Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

29

Резидентът на ЦРУ на Бахамските острови, дребен, силно загорял мъж с широко лице, действаше бързо от своя кабинет в посолството на Куин Стрийт. Полицията в Насау бе изпратила въоръжена охрана в хотел „Кейбъл Бийч“ на брега на Бей Роуд, където четирима униформени ченгета бързо отведоха висок мъж със светлокестенява коса и смайващо красива мургава жена от апартамента им на седмия етаж до колата, която ги чакаше пред фоайето, опразнено за нула време. Директорът на хотела, оправен шотландец на име Маклейд, бе набелязал маршрута през коридорите за обслужващия персонал, където бяха разположени най-верните хора от охраната му, до ярко осветения вход с два огромни фонтана, от които към тъмното небе бликаха окъпани в светлина струи. Двамата помощници на Маклейд — едър като канара добряк с гръмогласен смях и невероятното име Върнъл, придружен от очарователна млада камериерка, обясняваха вежливо на пристигащите и заминаващите гости на хотела, че няма да ги бавят много, а през това време петимата души от моторизирания полицейски патрул претърсваха педя по педя парка пред хотела, където най-неочаквано бяха угаснали всички лампи. Във всичко личеше пръстът на резидента — полицията го вършеше заради него. Той познаваше лично всички значими хора на Бахамските острови. Те също го познаваха. Мълчаливо.

Заслонени от полицейската верига, Евън и Калейла се качиха в служебната кола, а отпред седна човекът от ЦРУ. Кендрик не продумваше, Калейла само му стисна ръката, прекалено добре съзнаваше какво му е. Той не бе в състояние да мисли трезво заради пърлещата болка и невероятния си гняв. Беше се просълзил при вестта за смъртта на Каши и Сабри Хасан — бе излишно да му казват за обезобразените им тела, той и сам щеше да се досети и за най-ужасните подробности. Но Кендрик веднага избърса сълзите с юмрук. В погледа, в зениците му назряваше решение. Той беше бесен.

— Както разбирате, конгресмен — поде резидентът, полуизвърнат на седалката до шофьора, — не знам какво става, но мога да ви кажа, че от военновъздушната база в Хоумстед е излетял самолет, който ще Ви върне във Вашингтон. Очаква се да кацне пет-десет минути, след като пристигнем на летището.

— Знаем — каза любезно Калейла.

— Трябваше да е тук, но съобщиха, че времето над Маями било лошо, а и по същия маршрут летят няколко самолета от гражданските линии. Това вероятно означава, че са искали да подготвят машината както трябва за вас — имам предвид и двамата, естествено.

— Много мило от тяхна страна — рече оперативната агентка от Кайро, като стисна ръката на Евън, за да му подскаже, че не е необходимо да говори.

— Ако мислите, че сте забравили нещо в хотела, веднага ще се погрижим…

— Не сме забравили нищо — прошепна дрезгаво Кендрик.

— Тоест всичко е наред — поясни Калейла и придърпа ръката на Евън върху бедрото си, като я стисна още по-силно. — Явно става дума за нещо спешно и конгресменът е силно обезпокоен. Сигурно няма да ни се наложи да минаваме през митнически контрол.

— Кортежът ще мине през служебния вход — отвърна държавният служител и хвърли кратък, но изпитателен поглед към Кендрик, после се извърна, сякаш без да иска бе нарушил уединението му.

Мълчаха, докато пред тях не се отвориха високите метални порти на товарния сектор и процесията не подкара по макадамовата настилка към първата писта.

— Самолетът от Хоумстед ще се приземи всеки момент — каза резидентът.

— Аз слизам — рече Евън и се пресегна към дръжката на вратата.

Беше заключена.

— По-добре недейте, конгресмен Кендрик.

— Пуснете ме да сляза.

— Евън, това му е работата. — Калейла внимателно, но твърдо задържа ръката на Кендрик. — Той трябва да спазва правилата.

— В правилата пише ли, че съм длъжен да се задуша?

