Робърт Лъдлъм
Планът Икар (21)

19

С разкопчана риза и метнато на рамо сако Кендрик обикаляше напечените, почти безлюдни улици на Вашингтон, без да има представа къде точно отива, опитваше се само да подреди мислите си, като местеше безцелно крака. Много често го спираха непознати, чиито коментари се разделяха почти по равно, но леко преобладаваха тези в негова полза — факт, който той не знаеше дали му харесва.

— Господин сенатор, страхотно му натрихте носа на онзи лицемерен самохвалко!

— Не съм сенатор, а конгресмен. Но май трябва да ви благодаря.

 

 

— За какъв, по дяволите, се мислиш ти, бе, конгресмен Еди-кой си? Откъде-накъде ще изкарваш лъжец един толкова почтен и лоялен американец като полковник Бариш. Проклет педераст левичар!

— Да ви предложа ли някакъв парфюм? Полковникът вече си купи.

— Възмутително!

 

 

— Ей, нямаш грешка! Снажен си, пък и гласчето ти си го бива. Това копеле пак ще прати нашите хора във Виетнам, ще ни направи пушечно месо.

— А, едва ли, приятелю. Той няма нищо против хомосексуалистите. За него всички ние сме пушечно месо.

 

 

— Това, че сте умен, не означава, че сте прав, сър! И обратното, това, че той се подведе — разбира се, от собствените си думи, — не означава, че непременно греши. Този човек е загрижен за мощта на нацията ни — за разлика от вас.

— Аз съм загрижен за здравия разум, сър. Което не изключва мощта на страната ни, поне се надявам.

— Не си пролича.

— Съжалявам, но е така.

 

 

— Благодаря ви, господин конгресмен, че казахте на глас това, което си мислят толкова хора.

— А защо не го казват?

— Не знам. Накъдето и да се обърнеш, някой ти вика: стискай зъби! В битката при Булж до Бастон си бях хлапак, но не беше нужно да ми го казваш. Тогава стисках зъби — и си умирах от страх. Стана от само себе си — просто ми се живееше. Но сега е по-различно. Сега срещу ни има не хора, дори не и оръдия или самолети, а някакви машини, които летят във въздуха и изравят огромни дупки в земята. Не можеш нито да се прицелиш в тях, нито да ги спреш. Можеш само да чакаш.

— Жалко, че няма как да кажете всичко това на комисията. Изразихте се много по-убедително от мен.

 

 

Наистина не му се говореше повече, беше уморен от говорене, а и непознатите минувачи му пречеха да намери уединението, което търсеше. Трябваше да помисли, да си изясни нещата, да реши какво да прави, и то час по-скоро, най-малкото за да освободи съзнанието си от този проблем. Имаше причини да приеме назначението в комисията на Партридж — искаше да повлияе върху избора на човека, който щеше да заеме мястото му в Конгреса, а и помощникът му Фил Тобайъс го беше убедил да приеме поканата на Партридж. Но Евън вече се чудеше дали това наистина го интересува.

Трябваше да признае, че още храни известен интерес, но не защото държеше на земляците си. Беше навлязъл в политиката като ядосан човек, който няма никакви илюзии. Можеше ли просто да се оттегли и да зареже всичко само защото е бил раздразнен от краткотрайния изблик на обществен интерес към него? Не се правеше на кой знае колко нравствен, но изпитваше вродена антипатия към хора, които поемат някакво задължение, а после, ако не им отърва, се отказват от него. От друга страна, казано на езика на една отминала епоха, бе успял да изгони вагабонтите, които водеха към пропаст девети избирателен район в Колорадо. Бе постигнал целта си. Какво повече можеха да искат от него избирателите му? Той им бе отворил очите — поне си мислеше, че го е сторил, и не бе пожалил за това нито думи, нито пари.

