът на оръжие — отвърна му Пейтън. — Ейдриън ми каза за него. Снимките в апартамента на Ванвландерън — Лозана, Амстердам…

— Същият. Вероятно е записан под псевдоним, но можете да проследите парите, преводите в Женева и в Цюрих, „Гемайншафт Банк“ в Цюрих.

— Точно това ще направим.

— Искам още нещо, Мич: нека свършим едно добро дело. Хаменди доставя оръжия на всички фанатици, които имат пари. Те се избиват помежду си с неговата стока. После се свързва с друг вид убийци, онези, които седят в луксозните си кабинети, облечени в костюми за по три хиляди долара, и мислят само за пари. Включва ги в далаверите си, производството се удвоява, удесеторява, възникват повече причини за въоръжени конфликти, фанатиците се множат… и искат още, още оръжия… Да ликвидираме този човек, какво ще кажеш, Мич? Да дадем на нашия объркан свят възможност поне за миг да си поеме дъх!

— Трудна задача, Евън.

— Дай ми няколко седмици, за да се съвзема, и ме изпрати в Оман!

— Какво?!

— Ще купя от Хаменди такова количество оръжия, за каквото не е и сънувал!

 

 

Минаха шестнайсет дни. От Коледа остана само неприятен спомен, а Новата година бе посрещната предпазливо, с недоверие. На четвъртия ден след инцидента в болницата Евън посети Емилио Карало и му занесе снимка на красиво ново рибарско корабче, документите за собственост на корабчето, фактура за предплатен курс за капитани на плавателни съдове с малка водоизместимост и уверението, че никой от остров Пътят към Китай няма да го безпокои в Ел Дескансо. Това бе самата истина. Помагачите на „тайното правителство“, обитавали острова, нямаха никакво желание да се занимават с Емилио. Те се бяха обградили с роти от адвокати. Някои от тях бяха избягали от страната. Не им беше до сакатия рибар от Ел Дескансо. Имаха други грижи: как да спасят живота и богатството си.

На осмия ден започна масирана кампания в печата. Тя бе подета от Чикаго и заля Средния запад. Отначало четири независими вестника, чиито редакции отстояха една от друга на не повече от сто километра, предложиха кандидатурата на конгресмена Кендрик за вицепрезидент. През следващите три денонощия към тях се присъединиха още три издания и шест телевизионни станции, собственост на пет от споменатите вестници. Предложенията постепенно ставаха все по-настоятелни. Гласът на тези второразредни журналисти започна да се чува из цялата страна. От Ню Йорк до Лос Анджелис, от Бисмарк до Хюстън, от Бостън до Маями лъвовете на масмедиите започнаха да обсъждат сериозно повдигнатия въпрос. Главните редактори на „Таим“ и „Нюзуик“ свикаха спешни съвещания. Кендрик бе преместен в едно изолирано крило на военната болница и бе заличен от списъка на пациентите. Във Вашингтон Ани Мълкахи О’Райли и другите от канцеларията отговаряха на стотиците обадили се, че депутатът от Колорадо е извън страната и не е възможно да се свържат с него, за да направи изявление.

На единайсетия ден конгресменът и неговата дама се върнаха в Меса Верде, където за голямо свое учудване завариха Еманюел Уайнграс, който, препасал контейнерче с кислород, командваше цяла армия от дърводелци, заели се с ремонта на къщата. Вървеше по-бавно от преди и честичко присядаше да почине, но болестта не го бе лишила от характерната му сприхавост. Старецът снижаваше глас, и то с не повече от един децибел, само когато говореше на Калейла, неговата „нова, прекрасна дъщеря, много по-свястна от онзи безделник, дето все се шляе някъде“.

На петнайсетия ден Мичъл Пейтън с помощта на един млад гений по компютрите, когото взе „на заем“ от Франк Суон, дешифрира счетоводната книга на Гринел, тази своеобразна Библия на „държавата в държавата“. Мич и Джералд Брайс, така се казваше младежът, написаха подробен доклад до президента Лангфорд Дженингс, който им нареди да го отпечатат само в ограничен и точно определен брой копия. Преди дискетата да бъде унищожена, от принтера излезе едно копие в повече, но Ем Джей не разбра това.

