Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

16

Една година по-късно

Неделя, 20 август, 8,30 часът вечерта

 

Една по една, като безшумни леки колесници, петте лимузини свалиха собствениците си пред мраморното стълбище към входа с колоните на имението край Чесапийк Бей. Хората идваха на различен интервал от време, за да не оставят усещането, че бързат, в шофьорите по магистралата и в минувачите в богаташкото селище на източното крайбрежие на Мериланд. Всички пристигащи бяха баснословно богати и се събираха, колкото да прекарат в кратък разговор вечерта, нещо обичайно за градчето, където живееха все хора от лъв нагоре. Случваше се някой преуспяващ местен банкер да надзърне през прозореца, да види лъскавите лимузини, които се плъзгаха край него, и да мечтае и той да има късмета да присъства на разговорите, водени на чаша бренди или по време на игра билярд, но мечтите му се простираха дотук.

Баснословно богатите бяха щедри към околните и хората от градчето имаха сметка от тях и също намазваха от присъствието им. Армиите прислужници и градинари, които с тлъстите си надници изхранваха цели родове, гледаха именията да лъщят от чистота, когато господарите им се прибираха от Лондон или Париж. А хората с по-престижни професии получаваха като награда и по някоя акцийка, докато се черпеха със стопаните на именията в кръчмата в центъра на селището. Банкерите, търговците и останалите достопочтени жители обичаха своите богаташи и не даваха и прашинка да падне върху главите на прочутите им съграждани. Правеха го дори заобикаляйки някой и друг закон — едно твърде невинно прегрешение, като се има предвид как тия лекета, журналистите от жълтата преса, изопачаваха до неузнаваемост всичко, само и само да пробутат на купувачите изданията си. Обикновеният човек можеше да се напие като свиня или да вдигне страхотен скандал на жена си или съседа, дори да катастрофира с колата, но никой не довтасваше да прави нелепи снимки и да ги публикува в клюкарските вестничета. Защо богатите биваха одумвани от хора, които не можеха да им стъпят и на малкия пръст? Богатите бяха друга порода. Осигуряваха работни места, правеха щедри дарения на благотворителни организации и облекчаваха донякъде живота на тези, с които се сблъскваха. Тогава защо все бяха в устата на хората?

Така разсъждаваха жителите на градчето. Местната полиция сегиз-тогиз си затваряше очите за някои дребни нарушения. Така всички си живееха мирно и сговорно. И потулваха някои тайни на привилегирования си оазис, в който бе и имението на брега на Чесапийк Бей.

Но потайността е нещо относително. Тайните на един човек са шега за друг. Доста често папките с гриф „Строго секретно“ се появяват черно на бяло в печата. А сексуалните апетити на някой известен министър са поверителни единствено за жена му. „Да умра, ако те издам“ е детски израз, използван от всички възрастни, които не съумяват да удържат на думата си, но когато се касае за необикновена смърт, кръгът на посветените задължително е съвсем тесен. Такава поверителност витаеше и онази вечер, когато петте лимузини минаха през Синуид Холоу и се упътиха към Чесапийк Бей.

В крилото на огромната къща най-близо до залива имаше кабинет с висок таван и подчертано мъжко обзавеждане. Преобладаваха кожата и полираното дърво, а френските прозорци с изглед към добре поддържаната, озарена от прожектори градина и високите полици с книги създаваха впечатлението, че тук живее голям ерудит. Край прозорците имаше кресла, тапицирани с мека кафява кожа, и лампиони. В дъното на кабинета имаше огромно бюро от черешово дърво с въртящ се стол с висока облегалка, тапициран с черна кожа. Съвсем в стила на помещението в средата бе сложена голяма кръгла маса, около нея се провеждаха срещи, най-подходящо място за които беше провинцията.

С това се ограничаваха обичайните за подобни кабинети подробности, на чийто фон изпъкваха необичайните предмети. Върху масата, пред всеки стол имаше месингова лампа, осветяваща жълта папка, която сякаш бе част от интериора и помагаше на насядалите да се съсредоточат върху записките си, без да се разсейват от лицата и очите, осветени от лампата на тавана. Друга светлина в стаята нямаше. Лицата се показваха и се скриваха в сянката, изразът върху тях се виждаше, но само в общи линии. В единия край на библиотеката, на лавиците бе окачена дълга черна тръба, която с едно натискане на копчето се превръщаше в лъскав екран, стигащ до средата на рафтовете. Екранът бе опънат и сега, а срещу него бе монтиран прожекционен апарат, чрез който присъстващите можеха да гледат програмите на телевизията — пряко или на запис, видеокасети, слайдове, а също и да слушат звукозаписи.

