Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА КНИГА

45

Трийсет и два дни след безумното бягство от остров Пътят към Китай Еманюел Уайнграс излезе с тежка стъпка на покритата веранда на вилата в Меса Верде. Старецът се движеше бавно, но приказваше бързо.

— Къде е оня безделник? — изстреля той въпроса си.

— Бяга за здраве покрай шосето, може и да е тръгнал нагоре, към планината — отговори му Калейла, която седеше на канапето, пиеше сутрешното си кафе и четеше вестник.

— В Ерусалим сега е два следобед — каза Мани.

— А в Маскат е четири часът. И в нашия край хората не са прости и се досещат къде и кога да се обадят по телефона, за да ме намерят.

— Винаги знаеш какво да отговориш, дъще!

— Седни, татенце — засмя се Калейла и потупа възглавницата до себе си.

— Това дете все намира начин да те затапи! — измърмори Уайнграс и откопча контейнерчето с кислород, за да седне на канапето.

— Безделникът напоследък изглежда добре — продължи Мани и се облегна с пъшкане.

— Ще речеш, че тренира за олимпийските игри.

— Понеже стана дума за спорт и здраве, да ти се намира някоя цигара?

— Нали ти е забранено да пушиш?

— Да.

— Невъзможен си!

Калейла бръкна в джоба на хавлията си, извади пакет цигари, изтръска една и се пресегна към масичката за керамичната запалка. Запали цигарата на Уайнграс и повтори:

— Невъзможен си.

— Ти пък се държиш като арабска бавачка — отвърна й Мани и смукна от цигарата с изражението на дебело дете, което тайно нагъва шоколад. — Какво ново в Оман?

— Моят добър приятел, султанът, е малко объркан, но моята още по-добра приятелка, жена му, ще го вкара в правия път… Между другото, Ахмат ти изпраща много здраве.

— Има си хас да ме забрави, след като на мен дължи бележките си в Харвард и още ми е длъжник за гаджетата, които му пусках в Лос Анджелис.

— Скромността ти винаги ме смайва… Как вървят нещата в Ерусалим?

— Имаш много здраве от Бен Ами.

— От Бени ли! — възкликна Рашад. — Не съм го виждала от години! Още ли носи безобразно скъпи дънки с марката на известни моделиери, поради което му се налага да си залепва пистолета с лейкопласт над задника?

— Модните му увлечения винаги са стрували скъпо на Мосад.

— Свястно момче е, един от най-добрите ръководители на агентура, които някога е имало израелското разузнаване. Работихме заедно в Дамаск. Дребничък е и си пада малко циник, но не бих искала да ми е враг. Железен е!

— Както би се изразил твоят безделник: „Не на мен тия…“ Почти бяхме стигнали до хотела в Бахрейн, а Бени не преставаше да ми изнася лекции по радиостанцията.

— Ще се видим ли с него в Маскат?

— Вие да! Нали ти, калпазанке такава, направи всичко възможно, аз да не дойда.

— Но, Мани…

— Знам, знам… Ще ви се пречкам.

— А не е ли така?

— Добре де, така е. Но нищо не ви пречи да ме държите в течение.

— Ще ти се обаждаме поне по два пъти на ден. Къде и кога е срещата с Бен Ами? Не мога да разбера защо Мосад се замесва в тази работа.

— След това, което се случи в Иран, и те се чувстват застрашени. Още повече че ЦРУ и швейцарските банки обещаха да ни сътрудничат. Бен ще остави номера, на който може да бъде намерен, на телефонистката в двореца. Ще й каже да го съобщи на госпожица Ейдриън. Това беше моя идея… С него ще дойде още един човек.

— Кой?

— Един смахнат.

— Това понякога е от полза. Как се казва?

— Знам само псевдонима му: Синия.

— Азра!

— Не, този е друг.

