Робърт Лъдлъм
Планът Икар (43)

41

От скалите на носа в Тихия океан на талази се вдигаше пара. Евън потисна страха, спомнил си какво си е обещал: да не умре просто така, да се бори за живота си, колкото и безсмислено да е това. Значи все пак се надяваше дълбоко в себе си да оцелее, пък и от доста време всъщност се учеше да използва и най-малките възможности. Беше заобиколен от лиани, дебели и здрави от влагата и от ветровете, които непрекъснато огъваха стеблата им. От двете страни на пътеката с ниските жълтеникави лампи бе избуял тучен непроходим шубрак, под който рохкавата влажна пръст никога не изсъхваше. Мексиканецът, довел мафиота до лобното място, участваше в екзекуцията без желание. Вече наближаваха бялата преграда и той говореше все по-тихо.

— Alfrente, alfrente! — извика припряно. — Adelante!

— Прескочи я или я заобиколи, конгресмен — каза човекът от вицепрезидентската охрана хладно като професионалист, който си върши работата и за когото животът и смъртта не значат нищо.

— Не мога — отвърна Кендрик. — Много е висока, за да я прескоча, а отстрани се показва бодлива тел.

— Къде?

— Тук. — Кендрик посочи тъмния храсталак.

— Не я виждам…

„Хайде!“, сякаш изкрещя някой на Евън и той рязко се завъртя, вдигнал и двете си ръце към дългото страшно оръжие, сграбчи го и го издърпа от ръката на мафиота, като му изви китката и го удари с рамо по гърдите, изтегли ръката му напред и отчаяно, с цялата си сила го хвърли в храсталака и калта. Пистолетът гръмна, тътенът се сля с шума на разбиващите се долу вълни. Кендрик мушна пистолета в меката пръст, освободи дясната си ръка, сграбчи шепа кал и я метна върху лицето на мафиота право в очите му.

Мъжът от охраната изкрещя ядосано и се опита да си избърше очите, да издърпа пистолета от земята и да се отскубне от Евън. Както бе седнал върху гърчещия се, мятащ се главорез, Кендрик няколко пъти заби коляно в слабините му, а с дясната ръка продължаваше да гребе от калта и да запушва с нея очите и устата му. Напипа някакъв твърд грапав предмет… камък! Едвам го обхващаше с разтреперани пръсти, но нищо не можеше, нищо нямаше да го спре. Напрегнал мускули, нещо, което не бе правил от месеци, от години, той издърпа от калта тежкия грапав камък, вдигна го и го стовари върху главата на екзекутора си. Убиецът престана да се съпротивлява и тялото му потъна във влажния храсталак и меката пръст.

Евън сграбчи пистолета и извърна очи към мексиканеца. Застанал на няколко метра в тънещия в мъгла и здрач гъсталак, той чакаше развръзката, после отстъпи, препъна се в една от ниските лампи и я счупи с крак. Щом видя кой е победил в двубоя, хукна да бяга.

— Стой! — извика задъхано Кендрик, като скочи и се измъкна от храсталака край пътеката. — Спри, или ще те убия! Това поне го разбираш.

Мексиканецът спря и се обърна бавно в мрака към Евън.

— Нямам нищо общо с тези тук — каза той на изненадващо чист английски.

— Тоест не натискаш спусъка, само им казваш къде да го натиснат те!

— Нямам нищо общо — повтори мъжът. — Рибар съм, но напоследък изкарваме почти нищо. Припечелвам някое и друго песо и се връщам при семейството си в Ел Дескансо.

— Искаш ли пак да го видиш?

— Si, много — отвърна латиноамериканецът с разтреперани устни и ръце. — Щом тук се разиграват такива неща, няма да се върна повече.

— Нима не се е случвало никога досега?

— Не, сеньор.

— Тогава откъде знаеш пътя? — изкрещя Кендрик, за да надвика воя на вятъра и разбиващите се вълни.

Вече дишаше по-спокойно, постепенно започна да осъзнава, че целият е в кал и тялото го боли.

— Докарват ни тук и ни дават карти на острова, които трябва да научим за два дни, иначе ни връщат.

— Защо? За да убивате повечко хора ли?

— Казах ви, не, сеньор. Оттук минава наркотрафикът и е много опасно. Мексиканските и американските патрули могат да бъдат повикани за нула време, но все пак островът трябва да се охранява.

— Да бъдат повикани за нула време ли?

— Собственикът е влиятелен човек.