А чрез управляваната дистанционно антена на покрива сложната апаратура хващаше сателитни програми и радиоемисии на къси вълни от цял свят. Сега върху апарата мигаше червена лампичка, което означаваше, че е зареден с диапозитиви.

Подобна апаратура бе твърде необичайна за личен кабинет, бил той и на богаташ, тя прилягаше повече на помещения с друго предназначение — на заседателни зали, където далеч от Белия дом се взимат стратегически решения, на кабинетите в Пентагона или в Агенцията за национална сигурност. С едно натискане на копчето минало и настояще изникваха върху екрана, за да бъдат анализирани и въз основа на анализа да бъдат взимани различни решения.

Ала в далечния ъгъл на тази необикновена стая, на няколко метра от лавиците с книги имаше любопитна антика — старовремска печка с кюнец, който стигаше до тавана, и с метален сандък за въглища отстрани. Още по-странното беше, че печката гореше, въпреки че вечерта бе топла и влажна и централната климатична инсталация работеше.

Тази печка обаче беше необходима за срещата, която щеше да се проведе в покрайнините на Синуид Холоу. Всяка написана дума трябваше да бъде изгорена, нищо, което щяха да си кажат присъстващите, не биваше да се разчува извън помещението. Такива бяха правилата на международната политика. Заради изречените тук думи щяха да паднат правителства, от взетите решения можеха да избухнат или да бъдат предотвратени войни. Хората в библиотеката бяха наследници на най-мощната негласна организация в свободния свят.

Бяха петима.

И нищо човешко не им беше чуждо.

— През ноември след две години президентът ще бъде преизбран с голямо мнозинство — каза беловласият мъж с аристократични черти, седнал на най-челното място. — Излишно е да го обсъждаме. Той владее положението в страната и ако не допусне някакви катастрофални грешки, които неговите по-мъдри съветници ще предотвратят, никой не може да промени нещата, включително и ние. Затова трябва да се приготвим за неизбежното и да се погрижим за нашия човек.

— Как само го каза — „нашият човек“ — кимна слаб оплешивяващ седемдесетгодишен мъж с хлътнали бузи и големи благи очи. — Нямаме много време. И все пак нещата може да се променят. Президентът е толкова чаровен, толкова привлекателен и както ми се струва, много държи да бъде харесван и обичан.

— Много е кух — прекъсна го тихо и дружелюбно широкоплещест негър на средна възраст. Костюмът му с безупречна кройка говореше за вкус и заможност. — Нямам нищо против него, свестен човек е, сигурно е и добряк. Това виждат хората и може би са прави. Не, не става дума за него, а за онези негодници, които го подкрепят тихомълком, толкова незабележимо, че вероятно той и не подозира за съществуванието им, освен когато финансират предизборната му кампания.

— Наистина не подозира за тях — потвърди четвъртият човек на масата — закръглен рижав мъж на средна възраст с лице на херувим и нетърпеливия поглед на учен под бретона. Вълненото сако с кожички на лактите издаваше, че е учен. — Залагам десет от патентите си, че до края на първия му мандат ще стане издънка.

— Ще загубиш патентите — възрази петият на масата — възрастна жена с посребрена коса, с изискана черна копринена рокля и съвсем малко бижута. Гласът й бе плътен и напевен. — Не защото го подценяваш, което е очевидно, а защото президентът и хората зад него ще се обединят, докато той стане политически непобедим. Няма да се взимат никакви важни решения, докато опозицията не загуби съвсем позициите си. С други думи, те пазят патроните си за втория мандат.

— Значи си съгласна с Джейкъб, че нямаме време за губене — каза беловласият Самюъл Уинтърс и кимна към Джейкъб Мандел, който седеше смръщен вдясно от него.

— Разбира се, Сам — отговори Маргарет Лоуел и небрежно приглади косата си, после рязко се наведе — беше се облакътила и бе сключила пръсти — доста мъжко движение, направено от една много женствена жена, но никой не го забеляза. Всички се бяха съсредоточили върху мисълта й. — Реално погледнато, едва ли можем да действаме достатъчно бързо — отсече тя тихо. — Сигурно ще се наложи да възприемем по-краен подход.

— А, не — обади се Ерик Съндстром — червенокосият учен вляво от Лоуел. — Всичко трябва да е съвсем нормално, както приляга на администрация, превръщаща задълженията си в свой плюс. Такъв трябва да е подходът ни. Всяко отклонение от принципа на естественото развитие — а природата е непредсказуема, ще събуди подозрения. Тази зле информирана групичка, за която спомена, ще се сплоти около каузата, която ще им пробутат негодниците. Ще се превърнем в полицейска държава.

