Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

27

Варак се вглеждаше изпитателно в лицата на хората от Инвър Брас около кръглата маса, огрени от светлината на месинговите лампи пред тях. Чехът се мъчеше да се съсредоточи, защото вниманието му бе раздвоено.

Мереше всяка дума, която изричаше, като следеше как ще реагират събеседниците му. Никой от тях не трепна — по лицата им изобщо не се мярна учудване или страх, когато той постепенно и логично стигна до въпроса за сегашния президент на Съединените щати и неговия екип, споменавайки между другото невинните подробности, които бе научил от внедрения в охраната мафиот. Нищо, само безизразни втренчени погледи. Но Варак продължаваше да говори убедително, разкривайки едва осемдесет на сто от истината, и да наблюдава очите на петимата души около масата.

И докато гледаше тези лица с изострени от светлината черти, както винаги те му заприличаха на великани. Но не всички — един от тях беше издал, че Еманюел Уайнграс е в Меса Верде, щата Колорадо, за което не подозираха и най-тайните служби във Вашингтон. Един от тези хора с неясни лица беше предал Инвър Брас. Кой ли?

Самюъл Уинтърс? Наследник на богата американска фамилия, натрупала в края на миналия век пари от железниците и петролните кладенци. Уважаван учен, доволен от привилегирования си живот, съветник на президенти с различна партийна принадлежност. Велик човек в мир със себе си. Или не беше тъй?

Джейкъб Мандел? Прочут, гениален финансист, разработил и наложил редица реформи, превърнали комисията за ценни книжа и борсови операции в жизнен и много по-уважаван орган на Уолстрийт. От бедно еврейче в Долен Истсайд той се бе издигнал дотам, че бе на „ти“ с финансовите барони; разправяха, че никой свестен човек, който го познава, не би го нарекъл свой враг. Подобно на Уинтърс Мандел заслужаваше напълно почестите, с които бе удостоен, а те не бяха никак малко. Но може би имаше и други, към които тайно се стремеше?

Маргарет Лоуел? И тя бе наследница на потомствено богата фамилия от Ню Йорк — Палм Бийч, но съдбата й бе малко необичайна. Лоуел бе блестяща юристка, отказала се от доходната професия на нотариус, за да стане адвокатка. Трудеше се неуморно, отстояваше интересите на потиснатите, безимотните и онеправданите. Освен това се занимаваше и с научна дейност и мнозина шушукаха, че тя ще бъде следващата жена във Върховния съд. Но дали с адвокатската практика Лоуел не прикриваше някакви други свои домогвания?

Ерик Съндстром? Гениален изобретател на наземна и космическа техника, той бе регистрирал над двайсет патента, огромните приходи от които бе предоставил на технически и медицински институти. Изключителният му ум не личеше от ангелското му лице, рошавата рижава коса, дяволитата усмивка и силното чувство за хумор — сякаш ученият се чувстваше неудобно от многобройните си таланти и дори бързаше да се направи на леко обиден, когато го изтъкваха. А не беше ли скромността му фалшива, а сърдечността — престорена?

Гидиън Лоуган? Може би най-сложният характер измежду петимата и вероятно защото беше чернокож, най-трудният за разбиране. Бе натрупал цяло състояние от недвижими имоти, но никога не забравяше откъде е започнал и все включваше фирми на чернокожи в своите проекти. Разправяха, че по този начин допринасял много повече за защитата на човешките права, отколкото всички други компании в Щатите. И сегашният президент, и неговият предшественик му бяха предлагали различни правителствени постове, но Лоуган им бе отказал, убеден, че е по-полезен за страната си като уважаван и независим бизнесмен, отколкото ако се обвърже с някоя партия и нейната политика. Напълно отдаден на работата си, той си позволяваше една-единствена прищявка — да прекарва някои почивни дни в разкошното си имение на Бахамските острови, където ловеше риба на четиринайсетметровата си яхта със съпругата си, за която бе женен от дванайсет години. А може би легендата Гидиън Лоуган не беше пълна? Определено да. От вихрения му, главоломен живот се губеха няколко години, през които той сякаш не беше съществувал.

— Милош! — обади се Маргарет Лоуел, подпряла се с лакът на масата и положила глава върху разперените си пръсти. — Как, по дяволите, са успели да запазят в тайна заплахите срещу Болинджър? Особено след като към него е била прикрепена специална част на ФБР.

Дали да не зачеркне Маргарет Лоуел? Тя отваряше кутията на Пандора, на дъното на която се намираше шефката на вицепрезидентската канцелария.

— Сигурно благодарение на указанията на госпожа Ванвландерън, на нейната административна дарба.