 

 

През нощта една по една започнаха да пристигат лимузини, ала не в потъналото в мрак имение край Чесапийк Бей, а в Белия дом. Колите влизаха през неофициалния южен вход. Пътниците бяха придружени от морски пехотинци до Овалния кабинет на президента на Съединените американски щати. Лангфорд Дженингс седеше зад бюрото си, вдигнал крака върху любимото си канапенце. Поздравяваше всеки новодошъл с кимване, не кимна само на един. Вицепрезидентът Орсън Болинджър бе удостоен само с презрителен поглед. Столовете бяха подредени в полукръг около бюрото и всяващия страхопочитание мъж, който седеше зад него. Всички държаха еднакви големи пликове за документи. Сред групата бяха и лидерите на малцинствата и мнозинствата от двете камари на Конгреса, изпълняващият длъжността държавен секретар, министърът на отбраната, директорите на Централното разузнавателно управление и на Агенцията за национална сигурност, както и членовете на Съвета на главнокомандващите, главният прокурор и Мичъл Пейтън, директор на отдел „Специални операции“ в ЦРУ. Всички седнаха и зачакаха мълчаливо. Не им се наложи да чакат дълго.

— Здравата сме я оплескали — започна президентът на Съединените щати. — Не знам как сме успели да докараме нещата чак до тук, но ако тази вечер това не ми бъде изяснено, през идните двайсет години много хора от властта ще чукат камъни в някоя кариера! Ясно ли ви е?

Някои кимнаха объркани, други започнаха да възразяват ядосано срещу намеците на президента.

— Тихо! — укроти възмутените Дженингс. — Искам първо всички добре да разберете правилата на тази игра! Получихте и прочетохте доклада, изготвен от господин Пейтън. Надявам се, че както ви наредих, не сте правили копия от него и сте донесли тук своите екземпляри.

Изпълнихте ли моите указания? Отговорете ми един по един! Започваме от ляво на дясно, от главния прокурор.

Присъстващите повториха жеста и думите на най-високопоставения правозащитник и страната: всеки вдигна своя плик и каза: „Не съм правил копия, господин президент.“

— Добре.

Дженингс свали краката си от канапенцето, наведе се, опря се на лакти върху бюрото и продължи:

— Пликовете са номерирани, господа, и отговарят на броя на присъстващите в тази стая. Когато си тръгнете, те ще останат тук. Разбрахте ли? — Някои кимнаха, а други промърмориха нещо утвърдително. — Чудесно… Излишно е да ви обяснявам, че съдържащата се върху тези страници информация е колкото невероятна, толкова и унищожителна. Страшна и тъжна картина. Организация на крадци, убийци и гадове наемала терористи да й вършат гнусната работа. Зверски, кървави нападения във Феърфакс, в Колорадо и… в Кипър, където заедно с цялата си делегация бе вдигнат във въздуха един човек, който струваше повече от всички вас накуп… Ужаси, кражби в огромни размери, корупция във всички ешелони на властта, превръщане на военната ни промишленост в златна кокошка за неколцина богаташи! Измами, незаконни сделки с оръжия, лъжесвидетелстване пред комисиите на Конгреса, купуване на лицензии за износ, пренасочване на стоки за страни, върху търговията с които сме наложили забрана. Господи, каква каша! Всички сте замесени! Стори ми се, че чух някакви възражения!

— Господин президент…

— Но, господин президент…

— За трийсет години служба в армията никой не си е позволявал…

— Аз си позволявам! — викна Дженингс. — И да не си посмял да ми противоречиш! Други възражения?

— Господин президент — отвърна министърът на отбраната. — Ако ми позволите да използвам вашия начин на изразяване, говорете конкретно, по дяволите, какви са тези намеци?!

— „Конкретно“! „Намеци“! Майната ти, Мак! Прочети цифрите! Три милиона долара за танк, който по предварителни изчисления е трябвало да струва един милион! Трийсет милиона за изтребител, който е бил толкова претъпкан с въоръжение, че не е могъл да излети. Наложило се да го проектират наново, което вдигнало производствената цена на всяка машина с още десет милиона! Това не са дреболии!