— Гринел ли се казва?

— Не знам, сеньор. Познавам само острова.

— Английският ти е добър. Защо преди не говореше на английски? — Евън посочи мъртвия мафиот. — С него!

— Пак ще повторя, не искам да се забърквам. Казаха ми къде да ви заведа, а когато наближихме, започнах да разбирам… Не исках да имам нищо общо, сеньор. Но семейството ми е в Ел Дескансо, а хората, които идват тук, са влиятелни.

Евън се загледа умислено в мъжа. Беше лесно, много лесно да го убие и да премахне една опасност, но все пак имаше вероятност, макар и минимална, мексиканецът да не лъже. Кендрик знаеше, че излага на риск живота си, ала сега ставаше дума и за друг живот, което улесняваше нещата.

— Нали си даваш сметка — поде той, като се приближи към мъжа и повиши глас, за да бъде чут, — че ще ти теглят куршума, ако се върнеш в къщата без него и той не се появи, ако намерят трупа му тук или изхвърлен на скалите?

Мексиканецът кимна два пъти.

— Но ако те пощадя, имаш шанс — продължи Евън, като вдигна пистолета на мафиота.

Мексиканецът притвори очи и кимна веднъж.

— Значи в интерес на теб и на семейството ти е да дойдеш с мен.

— Si. — Мъжът отвори очи. — Да дойда с вас къде?

— Трябва да се измъкна оттук — час по-скоро. Долу на кея, до резервоара с бензин има лодка. Голяма е, ще успеем.

— Имат и други лодки — прекъсна го водачът на палача му. — По-бързи са от патрулните катери, с които преследват наркотрафикантите, а имат и хеликоптер с мощни прожектори.

— Къде?

— Долу при плажа, от другата страна на острова. Има циментова писта… Пилот ли сте, сеньор?

— Де да бях. Как се казваш?

— Емилио.

— Идваш ли с мен?

— Нямам избор. Искам да се махна оттук и да се върна вкъщи, при семейството си, а после да се преселим в някой град в планината. Иначе ще умра и те ще гладуват.

— Предупреждавам те, ако ми дадеш и най-малкия повод да се усъмня в теб, никога няма да видиш Ел Дескансо и семейството си.

— Ясно.

— Стой го мен… Първо ще проверя своя палач.

— Вашия какъв, сеньор?

— Моят приятел, дето идеше да ме очисти. Хайде! Чака ни много работа, а не разполагаме с време.

— Към лодката ли?

— Още не — отвърна Кендрик, като обмисляше някакъв неясен, накъсан план. — Ще унищожим този проклет остров. Не само заради теб и мен, заради всички. Всички… Има ли някаква барака за инструменти, където държат лопати, кирки, градинарски ножици?

— Mantenimiento — отвърна Емилио. — За градинарите, макар че често ни карат да им помагаме.

— Първо ще спрем, а после ще ме заведеш там — продължи Евън и с болка се втурна към мъртвия мафиот. — Хайде!

— Трябва да внимаваме, сеньор!

— Знам, охраната. Колко души са?

— По двама на четирите използваеми плажа и още двама на кея. Десет души във всяка смяна. Всички носят радиоаларми, които задействат сирени.

— По колко часа са смените? — попита Кендрик, наведен над трупа на мъжа от охраната на вицепрезидента.

— Дванайсет часа. Двайсет души от охраната и четирима градинари. Когато не са на работа, стоят в бараката. Продълговата сграда северно от главната къща.

— А къде са сечивата?

— В метален гараж на петдесет метра южно от генератора.

— Добре.

Евън извади портфейла и черната пластмасова служебна карта на мафиота, после провери и изцапаните му с кал джобове, където намери към хиляда долара, явно от заплатата му. Накрая извади и малкия електронен „ключ“, с който се отваряше вратата на вилата затвор в гората.

— Хайде — повтори той, като с мъка стана от меката влажна земя и храсталака.

Заслизаха по пътеката с кехлибарените ниски лампи.

— Чакайте! — прошепна Емилио. — Лампите. Ритайте ги, сеньор. Колкото по-тъмно е, толкова по-добре.

— Съобразителен си — похвали го Кендрик и се запъти с мексиканеца към бялата бариера, където се заеха да чупят лампите и от двете страни.

Излязоха на главната пътека на острова, която вляво водеше при лодките и кея, а вдясно — до голямата къща на хълма, по трето разклонение се стигаше до вилата, от която човек не можеше да избяга. Притичваха от лампа на лампа и ги чупеха, а после, застанаха пред пътеката за вилата.