Милош Варак наблюдаваше очите, мускулите на лицата, челюстите… Нищо. Не се издаваха. Но един от тях знаеше! Кой ли?

— Доколкото разбирам, това е съпругата на Андрю Ванвландерън — обади се Гидиън Лоуган. — Анди бой, както му казват, е особено щедър в предизборните кампании, но защо ще назначават жена му на такъв пост?

Дали да не зачеркне Гидиън Лоуган? Той разбърка кутията.

— Май знам отговора — отвърна Джейкъб Мандел. — Преди да се омъжи за Ванвландерън, нямаше равна в бизнеса. Знам две компании, които е спасила от банкрут и е превърнала в доходни предприятия. Казват, че била ужасно агресивна, но никой не отрича способностите й на ръководителка. Напълно подходяща е за тази работа — ще разгони всички политически подлизурковци.

Дали да не зачеркне Джейкъб Мандел? Той съвсем спокойно я хвалеше.

— Срещал съм я веднъж — натърти Ерик Съндстром, — и честно казано, ми се видя голяма мръсница. Бях решил да даря приходите от един патент на медицинския институт „Джонс Хопкинс“, а тя искаше да посредничи.

— Че какво толкова е имало да посредничи? — попита юристката Лоуел.

— Разбира се, че бе излишно — отговори Съндстром. — Но госпожата се опита да ме убеди, че толкова голямо дарение се нуждаело от човек, който да се увери, че парите отивали по предназначение, а не за поредния ритнитопковец.

— Може би е имала право — кимна правистката, сякаш съдейки от собствен опит.

— Не и в този случай. Да бяхте я чули как го каза! Пък и ректорът на института ми е стар приятел. Тя щеше толкова често да му вади душата, че да го принуди да ми върне дарението. Мръсница, голяма мръсница.

Дали да не зачеркне и Ерик Съндстром? Той не изпитваше никакви угризения да я ругае.

— Не я познавам — намеси се Самюъл Уинтърс, — но знам, че беше омъжена за Емъри Фрейзиър-Пайк, доста уравновесен лондонски банкер. Нали го помниш, Джейкъб?

— Разбира се. Играехте поло и ти ме представи като човек, който оглавява неизвестен филиал на Ротшилд, в което той май повярва.

— Доколкото разбрах — продължи Уинтърс, — горкият Фрейзиър-Пайк се хванал с някаква фирма с нейно участие, която му струвала доста пари, но пък за сметка на това се сдобил със съпруга. Ставаше въпрос за компанията „Оф Шор Инвестмънтс“.

— Хубаво се е наредил — добави Мандел. — Там в компанията бяха мошеници. Трябвало е да се допита до понитата си за поло или дори до неизвестния човек на Ротшилд.

— Вероятно го е направил. Старият Емъри бързо се разведе, нали си пада малко моралист. Може да е била и мошеничка.

Дали да не зачеркне Самюъл Уинтърс? Предателят в Инвър Брас не би изказал подобни подозрения.

— Значи донякъде я познавате — установи уж между, другото Варак.

— Аз не — сякаш побърза да се оправдае Маргарет Лоуел, — но след като чух останалите, мога да ви кажа кой още я познаваше — и то не донякъде, а доста добре. Моят бивш мъж, голям женкар — точно заради тази Фрейзиър-Пайк се разведохме.

— Уолтър ли? — Ив израза, и в гласа на Съндстром се долавяше комично неверие.

— Мъжлето ми започна толкова често да пътува по служба до Лондон, че се учудих дали не са го направили съветник на короната, все ми повтаряше, че този Фрейзиър-Пайк бил неговият банкер там. Прислужницата ми се обади в кантората, че някой си ФП от Лондон търсел спешно моя Казанова, а тя не знаела къде да го намери. Даде ми номера и аз позвъних, отговори ми някаква жена, която взех за секретарка, и й казах, че М. Лоуел търси ФП. След което едва не бях оглушена от темпераментен глас, който буквално изрева: „Скъъпи, утре пристигам в Ню Йорк и ще прекараме заедно цели пет дни!“ Аз отвърнах: „Прекрасно!“, и затворих.

— Тя си подбира хората, с които се свързва — засмя се Гидиън Лоуган. — Анди бой Ванвландерън ще я отрупва с пари и скъпоценности, докато му писне.

Варак трябваше бързо да смени темата. Ако на масата имаше предател, в което чехът не се съмняваше, Ардис Ванвландерън щеше да научи всичко казано тук по неин адрес и той не можеше да позволи разговорът да продължи.