— В сравнение с общата сума на военния бюджет тези разходи са незначителни, господин президент.

— Както каза един мой приятел по телевизията, обяснете това на обикновените американци, които се чудят как да свържат двата края. Май не сте подходящ за поста, който заемате, господин министре! Ние непрекъснато обясняваме на обществеността, че съветската икономика е в пълна разруха и че технологиите им са светлинни години по-назад от нашите, а щом се наложи да отстоявате бюджета, вие изведнъж започвате да ни убеждавате, че сме затънали в лайна, защото руснаците ни превъзхождали технически и икономически! Не ви ли се струва, че в това се съдържа някакво мъничко противоречие?

— Въпросът е сложен и трябва да разберете…

— Нищо не трябва да разбирам! Стига ми, че виждам тези противоречия! Ами вие, четиримата предани народни избраници от двете камари! Членове на моята партия и на лоялната опозиция! Как така нищо не сте надушили?!

— Вие сте изключително популярен сред народа, господин президент — отговори му лидерът на опозицията. — Трудно е да се противопоставим политически на вашите решения.

— Дори когато рибата вече смърди откъм главата!

— Да, дори и тогава, сър.

— В такъв случай и вие трябва да се простите с поста си… А какво ще кажете вие от военния елит, олимпийските божества от Съвета на главнокомандващите? Защо не си наглеждате дюкяна? Или дотам сте се извисили над всичко, че сте забравили къде се намира Пентагонът? Полковници, генерали и адмирали с бодра маршова стъпка напускат Арлингтън, вливат се в редиците на частния бизнес, който изпълнява поръчките на Министерството на отбраната, и започват смело да крадат парите на данъкоплатците!

— Протестирам! — изсъска председателят на Съвета на главнокомандващите, като пръскаше слюнка през стиснатите си зъби. — Не е наше задължение да следим кой военен за коя частна фирма работи!

— Може и да е така, но с ваша препоръка се назначават онези, които имат точно това задължение!… Ами вие, супершпионите от ЦРУ и АНС, спахте ли? Изключвам, естествено, господин Пейтън… Между другото, ако се опитате да го изпратите с някоя специална задача в Сибир през идните пет години — не забравяйте, че ми предстои още един мандат, — бял ден няма да видите! Из целия Персийски залив и Средиземноморието се продават наши оръжия, и то на държави, върху които аз и Конгресът сме наложили ембарго! Защо не сте проследили този трафик? Кой носи отговорността?

— В много от случаите, когато подобни доставки възбуждаха нашите подозрения, стигахме до извода, че сделките се вършат с ваше съгласие, тъй като отговаряха на вашите външнополитически възгледи, господин президент — започна да се оправдава директорът на Централното разузнавателно управление. — А що се касае за законността, сигурно сте се консултирали с главния прокурор.

— И затова сте си затворили очите и сте си казали: „Да го оставим оня балък сам да си вади горещите кестени от огъня.“ Няма що, добре сте си вързали гащите, но защо все пак не ме попитахте?

— Нашата служба няколко пъти уведоми и съветника ви по националната сигурност, и началника на кабинета ви за някои — странни операции, информация за които стигна до нас, господин президент — намеси се директорът на Агенцията за национална сигурност. — Вашият съветник по националната сигурност каза, че това били „злонамерени слухове“, а шефът на кабинета ви, позволете да го цитирам, реагира по следния начин: „Това са само лайна, с които някои вечно хленчещи разхайтени ултралиберали се опитват да замерят нашия президент.“

— Както вече сигурно сте забелязали — отговори му хладно Дженингс, — и двамата не присъстват тук. Съветникът ми по националната сигурност подаде оставка, а началникът на кабинета се оттегли по лични причини. В защита на Хърб Денисън искам все пак да кажа, че той може и прекалено властнически да е управлявал кораба, но в интерес на истината и лоцманът невинаги определяше верен курс… Такааа… Стигнахме и до нашия върховен правозащитник, пазителя на законността! Като гледам колко закони са били нарушени, заобиколени или направо подминати, имам чувството, че преди три години той е излязъл в обедна почивка и още не се е върнал! Какво правите във вашето ведомство? Шах ли играете, или „Не се сърди човече“? Плащаме на неколкостотин твои подчинени юристи, за да разкриват престъпления, насочени срещу държавата, а те не са забелязали нито едно от изброените в този доклад!