— Насам! — заповяда Кендрик и се втурна надясно. — Остави лампите. Ще счупим останалите на връщане.

— Към вилата ли?

— Побързай!

Моравата пред малката вила отново бе огряна от изумителната светлина, увеличена от дебелите скосени прозорци. Евън отиде при вратата и натисна едно зелено копче върху електронния ключ. Чу как ключалката хлътва в рамката, натисна бравата и влезе.

— Ела! — извика на Емилио.

Мексиканецът го последва и Кендрик заключи с червеното копче вратата.

Изтича в кухненския бокс и започна да отваря едно по едно шкафчетата и чекмеджетата, като вадеше от тях предмети, които сигурно щяха да му потрябват — фенерче, голям нож за месо и няколко по-малки, сатър, флакони газ, голяма кутия кибрит, покрит с парафин, така че да се пали от всяка твърда повърхност, и пакет салфетки. Струпа всичко на чамовата маса и се извърна към Емилио, който го наблюдаваше. Взе един нож и му го подаде с дръжката напред.

— Дано не се наложи да го използваш, но ако опрем до него, действай точно.

— Има хора, които ще убия едва след като съм поговорил с тях, защото и те като мен отчаяно търсят работа. Но има и други, които са тук от самото начало, с тях няма да имам такъв проблем.

— Я не се занасяй, само това оставаше — да имаш такива проблеми! Дори един да вдигне тревога…

— Моите приятели няма да вдигнат тревога, сеньор, особено след като разберат, че това съм аз, Емилио. Пък и повечето спят в бараката. В нощните патрули дежурят само ветерани, страх ги е от лодките.

— Дано си прав.

— Искам да се прибера вкъщи, наистина.

— Вземи малко салфетки, флакон запалителна смес и кибрит. Побързай!

Кендрик напъха в джобовете си останалите предмети без сатъра. Хвана го за дръжката, отиде при телефона на стената и с острието преряза кабелите.

— Донеси двете лампи — каза той на мексиканеца. — Счупи ги. А аз ще се заема с печката и с лампата в дъното на стаята.

Само след минута двамата отчаяни мъже отново излязоха на пътеката, ярко осветената доскоро морава отпред сега тънеше в зловещ мрак.

— Сечивата на градинарите! Води ме там!

— Трябва да внимаваме, докато заобикаляме голямата къща. Ще загасим лампите само докъдето ви кажа. Хората в къщата могат да видят от втория етаж, че не светят, и да вдигнат тревога. Ако има патрули, първо ще видя кой е на смяна.

— Да вървим. Те там си имат проблеми, но много скоро някой ще се запита къде е моят палач. Побързай! Счупиха ниските лампи чак до площадката пред къщата — беше голяма, помисли си Евън, както навсякъде в тропиците и Карибието. Мексиканецът внезапно го хвана за ръката и го дръпна към храстите край пътеката, после го натисна за рамото надолу — жестът му беше красноречив: „Наведи се и не мърдай!“ По пътеката мина човек от патрула с преметната през рамо пушка.

— Побързайте, сеньор! Вече е чисто, всички са отзад, пият вино и опушват риба!

Сигурно в големия заден двор със скарата на открито, помисли си Евън и последва Емилио в гъстия шубрак. Съжаляваше, че няма мачете, с което да си проправя път през лианите, но беше благодарен, че вятърът и тътенът на разбиващите се вълни не утихват и за миг. Заобиколиха къщата, когато дочуха друг звук — от мощния генератор, който бучеше непрестанно, басово, зловещо. Нали бе инженер, Кендрик се опита да изчисли колко енергия произвежда генераторът и колко гориво изразходва — цифрата бе внушителна. Беше строил генератори от Бахрейн чак до пустинята на запад в Саудитска Арабия, но те бяха временни, щяха да бъдат използвани само докато прокарат електропроводи — изобщо не можеха да се мерят по мощност с този тук.

Мексиканецът отново сграбчи Евън за рамото, но този път много по-грубо, с разтреперана ръка, и двамата пак приклекнаха в храсталака зад дългия жив плет. Кендрик погледна нагоре и се стъписа. Вляво над храстите при пътеката някакъв мъж от патрула бе чул или видял нещо. Горната част на тялото му се виждаше ясно на светлината на кехлибарените лампи — той тръгна бързо, като свали пушката от рамото си и я насочи напред. Вървеше право към тях и когато беше само на няколко метра, забучи цевта на пушката в гъсталака.