— По думите ви се разбира, че има и много способни авантюристи. Но това не е толкова важно. — „Наблюдавай ги! Всички до един!“ — каза си наум и продължи: — Тя е предана на вицепрезидента, което всъщност е без значение за нас… Да се върнем на кандидата. Всичко върви по план. Вестниците от Средния запад и най-вече в Чикаго първи ще започнат да превъзнасят качествата му и в уводни статии, и със специални материали. Всички разполагат с подробна биография на Кендрик, както и със записите от заседанията на комисията „Партридж“, на предаването на Фоксли и на доста интересната пресконференция, която даде нашият човек. Името му ще гръмне в цялата страна.

— А как се свързахте с тях, Милош? — попита Самюъл Уинтърс, който ръководеше срещата. — Имам предвид вестниците и журналистите.

— Чрез комитета, който основахме съвсем законно в Денвър. След като бе посято, семето бързо даде кълнове. Членовете на партията в Колорадо са доста ентусиазирани, особено след като парите са предоставени от хора, които настояват да останат анонимни. Партийните функционери в щата виждат в Кендрик един многообещаващ кандидат и са доволни, че ще получат средства за предизборната му кампания, както и че Колорадо ще бъде в центъра на вниманието. Какъвто и да е резултатът, те не губят нищо.

— Тези „средства“ могат да ни създадат съдебни проблеми — обади се Маргарет Лоуел.

— Няма страшно, госпожо. Те ще бъдат превеждани на части, които няма да надхвърлят сумите, определени в избирателния закон, а той според мен е доста неясен, да не кажа двусмислен.

— Ако ми потрябва юрист, ще ти се обадя, Милош — усмихна се Лоуел и се облегна.

— Получихте списък на вестниците с имената на ангажираните засега редактори и репортери…

— И той трябва да бъде изгорен — прекъсна го тихо Уинтърс.

— Разбира се, естествено, няма съмнение — отвърнаха тихо в хор останалите.

Кой от тях лъжеше?

— Кажи ми, Варак — намеси се Съндстром, блестящият учен с ангелското лице. — Доколкото разбирам, нашият кандидат не е проявил и капчица „вътрешен плам“, за който толкова сме чували. И който е жизненоважен. Все пак и той трябва да поиска поста.

— Ще го поиска, сър. Вече сме наясно, че е от тъй наречените кабинетни активисти, които се изявяват само когато го налага обстановката.

— За Бога, Самюъл, да не е и талмудист?

— Едва ли, господин Мандел — отвърна чехът, като си позволи лека усмивка. — Имах предвид, че без съмнение бедният…

— Добре го каза, Милош.

— Благодаря, сър, много сте любезен. Но мисълта ми беше, че в два драматични случая в живота си, единият от които е бил особено опасен за него, е предпочел най-трудния начин на действие, защото е почувствал, че би могъл да промени нещата към по-добро. В първия е решил да измести един продажен конгресмен, а вторият, разбира се, е Оман. Накратко, трябва още веднъж да бъде убеден, че личността и качествата му са необходими — изключително необходими за доброто на страната.

— Трудна работа — вметна Гидиън Лоуган. — Явно е реалист и оценява съвсем трезво способностите си. Ами ако отсече: „Не ставам!“ Какво ще правим?

Варак се огледа с израза на човек, който иска да бъде разбран.

— Предлагам да стане символично, сър.

— Как така? — попита Мандел, като свали очилата си с метални рамки.

— Например сегашният държавен секретар, въпреки че често е критикуван от колегите си и от Белия дом като вироглав книжен плъх, е най-разумният в администрацията. Подочух, че е успял да предотврати редица прибързани действия, препоръчани от съветниците на президента, защото той го уважава…

— То оставаше да не го уважава — възкликна Маргарет Лоуел.

— Мен ако питате, европейското лоби ще се разпадне без него — обади се Уинтърс.

— Без него не би имало никакво лоби — съгласи се Мандел — върху лицето му, обикновено спокойно, сега се четеше гняв. — Той е като маяк на здравия разум сред това море от обезумели неандерталци.

— Извинявайте, сър? Като символ ли да тълкуваме думата „маяк“?

— Естествено — отвърна Гидиън Лоуган. — Държавният секретар олицетворява здравия разум и умереността. Всички го уважават.

— Той смята да се оттегли — каза простичко Варак.

— Какво? — Съндстром се изопна на стола. — Толкова е предан на Дженингс, че няма да си го позволи.

— А почтеността няма да му позволи да остане и занапред на този пост — отсече Уинтърс.