— Те не са от наша компетентност, господин президент. Ние насочваме усилията си…

— А какво, по дяволите, е от вашата компетентност?! Присвояванията в особено големи размери за сметка на държавни поръчки не са ли от вашата компетентност? Ако не са, от утре да станат, некадърници такива!… А сега да преминем към моя многоуважаван заместник. Той е последен от редичката, но пръв в далаверата! Раболепният, лицемерно разкайващ се проводник на „особено важни интереси“. Човекът в дъното на всичко. Твоите момчета извършиха всичко това, Орсън! Как можа да го сториш!?

— Те са и ваши момчета, господин президент! Събраха средствата за първата ви предизборна кампания! Осигуриха ви този пост, защото съумяха да набавят милиони долари повече от опозицията! Вие откликнахте на техните призиви за безпрепятствено развитие на търговията и промишлеността!

— Безпрепятствено, но в границите на разумното! — възрази Дженингс и вените на челото му се издуха. — Развитие, да, но не манипулирано! Не покварено от корупция и от връзки с всички съмнителни търговци на оръжие от Средиземноморието и Европа. Развитие, но не чрез изнудване, убийства и наемане на терористи!

— Аз не знаех нищо! — извика Болинджър и скочи на крака.

— Вероятно не си, господин вицепрезидент, защото си представлявал твърде удобен проводник на тяхното влияние, за да рискуват да изпаднеш в паника и да объркаш плановете им. Но не може да не си подозирал какво става! Просто си се правил на ударен! Седни си на мястото!

Болинджър седна и Дженингс продължи:

— Отсега да се разберем, Орсън! Няма да се кандидатираш на предстоящите избори! И да не съм те видял да се навърташ в щаба на партията! Ти си вън от играта! Край на далаверите! Само ако науча, че си член на съвета на директорите на каквото и да е друго освен на някоя благотворителна организация… прави му сметка!

— Господин президент! — намеси се председателят на Съвета на главнокомандващите. — Във връзка с изнесените факти и вашето отношение към тях аз подавам оставка!

Последваха го още пет-шест други, които също станаха и патетично повториха думите му. Лангфорд Дженингс отпусна гръб върху облегалката на стола и каза със смразяващ тон:

— А, не! Няма да се измъкнете толкова лесно! Няма да устройвам Вартоломеева нощ в администрацията! Плъховете няма да напуснат кораба! Ще си останете на постовете и ще се опитате да оправите кашата, която сте надробили!… Искам добре да ме разберете! Не ме интересува какво ще си помислят хората за вас или за мен! От значение е само добруването на страната! Така че засега този предварителен доклад, защото случаят ще се разследва до край, ще остане при мен и ще бъде запазен в тайна. По закон имам право да го сторя! Аз ще реша кога да го направя достояние на обществеността и бъдете сигурни, че няма да протакам! Ако го разсекретя незабавно, това би вързало ръцете на президентската институция, която не е била толкова силна от години, и би нанесло непоправима вреда на страната, но повтарям, в края на краищата докладът ще бъде обнародван!… Мъжете, а може би в бъдеще и жените, които заемат президентския пост, винаги оставят някаква следа в историята. Е, аз се оттеглям от тази надпревара за безсмъртие, защото дори да ме изберат за втори мандат, хората рано или късно ще бъдат запознати със съдържанието на доклада, ще разберат за всички тези ужаси… Но чак след като съм сигурен, че страната е възмездена за стореното й зло, че всички, отговорни за извършените престъпления, са понесли съответното наказание. Ако трябва, ще работите ден и нощ, всички вие с изключение на тоя подлизурко — моя вицепрезидент, който, ако има малко доблест, ще си пръсне черепа!… В заключение, господа, ще ви кажа следното. Ако някой от вас реши да се измъкне от този потъващ кораб, който докарахме до сегашното му състояние с общи усилия, било като само сме си затваряли очите или като сме топили пръсти в меда, помнете, господа, че аз съм президент на Съединените щати и притежавам огромна власт! Условно казано, животът и смъртта са в моите ръце! Това е констатация, но ако желаете да я възприемете като заплаха, нямам нищо против! А сега се измитайте оттук и започвайте да мислите как ще действате! Пейтън, ти остани!