— Знам. Той е убил другия Син — арабина Азра. Евън ми разказа колко потресен е бил от омразата, която тези момчета изпитвали едно към друго.

— Ужасно е да гледаш деца, които вместо палки за бейзбола са нарамили автомати и са се окичили с гранати… Пейтън организирал ли е пътуването?

— Вчера го обсъдихме. С военен транспортен самолет ще идем във Франкфурт и оттам в Кайро, откъдето тайно ще вземем самолетче до Кувейт и Дубай, а последната отсечка ще минем с хеликоптер. Ще пристигнем в Оман през нощта. Ще кацнем в Джабал Шам, където ще ни чака една от колите на Ахмат, естествено без опознавателни знаци, и ще ни откара в двореца.

— Доста потайно! — каза Уайнграс и впечатлен, поклати глава.

— Няма как. Преди това Евън трябва да изчезне за известно време, а ние ще пуснем слух, че някой го бил видял в Мауи на Хавайските острови, където се криел в някакво имение. В момента специалистите от нашата фотолаборатория изготвят колаж с негова снимка на фона на хавайски пейзаж, която ще излезе по вестниците.

— Мичъл има буйно въображение.

— Той е най-добрият в нашата професия, Мани.

— Може би е редно да оглави ЦРУ.

— Не става за тази работа. Мрази бюрократщината и не умее да баламосва политиците. Когато нещо или някой не му харесва, не го крие. Добре си е на сегашния пост.

Чу се как входната врата се отваря и после се затваря. Уайнграс извика: „Ау!“, мушна цигарата в устата на стреснатата Калейла и замаха с ръце, за да изтласка уличаващия го дим към Рашад.

— Ужасна жена! — прошепна той. — Как не те е срам, да пушиш в мое присъствие?!

— Срам ме е! — отвърна му спокойно Калейла и смачка цигарата в пепелника тъкмо когато Кендрик излезе на верандата.

— Тя никога не би си позволила да пуши, когато си до нея — отбеляза Евън.

Беше облечен със син анцуг. По челото му се стичаше пот.

— Слухът ти е като на доберман.

— А твоят мозък е като на налапал въдицата костур.

— Изключително умна риба!

— Мани винаги е блестял със скромността си — намеси се Рашад.

— Не на мен тия…

— Какво ти казах преди малко? — викна Уайнграс. — Той непрекъснато повтаря тази фраза! Това е проява на изключително развит и съвсем неуместен комплекс за превъзходство, който дразни хората, наистина притежаващи висш интелект… Добре ли потренира, глупако?

Кендрик се усмихна, отиде до барчето и извади от него кана с портокалов сок.

— Вече бягам по трийсет минути без прекъсване — отговори му той и си наля чаша сок.

— Добро постижение, особено ако си каубойски кон, който трябва да обикаля стадо говеда.

— Непрекъснато ми говори такива неща — възмути се Кендрик. — Вбесява ме!

— На мен ли го казваш? — отвърна му Калейла и отпи от кафето.

— Някой да се е обаждал? — попита Евън.

— Още е рано, седем часът е, скъпи.

— Не и в Швейцария. Там е следобед. Позвъних в Цюрих, преди да изляза.

— С кого говори? — попита Рашад.

— С директора на „Гемайншафт Банк“. Мич му е изкарал акъла, разказал му е за трансферите и човекът е готов да ни сътрудничи… Почакай! Някой от вас проверявал ли е дали не е пристигал телекс?

— Не, но чух, че преди малко тая пущина в кабинета тракаше — отговори му Уайнграс.

Кендрик остави чашата и забърза през хола към вратата на кабинета, която се намираше в другия край на облицованото с мрамор антре. Калейла и Мани го проследиха с очи и после се спогледаха. След малко конгресменът се върна с лист от телекса в ръка. По лицето му бе изписано вълнение.

— Те са го направили! — възкликна той.

— Кой какво е направил?! — попита Уайнграс.