— Аз дишам спокойно…

— Ти, но не и аз!

— Знам, скъпи. Никой не може да бъде на твоето място сега. — Рашад се извърна и огледа през задния прозорец сградата на аерогарата и района пред нея. — Наоколо е чисто — каза тя, като се извърна към офицера от разузнаването. — Нека се поразходи. Аз ще ида с него, а може да дойде и някой от хората ви.

— Да не работите при нас?

— Да, но вече сте ме забравили. Моля ви… Полетът го Вашингтон и без това няма да е лесен.

— Добре. От наша страна няма проблеми. Онзи, дето е издал заповедта, не е тук. Нареди ми: „Не го пускайте от колата“, и то доста категорично.

— Ем Джей понякога се увлича.

— Ем Джей ли?… Добре, да глътнем малко въздух, шофьор. Отворете вратите.

— Благодаря — обърна се тихо Евън към Калейла. — Извинявай.

— Няма за какво. Но гледай да не те застрелят и да ме изкарат лъжкиня. Ще ми провалиш деня… Сега е мой ред да се извиня. Не е време за тъпи шегички.

— Чакай малко. — Кендрик понечи да отвори вратата, но се спря и приближи в мрака лицето си на педя от нейното. — Преди малко каза, че сега никой не може да бъде на моето място, и си е така. Но ужасно се радвам, че ти си си ти. Точно сега.

Тръгнаха под ситния бахамски дъждец. Говореха си тихо, следвани на доста голямо разстояние от офицера от ЦРУ и от хората от охраната, които бяха насочили застрашително автоматите. Внезапно от товарния сектор изскочи тъмен малък автомобил и профуча по пистата. Телохранителите се струпаха около Евън и Калейла и ги събориха на земята, агентът от ЦРУ се хвърли върху Кендрик и дръпна Рашад до себе си. Паниката завърши също така бързо, както беше започнала. Колата изсвири няколко пъти със сирената и те разбраха, че е от автомобилите, обслужващи летището. Водачът на моторизирания патрул прибра оръжието в кобура си и тръгна към униформения мъж, който се показа от малкия автомобил. Размениха тихо няколко думи и полицаят се върна при смаяните американци, които се изправяха на крака.

— Някой търси спешно по телефона приятеля ви, сър — обясни той на резидента.

— Свържете го тук.

— Не разполагаме с такава техника.

— Това не е достатъчно.

— Казаха ми да ви предам буквите Ем Джей.

— Това вече е повече от достатъчно — намеси се Калейла. — Ще отида с него.

— А, не — възрази служителят от ЦРУ. — Има и други правила и вие много добре ги знаете. Един човек се охранява много по-лесно, отколкото двама. Ще ида аз, с мен ще дойдат четирима души. Вие ще останете тук с останалите и ще ме замествате, така става ли? Тук е мястото за срещата и може да ви се наложи да се разправяте с някой изнервен пилот, който си търси специалния багаж, по-точно вас.

Телефонът беше върху стената на някакъв неизползван склад. Прехвърлиха разговора и още при първите думи Кендрик напрегна всеки мускул на тялото си, а главата му пламна.

— Трябва да знаеш най-лошото. Нападнали са Меса Верде…

— За Бога, само това не!

— Еманюел Уайнграс е невредим. Здрав и читав е, Евън.

— Има ли му нещо? Ранен ли е?

— Не. Всъщност той е стрелял — и убивал. Единият терорист още е жив…

— И косъм да не е паднал от главата му! — изкрещя Кендрик.

— Не е нужно да ми казваш. Нашите хора тръгнаха за там.

— Меса Верде е бил резервен вариант на Феърфакс, нали?

— Безспорно. Но сега е и единствената ни надежда да открием останалите. Ще измъкнем от оцелелия всичко, което знае.

— Запазете му живота.

— Приятелят ти Уайнграс се е погрижил.

— Претърсете го за цианкалий.

— Вече го направихме.

— Нито за минута не бива да остава сам!

— Знаем.