— Но от лоялност — обясни Варак — се е съгласил след три седмици да участва в конференцията на НАТО по проблемите на Близкия изток в мисията на ООН в Кипър. Така показва, че в администрацията няма противоречия, и дава на хората на президента време да му намерят заместник, който да е приемлив и за Конгреса. А след това ще се оттегли по „неотложни лични причини“, главната от които е безсилието му срещу Националния съвет за сигурност, който непрекъснато му подлага динени кори.

— Казал ли е на президента? — попита Лоуъл.

— Според моя източник, не — отвърна Варак. — Както отбеляза господин Мандел, той е разумен човек. И разбира, че е по-лесно и много по-добре за страната да се замени един човек, отколкото всички президентски съветници.

— Лоша работа — каза Уинтърс, — но май е неизбежно. Ала какво общо има държавният секретар с Евън Кендрик? Не виждам връзката.

— Тя е в самия символ — намеси се Ерик Съндстром. — Той трябва да разбере важността му. Прав ли съм, Милош?

— Да, сър. Ако Кендрик бъде убеден, че за страната е особено важно да има силен вицепрезидент, възприеман и от съюзниците, и от враговете ни като глас на разума в едно имперско президентство, където благият император често се оказва гол, и че благодарение на това светът иде задиша по-спокойно, той според мен отново ще направи трудния избор и ще склони.

— Съдейки от това, което вече знаем за него, сигурно ще го направи — съгласи се Гидиън Лоуган. — Но кой, по дяволите, ще го убеди?

— Единственият човек, когото той ще послуша — каза Милош Варак и се запита дали не подписва една смъртна присъда, — е Еманюел Уайнграс.

 

 

Ан Мълкахи О’Райли беше вашингтонска секретарка, която не се смущаваше лесно. През годините, откакто с Пади се бяха преместили от Бостън в столицата, тя беше работила за умни и не чак дотам умни шефове, за бъдещи светци и бъдещи крадци и вече не можеше да я учуди нищо. Но никога не бе имала началник като Евън Кендрик. Изобщо не го свърташе във Вашингтон, мразеше политиката и въпреки това се бе превърнал в нещо като герой. Знаеше повече начини да избегне неизбежното и от котка с девет живота и можеше да изчезне по-бързо и от Невидимия. И въпреки че непрекъснато се губеше някъде, конгресменът не пропускаше да съобщи как да бъде намерен: или се обаждаше от време на време, или оставяше телефон, на който да бъде търсен. Но от два дни не се бе обаждал, не бе оставил и номер. Сами по себе си тези два факта нямаше да разтревожат госпожа О’Райли, затова пък тя се притесни от друго — още от девет и двайсет сутринта, секретарката не можеше да се свърже по телефона с дома му във Вирджиния, или в Колорадо. Централите и във Вирджиния, и в Колорадо отговаряха, че връзката се разпада — това продължи чак до седем вечерта и Ани О’Райли наистина се разтревожи. Какво ли друго й оставаше, освен да вдигне телефона и да се обади на мъжа си в полицейското управление.

— О’Райли — чу тя дрезгавия му глас. — И отдел „Следователи“.

— Аз съм, Пади.

— Здравей, тигърче. Готово ли е телешкото рагу?

— Още съм на работа.

— Чудесно. Трябва да говоря с Евън. Преди няколко дни Мани ми се обади за някакви глупави регистрационни номера…

— Там е работата, я — прекъсна го госпожа О’Райли. — И аз искам да говоря с него, но не мога.

Ани разказа на мъжа си за странното съвпадение, че и двата телефона на конгресмена във Вирджиния и Колорадо са повредени, и че от два дни той не й се е обаждал, нито пък й е оставил номер, на който да го намери.

— Не е в негов стил, Пади.

— Обади се на охраната.

— Как не. Само да прошепна името му, и ония ще опищят целия свят. Знаеш колко ги обича Кендрик тези работи. И ако има що-годе прилично обяснение за повредата, ще ми откъсне главата.

— А аз какво да направя?

— Защо не провериш във Феърфакс, скъпи?

— Става. Ще се обадя на Кърнс в Арлингтън да изпрати радиокола. Как му беше адресът?

— А, не, Пади — отсече госпожа О’Райли. — Ще се вдигне голям шум. Това все пак е полиция.

— Ас какво според теб си вадя хляба? С балет ли?

— Не искам да намесвам полицията, там гъмжи от журналисти. ЦРУ е поставило охрана и може да загазя. Мислех ти да свършиш тази работа, скъпи. На приятелски начала, като ченге, случайно вършещо услуга на жена си, която също по една случайност е секретарка на Кендрик.