Гидиън Лоуган кимна с едрата си черна глава и се усмихна.

— Те ще бият тревога, ще съберат най-умните си хора и на бърза ръка ще предрешат всичко. — Той замълча и погледна жената срещу себе си. — Няма преки пътища, Маргарет. Ерик е прав.

— Нямах предвид да организираме трагедии — настоя Лоуел. — Не ви говоря за нови изстрели в Далас или пощръклели хлапетии с лозунги. Имах предвид само времето. Разполагаме ли с достатъчно време?

— Ако го използваме както трябва — да — каза Джейкъб Мандел. — Най-важен е кандидатът.

— Да поговорим тогава за него — обади се беловласият Самюъл Уинтърс. — Както знаете, нашият колега господин Варак, приключи с проучването и е убеден, че е открил подходящия човек. Няма да ви отегчавам с многобройните отхвърлени кандидати, но ако не стигнем до единодушие, ще се върнем на тях и ще ги обсъдим — един по един. Варак се е запознал с нашите условия, знае какви качества търсим и какви искаме да избегнем. Мен ако питате, е намерил един блестящ, макар и доста неочакван човек. Няма да ви говоря за нашия приятел, той се справя великолепно, но ще бъде пропуск, ако не спомена, че при многобройните ни срещи показа същата преданост, каквато неговият чичо Антон Варак, е проявявал към нашите предшественици преди петнайсет години. — Уинтърс замълча и огледа с пронизващия сив поглед всички около масата. — Може би само един европеец, лишен от правата си, може да ни разбере, да разбере какво вършим. Ние сме наследниците на Инвър Брас, възкресен от предходниците ни. И трябваше да бъдем избрани от тези хора, посъветвани от адвокатките си, които отсъдиха, че живеем, както са предвидили. Когато запечатаните пликове ни бяха връчени, ние разбрахме за какво става дума. Вече не ламтяхме за нищо — нито за пари, нито за постове, бяхме постигнали достатъчно. Благодарение на способностите си, на късмета или на наследство, понякога гори с цената на чуждото нещастие бяхме постигнали свобода, на каквато се радват малцина в този несретен свят. Но заедно със свободата върви и отговорността и ние я приемаме, както са постъпили предшествениците ни преди години. Отговорността да допринесем за добруването на страната си, а оттам — дал Бог — и на целия свят. — Уинтърс се облегна с обърнати нагоре длани, поклати глава и продължи плахо: — Господ ни е свидетел, че не сме някакви избраници на съдбата, не сме надарени свише с някаква особена мисия, ала пак вършим това, понеже ни е по силите. И защото вярваме в нашата обща безпристрастна оценка.

— Не се оправдавай, Сам — прекъсна го спокойно Маргарет Лоуел. — Може и да сме привилегировани, но сме и различни. Не представляваме един цвят от спектъра.

— Не знам как да го тълкувам, Маргарет — каза Гидиън Лоуган с извити уж от учудване вежди, а другите членове на Инвър Брас се засмяха.

— Скъпи Гидиън — отговори Лоуел, — и аз съм една, да не забележа! На Палм Бийч ли си ходил по това време? Имаш хубав тен.

— Все някой трябваше да се погрижи за градината ти, мадам.

— Ако си го направил ти, тогава значи вече нямам дом.

— Ами да. Някакви пуерториканци са наели имението и са си устроили нещо като комуна. — Над масата отекна тих смях. — Извинявай, Самюъл, не е редно да се шегуваме.

— Напротив — обади се Джейкъб Мандел. — Това е признак на добро здраве и благополучие. Ако не се надсмиваме над слабостите си, нямаме работа тук!… Тази поука ни я дадоха нашите предходници по време на погромите в Европа. Според тях само така човек може да оцелее.

— Били са прави, разбира се — съгласи се Съндстром, който още хихикаше. — Това макар и временно откъсва хората от проблемите им. Но нека се върнем на кандидата. Направо нямам думи. Сам твърди, че изборът е чудесен, но и напълно неочакван. Предвид фактора време очаквах да се спрем на някой амбициозен тип, който само чака мига политическият Пегас да го издигне на крилете си.

— Май се налага да прочета някоя негова книга — отново го прекъсна тихо Мандел. — Имам чувството, че е равин, но не го разбирам.

— Хич и не се опитвай — каза Уинтърс и благо се усмихна на Съндстром.

— Кандидатът — повтори Съндстром. — Да разбирам ли, че Варак е готов да ни го представи?