Да помисли. Наистина трябваше да помисли. Вероятно нямаше да продаде поне за известно време къщата в Колорадо — вече беше на четирийсет и една години, след деветнайсет щеше да стане на шейсет. Какво значение имаше това, по дяволите?… Имаше. Щеше да се върне в Югозападна Азия, при строежите и хората, с които се сработваше най-добре, но и той като Мани нямаше да прекара там последните си години, при повечко късмет — само едно-две десетилетия. Мани. Еманюел Уайнграс, гений, въплъщение на интелигентността, деспот, ренегат, направо непоносим човек — и все пак единственият баща, когото бе имал. Всъщност не бе виждал истинския си баща — той бе загинал при изграждането на някакъв мост в Непал, когато Евън бе едва осемгодишен, и бе оставил една комично цинична вдовица, която твърдеше, че в брака си с младичкия капитан от Армейския инженерен корпус е изпитвала съпружеско щастие по-рядко и от Катерина Арагонска.

— Хей! — извика някакъв тантурест мъж, който тъкмо излизаше през малката, затулена със завеса врата на едно кафене на Шестнайсета улица. — Току-що те гледах! Даваха те по телевизията, беше седнал на едно бюро! По оная, целодневната програма с новините. Пълна скука! Не знам какво толкова интересно каза, но някакви безделници ти пляскаха, а пък други те освиркваха. Ти беше!

— Сигурно грешите — каза Кендрик и забърза надолу по тротоара.

Божичко, тия от „Кейбъл Нюс“ бяха изстреляли за нула време в ефир импровизираната му пресконференция. Бе излязъл от кабинета си преди по-малко от час и половина — явно някой много бързаше. Знаеше, че „Кейбъл“ се нуждае от постоянен приток на новини, но защо при целия този информационен поток във Вашингтон се бяха спрели точно на него? Всъщност най го безпокояха думите, които младият Фил Тобайъс му каза в самото начало на политическата му кариера на Капитолия.

— „Кейбъл“ е нещо като инкубатор, господин конгресмен, защо да не се възползваме! Телевизионните компании може и да не ви сметнат за особено важен, че да ви показват в предаванията си, но те не изпускат новините на „Кейбъл“, за да се докопат до нещо интересно и необичайно. Можем да създадем ситуации, с които да привлечем вниманието на момчетата от „Кейбъл“, а според мен, господин Кендрик, с вашата външност и мъглявите ви становища…

— Тогава да не допускаме грешката да се обаждаме на „Кейбъл“.

Това бе убило ентусиазма на помощника му, но той пак се поуспокои от обещанието на Евън, че следващият обитател на канцеларията ще бъде много по-отзивчив. Конгресменът го бе казал сериозно — и сега мислеше така, но се боеше, че може би вече е твърде късно.

Тръгна обратно към хотел „Мадисън“, който бе на една-две преки и където бе прекарал неделната нощ — бе събрал смелост да се обади във Вирджиния и да разбере дали участието му в предаването на Фоксли не е причинило някакви проблеми в дома му.

— Не мога да се вредя да позвъня по телефона, Евън — отговори Сабри Хасан на арабски, езика, който и двамата ползваха за удобство, а и от други съображения. — Не спира да звъни.

— Тогава ще остана в града. Не знам още къде, но ще ти се обадя.

— Защо ще си правиш труда? — попита Сабри. — И без това сигурно няма да можеш да се свържеш. Дори ми е чудно как си успял сега.

— Добре, в случай че се обади Мани…

— Защо не му кажеш къде си, за да не ми се налага да лъжа? Журналистите тук не биха позволили на един арабин да ги излъже — веднага ни се нахвърлят. Израелците могат да казват на бялото черно и на сладкото кисело и лобито им убеждава Конгреса, че е за доброто на американците. Но с нас не е така.

— Стига, Сабри…

— Трябва да си отидем, Евън. Само ти пречим, ще започнем да ти пречим.

— Какви ги дрънкаш!

— Днес сутринта гледахме с Каши интервюто ти по телевизията. Беше много убедителен, приятелю.

— По-късно ще поговорим за това.