— Кой е? — извика човекът.

Най-неочаквано Емилио изскочи от храстите и се хвърли като побесняла котка към пушката, сграбчи я и издърпа часовоя назад през храстите. Халоса го още преди мъжът да е изкрещял и го повали в шубрака. От гърлото на човека течеше кръв. Емилио държеше нож.

— Господи! — прошепна Евън, докато влачеха заедно с мексиканеца трупа към храстите.

— Нямах угризения с този мръсник! — каза Емилио. — Смачка главата на едно момче, градинарче, което му се дърпаше. Нали се сещате…

— Сещам се. Разбирам и че спаси живота и на двама ни… Чакай малко! Пушката, шапката му. Ще спестим време! Тук няма униформи, само работни дрехи — униформа е оръжието. Сложи си шапката и метни пушката на рамо. Иди на пътеката, а аз ще Вървя колкото се може по-близо до храстите. По пътеката ще стане по-бързо, но се увери, че е чисто!

— Добре — прие мексиканецът, после взе шапката и пушката. — Ако ме спрат, ще кажа, че онзи негодник ме е накарал да го заместя за час-два. Ще се изсмеят, но никой няма да се усъмни… Аз тръгвам. Не се отдалечавайте, щом ви кажа, елате при мен. Вървете не отпред или отзад, а до мен. Знаете ли испански?

— Съвсем слабо.

— Тогава си мълчете. Само вървете до мен!

Емилио мина през плета с пушка на рамо и тръгна по пътеката. Кендрик си запроправя път през шубрака, гледаше да не изостава и сегиз-тогиз подканяше тихо мексиканеца да не бърза толкова. По едно време се натъкна на непроходим участък, извади от колана си сатъра и заудря с него плетеницата от тропически лиани, но Емилио веднага му подвикна едва чуто:

— Тихо!… — а после и друга команда: — Хайде, сеньор! Елате при мен! Бързо!

Кендрик се промуши през храстите, за да излезе при мексиканеца, който изведнъж забърза надолу по стръмната пътека.

— Дали да не позабавим крачка? — попита задъхан Евън. — Ако ни видят, може да си помислят, че бягаме, докато сме на пост.

— Сега сме зад къщата — отвърна Емилио и пак забърза напред. — По това време тук няма никой, само двама часови, които ще се срещат при каменната площадка, после ще се върнат по хълма надолу на плажовете. Това ще им отнеме доста време, а са тръгнали току-що. Ще притичаме през площадката, сетне ще поемем по далечната пътека, а оттам през гората ще излезем при гаража със сечивата.

Стигнаха облицован с кирпич вътрешен двор, същия, който Кендрик бе разглеждал от малкия балкон в стаята за гости горе. Спомни си двамата часовои, които си даваха знаци от началото на пътеките. Мексиканецът, който едва ли не бе поел командването, хвана Евън за ръката и сви вляво. Хукнаха през вътрешния двор, много по-голям, отколкото бе предполагал Кендрик — бе дълъг колкото къщата, а в средата имаше бели маси и столове от ковано желязо. Евън и мексиканецът притичаха под балконите покрай къщата по южната пътека с ниски лампи и излязоха на висока площадка, обърната към океана, оградена с трева и два плажа, разделени от скалист бряг на около двеста метра. Кехлибарените лампи бяха останали зад тях, отпред имаше само черен път, който водеше надолу.

От площадката в мъжделивата лунна светлина се виждаше почти целият остров. Отдясно, на някакви си стотина метра бе огромният генератор, осветен от силни прожектори. Зад оградата се забелязваха неясните очертания на продълговато ниско здание, „бараката“, както се бе изразил Емилио. В далечината, точно над плажа вдясно, беше пистата, която се белееше като огромен сплескан маяк, на нея бе кацнал голям вертолет — бе боядисан като хеликоптерите от гражданската авиация и имаше мексиканска регистрация, но сто на сто бе от военновъздушните сили на САЩ.

— Елате! — прошепна Емилио. — И не говорете, защото от тази страна на острова гласовете се чуват надалеч.

Мексиканецът заслиза по тъмната пътека през гората, явно по нея се минаваше само денем. И тогава Кендрик разбра какво му е казал Емилио. Не се чуваха воят на вятъра и разбиващите се вълни — гласовете щяха да отекнат надалеч и хеликоптерът щеше веднага да открие двамата бегълци.