— Банковият трансфер! Спомняте ли си за кредита от петдесет милиона, която Гринел и неговият консорциум от крадци ми бяха осигурили?

— О, Господи! — смая се Калейла. — Не е възможно да не са я спрели.

— Блокирали са я веднага щом Гринел се е измъкнал от острова.

— Е, и? — рече Мани.

— Живеем в епоха на сложни телекомуникации. Често стават компютърни грешки. За наш късмет се е случило точно това. Банката не е получила съобщението за спиране на кредита. Той е в сила, само че минава през клона на банката в Берн и сметката фигурира под нов, кодиран номер.

— Хората на Гринел никога няма да финансират кредита.

— Кредитът е гарантиран с други техни авоари, които са поне десет пъти повече от петдесет милиона.

— Ще се помъчат да спрат изплащането на сумата, Евън.

— Съмнявам се, че ще искат да се показват и швейцарските съдилища.

 

 

Хеликоптерът „Кобра“ без опознавателни знаци летеше на не повече от стотина метра над пустинята. Евън и Калейла бяха изтощени от двайсет и шестте часа, прекарани във въздуха и прекъсвани само от бързите смени на самолетите. Рашад бе подпряла буза в рамото на Кендрик, а неговата глава бе клюмнала на гърдите му. И двамата спяха. Един мъж в бежова униформа без отличителни знаци излезе от пилотската кабина и разтърси Евън.

— Ще пристигнем след около петнайсет минути, сър — чу се гласът му в полутъмния пътнически отсек на хеликоптера.

— А? — Кендрик се сепна и запримига. После отвори широко очи, за да пропъди съня. — Благодаря ви. Ще събудя приятелката си. Нали знаете, преди да пристигнат някъде, жените винаги си оправят фасадата.

— Не всички — рече Калейла, без да променя позата си. — Аз възнамерявам да спя до последната минута.

— Извинете ме, но не мога да последвам примера ви. Дългът ме зове — рече пилотът.

— Мъже! — изсумтя презрително разузнавачката от Кайро и се озърна на другата страна. — Не могат да си владеят нервите! — добави тя, без да си отваря очите.

— Ще ви съобщя, когато наближим — каза военният пилот, засмя се тихо и се върна в кабината.

Изминаха шестнайсет минути и той им съобщи по вътрешната радиоуредба:

— Виждаме светлинните сигнали. Затегнете коланите, кацаме.

Хеликоптерът намали скоростта и увисна над земята. Под него два автомобила със запалени фарове бяха спрени един срещу друг. Вертолетът бавно се спусна между тях.

— Слизайте веднага! — нареди им пилотът. — Трябва да изчезвам час по-скоро!

Щом слязоха по металната стълбичка, витлата на „Кобрата“ засвистяха и хеликоптерът се издигна към тъмното небе, направи обратен завой, вдигна облаци от пясък и пое на север, като звукът на моторите му постепенно заглъхна в нощта. Младият султан на Оман пристъпи в светлината на фаровете. Беше облечен с панталон и бяла риза. Този път не бе с фланелка на „Ню Инглънд Пейтриътс“, каквато носеше преди година и половина, при предната си среща с Евън.

— Нека аз говоря пръв! — каза той, когато Кендрик и Рашад се приближиха до него.

— Добре — отвърна му Кендрик.

— Първоначалната реакция на хората обикновено е доста глупава, прав ли съм?

— Да — съгласи се Евън.

— Но мен ме смятат за умен човек, нали?

— Да.

— От друга страна, само глупаците не променят мнението си, нали?

— Не във всички случаи.

— Недей да издребняваш.

— А ти не ми чети пледоарии своя защита. Не ми се прави на адвокат. Знам, че когато с Мани сте обикаляли лосанджелиските кръчми, си се представял на мацките за такъв.

— Ах, този устат смахнат израелец…

— Добре, че поне не каза чифут.