Цял следобед гледа бейзбол и пи уиски. В шест и половина пусна новините и започна да превключва от канал на канал, но попадаше само на епизоди от участието си в предаването на Фоксли. Отвратен, превключи на някаква образователна програма, по която излъчваха филм за брачните церемонии на китовете край бреговете на Тиера дел Фуего. Те го удивиха — и накрая заспа.

Днес инстинктът му бе подсказал да задържи ключа от стаята в „Мадисън“, така че сега прекоси бързо фоайето на хотела и се качи на асансьора. Щом влезе в стаята, се съблече само по гащета и легна на леглото. И дали от потиснато себелюбие или от чисто любопитство взе дистанционното управление и включи телевизора на канала на „Кейбъл Нюс“.

— Дами и господа, току-що видяхте една от най-странните пресконференции, на която някога съм присъствал. Необикновена най-вече със своята едностранчивост. Конгресменът от Колорадо, който е с първи мандат в Долната камара, повдигна въпроси от национална важност, но отказа да обясни изводите, до които е стигнал. Той просто си отиде. В интерес на истината обаче трябва да отбележа, че конгресменът отрича да е преследвал евтина популярност, тъй като очевидно не е сигурен дали иска да остане във Вашингтон — тоест в политиката. Въпреки това изявлението бе, меко казано, предизвикателно.

Записът внезапно свърши и се появи говорителка от студиото.

— Сега ще се прехвърлим в Министерството на отбраната, където, както разбрахме, заместник-министърът по стратегическите въпроси е подготвил кратко изявление. Имаш думата, Стив.

Друга физиономия, на тъмнокос репортер с неприятни черти и прекалено зъбата усмивка, надникна в камерата и прошепна:

— Заместник-министърът Джаспър Хефлъфингър, който се появява винаги, когато някой напада Пентагона, се втурна да запуши пробойната, направена от конгресмена — кой? — някой си Хенрик от Уайоминг — какво? — а, да, Колорадо! Чуйте и заместник-министъра Хефлъфингър.

Още една физиономия. С голяма челюст, но привлекателна, силна, с кичур посребрени коси, които изискваха внимание. И глас, на който биха завидели и най-известните радиоговорители от края на трийсетте и началото на четирийсетте години:

— Заявявам на господин конгресмена, че приветстваме думите му. Ние искаме същото, сър! Да избегнем катастрофата, да се борим за свобода и правда…

Тъпото копеле продължи да говори, като казваше всичко и нищо, но нито веднъж не засегна въпросите за ескалацията във въоръжаването и нейното прекратяване.

„Защо аз? — извика наум Кендрик. — Защо аз? По дяволите! Нищо не ме интересува!“ Загаси телевизора, после посегна към телефона и се обади в Колорадо.

— Здрасти, Мани — каза той, щом чу рязкото „Ало?“ на Уайнграс.

— Голяма работа си, момче! — изрева в слушалката старецът. — Значи добре съм те възпитал!

— Стига, Мани, искам да се отърва от всичко това.

— Какво? Ти видя ли се по телевизията?

— Точно затова искам да се отърва. Зарежи сауната със стъклените стени и беседката на потоците. Ще ги оставим за по-добри времена. Дай да заминем за Емирствата — през Париж, естествено, — дори можем да останем там за месец-два, ако искаш. Става ли?

— Не, кретен такъв! Като имаш нещо за казване, кажи го! Винаги съм те учил, че трябва да казваме това, което смятаме за правилно, пък дори и да загубим договора… Е, може и да сме послъгвали понякога, но накрая си свършвахме работата! И никога не се циганяхме за допълнителните разходи, дори когато трябваше да ги плащаме от собствения си джоб!

— Мани, това няма нищо общо с нещата, които стават тук…

— Има, и то много общо. Ти си положил основите на нещо… И понеже стана дума за строителство, момчето ми, познай каква изненада съм ти подготвил.

— Каква?