— Той както винаги не е пропуснал нищо — отговори Уинтърс и кимна наляво към светещата червена лампичка върху апаратурата, вградена в стената зад него. — Междувременно се е докопал до доста необичайна информация за събития, станали точно преди една година.

— Оман ли? — попита Съндстром, присвил очи над светлината на месинговата лампа. — Миналата седмица в десетина града имаше панихиди.

— Нека обясни господин Варак — предложи беловласият историк и натисна едно копче върху масата.

Стаята се изпълни с тих звън. След няколко секунди вратата на кабинета се отвори и в рамката й застана набит рус мъж на около трийсет и пет години. Беше с тъмночервена вратовръзка и светъл летен костюм, който сякаш щеше да се пръсне от широките му плещи.

— Готови сме, господин Варак. Заповядайте, влезте!

— Благодаря, сър.

Милош Варак затвори вратата към коридора, осветен в приглушена светлина, и се запъти към дъното на библиотеката. Застана пред сребристия екран и учтиво кимна на членовете на Инвър Брас. Отблясъкът от месинговите лампи, отразен в полираната маса, озари лицето му и подчерта изпъкналите скули и голямото чело под пригладената гъста, права руса коса. Очите му бяха леко дръпнати и издаваха славянски произход. Бяха спокойни, умни и някак студени.

— Разрешете да споделя, че се радвам да ви видя отново — рече той на чудесен английски с лек пражки акцент.

— Добре дошъл, Милош — прекъсна го Джейкъб Мандел, като произнесе правилно, по чешки, името му.

— Добър вечер, Варак — каза Съндстром и се облегна.

— Изглеждаш добре, Милош — кимна Гидиън Лоуган.

— Има вид на футболист — усмихна се Маргарет Лоуел. — Дано не те видят от „Редскинс“. Имат нужда от защитници.

— Американският футбол е твърде сложен за мен, госпожо.

— За тях — също.

— Запознах всички с успеха ти — каза Уинтърс и меко добави: — Както го оценяваш ти. Преди да ни разкриеш за кого става дума, припомни, ако обичаш основните изисквания!

— На драго сърце, сър. — Варак огледа масата, за да се съсредоточи. — Първо, вашият човек трябва да е физически привлекателен, но не и красив като жена. За да можем бързо да му създадем имидж през малкото време, с което разполагаме. Затова той трябва да е човек, когото мъжете уважават за добродетелите му, а жените намират за хубав. Не бива да е идеолог, защото част от електората няма да го приеме. Трябва да бъде с добър произход и да е заможен, за да не може да бъде корумпиран. Естествено, не бива да има някакви компрометиращи го тайни. И накрая — най-важното. Кандидатът трябва да притежава достойнства, така че да го изкараме без притеснения на политическата сцена. Той трябва да е общителен, да излъчва сърдечност и чувство за хумор, да има доказани смели постъпки в миналото, без обаче да засенчва президента.

— Хората му няма да го приемат — съгласи се Ерик Съндстром.

— Във всеки случай няма да имат избор, сър — отговори убедено Варак. — Акцията ще се състои от четири етапа. След три месеца нашият анонимен кандидат изведнъж ще се появи на обществената сцена, след шест месеца ще бъде горе-долу добре познат, а към края на годината той ще има рейтинг като този на председателите на Сената и на Камарата на представителите. Това са първият, вторият и третият етап. На четвъртият — няколко месеца преди свикването на партийните конференции — снимката му ще се появи на кориците на „Таим“ и „Нюзуик“, а във вестниците и по телевизията непрекъснато ще споменават неговото име. Не е кой знае каква философия да го постигнем, стига да платим на когото трябва. — Варак направи пауза, после продължи: — И при положение че разполагаме с подходящ кандидат. Аз смятам, че съм го открил.

Членовете на Инвър Брас учудено се взряха в чеха, после предпазливо се спогледаха.

— В такъв случай — поде Маргарет Лоуел — съм готова да се омъжа за него.

— Аз също — каза Гидиън Лоуган. — Стига с тези предразсъдъци!

— Извинявайте — прекъсна го Варак. — Нямах намерение да идеализирам кандидата. Той е човек от кръв и плът. Изградил си е качествата, които описах, благодарение на богатството, спечелено с къртовски труд и рискове. Кандидатът е самоуверен и спокоен, защото не иска нищо от другите и знае цената си.

— Кой е той? — попита Мандел.

— Мога ли да ви го покажа? — каза Варак с уважение, после извади от джоба си дистанционното управление и се дръпна от екрана. — Не е изключено някои от вас да го познаят и тогава трябва да оттегля твърдението си, че кандидатът е анонимен.