— Случайностите станаха много, тигърче… Но какво пък! Аз обичам телешко рагу.

— Ще ти сложа повечко картофи, Пади.

— И лук. Много лук.

— Най-голямата глава, която намеря…

— Тръгвам.

— И, Пади, ако онази вода ненапита е изключила и двата телефона, кажи му, че знам за гаджето от Египет и ако не ми се обади, ще кажа на журналистите.

— Какво гадже?

— Потегляй — заповяда госпожа О’Райли. — Вчера Мани беше пийнал и се изпусна, че също не може да открие славното си момче. А сега побързай. Чакам да ми се обадите.

— Ами телешкото рагу?

— Купила съм замразено — излъга Ан Мари Мълкахи.

 

 

Трийсет и осем минути по-късно, след като на два пъти бе бъркал пътя, старши следовател О’Райли намери шосето във Вирджиния, което водеше към къщата на Кендрик. Бе минавал цели четири пъти по него, но никога нощем. И четирите пъти бе ходил да види стария Уайнграс след изписването му от болницата и да му занесе нещо за пийване, тъй като сестрите все му криеха уискито. Пади с основание смяташе, че не е кой знае какъв грях, Мани, който гонеше осемдесетте и би трябвало да хвърли топа на операционната маса, да иска да се почерпи. Не друг, а Христос е превърнал водата във вино, защо един окаян грешник на име О’Райли да не превърне някакъв си нещастен половин литър освежител за уста в уиски? И двете течности служеха на християнски цели, а и той само следваше примера на Христос.

По затънтения провинциален път нямаше улични лампи и ако не беше светлината от фаровете, Пади щеше да подмине тухлената стена и бялата порта от ковано желязо. После разбра защо — в къщата също не светеше. Тя беше изоставена, затворена до завръщането на собствениците й. Но собственикът й не беше заминал, а дори и да беше, онова арабско семейство от Дубай поддържаше къщата, докато стопанинът й се прибереше. Ако в установения ред настъпеха промени или хората от охраната си тръгнеха, Ани О’Райли, личната секретарка на конгресмена трябваше да бъде уведомена незабавно. Пади спря встрани от пътя, отвори жабката и извади фенерче, след което слезе от колата. Инстинктивно пъхна ръка под сакото си и пипна дръжката на пистолета в кобура под мишницата си. Приближи се до оградата: очакваше всеки момент да блеснат прожектори или в тихата нощ внезапно да писнат сирени. Така ЦРУ охраняваше и защитаваше хората. Но О’Райли се излъга — не последва нищо.

Бавно провря ръка през железните пръчки на бялата порта… Пак нищо. Тогава допря длан до плочката между двете крила на портата и я бутна. Вратата се отвори, пак нищо.

Влезе вътре, натиснал с палеца на лявата си ръка копчето на фенерчето. С дясната бръкна под сакото си. Това, което блуждаещият лъч на фенерчето освети след секунди, го накара да се извърне и да се свие до стената с измъкнат от кобура пистолет.

— Божичко, какво ли ще стане с мен, грешния? — прошепна той.

На около пет метра видя трупа на един младеж от охраната на ЦРУ в официален костюм, главата му бе почти откъсната и бе цялата в кръв. О’Райли притисна гръб към тухлената стена и мигновено изключи фенерчето. Уж се бе нагледал на какво ли не, но пак го побиха тръпки. Познаваше насилствената смърт и точно затова очакваше да открие още трупове. Изправи се бавно и затърси — даваше си сметка, че убийците отдавна са се омели.

Откри още три трупа, и трите бяха обезобразени, и в трите случая животът беше отнет внезапно, и тримата покойници се бяха опитали да се защитят и бяха превити одве. „Божичко! И таз добра!“ О’Райли приклекна и огледа трупа на четвъртия мъж — откри нещо необичайно. Във врата му видя огъната игла — остатък от стрела. Човекът от охраната е бил приспан с наркотик, а после е бил зверски убит. Момчетата изобщо не бяха разбрали какво става. Не бяха усетили нищо.

Патрик О’Райли тръгна бавно и предпазливо към вратата на къщата, макар да съзнаваше, че няма от какво да се страхува. Всичко бе приключило, оставаше само да се преброят жертвите.