— Започнах сауната на терасата и предадох плановете за беседката над потоците. А Еманюел Уайнграс не прекъсва работата си, докато не изпълни проектите до съвършенство.

— Мани, ти си невъзможен!

— Май и преди съм го чувал.

 

 

Милош Варак вървеше по чакълестата пътека на Рок Крийк Парк към пейка, от която се откриваше хубав изглед към малка клисура, по чието дъно течаха отклонените от река Потомак води. Районът беше закътан и спокоен, отдалечен от бетонните тротоари горе, и през лятото бе любимо място на хората, тръгнали на излет, за да се измъкнат от горещината и блъсканицата по улиците. Както предполагаше, болезнено слабият, висок председател на Долната камара го чакаше на пейката, бе нахлупил върху гъстата си бяла коса кепе с козирка и се бе заметнал с дъждобран, съвсем неподходящ за горещия и влажен августовски следобед. Явно не искаше да бъде забелязан — нещо доста нетипично за него. Варак се приближи и заговори:

— Господин председател, за мен е чест да се срещна с вас.

— Копеле такова, ти наистина си бил чужденец! — На изпитото лице с тъмни очи и извити побелели вежди се беше изписал гняв, ала в гласа му се прокраднаха и отбранителни нотки, които явно му бяха неприятни. — Но ако си комунистически агент, някой Иванчо, се омитай оттук! Няма да се кандидатирам отново. Щом през януари ми изтече мандатът, се оттеглям и пет пари не давам какво се е случило преди трийсет-четирийсет години. Ясно ли е, Борис?

— Вие, сър, направихте забележителна кариера и допринесохте много за своята страна, която вече е и моя родина. А колкото до това, дали съм агент на руснаците или на някоя друга държава от Източния блок, вече десет години се боря успешно и против едните, и против другите, в което ще ви уверят доста влиятелни хора тук.

Политикът изгледа Варак с гранитовосивите си очи.

— Нямаше да се осмелиш да ми го заявиш, ако не можеше да го подкрепиш с факти — изтананика той с типичното за северните райони на Нова Англия остро произношение. — Но все пак ме заплаши!

— Колкото да ви заинтересувам, да ви убедя да се срещнете с мен. Мога ли да седна?

— Сядай — тросна му се председателят като на куче, от което се очаква пълно подчинение. Варак седна доста далечко от него. — Какво знаеш ти за събития, които може да са станали, а може и да не са през петдесетте години?

— Станали са, по-точно на 17 март 1951 година — отвърна чехът. — На този ден в белфастката болница „Дева Мария“ се е родило момче, чиято майка няколко години преди това била емигрирала в Америка. Но се върнала в Ирландия по тъжен повод. Съпругът й бил починал и след тази тежка загуба решила да роди детето у дома, при близките си.

— И какво от това? — Председателят го изгледа решително със студените си очи.

— Мисля, че знаете, сър. Не е имало никакъв съпруг, а само мъж, който сигурно я е обичал много. Изгряващ млад политик бил обвързан с нещастен брак и не можел да го разтрогне заради църковните закони и своите избиратели, които се придържали към тях. Години наред този мъж посещавал нея и детето в Ирландия, когато можел… като вуйчото от Америка, разбира се…

— Можеш ли да докажеш кои са били тези хора? — прекъсна го рязко възрастният председател. — Не със слухове и клюки или със съмнителни свидетели, а с писмени доказателства?

— Мога.

— С какво? Как?

— С писмата, които са си писали.

— Лъжеш! — извика седемдесетгодишният мъж. — Тя ги е изгорила всичките, преди да умре!

— Опасявам се, че е останало едно — отвърна меко Варак. — Предполагам, че е имала намерение да изгори и него, но смъртта я е изпреварила. Съпругът й го намерил сред вещите в нощното й шкафче. Той, разбира се, не знае кой е Е, а и не иска да научава. Благодарен е, че преди двайсет години жена му е отхвърлила предложението ви и е останала при него.