Апаратът светна и върху екрана се появи лицето на Евън Кендрик. Диапозитивът беше цветен и на него личаха тенът му, както и наболата брада и кичурите светлокестенява коса, които падаха над ушите и врата му. Беше присвил очи срещу слънцето, гледаше към водата, а в израза му се четеше любопитство, но и тревога.

— Прилича на хипар — каза Маргарет Лоуел.

— Обстоятелствата обясняват вашата реплика — отвърна Варак. — Диапозитивът е правен миналата седмица — четвъртата седмица от пътешествието, което той всяка година прави по бързеите на Скалистите планини. Ходи сам, без приятели или водач.

Чехът продължи да сменя през няколко секунди диапозитивите. На тях Кендрик караше кану между зъбери, сред фонтан от пръски и пяна. На фона на горите изглеждаше съвсем мъничък с лодката си сред непредсказуемите стихии на природата.

— Един момент — извика Самюъл Уинтърс и погледна през очилата с рогови рамки. — Нека видим този диапозитив! — продължи той и внимателно го разгледа. — Не си ми споменавал, че след лакътя на реката се е насочил към базовия лагер при водопада Лава.

— Да, сър.

— Значи е минал през най-опасните бързеи.

— Да, сър.

— Без водач?

— Да.

— Той не е добре! Преди няколко десетилетия минах по тези бързеи с двама водачи и щях да умра от страх. Защо ли го прави?

— Прави го от години. Още откакто се е върнал в Съединените щати.

— Върнал се е, ли каза?

— Допреди пет години е бил строителен инженер и предприемач. Работил е предимно в Източното Средиземноморие и в Персийския залив. Доста далеч от планини и реки. Според мен си почива, като променя обстановката. Работи една седмица, после се отправя на северозапад.

— И то сам — рече Ерик Съндстром.

— По онова време, не. Често е ходел с някое гадже.

— Явно не е педи — отбеляза единствената жена в Инвър Брас.

— Никога не съм намеквал подобно нещо.

— Не спомена дали има и съпруга и семейство, а това е важно. Доколкото разбрах, е карал отпуската си сам.

— Ерген е, госпожо.

— Това може да създаде проблеми — вметна Съндстром.

— Няма страшно, сър. Разполагаме с две години, за да оправим нещата, а една женитба по време на предизборната кампания ще бъде само добре дошла.

— Да де, нали ще се кандидатира заедно с най-популярния президент, когото историята помни — каза Гидиън Лоуган през смях.

— Прав сте, сър.

— Господи, ти си помислил за всичко, Милош.

— Я чакайте! — Мандел нагласи очилата си с метални рамки. — Спомена, че преди пет години е работил в Средиземноморието.

— Бил е предприемач. После продал фирмата и се махнал от Близкия изток.

— Защо?

— При злополука загиват всичките му служители заедно със семействата си. Това направо го е съсипало.

— Имал ли е вина? — продължи борсовият агент.

— Никаква. Виновна е друга фирма, доставила негодно оборудване.

— Спечелил ли е нещо от злополуката? — попита Мандел с твърд поглед.

— Напротив, сър. Проверих подробно. Продал е фирмата на половин цена. Учудили са се дори адвокатите на компанията, която я е купила. Имали са карт бланш да платят тройно повече.

Членовете на Инвър Брас пак извърнаха очи към екрана с диапозитива, върху който се виждаха мъжът и лодката му.

— Кой го е снимал? — попита Лоуган.

— Аз, сър — уточни Варак. — Вървях след него. Изобщо не усети.

Чехът показа още диапозитиви, докато накрая не се появи слайд, на който кандидатът изглеждаше съвсем различно. Вече не беше с окъсани дрехи в лодката или с фланелка край огъня, където след уморителния ден си приготвя сам храна. Беше гладко избръснат, подстриган и сресан, бе в официален черен костюм с куфарче в ръка на позната улица.

— Вашингтон! — възкликна Ерик Съндстром.

— При стълбището на Ротондата — уточни Лоуган, когато видяха следващия диапозитив.

— А сега е на Капитолия — обади се Мандел.

— Познавам го — рече Съндстром и притисна с дясна ръка слепоочията си. — Лицето ми е познато, а имаше и някаква история, свързана с него, но не се сещам каква.

— Не е тази, която ще ви разкажа, сър.

— Хайде, Милош! — подкани Маргарет Лоуел. — Стига си ни държал в напрежение. Кой, по дяволите, е той?

— Казва се Кендрик — Евън Кендрик. Конгресменът от девети избирателен район в Колорадо.

— Конгресмен ли! — възкликна Джейкъб Мандел, докато диапозитивът с Кендрик на стълбището на Капитолия още бе на екрана. — Никога не съм чувал за него, а си мислех, че познавам почти всички в Конгреса. По име, естествено, не лично.