— Не бих си го позволил. Това определение ми е противно, колкото и „мръсен арабин“… Както и да е… С Мани добре си поживяхме навремето в Лос Анджелис.

— Какво искаш да ми кажеш в крайна сметка, Ахмат? Младият султан пое дълбоко дъх и заговори бързо:

— Сега вече знам цялата истина и се чувствам кръгъл глупак.

— Цялата ли?!

— Да. Известно ми е всичко за богаташите от Инвър Брас, за разбойниците на Болинджър, свързани с оръжейния бизнес, за онзи гад Хаменди, когото техни величества, моите братовчеди от династия Сауд, трябваше да екзекутират веднага след като го заловиха в Риад… Как можах да си помисля за теб такива неща!? „Командосът Кендрик“ действа срещу долните араби… това е абсурдно! Ти не би могъл да го направиш… Извинявай, Евън!

Ахмат прегърна конгресмена от девети колорадски избирателен район.

— Ще ме разплачеш! — каза Калейла и се усмихна на сърцераздирателната сцена.

— Тигрицата от Кайро! — извика султанът, пусна Кендрик и се хвърли в обятията на Рашад. — Знаеш ли, че ни се роди дъщеря? Половин американка, половин оманка. Това да ти говори нещо?

— Разбрах, но ми бяха забранили да ти се обаждам.

— Знам, знам…

— Трогната съм, че сте я кръстили Калейла!

— Ако не беше ти, Калейла номер едно, Калейла номер две нямаше да се появи на бял свят!… Хайде, да тръгваме!

Когато стигнаха при лимузината, султанът се обърна към Евън:

— Изглеждаш доста добре за човек, преживял толкова ужаси.

— За старец се възстановявам сравнително бързо — отговори му Кендрик. — Ахмат, кой ти разказа всичко това?

— Един човек на име Пейтън. Мичъл Пейтън от ЦРУ. Вашият президент Дженингс ми телефонира и ме предупреди, че този Пейтън щял да ми се обади. Дженингс ме помоли да го изслушам, защото било спешно. А Дженингс се оказа голям симпатяга, хубаво си поприказвахме. Макар да си мисля, че Пейтън не му е съобщил всичко, което каза на мен.

— Как стигна го това заключение?

— Не знам, просто така ми се стори… — Младият султан се спря до вратата на колата, погледна Евън и добави: — Ако успееш в своето начинание, приятелю, ще направиш за Близкия изток повече от всички дипломати в ООН.

— Ще успеем, но само с твоя помощ. — Можеш да разчиташ на мен!

 

 

Бен Ами и Синия излязоха от тясната уличка на пазара Ал Кабир и потърсиха с поглед откритото кафене. Те бяха облечени в строги тъмни костюми, които отговаряха на паспортите им, където пишеше, че двамата са служители на „Банк ъф Инглънд“ в Манама. Забелязаха кафенето, проправиха си път сред навалицата и сергиите и седнаха на най-близката до улицата масичка. Такива бяха инструкциите. След три минути към тях се присъедини висок мъж в традиционни арабски бели одежди.

— Поръчахте ли кафе? — попита ги Кендрик.

— Още не се е появявал келнер — отвърна му Бен Ами. — Тази вечер заведението е препълнено. Как сте, господин конгресмен?

— Наричай ме Евън или по-добре Амал. Щом съм тук, значи ми няма нищо.

— А Уайнграс?

— Опасявам се, че не е много добре… Здрасти, Синия!

— Здравей! — отговори му младият мъж.

— С тези дрехи изглеждаш като бизнесмен. Изобщо нямаш вид на военен. Ако предварително не знаех, че ще дойдеш, нямаше да те позная.

— Вече не съм военен. Наложи се да напусна бригадата.

— Ще й липсваш.

— И тя ми липсва, но раните ми не зараснаха както трябва. Азра беше добър воин, добър командос.

— Още ли го мразиш?