Старецът се извърна и преглътна сълзите, появили се в очите му.

— Жена ми ме напусна — прошепна едва чуто той. — Дъщерята и синът бяха в колеж и вече не беше необходимо да се преструваме. Времената и възгледите се бяха променили и положението ми в Бостън беше повече от стабилно. Дори префърцунените отчета в енорията не смееха да ми кажат нищо — разбира се, аз им дадох да разберат на тия псевдонабожни лицемери, че ако църквата понечи да се намеси в изборите, ще подтикна чернокожите радикали и евреите да повдигнат в Долната камара въпроса откъде-накъде те са освободени от данъци. Епископът едва не получи удар и ме обсипа с какви ли не проклятия, задето съм щял да дам безбожен пример на обществото, но аз му запуших устата. Казах му, че жена ми, която ме беше напуснала, вероятно е спала и с него. — След кратка пауза побелелият председател на Долната камара с набраздено от бръчки лице продължи: — Божичко! — възкликна той на себе си, без повече да се мъчи да крие сълзите си. — Как исках тя да се върне!

— Сигурен съм, че нямате предвид жена си.

— Много добре знаеш кого имам предвид, господин Никой! Но тя не можеше да го направи. Преди петнайсет години един порядъчен човек й бе дал покрив над главата и име на сина ни. Не можеше да го изостави — дори заради мен. Ще ти призная, и аз запазих последното й писмо. Наистина бе последно. „Ще се съберем в отвъдното — ми пишеше тя. — Но не и на земята, скъпи мой.“ Ама че глупости! Можехме да изживеем заедно живота си или поне това, което беше останало от него.

— Ако позволите, сър, според мен това са думи на една любеща жена, която е уважавала себе си и сина си не по-малко от вас самия. Имали сте и други деца и тази случка от миналото е могла да разруши бъдещето ви. А вие сте имали бъдеще, господин председател.

— Не ме интересуваше кариерата.

— Тя не би ви позволила да се провалите, както не е могла да разбие сърцето на човека, дал на нея и на детето ви дом и име.

Старецът извади кърпа, за да избърше очите си, в гласа му пак прозвучаха резки нотки.

— Откъде, по дяволите, сте научили всичко това?

— Не беше трудно. Вие сте председател на Камарата на представителите, вторият човек след президента и исках да знам нещо повече за вас. Простете, но старите хора са по-разговорливи от младите — това до голяма степен се дължи на важността, която несъзнателно си придават като пазители на така наречените тайни — и разбира се, знаех, че сте се развели с жена си, която също като вас е католичка. Като се имат предвид мястото ви в политиката по онова време и влиянието на вашата църква, решението ви сигурно не е останало в тайна.

— Да де, не мога да Ви Виня. Значи сте потърсили хора, които са ме познавали по онова време.

— И ги намерих. Научих, че жена ви — дъщеря на богат предприемач, който искал да се сдобие и с политическо влияние и буквално финансирал кампаниите в началото на кариерата ви — е имала, меко казано, незавидна репутация.

— И преди, и след сватбата ни, господин Никой. Само дето научих последен.

— Но все пак сте разбрали — рязко му възрази Варак. — Ив гнева и болката си сте намерили приятелка. Тогава сте били убеден, че бракът ви не може да се спаси, и сте потърсили утеха другаде.

— Така ли се казва? Просто търсех жена, която да бъде само моя.

— И сте я намерили в една болница по време на кампания за кръводаряване. Дипломирана медсестра от Ирландия на стаж за получаване на право да работи постоянно в САЩ.

— Откъде, по дяволите…

— Старите хора са доста приказливи.

— Манджекавало — прошепна председателят и очите му изведнъж заблестяха, сякаш името му бе навяло куп щастливи спомени. — Притежаваше малко италианско заведение с добра сицилианска кухня на четири преки от болницата. Там не ме притесняваше никой — май и не знаеха кой съм. Значи този жабар не ни е забравил.