Бяха шест. Всички бяха с прерязани гръкляни, всички бяха покрити със засъхнала кръв, на всяко лице беше изписано страдание. Но най-ужасяваща гледка представляваха голите тела на приятелите на Кендрик от Дубай. Съпругът беше върху жена си като при полов акт, а плувналите им в кръв лица бяха притиснати едно към друго. А на стената с човешка кръв бе написано: „Смърт на неверниците! Смърт на служителите на Сатаната!“

Къде ли беше Кендрик? Божичко! Къде? О’Райли се втурна да претърсва цялата къща от мазето до тавана, стая по стая, запали всички лампи, които намери, докато накрая цялото имение светна като коледна елха. Нямаше и следа от конгресмена. Пади хукна към гаража, долепен до къщата — мерцедесът на Евън го нямаше, а кадилакът бе празен. Заоглежда двора, провери педя по педя гората и храсталаците в ограденото имение. Нищо. Нямаше никакви следи от борба, окършени клони, дупки в оградата или драскотини по току-що издигнатата тухлена стена. Колегите от лабораторията по съдебна медицина! Те щяха да открият улики… Пади разсъждаваше като полицай, докато това тук беше извън компетенцията на полицията — каква ти полиция! О’Райли се втурна към металната порта, обляна в светлина, и оттам към колата си. Скочи вътре, но вместо да се обади по радиостанцията, измъкна изпод таблото безжичния полицейски телефон. Докато набираше номера, изведнъж усети в студения нощен въздух, че лицето и ризата му са плувнали в пот.

— Канцеларията на конгресмена Кендрик.

— Ани, не ме прекъсвай — рече бързо и тихо следователят. — И не задавай въпроси…

— Този тон ми е познат, Пади, затова ще те попитам само едно. Той добре ли е?

— Няма и следа от него. Колата му е изчезнала, той не е тук.

— Но другите са…

— Не ме питай нищо друго, тигърче, сега аз ще те попитам нещо, дано си в състояние да ми отговориш.

— Какво?

— С кого в ЦРУ работи Евън?

— Направо с частта.

— Не. Някой друг. По-нависоко. Сто на сто има някой.

— Чакай малко — възкликна Ани, повишавайки глас. — Разбира се, че има. Но той никога не го споменава… някой си Пейтън. Преди около месец ми каза, че ако този Пейтън се обади, да го свържа незабавно, а ако го няма, да го намеря на всяка цена.

— Сигурна ли си, че е от ЦРУ?

— Да, да, сигурна съм — отвърна замислено госпожа О’Райли. — Една сутрин ми се обади от Колорадо и ми каза, че му трябва телефонът на Пейтън и къде в бюрото да го намеря — в най-долното чекмедже под една чекова книжка. Беше централата на ЦРУ в Лангли.

— Дали още е там?

— Ще погледна. Не затваряй.

Следователят чака не повече от десет секунди, които му се сториха безкрайни заради гледката на голямата, ярко осветена къща зад отворената порта — тя го примамваше, но и криеше опасности.

— Пади?

— Да.

— Намерих го.

— Кажи ми го. Бързо! — Тя му продиктува и О’Райли й нареди нещо, което жена му не можеше да не изпълни. — Стой там, докато не ти се обадя или не дойда да те взема. Разбра ли?

— Защо?

— Да кажем, че не знам докъде се простира всичко това, а аз обичам телешко рагу.

— О, боже — прошепна Ани.

О’Райли не чу жена си, бе прекъснал и вече набираше номера, който му бе дала Ани. След осем непоносими иззвънявания се чу женски глас:

— Централно разузнавателно управление. Канцеларията на господин Пейтън.

— Вие секретарката ли сте?

— Не, сър. Тук е пропускът. Господин Пейтън си тръгна.

— Изслушайте ме, моля ви — каза следователят от Вашингтон съвсем спокойно. — Трябва незабавно да се свържа с господин Пейтън. Не знам какви са правилата, но можете веднъж да ги нарушите, разбирате ли ме? Спешно е.

— Представете се, сър!

— По дяволите, не искам, но няма как. Лейтенант Патрик О’Райли, старши следовател от полицейското управление на окръг Колумбия. На всяка цена трябва да го намерите.

Неочаквано прозвучалият мъжки глас го стресна:

— О’Райли ли? — попита онзи. — Така се казва и секретарката на един конгресмен.

— Да, сър. Не го вдигате тоя телефон… извинете за израза.

— Линията е свързана с апартамента ми, господин О’Райли… Централа, можете да превключите.

— Благодаря, сър.

Нещо изщрака.

— Да, господин О’Райли? Вече не ни слуша никой.

— Да де, но аз съм в компанията на шест трупа на трийсетина метра от колата ми.

— Какво?

— Елате, господин Пейтън, в къщата на Кендрик. И ако не искате името ви да се появи върху първите страници на вестниците, не пращайте други хора от охраната.

— Спокойно — отвърна, смаян, директорът на „Специални операции“. — Смяната става в полунощ и се поема от мъжете вътре в къщата.