— Избран е сравнително наскоро, сър, а и предизборната му компания не беше широко отразена. Кандидатира се от партията на президента, защото в този район почти не съществува опозиция. Минеш ли през първия тур, пиши се избран. Споменавам го, защото конгресменът явно не е съвсем съгласен с политиката на Белия дом. На първия тур отбягваше да говори по национални въпроси.

— Нима намекваш, че той е независим като, да речем, Лоуел Уикър? — каза Гидиън Лоуган.

— Да, но не вдига такъв шум около себе си.

— Не вдига шум, отскоро е в Конгреса. Избирателният му район е доста забутан — намеси се Съндстром. — От тази гледна точка анонимността му е в кърпа вързана. Може би прекалено. Затегне ли се политическото положение, недопустимо е да залагаме на неизвестен конгресмен от затънтен район. Денвър е в първи, Болдър — във втори, а Спрингс — в пети избирателен район. А девети къде е?

— На югозапад от Телюрайд, при границата с Юта — уточни Джейкъб Мандел, после вдигна рамене, сякаш да се извини, че знае. — Преди няколко години ни се наложи да проверяваме акции в някаква мина, доста съмнителни. Но човекът на екрана не беше конгресменът, който ни посрещна и отчаяно се опита да ни убеди да не ровим повече.

— И какво направихте, сър? — попита Варак.

— Ами какво, тръгнахме си — отговори Мандел. — Честно казано, сделката беше доста гнила.

— Това, което вие в Америка наричате злоупотреба?

— Нямахме доказателства, Милош. И се отказахме.

— Но конгресменът положи всички усилия, за да си осигури вашата подкрепа?

— Да, така беше.

— Точно затова сега конгресмен е Евън Кендрик, сър.

— Виж ти!

— Ерик — намеси се Гидиън Лоуган и наведе глава, за да погледне създателя на космически технологии. — Спомена, че го познаваш, най-малкото по физиономия.

— Да, сигурен съм. Варак ни обясни кой е и се сетих, че май съм го срещал по някой от онези безкрайни приеми във Вашингтон или Джорджтаун, помня и че името му се свързваше с някаква история. Да! Само не знам точно с каква.

— Но Милош каза, че каквото и да сме чували, той ще ни разкаже друга история — рече Маргарет Лоуел. — Нали? — добави тя и погледна Варак.

— Да, госпожо. Професор Съндстром явно намеква за предизборната кампания на Кендрик. Той хвърлил за нея луди пари и засенчил съперника, като организирал скъпи събрания, които по-скоро са приличали на цирк, отколкото на срещи с избирателите. Говори се, че когато съперникът се оплакал, че кампанията се води нелоялно, Кендрик изпратил при него адвокатите си, но да обсъждат не кампанията, а кашите, които е забъркал съперникът му. Оня станал по-тих и от водата и Кендрик спечелил без особени усилия.

— Значи дотолкова се вживява, че е готов да плаща за възмущението си — отбеляза Уинтърс. — Но ти разполагащ с много по-интересна информация, господин Варак, и понеже съм запознат с нея, ще повторя — тя е направо невероятна. Продължавай, ако обичаш!

— Да, сър.

Чехът натисна дистанционното управление и на екрана безшумно се появи следващият диапозитив.

Кендрик и стъпалата на Ротондата отстъпиха място на гледката на истерични тълпи, които тичаха по тясна улица, покрай сгради в арабски стил и магазини с табели на арабски.

— Оман — каза Ерик Съндстром и погледна Уинтърс. — Преди една година.

Историкът кимна. Диапозитивите се сменяха бързо, на тях се виждаха сцени на хаос и кръвопролитие, трупове, направени на решето от куршумите, и стени, изкъртени от снаряди, разбитите врати на посолството и коленичилите в редици ужасени заложници зад розетката на покрива. Имаше диапозитиви в едър план на младежи, които размахваха оръжие и крещяха победоносно с фанатични трескави очи. Изведнъж диапозитивите секнаха и членовете на Инвър Брас насочиха вниманието си към слайд, който на пръв поглед нямаше нищо общо с предишните. На него се виждаше висок мургав мъж с дълга бяла роба и готра, излизаше от някакъв хотел. После екранът беше разделен на две — появи се втора снимка на същия човек — този път бързаше на арабски пазар, пред шадраван. Снимките останаха на екрана. Милош Варак наруши неловкото мълчание.