— Сега е на повече от деветдесет години, но наистина ви помни. Водели сте при него хубавичката медсестра, а в един часа през нощта той заключвал ресторантчето и ви оставял вътре с молбата да не пускате много силно джукбокса.

— Прекрасен човек.

— С невероятна памет за възрастта си, но за съжаление без самоконтрола на младите. Той има много спомени — твърде несвързани — и на чаша кианти разказва неща, за които дори само преди няколко години въобще не би споменал.

— На неговата възраст това е…

— А вие сте споделяли доста с него, господин председател.

— Ами, няма такова нещо — възрази старият политик. — Но италианецът сам е стигнал до някои изводи — не е било трудно. След като тя си замина за Ирландия, година-две продължих да ходя там, и то доста често. Позволявах си да пийна повечко от обикновено, защото както вече споделих, там не ме познаваше никой или пък не даваха пет пари за мен, а и след това Манджекавало ме прибираше безпроблемно вкъщи. Явно тогава съм ставал по-бъбрив.

— Отишли сте в заведението на Манджекавало и когато тя се е омъжила…

— А, да, наистина! Спомням си съвсем ясно деня… всъщност помня как влязох, но не и как съм излязъл.

— Затова пък спомените на Манджекавало са доста точни. Имена, държава, град… дата на раздялата — както сте я нарекли вие. И аз отидох до Ирландия.

Председателят извърна рязко глава към Варак и го изгледа въпросително с немигащи яростни очи.

— Какво искаш от мен? Всичко това е приключило, забравено е и вече не можеш да ми навредиш. Какво всъщност целиш?

— Нищо, от което да съжалявате или да се срамувате, сър. Можете да проучите най-подробно биографията на моя клиент и ще останете възхитен от качествата му.

— На вашия… клиент ли? От качествата му?… Да не би да искате да му издействате някакъв пост в Камарата?

— Да, сър.

— Като оставим настрана празните приказки, защо трябва да се съгласявам с предложението ти, каквото и да е то?

— Защото в Ирландия има една подробност, която не знаете.

— И каква е тя?

— Нали сте чували за терориста, който се представя като О’Шантър и е нещо като командващ в Ирландската републиканска армия?

— Това чудовище! Позор за всеки ирландски род!

— Той е вашият син.

 

 

Мина една седмица, която затвърди убеждението на Кендрик, че славата във Вашингтон е мимолетно явление. Бяха престанали да излъчват по телевизията заседанията на комисията на Партридж по настояване на Пентагона, откъдето направиха двусмислена декларация, че е започнала проверка на някои финансови документи и че полковник Робърт Бариш е повишен в чин бригаден генерал и е прехвърлен на остров Гуам, този толкова важен аванпост на свободата.

Някой си Джоузеф Смит от Сидър Стрийт 70 в Клинтън, щата Ню Джърси, чийто баща бе служил в Двайсет и седми гуамски полк, се заля от смях пред телевизора и заръга с пръст жена си в гърдите.

— Пратили са го в девета глуха, скъпа! И това заради онзи конгресмен, как му беше името! Аз съм за него.

Но както при всички мимолетни периоди на еуфория, конгресменът от девети избирателен район в Колорадо бързо трябваше да се раздели с илюзията, че ще го оставят на спокойствие.

— Божичко! — възкликна Фил Тобайъс, главен помощник на конгресмена, като закри телефонната слушалка с ръка. — Самият председател на Камарата! Не помощникът му, не секретарката, а той лично!

— Може би трябва да уведомиш и другия член на Камарата — рече Ани О’Райли. — Позвънили са на твоя телефон, не на моя. Нищо не казвай, скъпи. Само натисни копчето и съобщи. Това е извън нашата компетенция.

— Но това не е по процедурата! Трябваше да се свържат с мен от канцеларията му…

— Обади се!

Тобайъс я послуша.

— Кендрик?

— Да, господин председател?

— Можете ли да ми отделите няколко минути? — попита жителят на Нова Англия, провлачвайки последната дума.