— Те са мъртви. Всички са мъртви.

 

 

Мичъл Пейтън приклекна го трупа най-близо го портата и присви очи, заслепен от фенерчето на О’Райли.

— Божичко, бил е още дете. Всички са съвсем младички!

— Били са, сър — каза глухо детективът. — Всички в къщата и в двора са мъртви. Загасих повечето лампи, но ще дойда с вас, разбира се.

— Аз трябва… разбира се.

— Но ще го направя само ако ми кажете къде е конгресменът Кендрик — дали е тук, дали е трябвало да е тук, но не е дошъл. Длъжен съм да се обадя на полицията във Феърфакс. И може би ще го направя. Ясен ли съм, сър?

— Повече от ясен, лейтенант. Но засега този проблем или ако предпочитате, тази трагедия не бива да се разчува извън Управлението. Ясен ли съм?

— Отговорете на въпроса ми, в противен случай ще изпълня дълга си и ще се обадя в полицията на Феърфакс. Къде е конгресменът Кендрик? Колата му не е тук и искам да знам дали да бъда спокоен от този факт.

— Ако можете да сте спокоен в тази ситуация, сте много странен човек…

— Мъчно ми е за тези хора, за тези непознати, както ми е било мъчно за стотици други, но Евън Кендрик ми е познат. Така че, ако разполагате с някаква информация, кажете ми я веднага, иначе отивам в колата и ще докладвам по радиостанцията на полицията във Феърфакс.

— За Бога, не ме заплашвайте, лейтенант. Ако искате да знаете къде е Кендрик, питайте жена си!

— Жена си ли?

— Секретарката на конгресмена, в случай че сте забравили.

— Кретен! — избухна Пади. — Защо, по дяволите, според вас съм тук? За да направя светска визита на своя стар приятел, милионера от Колорадо ли? Тук съм, драги ми господине, защото от два дни Ани няма никакви вести от Евън, а от девет сутринта и двата му телефона, и този в Меса Верде, не отговарят! Това се казва съвпадение, нали?

— И двата телефона…

Пейтън бързо се огледа и се взря нагоре.

— Не си правете труда — каза О’Райли, проследил погледа му. — Кабелът е бил прерязан и е бил свързан с друг номер.

— Господи!

— Май наистина се нуждаете от помощта на всевишния… Кендрик! Къде е, по дяволите?

— На Бахамските острови. В Насау, на Бахамските острови.

— Защо мислехте, че жена ми, неговата секретарка, е знаела? Сигурно сте имали основателен повод, защото, ако се опитвате да забъркате Ани в някоя от гадните си каши, за нула време ще докарам тук повече полицаи, отколкото сте виждали в живота си.

— Той ми го каза, лейтенант О’Райли — отвърна Пейтън със студен глас и разсеян поглед — явно мислеше трескаво.

— Кендрик не й е съобщил нищо!

— Личи си — съгласи се директорът от ЦРУ, загледан в къщата. — Но беше пределно ясен. Завчера ми каза, че на път за летището ще се отбие в канцеларията и ще се обади на секретарката си, Ан О’Райли. Така и направил — хората от охраната го потвърдиха.

— По кое време?

— Към четири и половина, ако не бъркам.

— В сряда ли?

— Да.

— Ани не е била там. В сряда си тръгва в четири и Кендрик го знае много добре. Тогава ходи на тъпата си аеробика.

— Сигурно е забравил.

— Едва ли. Елате с мен, сър.

— Моля?

— В колата.

— Чака ни работа, лейтенант, а и аз трябва да се обадя на няколко места, и то от моята кола. Сам.

— Няма да правите нищо, докато не поговоря със секретарката на Кендрик.

След шейсет и пет секунди, застанал до отворената врата на колата на Патрик О’Райли, Пейтън чу по безжичния телефон гласа на жената на детектива.

— Канцеларията на…

— Ани — прекъсна я съпругът й. — Кой остана в канцеларията в сряда следобед, след като си тръгна?

— Само Фил Тобайъс. Тези дни няма много работа и момичетата си тръгнаха по-рано.

— Фил кой?

— Тобайъс. Той е главен помощник на Евън, освен това ни мие бутилките.

— Нищо ли не ти е споменавал вчера или днес? Че е виждал Кендрик?

— Не е идвал, Пади. Нито вчера, нито днес. Оставих десетина съобщения на телефонния секретар, но това надуто хлапе още не се е обадило.

— Ще ти звънна по-късно, тигърче. Не мърдай оттам, разбра ли? — О’Райли затвори телефона и се обърна към мъжа от Централното разузнавателно управление. — Нали чухте, сър. Май ви дължа едно извинение.