— В гласа ми няма омраза, може би изпитвам гняв, но не и омраза към мъжа, когото се наложи да убия.

— А сега какво работиш?

— В нашата служба е — намеси се Бен Ами. — В Мосад.

— Понеже стана дума за нея, Ахмат поръча да ви предам неговите извинения, че не ви е поканил в двореца…

— Да не е луд да ни кани?! Само това му липсва, да се разчуе, че в дома му има хора от Мосад!

— Не знам дали Мани ви е казал всичко…

— А ти как мислиш, нали го знаеш колко е устат? След като тръгнахте насам от Щатите, ни се обади още веднъж и ни предаде информация, с помощта на която Синия направи окончателния план.

— Синия ли? Между другото, ти нямаш ли си друго име?

— Не се обиждайте, господине, за американци нямам. Така е по-добре и за двама ни.

— Съгласен съм. Какво толкова важно ти е съобщил Мани?

Младият мъж се наведе и прошепна:

— Спомена за петдесетте милиона…

— Страхотен номер сте им погодили — прекъсна го Бен Ами. — Но не повярвах на Мани, че идеята била негова.

— Той ли го каза? Всъщност можеше да бъде и негова. Освен това банката нямаше друг изход. А и от Вашингтон здравата я притиснаха. Та какво за петдесетте милиона?

— Южен Йемен — отвърна му Синия.

— Не разбирам…

— Петдесет милиона са много пари, но други имат заделени и по повече за същото. Иран, Ирак… Затова се спрях на Южен Йемен. Трябва да се съобразяваме с изискванията на клиентите. Това е бедна страна, но е отдалечена и почти недостъпна, притисната между Аденския залив и Червено море. Терористите непрекъснато търсят нови територии, където да се обучават и да сеят отровните семена на учението си. Долината Бекаа е пълна с предатели, а с Кадафи никой вече не иска да си има работа. Той съвсем е полудял и всеки момент може да бъде свален.

— Забравих да ти кажа — отново го прекъсна Бен Ами, — Синия е един от най-добрите ни специалисти по борба с тероризма.

— Личи си по думите му… Продължавай, млади момко.

— Не сте много по-възрастен от мен.

— Само с някакви си двайсетина години. Продължавай нататък.

— Доколкото разбрах, вашата идея е оръжията от доставчиците на Хаменди в Европа да пристигнат в Маскат със самолети. На летището уж корумпирани митничари затварят очи и им разрешават да бъдат натоварени за Ливан и долината Бекаа. Така ли е?

— Да. После, докато екипажите са под карантина, хора от султанската гвардия, които ще играят ролята на палестинци, дошли да проверят стоката, за която са платили, ще отворят касите, мисля, че по десет души на самолет са достатъчни, и ще полеят оръжията с киселина. Няма да отнеме повече от петнайсет-двайсет минути на самолет. Войници от маскатския гарнизон ще отцепят целия район на летището и ние ще владеем напълно положението.

— Звучи добре — рече Синия, — но ми се струва, че операцията е рискована. В тази част на света пилотите обикновено отказват да напуснат самолетите си при подобни ситуации. Ако се опитате да ги притиснете, ще ви създадат проблеми. Повечето са прости, но твърдоглави и яки типове. Ще надушат, че нещо не е наред, повярвайте ми… Защо вместо това не убедим най-видните водачи от долината Бекаа да дойдат заедно с най-верните си войски в Южен Йемен? Може например да обявим, че там се организира ново движение, финансирано от някакви врагове на Израел, а такива дал Господ. Ще им кажем, че там ги очаква оръжие и екипировка за петдесет милиона, както и възможности за обучение и препращане на ударни отряди в Газа и Голанските възвишения. Тези фанатици няма да устоят на изкушението… И вместо много самолети ще използваме един кораб, натоварен в Бахрейн, който ще отплава за пристанище Нищун в Южен Йемен.