— Това е Евън Кендрик — простичко каза той. Всички бяха смаяни и ако не се брои Самюъл Уинтърс, се наведоха, така че да не им блестят месинговите лампи и да видят по-добре човека на екрана. Варак продължи:

— Тези снимки са правени от офицер от ЦРУ, чиято задача е била да държи Кендрик под око. Справила се е отлично.

— Жена ли е била? — Маргарет Лоуел изви одобрително вежди.

— Специалистка по Близкия изток. Баща й е египтянин, майката — американка от Калифорния. Знае арабски и при извънредно положение ЦРУ я използва.

— А какво е правил той в Близкия изток? — прошепна учудено Мандел.

— Я чакайте! — каза Лоуган и впери черните си очи във Варак. — Прекъсни ме, ако бъркам, момко, но миналата година във „Вашингтон Поуст“ май излезе една статия, в която се намекваше, че в Маскат по онова време е бил забелязан някакъв американец. Някои предположиха, че вероятно става дума за тексасеца Рос Перо, но историята бе потулена.

— Прав сте, сър. Този американец е бил Евън Кендрик и под натиска на Белия дом историята наистина беше потулена.

— Защо? Той можеше да натрупа голям политически капитал, ако наистина е допринесъл за разрешаването на кризата.

— Всъщност я реши той.

— Нищо не разбирам — тихо отбеляза Лоуган и погледна Самюъл Уинтърс.

— Никой не разбира — каза историкът. — Няма обяснение, само една папка от архива, до която Милош е успял да се добере. Освен този документ никъде няма и намек, че Кендрик е свързан със събитията в Маскат.

— Съществува дори доклад до държавния секретар, в който се отрича такава връзка — прекъсна го Варак. — В него конгресменът е оплют като кариерист, възползвал се от обстановката с надеждата да се издигне покрай кризата със заложниците, защото е работил в Емирствата и по-специално в Оман. В доклада се препоръчва името му да се не споменава, защото иначе заложниците ще бъдат изложени на риск.

— Дрън-дрън! — възкликна Съндстром. — Мен ако питате, именно Държавният департамент го е пратил там. Как Кендрик щеше да стигне в Оман без негова помощ! Бяха преустановени всички редовни полети. Явно са го прехвърлили тайно в Маскат.

— Както е очевидно, че Кендрик не е кариерист и авантюрист — добави Маргарет Лоуел. — Сега го виждаме на екрана, а Милош твърди, че благодарение на него кризата е била решена благополучно, а той не е споменал и дума за това. Иначе щяхме да знаем.

— Има ли някакво обяснение? — попита Гидиън Лоуган, като се обърна към Варак.

— Няма логично обяснение, сър, затова отидох право при първоизточника на информацията.

— Белият дом ли? — попита Мандел.

— Не, човекът, който е знаел за задачата му и е дърпал конците във Вашингтон. Казва се франк Суон.

— Как го откри?

— Открих го не аз, сър, а Кендрик.

— А как намери Кендрик? — притисна го Маргарет Лоуел.

— Подобно на господин Лоуган се сетих за американеца в Маскат, за който журналистите разтръбиха и после си замълчаха. По причини, които наистина не съм в състояние да изложа, реших да проуча въпроса, смятах, че е замесен високопоставен политик, който би могъл да ни свърши работа, ако историята се окаже вярна. — Варак замълча и се усмихна, нещо, което правеше рядко. — Често най-крайните мерки за сигурност всъщност не допринасят изобщо за сигурността. Става дума за дневниците, в които биват вписвани влизащите в Държавния департамент. След убийствата отпреди няколко години всички посетители без изключение биват вписвани на влизане и излизане и минават през детектор за метални предмети. Сред имената на хилядите, влезли в Департамента по време на кризата, открих и един току-що избран конгресмен от Колорадо, посетил господин Суон. И двете имена не ми говореха нищо, но компютрите ни бяха по-добре осведомени. Господин Суон е най-големият специалист по Югозападна Азия в Държавния департамент, а конгресменът е натрупал състоянието си в Емирствата, Бахрейн и Саудитска Арабия. В суматохата около кризата някой бе забравил да заличи името на Кендрик от дневника.

— И ти се срещна със Суон — рече Мандел и махна очилата с метални рамки.

— Да, сър.

— И какво каза той?

— Че съм на погрешен път. Били отхвърлили предложението на Кендрик да помогне, защото нямало с какво. Спомена, че Кендрик бил сред мнозината, работили в Емирствата и предложили своята помощ.

— Но ти не му повярва — намеси се Маргарет Лоуел.

— Имах основателни причини. Онзи следобед конгресменът Кендрик не се е разписал, че е напуснал Държавния департамент. Било е сряда, 11 август, и името му не фигурира в нито един списък на заминаващи. Очевидно е прехвърлен със специален самолет, което обикновено означава дълбока конспирация.