— Добре, господин президент.

 

 

— Как мислиш, дали бях достатъчно ясен, Мич? — попита Дженингс, после взе бутилка уиски от вграденото в една от стените на Овалния кабинет барче и наля на себе си и на Пейтън по чаша.

— Ако веднага не ми подадете чашата, пак ще се разтреперя. Такъв отговор удовлетворява ли ви? — отвърна му директорът на „Специални операции“.

Президентът го дари с прословутата си предизборна усмивка и му подаде питието.

— Не беше лошо за човек, за когото твърдят, че имал акъл колкото телеграфен стълб, а?

— Бяхте невероятен, сър!

— Добре го каза! За съжаление от президента на тази страна не се иска нищо повече, освен да е добър артист.

— Нямах предвид това, господин президент!

— Не си криви душата! Знам какво ти беше на ума! И си напълно прав. Затова на краля, бил той облечен или гол, му е необходим силен премиер, който пък да създаде свое собствено дворцово обкръжение с представители и на двете партии.

— Моля?

— Кендрик. Искам той да се кандидатира за мой вицепрезидент.

— Опасявам се, че ще се наложи доста да го увещавате. Според моята племенница, всъщност тя не ми е истинска племенница…

— Известно ми е всичко за нея — прекъсна го Дженингс. — Та какво според нея?

— Тя твърди, че Евън е наясно с цялата ситуация и вече е взел решение. Най-добрият му приятел, Еманюел Уайнграс, скоро ще умре.

— Знам, знам. Не си споменал името му в доклада, но все пак си описал случката с мнимия лекар, не си ли спомняш?

— О, да! Прощавайте, но напоследък спя твърде малко. Паметта започва да ми изневерява… Както и да е, но Кендрик настоява да се върне в Оман и аз не съм в състояние да го разубедя. Той е обзет от натрапчивата идея да пипне търговеца на оръжия Абдел Хаменди. Убеден е, и то с право, че Хаменди продава осемдесет на сто от всички оръжия в Близкия изток и Югозападна Азия и по този начин унищожава любимите му арабски страни. Като един съвременен Лорънс^[1] той е решил да промени презрителното отношение на света към своите приятели, да ги извади от пълното забвение, на което са обречени.

— Какво мисли, че ще постигне?

— Според това, което ми е разказвал, смятам, че иска да разобличи Хаменди, макар да не знае точно как. Решил е да разкрие истинския му облик на човек, който трупа милиони, като продава смърт, без да подбира клиентите си.

— Защо Евън е толкова сигурен, че Хаменди го е грижа какво мнение имат купувачите за него?

— Защото половината оръжия, продавани от арабина, не са изправни. Експлозивите не се взривяват, пушките не могат да стрелят…

— О, Боже! — тихо възкликна президентът, обърна се и тръгна към бюрото си.

После седна, сложи чашата на писалището и се загледа в стената, без да каже нито дума. Най-сетне извърна поглед към Пейтън, който бе застанал на прозореца.

— Остави го да върви, Мич. Ако го спрем, никога няма да ни прости. Дай му всичко, което му е нужно, но искам да ми гарантираш връщането му… Той ми е необходим! Америка се нуждае от него!

 

 

В другия край на планетата облаци от мъгла, които вятърът бе довял от Персийския залив, покриваха улица Туджар в Бахрейн. Около лампите се образуваха млечни ореоли, а небето изобщо не се виждаше. Беше точно четири и трийсет сутринта. Черната лимузина прекоси крайбрежния квартал на потъналия в сън град. Спря пред стъклената врата на сградата, известна като Сахалхуди, в която допреди година и половина се помещаваше разкошната главна квартира на чудовището, нарекло себе си Махди. Двама араби в традиционно облекло слязоха от задната врата на внушителния автомобил и тръгнаха към неоновите светлини на входа. Лимузината си замина безшумно. По-високият мъж почука по стъклото. Пазачът, който седеше на бюрото във фоайето, погледна часовника си, стана и бързо закрачи към вратата. Отключи я и се поклони на късните гости.