— Където нещо ще се случи със стоката — предположи Кендрик. — Мисля, че това трябва да стане по-скоро в морето, източно от Рас ал Хад.

— И какво точно ще сполети кораба?

— Ще го нападнат пирати — отговори му Синия и се усмихна. — Когато завладеят кораба, ще имат на разположение цели два дена, за да си свършат работата. Няма да бързат, както би им се наложило на летището, където, между другото, Хаменди може и да има свои шпиони.

Появи се задъхан келнер, извини се за бавното обслужване и прокле тълпите от клиенти. Бен Ами поръча кафе с хал[1], докато Кендрик гледаше изпитателно експерта по борба с тероризма.

— Казваш „когато завладеят кораба“ — рече Евън. — Ами ако не успеят? Ако екипажът излъчи по радиостанцията само една дума: „Пирати“? Тогава напълно годните за употреба оръжия ще стигнат безпрепятствено до терористите, а Хаменди ще сложи още няколко милиона в джоба си. Не рискуваме ли прекалено много?

— На летището в Маскат рискът би бил по-голям — възрази шепнешком Синия. — Повярвате ми! От години не живеете тук, не познавате обстановката. Не можете от продажни служители! Кой какво внася? Кой колега е получил подкуп, та да го изнудя? Само такива въпроси се въртят в главите им. Нищо не убягва от очите на лешоядите, алчни за пари! А ще се намери кой да им плати, за да разкрият нашата операция… С кораб рискът е значително по-малък послушайте ме!

— Много си убедителен.

— Просто е прав — каза Бен Ами, когато им донесоха кафето.

— Благодаря — добави разузнавачът от Мосад на арабски и плати на келнера, който веднага се понесе към друга маса. — Но естествено вие имате последната дума, Амал Баруди.

— Откъде ще намерим подходящи пирати? — попита Евън.

— Понеже бях убеден, че моят план ще ви хареса — отвърна Синия, без да откъсва очи от лицето му, което ту беше озарен от слънцето, ту бе покрито от сянката на някой минувач, — повдигнах този въпрос пред бившите си колеги от Масадската бригада. Почти всички изявиха желание да участват в акцията. Така както вие мразите Махди, ние ненавиждаме Абдел Хаменди, доставчика на куршумите, които убиват нашите сънародници. Избрах шестима доброволци.

— Само шестима?!

— В акцията не може да участват единствено израелци. Свързах се с други шестима мои познати от Западния бряг… Палестинци, които се отвращават от хора като Хаменди не по-малко от мен. Те също ще се включат в екипа. Но ни трябват още шест души.

— Откъде ще ги вземем?

— От държавата, която ни приюти и ни съдейства. В неин интерес е да ликвидираме Хаменди. Вашият приятел султанът не може ли да ни осигури хора от личната си гвардия?

— Ако не се лъжа, повечето от тях са му роднини — братовчеди.

— Чудесно.

 

 

Незаконната търговия с оръжие е сравнително просто нещо, което обяснява факта, че с нея са в състояние да се справят сравнително прости хора от Вашингтон до Бейрут. За тази дейност се искат три неща. Първо: трябва да имаш достъп до тайни авоари. Второ: трябва да намериш посредник, което не представлява никаква трудност — всеки член на ръководството на фирма производителка на оръжия и всеки подкупен служител в съответния отдел на специалните служби могат да посочат името на такъв човек. Естествено, по време на някой делови обед, а не по телефона. Посредникът, от своя страна, урежда сделката и осигурява експортни лицензии, което в Съединените щати означава просто една гаранция, че оръжията ще отпътуват за приятелска страна, а те всъщност някъде по пътя сменят местоназначението си. Третата предпоставка на пръв поглед е най-лесна, но на практика създава трудности заради многообразието на стоката. Става дума за списъка на необходимите видове оръжия и снаряжение, изготвян от купувача. Обикновено клиентите се спречкват помежду си кое оръжие е по-качествено и по-подходящо. Доста хора са ставали жертва на подобни караници.