— Да, разбира се, господин председател, щом смятате, че е важно.

— Нямаше да се обаждам лично на някакъв си тъп новоизлюпен политик, ако не беше важно.

— Тогава мога само да се надявам, че това, което има да ми казва някакъв си тъп председател, наистина е важно — отвърна Кендрик. — В противен случай ще мина таксата за едночасовата си консултация по сметката на неговия щат. Ясно ли е, господин председател?

— Бива си те, момче. Макар че не си от нашите, ми допадаш.

— Може и да не ви бъде толкова забавно, като дойда при вас.

— Това ми харесва дори още повече.

 

 

Кендрик стоеше поразен пред бюрото на белокосия председател на Долната камара, който избягваше погледа му, и се взираше безмълвно в изпитото му лице. Старият ирландец току-що му бе направил едно доста необичайно предложение, което, вместо да го зарадва, бе разбило на пух и прах плановете му да се измъкне от Вашингтон.

— Подкомисията за надзор и анализи? — попита Евън, без да издава гнева си. — На разузнавателните служби?

— Точно така — отвърна председателят, като се загледа в книжата си.

— Как смеете? Не можете да направите такова нещо!

— Вече съм го направил. Обявих назначението ти.

— Без моето съгласие?

— Не ми е необходимо. Не ми беше особено лесно да убедя ръководителя на вашата партия — май не си кой знае колко популярен в своя лагер, — но все пак склониха. Ти си нещо като символ на независимия конгресмен.

— Символ ли? Какъв символ? Никакъв символ не съм!

— Имаш ли запис от предаването на Фоксли?

— То вече отиде в историята. Забравиха го!

— Или на малкото представление, което на другата сутрин устрои в кабинета си? Онзи от „Ню Йорк Таймс“ написа страхотна статия за теб, нарече те — как беше? Вчера пак я четох — един глас на разума сред врявата на побърканите врани.

— Това беше преди няколко седмици и оттогава не са ме споменали. Вече ме забравиха. Залязох.

— Е, сега пак ще изгрееш.

— Отказвам поста! Не желая да бъда обременяван с тайни, засягащи сигурността на страната. Нямам намерение да оставам в Конгреса и не мисля, че трябва да бъда поставян в една — да си го кажа направо — опасна ситуация.

— Обявиш ли отказа си на всеослушание, партията ти публично ще се отрече от теб. Ще ти лепнат няколко епитета, например скъпо струваща грешка и безотговорен тип, и ще върнат на мястото ти онова магаре, което успя да изриташ с парите си. Още липсва на някои хора тук. — Председателят замълча и се засмя. — Той и мафията му пробутваха наляво и надясно малки подаръчета от сорта на полети с частни самолети и почивка в разкошни апартаменти от Хаваите до Южна Франция, собственост на минните магнати. Нямаше значение от коя партия си — на тях им трябваха само някои добавки към законите и не ги интересуваше кой точно ще ги направи. По дяволите, Кендрик, може да излезе, че с отказа си ти дори ни правиш услуга.

— Наистина сте гаден, господин председател.

— Просто съм реалист, момчето ми.

— Но сте извършили и доста свестни неща…

— Това пак се дължи на прагматизма ми — прекъсна го старият политик. — Нещата не стават с напън, иска се да пипаш внимателно.

— Съзнавате ли, че току-що оправдахте наличието на корупция в управлението?

— Ами! Оправдах само приемането на алчността в разумни граници като нормално човешко качество, стига да не вреди на законността, предназначена за тези, които истински се нуждаят от нея! Обикновено си затварям очите за дребните подкупи, макар получателите им да знаят, че съм наясно. Ти, богат негоднико, не можеш да разбереш. Повечето политици тук не са милионери. Живеят с годишни заплати, които ти би пропилял само за месец. Подават оставка, защото не могат да издържат две-три деца в колежа, камо ли да си позволят свестен отпуск. Така че си невероятно прав, аз наистина си затварям очите.