— Консулският отдел — каза Съндстром, — който е нещо като филиал на ЦРУ в Държавния департамент.

— Неприятен, но необходим компромис — добави Уинтърс. — В тъмното може и да те настъпят. Излишно е да ви казвам, че Варак е съпоставил данните и в Държавния департамент, и в ЦРУ.

— Ето че разкрихме героя от Оман — рече меко Гидиън Лоуган и се вгледа във фигурата на екрана. — Господи, добре са го измислили!

— Конгресменът няма грешка — добави Мандел. — Доказан враг на корупцията.

— Смел човек — вметна госпожа Лоуел, — рискувал живота си заради двеста американци, които не познава, без да търси никаква отплата.

— А е можел да получи каквото пожелае — довърши Съндстром. — Поне в политиката.

— Разкажи ни всичко, което знаеш за Евън Кендрик, господин Варак — каза Уинтърс и всички посегнаха към жълтите тефтери.

— Преди да започна — поде чехът донякъде колебливо, — трябва да спомена, че миналата седмица отскочих до Колорадо и се натъкнах на нещо, което засега не мога да ви обясня. Ще ви кажа само, че в къщата на Кендрик край Меса Верде живее един възрастен мъж, който се казва Еманюел Уайнграс, архитект с двойно гражданство — израелско и американско, и че преди няколко месеца той е прекарал тежка операция. Оттогава се възстановява у конгресмена.

— Какво означава това? — попита Ерик Съндстром.

— Не знам дали има някакво значение, но не мога да не отбележа три неща. Първо, доколкото разбрах, този Уайнграс се е появил най-неочаквано малко след завръщането на Кендрик от Оман. Второ, двамата очевидно са много близки. И трето, което донякъде ме тревожи — те двамата крият кой е старецът и че е в Меса Верде, но общо взето, го знаят всички. Уайнграс се е издал сам. Много е общителен и работниците, особено от испански произход, го обичат.

— Това едва ли е минус — усмихна се Лоуган.

— Вероятно е участвал в оманската операция — предположи Маргарет Лоуел. — Това също не е минус.

— Да де — съгласи се Джейкъб Мандел.

Съндстром отново заговори:

— Сигурно има голямо влияние над Кендрик — каза той и си записа нещо в тефтера. — Нали, Милош?

— Струва ми се, да. Но все пак държа да сте наясно, когато не знам нещо.

— Мен ако питате, за нас Уайнграс е само добре дошъл — заяви Самюъл Уинтърс. — Както и да го погледнем. Продължавай, Варак.

— Да, сър. Знам, че нищо не бива да излиза от тази стая, и затова съм приготвил досието на конгресмена в диапозитиви. — Чехът натисна дистанционното управление и двойните снимки на Кендрик в арабски дрехи на улицата в Маскат бяха заменени от диапозитив на текст, написан на машина. Буквите бяха едри, а междуредието — тройно. — Всеки диапозитив — продължи Варак — представлява около една четвърт от обикновена страница, всички негативи, естествено, бяха унищожени в лабораторията долу. Проучих кандидата до десето коляно, но може и да съм изпуснал някои неща, които ви интересуват. Така че не се колебайте, питайте. Ще ви гледам и когато всеки от вас кимне, че е приключил да чете и да записва, ще сменям диапозитива. През следващия час вие ще се запознаете с Евън Кендрик — от деня, в който се е родил, до миналата седмица.

Ерик Съндстром кимаше пръв. Маргарет Лоуел и Джейкъб Мандел си оспорваха честта да бъдат последни, но пишеха не по-малко от Гидиън Лоуган. Ръководителят на групата Самюъл Уинтърс не записа почти нищо — той беше убеден.

След три часа и четири минути Милош Варак изключи апаратурата. След още два часа и седем минути въпросите бяха изчерпани и Варак излезе от библиотеката.

— Ще цитирам нашия приятел — обади се Уинтърс. — Ако кимнете, значи сте съгласни. Поклатете глава, ако имате възражения. Започваме от Джейкъб.

Бавно и замислено членовете на Инвър Брас кимваха един по един в знак на съгласие.

— Единодушни сме — продължи Уинтърс. — Конгресменът Евън Кендрик ще бъде следващият вицепрезидент на Съединените щати. А единайсет месеца по-късно ще стане и президент. Кодовото му название ще бъде Икар — нещо като предупреждение и пламенна надежда, че за разлика от толкова свои предшественици той няма да политне към слънцето и да се сгромоляса в морето. И Бог да ни е на помощ!