Металният „гараж“, за който бе споменал мексиканецът, беше по-голям от всички гаражи, които бе виждал Евън, ако не се броят огромните обезопасени хангари, където държаха лимузините на арабските султани. За разлика от тях обаче този тук бе грозна съборетина от смачкан алуминий с няколко трактора, дизелови косачки и триони, те вероятно вдигаха страхотен шум и нямаше да им свършат работа. На едната стена и по пода обаче имаше по-полезни неща: бидони с бензин, над които бяха окачени секири, брадвички, коси, клещи за рязане на тел с дълги ръкохватки, мачете, сгъваеми градинарски ножици с гумени дръжки — все сечива, предназначени да обуздаят тропическата растителност.

Евън и мексиканецът не се двоумиха дълго. Замениха сатъра с брадвичка и мачете. Към тях прибавиха клещите за тел, един бидон с бензин и триметров сгъваем трион. Евън остави в джобовете си другите предмети, които бе взел от вилата.

— Хеликоптерът! — каза той.

— Под генератора има пътека, където се сливат северният и южният път. Побързайте! Часовоите сигурно вече са излезли на плажа и скоро ще се върнат.

Те изскочиха от склада на градинарите и хукнаха към първия черен път, напъхали сечивата в коланите или под мишниците си. Водеше Емилио. Прекосиха пътя и се хвърлиха във високата трева отстрани, после излязоха на тясната пътека, която пресичаше хълма.

— Цигара! — прошепна мексиканецът и дръпна Евън назад към застиналата трева.

В тъмнината проблесна подскачащото огънче на цигара — часовоят изкачи с мъка хълма и мина на някакви си два метра от тях.

— Елате! — извика тихо Емилио, когато мъжът стигна площадката горе.

Втурнаха се приведени към северния път — нямаше и следа от втория часовой, затова двамата тръгнаха надолу към бетонната писта.

Огромният пребоядисан военен вертолет стоеше като безмълвен бегемот, готов да се нахвърли върху някакъв враг, който само той виждаше в нощта. Около колесника бяха намотани тежки вериги, прихванати за бетона — внезапните морски бури не можеха да помръднат хеликоптера, освен ако не го разцепеха на две. Кендрик се приближи към огромната машина, а Емилио остана в тревата при пътя, за да предупреди американеца, ако часовоят се върне. Евън огледа вертолета с една-едничка мисъл: как да го обезвреди, и то без да вдига шум, който да отекне над притихналия стръмен остров. Не можеше да използва фенерчето — лъчът му щеше да се забележи в нощта… Кабелите. Горе под перките на ротора и в опашката. Хвана се за дръжката на вратата, после за рамката на прозореца и се покатери пред кабината, от панталоните му стърчаха дългите дръжки на клещите за тел. За секунди пропълзя по издутото стъкло, качи се върху корпуса и тръгна несигурно и предпазливо на четири крака към основата на ротора. Извади клещите и се изправи. След три минути бе прерязал кабелите, които напипа в тъмното.

Чу се остро и кратко изсвирване. Емилио го предупреждаваше. Часовоят бе прекосил билото на хълма и след минути щеше да е на пистата. Кендрик не бе доволен. Дали бе обезвредил хеликоптера, или само го бе повредил? Трябваше на всяка цена да стигне опашката. Това беше неговият резервен вариант в тази епоха на техниката, когато всяка летателна машина имаше по няколко резервни варианта в случай на повреда. Пропълзя бързо по корпуса, като внимаваше да не загуби равновесие, да се подхлъзне и да полети към белия бетон на шест метра под него. Стигна наклонената опашка, но не видя нищо, всичко бе обвито в метал… не, не всичко! Както бе възседнал гладкия корпус и се бе хванал за щръкналата опашка, Евън се огледа и забеляза два дебели като въжета кабела, свързани с десния елерон. Зае се с работа, по челото му изби пот, която се застича по лъскавия метал. След малко усети, че се е справил: жичките на горния кабел започнаха да се късат една по една. Изведнъж се чу силен трясък, от елерона увисна цяло парче. Беше успял — резервният му вариант се бе оказал безпогрешен.

Някой забумка с крака. Развика се: „Какво става? Какво има?“ На бетона под опашката стоеше часовоят с насочена към Евън пушка в дясната ръка, а с лявата посегна към радиоалармата, закачена на колана му.