— Добре! — извика Кендрик. — Това го разбрах, но не ми е ясно защо искате да ме назначите в комисията по разузнаването! Нямам никаква подготовка за тази длъжност. Мога да ви посоча трийсет-четирийсет колеги, които знаят много повече от мен — нищо чудно, нали съм си пълен невежа. Те се интересуват от това и им харесва да се бъркат в тези тъпотии — повтарям, за мен това са тъпотии. Повикайте някой от тях, сигурно веднага ще им потекат лигите.

— На нас не ни е нужен такъв апетит, момчето ми — каза председателят с ясно изразен новоанглийски акцент, който десетилетията сложни политически преговори в столицата не бяха успели да заличат. — Умерен скептицизъм, какъвто показа по телевизията срещу онзи лицемерен полковник — ето какво ни трябва. Твоето участие ще се отрази благоприятно на комисията.

— Грешите, господин председател. Нямам с какво да подобря работата й, нито пък се интересувам от нея. Бариш говореше общи приказки, увърташе и нагло отказваше да даде ясен и точен отговор. Срещу него беше по-различно. Повтарям, тази комисия изобщо не ме интересува.

— Виж какво, млади приятелю, интересът се мени в зависимост от ситуацията, както лихвите в банката. Случи ли се нещо, процентите неизменно се вдигат или падат. Някои хора тук са по-запознати с определени неспокойни райони на планетата — в това отношение напълно отговаряш на условията. Както е казано в тази чудесна книга, скритите таланти не са от полза на никого, но ако се открият навреме, могат да разцъфтят. Както е при теб.

— Ако имате предвид пребиваването ми в Арабските емирства, не забравяйте, че съм бил най-обикновен строителен инженер, загрижен единствено за работата и печалбите си.

— Така ли?

— Средният турист знаеше повече за политиката и културата на тези страни от мен. Ние, строителите, предпочитахме собствената си компания, движехме се в свой кръг и рядко излизахме от него.

— Трудно ми е да го повярвам — направо невъзможно. Едва не паднах от стола, когато прочетох досието ти в Конгреса. Та ти си строил за арабите летища и обществени сгради, което без съмнение означава, че ти се е налагало да водиш доста разговори с техните управници. Повтарям, летища — това е военно разузнаване, момчето ми! Пък и говориш няколко арабски езика, не един, а няколко!

— Езикът е един, останалото са диалекти…

— Казвам ти, ти си истинско съкровище и твой дълг е да служиш на нацията, като споделиш това, което знаеш, с други специалисти.

— Но аз не съм специалист!

— Пък и — прекъсна го председателят, като се отпусна замислен на стола, — с тази твоя биография отказът ти да участваш в комисията може да означава, че имаш нещо за криене, нещо, от което вероятно ние трябва да се позаинтересуваме. Имаш ли какво да криеш, Кендрик?

Председателят внезапно впи поглед в Евън.

Дали имал нещо за криене? И още как! Защо го изгледа така председателят? Никой не знаеше за Оман, за Маскат и Бахрейн. И никой нямаше да узнае! Така се бяха разбрали.

— Няма нищо за криене, но трябва да ви предупредя — отговори твърдо Кендрик. — Ще направите лоша услуга на подкомисията, защото преценявате погрешно качествата ми. Не се подвеждайте! Потърсете някой друг.

— В тази прекрасна книга, най-святата от всички, се съдържат много отговори, нали? — попита безцелно председателят с разсеян поглед. — Мнозина са избрани, но малцина са призвани, така ли беше?

— О, за Бога…

— Може би това важи и за нашия случай, момко — поклати глава старият ирландец. — Само времето ще покаже, нали? Междувременно ръководството на нашата парламентарна група се е спряло на теб. Значи си назначен — освен ако нямаш нещо за криене, от което трябва да се позаинтересуваме… А сега се омитай оттук, че имам работа.

— Да се омитам ли?

— Махай ми се от главата, Кендрик.