— Не ми е притрябвало вашето извинение, лейтенант. Забъркали сме в Лангли толкова много каши, че не мога да виня някого, ако си мисли, че искаме да замесим и жена му в поредна бъркотия.

— Добре… Кой ще потърси Тобайъс? Вие или аз?

— Не мога да ви наредя да го издирвате, О’Райли. Няма такъв член в закона, по-скоро обратното, но мога да ви помоля да ми помогнете, от което наистина се нуждая. Тази вечер не сте докладвали в полицията и ще ви оправдая, като се позова на националната сигурност. Но що се отнася до този Тобайъс, мога само да моля.

— За какво? — попита детективът, като слезе от колата и притвори вратата.

— Да ме държите в течение.

— Не е необходимо да ме молите за това…

— Преди да сте съобщили в полицията — добави Пейтън.

— За това наистина трябва да ме помолите — каза Пади, като изгледа директора. — Като начало не мога да ви го обещая. Ако се е запилял в Швейцария или е поел нагоре по Потомак, няма как да науча.

— Ясно едно и също ни се върти в главата. Но вие разполагате с доста голямо влияние, лейтенант. Извинявайте, ала бях длъжен да проуча всички от обкръжението на Евън Кендрик. Полицейското управление в окръг Колумбия направо ви е подкупило, за да се прехвърлите от Бостън във Вашингтон…

— Получавам точно колкото се полага на чина ми, нищо повече.

— Заплатата ви е почти колкото на шефа на отдела, пост, който сте отказали преди четири години, защото ви привличала оперативната работа.

— За Бога…

— Трябваше да знам всичко… И тъй като жена ви работи при конгресмена, човек с вашето положение би могъл да настоява да бъде информиран за всичко свързано с Филип Тобайъс, тъй като той също работи, или е работил, в канцеларията на Кендрик.

— Няма проблеми. Но все пак ми се ще да ви задам един-два въпроса.

— Слушам. Вашите въпроси ще са ми от полза.

— Защо Евън е заминал за Бахамските острови?

— Аз ги изпратих там.

— С египтянката ли!… Старият Уайнграс е подметнал на жена ми.

— Тя работи за нас — участва и в акцията в Оман. В Насау има един човек, противопоставил някаква компания, с която Кендрик е бил свързан преди години. Той не е особено почтен, нито пък фирмата, но решихме, че си заслужава да се провери.

— Защо?

Директорът на „Специални операции“ погледна над колата към къщата на Евън Кендрик, към слабо осветените прозорци и това, което се намираше зад тях.

— Ще ви разкажа всичко, О’Райли. Няма да скрия нищо, обещавам ви. Но доколкото разбрах от думите ви, ми предстои доста работа. Трябва да се обадя в отдел „Убийства“, а това може да стане само от моята кола.

— Отдел „Убийства“ ли?

— Да не ти дава господ да работиш там. Момчетата прибират трупове, за които никога няма да дадат показания, проучват заключенията на лекарите от съдебна медицина, които нямат право да разкриват. Без тях сме заникъде и аз ги уважавам много, но не бих искал да съм сред тях.

Безжичният телефон на детектива внезапно издрънча — светна лампичката за „Спешно“ и звукът отекна в тихата студена нощ и проехтя в гората зад тухлената стена. О’Райли отвори рязко вратата, грабна слушалката и я долепи до ухото си.

— Ало?

— О, Божичко, Пади! — изпищя Ан Мълкахи О’Райли, а микрофонът усили гласа й. — Намериха го! Намериха Фил! Бил долу, под котлите в сутерена. Божичко, Пади! Разправят, че гръклянът му бил прерязан! Той е мъртъв, Пади!

— Кой го е намерил, тигърче?

— Хари и Сам от обслужващия персонал, нощна смяна са. Току-що ми се обадиха, уплашени до смърт, и ми казаха да звънна в полицията.

— Вече го направи, Ани. Предай им да не мърдат. Да не пипат нищо и да не говорят с никого, докато не дойда! Разбра ли?

— Да не говорят с никого ли?…

— Налага се, после ще ти обясня. А сега се обади на охраната на Конгреса и кажи да изпратят пред кабинета ти петима въоръжени мъже. Обясни, че съпругът ти е полицай и че ги моли той, понеже го заплашват. Разбра ли?

— Да, Пади — отвърна през сълзи госпожа О’Райли. — О, Боже, той е мъртъв!

Детективът се извърна на седалката. Шефът от ЦРУ тичаше към колата си.