— Всичко е готово, уважаеми господа — прошепна им той. — Освободих охраната, а сутрешната смяна ще дойде чак в шест часа.

— Дотогава отдавна ще сме свършили — рече по-младият от двамата посетители, който очевидно беше шефът. — След като ти платихме толкова пари, сети ли се да отключиш вратата горе?

— Разбира се, господарю!

— Само един асансьор работи, нали? — попита по-възрастният и по-висок арабин.

— Да, господарю.

— Когато се качим горе, ще блокираме вратата му. Ако не се лъжа, последния етаж ще изкачим по стълбите, нали?

— Да, господарю. Алармената инсталация е изключена, всичко в помещението е възстановено във вида, в който беше… преди онова ужасно утро. Качих и това, което пожелахте. Беше в мазето. Навярно знаете, господа, че властите претърсиха педя по педя помещението и разбиха всичко в него на парчета, а после го държаха запечатано в продължение на месеци. Ние така и не разбрахме защо, уважаеми господа.

— Не е и нужно… Ще ни предупредиш, ако някой влезе в сградата или дори ако се приближи към входа!

— Ще съм нащрек! Погледът ми е като на ястреб, господарю!

— Само гледай да не отлетиш и навреме ни се обади по телефона, ако има нещо подозрително!

Двамата мъже стигнаха до асансьорите и по-високият натисна копчето. Качиха се, вратата се затвори зад тях.

— Може ли да се разчита на този? Не е ли прекалено прост? — попита по-ниският, когато клетката на асансьора с тихо бръмчене се устреми нагоре.

— Ще изпълни заповедите. Те не бяха сложни… Защо кабинетът на Махди е бил запечатан толкова време?

— Защото властите са чакали да пипнат хора като нас.

— А защо са изпотрошили всичко?

— Не са знаели къде да търсят. По същата причина не намериха и нас.

Асансьорът забави ход, спря и вратата му се отвори. Двамата мъже бързо поеха нагоре по стълбището, което водеше към етажа на Махди, известен преди време като „храма“. Стигнаха до вратата на кабинета и по-ниският спря с ръка на дръжката.

— От цяла година чакам този миг — каза той и дълбоко си пое дъх. — Сега, когато той настъпи, се разтреперих.

С високия си таван и с разноцветните плочки, подредени в мозайки, голямото помещение наподобяваше джамия. Двамата араби застанаха в средата му и се умълчаха, сякаш усещаха присъствието на някакъв страховит дух. Малкото мебели от тъмно дърво приличаха на статуи на верни войници, които пазят гробницата на някой фараон. Огромното бюро бе като саркофаг на многоуважаван приживе властелин. До една от стените, в ярък контраст с останалото обзавеждане на кабинета беше поставена модерна метална стълбичка, висока два метра и половина.

— Това тук ми прилича на гробницата на Аллах! Слава на името му! — рече по-високият.

— Виждам, че не си познавал добре Махди, наивни приятелю! По-уместно би било сравнението с фригийския цар Мидас! Но да не губим повече време! Вземи стълбичката, аз ще ти кажа къде да я поставиш.

Подчиненият изпълни заповедта и се обърна към шефа си в очакване на нови нареждания.

— Сложи я по-наляво, до втория прозорец. Сега се качи на нея.

— Не разбирам… — каза по-високият, докато се катереше по стъпалата.

— Не е необходимо да разбираш всичко… А сега преброй шест плочки наляво от рамката на прозореца!

— Малко ми е далечко, въпреки че не съм нисък…

— Махди бе по-висок от теб и доста по-внушителен, макар и той да си имаше своите недостатъци…

— Моля?

— Няма значение… Натисни четирите ъгъла на плочката, после с всичка сила притискай с длан средата й! Хайде!

Плочката изскочи и падна в ръката на арабина.

— О, Аллах! — възкликна той.

— Прост механизъм на принципа на вакуума и противотежестите! — обясни му по-ниският. — Бръкни вътре и извади документите!