Затова групата на Кендрик се възползва от организаторските способности и специфичните познания в тази област на Синия. Агенти на Мосад от долината Бекаа му изпратиха списък на предпочитаните от палестинците видове оръжия, които включваха обичайните автомати, гранати, експлозиви и часовникови устройства, надуваеми лодки и друго снаряжение за морски десант, както и подводничарска екипировка за саботажи на кораби и в пристанища. Не бяха забравили и тренировъчни уреди, всевъзможни въжета и въжени стълби за катерене, инфрачервени прибори за нощно виждане, електронно насочвани мини, огнепръскачки и противовъздушни реактивни снаряди. Списъкът беше внушителен и погълна около осемнайсет милиона щатски долара от общата сума от двайсет и шест милиона, които представляваха реалната цена на стоката, струваща на черния пазар двойно повече. Разликата в курса на валутите също оставаше в полза на продавача. И така Синия добави към поръчката три малки китайски танка за „отбрана на командни пунктове“, след което списъкът бе готов и напълно убедителен.

Под дълбоко прикритие разузнавачът на име Бен Ами, облечен в любимите си дънки „Ралф Лорън“, се настани в една тайна квартира на Мосад, разположена близо до Португалското гробище в Джабал Саали, и се свърза с посредника. Човекът на Абдел Хаменди се оказа израелец от Бет Шемеш. Това вбеси Бен Ами. Но той прикри гнева си и договори сделката, като през цялото време си мислеше, че ако оцелее, след операцията ще се върне в Бет Шемеш да си разчисти сметките с предателя.

Двата отряда от по шест командоси пристигнаха един след друг през нощта в пустинята Джабал Шам. Хеликоптерите кацнаха, като се ориентираха по същите светлинни сигнали, както и вертолета, докарал Кендрик и Рашад. Султанът на Оман посрещна доброволците и ги запозна с техните другари, шестимата добре обучени гвардейци от Маскатския гарнизон. Осемнайсет мъже, палестинци, израелци и оманци, си стиснаха ръцете и поеха към общата цел. Смърт за търговеца на смърт!

Подготовката започна на следващия ден в плитчините на Арабско море, близо до Ал Ашкара.

 

 

Ейдриън Калейла Рашад влезе в кабинета на Ахмат, притиснала до гърдите си новороденото, носещо името Калейла. До нея вървеше майката на детето, Робърта Йамени от Ню Бедфорд, щата Масачузетс, известна сред оманския хайлайф като Боби.

— Толкова е красива! — възкликна разузнавачката от Кайро.

— Няма друг избор — отвърна бащата, седнал на бюрото си. — Трябва да догонва кръстницата си!

— Я не се занасяй, Ахмат!

— Защо да се занася? Днес изглеждаш доста апетитно! — обади се американският конгресмен, който се бе настанил на един стол до султана.

— Само сексът ти е в главата!

— Тази вечер заминавам, затова…

— Аз също! — каза Ахмат.

— Не! Ти не можеш… — възрази Кендрик.

— Ти не можеш да заминеш с тях! — подкрепиха го в хор двете жени.

— Няма да те пусна! — викна Боби.

— Аз съм султан на тази страна и никой не може да ми противоречи! — спокойно й отговори младият арабин.

— Това са пълни глупости! — кресна неговата съпруга и майка на детето му.

— Така е, но понякога вършат работа!

 

 

След седем дни подготовката приключи и на осмия двайсет и двама души се качиха на траулер близо до Рас ал Хад. Снаряжението си складираха в трюма. На деветия ден по залез слънце уловиха с радара местоположението на кораба със стоката. Когато се стъмни, траулерът взе курс към него. Смърт за търговеца на смърт!

Бележки

[1] Ароматна подправка, която арабите смесват с кафето. — Б.пр.