Подчиненият го стори и взе куп компютърни разпечатки, прихванати с два ластика.

— Хвърли ми ги! — продължи по-ниският. — И върни плочката на мястото й, като пак я натиснеш по средата.

Високият несръчно изпълни заповедта и слезе на пода. После се приближи до началника си, който бе разлистил документите и ги разглеждаше.

— Това ли е съкровището, за което говореше?

— От Персийския залив до западните брегове на Средиземноморието няма по-ценно от него! — отвърна му младият мъж, чиито очи бързо шареха по текста. — Те убиха Махди, но не можаха да унищожат онова, което той създаде! Трябваше временно да отстъпим, ала не се предадохме! Многобройните клонове на нашата организация не бяха отсечени, нито дори окастрени. Те просто потънаха в земята, за да дадат след време нови филизи.

— Тези чудновати на вид страници ли имаш предвид? Старшият кимна, без да откъсва поглед от листовете.

— Какво, в името на Аллах, пише на тях?

— Това са списъците на всички мъже, жени, фирми и корпорации, на всички контакти на Махди с терористите. Ще трябват месеци, може би години, докато възстановим мрежата, но ще го сторим! Те ни чакат! Махди се оказа прав! Няма да отстъпим на никого нашия свят!

— А той ще се разраства! Нали, приятелю! — въодушеви се високият.

— Постепенно — отговори му младият водач. — Живеем в трудни времена. Снаряжението, което ни доставиха миналата седмица, за нищо не става — добави той загадъчно.

— Отново не те разбирам.

— И аз отново ще ти кажа, че не е необходимо.

— Ти откъде си? — попита го озадаченият висок арабин. — Наредиха ни да ти се подчиняваме. Казаха ми, че са ти известни неща, каквито аз нямам честа да знам. Но откъде дойде?

— От много далече. От хиляди километри. От години се готвех за този миг… А сега ме остави. Тръгни си веднага! Слез долу и кажи на пазача да прибере стълбичката в мазето, после махни на колата да те вземе. Тя кръжи из околните улички. Утре ще се срещнем на същото място по същото Време!

— Да те благослови Аллах и духът на Махди да е Винаги с теб! — рече високият, поклони се и бързо излезе, като затвори вратата зад гърба си.

Младият мъж го изчака да слезе по стълбите до асансьора, после бръкна под робата си и извади малка радиостанция. Натисна едно копче и каза:

— Ще излезе след две-три минути. Качи го и го откарай до скалите на южния бряг. Убий го, съблечи му дрехите и хвърли оръжието си В морето!

— Слушам! — отвърна шофьорът на лимузината.

Младият водач прибра радиостанцията и тръгна с тържествена стъпка към огромното бюро от абаносово дърво. Махна готрата, пусна я на пода и седна на стола, който приличаше на трон. После издърпа едно голямо чекмедже на бюрото и извади от него украсената със скъпоценни камъни диадема на Махди. Сложи я на главата си и заговори към покрития с мозайка таван:

— Благодаря ти, татко — рече наследникът на Махди, който бе защитил докторат по компютърни науки в Чикагския университет, — загдето ме избра между синовете си и ме удостои с тази голяма чест и отговорност. Слабохарактерната ми бяла майка не би могла да разбере това, защото, както ти безброй пъти си ми казвал, като ме е родила, тя е изпълнила своята роля… Но трябва да знаеш, че времената вече са други, татко. Сега се искат повече дипломатичност и дългосрочно планиране. Когато се налага, ще използваме и традиционните си методи — няма нищо по-лесно от убийството. Вече сме отправили взор към огромна част от света, по-голяма, отколкото ти си мечтал! Ще имаме наши бойни групи в цяла Европа и навред из Средиземноморието! Връзката ще осъществяваме с най-модерни средства, шифровано, чрез спътници, така че никой да не може да я засече. Светът вече не принадлежи на определена раса, татко, а на младите, умните и силните. На нас!

Новият Махди млъкна и сведе очи към бюрото. Скоро щеше да пристигне всичко, от което се нуждаеше. Великият син на великия Махди щеше да продължи похода!

„Ние трябва да властваме! — каза си той. — Над всички!“