— Разбира се, че знаете — рече Евън и притвори очи, лицето му беше мокро от потта и дъжда. — Аз не разсъждавам, не мога да мисля. Как го понася Мани?

— Честно казано, доста нагло.

— Това е първата добра новина, която ми съобщавате.

— Заслужаваш я. Той се е справил чудесно за възрастта си.

— Винаги се е справял чудесно… на всякаква възраст. Трябва да отида там. Зарежете Вашингтон. Закарайте ме направо в Колорадо.

— Знаех си, че ще ме помолиш за това…

— Аз не моля, а настоявам, Мич!

— Добре. Всъщност тъкмо затова закъсня самолетът ви. Във военновъздушните сили са уредили да зареди в Денвър и сега се опитват да ви освободят въздушен коридор на север, над гражданските полети. Самолетът е реактивен, много бърз. Ще сте тук след някакви си три часа, не казвай на никого нищо за Феърфакс, чу ли? Уайнграс успя да потули случилото се в Меса Верде.

— Как?

— Нека сам ти каже.

— Наистина ли мислиш, че ще запазите всичко в тайна?

— Ще го направя, дори ако трябва да отида при президента, а и май нямаме друг избор.

— А как ще се добереш до него?

— Правя каквото мога. Има един човек, с когото някога, на младини, сме следвали заедно история. И сега от време на време се виждаме, а той има доста голямо влияние. Казва се Уинтърс, Самюъл Уинтърс…

— Уинтърс ли? Точно той предложи на Дженингс да ме наградят с Ордена на свободата на оная глупава церемония.

— Да де. Затова се сетих за него. Приятен път и поздрави племенничката ми.

Кендрик тръгна към вратата на склада, където с насочени оръжия го чакаха хората от охраната му, двама бяха вътре, двама — отвън. Дори резидентът, който в здрача можеше да мине за бахамец, държеше малък револвер.

— Винаги ли ходите въоръжени? — рече без особен интерес Кендрик.

— Питайте приятелката си, която знаеше, че „е чисто“ — отвърна агентът от разузнаването, като показа с жест на Кендрик да излезе.

— Шегувате се. И тя ли е въоръжена?

— Питайте я.

— А как тогава се качи на самолета в Щатите? Ами детекторът за метални предмети и митничарите?

— Една от нашите малки тайни, която не е чак такава голяма тайна. Когато ни проверяват на детектора, оттам уж случайно минава някой наземен стюард и го изключва за няколко секунди, а на митницата инспекторът е предупреден какво да не намира.

— Доста е рисковано — каза Кендрик и се качи в колата на летището.

— Не и в близки райони като този. Тук стюардите не само работят за нас, но и получават редовно инструкции. А в по-далечните райони багажът ни чака направо в самолета.

Резидентът седна до Евън на задната седалка в малкия автомобил и шофьорът потегли към пистата.

Огромният лъскав военен самолет, марка „Ф–106 Делта Дар“, бе пристигнал, двигателите му бучаха, а Калейла стоеше до метална стълбичка и говореше с офицер от военновъздушните сили. Едва когато се приближи, Кендрик позна марката и доста се разтревожи. Преди години с подобен самолет бе пътувал до Сардиния, първия етап от прехвърлянето му до Маскат. Той се обърна към офицера от разузнаването, който вървеше до него, и му протегна ръка.

— Благодаря за всичко — каза му. — Извинявайте, че не бях в настроение.

— И да се бяхте изплюли в лицето ми, пак щях да се гордея, че съм се запознал с вас, конгресмен.

— Много мило от ваша страна… как се казвате?

— Наричайте ме Джо, сър.

„Наричайте ме Джо.“ Преди година един младеж на подобен самолет също се казваше Джо. Дали не му предстоеше нов Оман и нов Бахрейн?

— Благодаря, Джо.

— Още не сме приключили, господин Кендрик. Някой от тия момчета от военновъздушните сили с чин полковник, ако не и по-висок, трябва да ми се подпише.

Подписа се не полковник, а бригаден генерал, и то чернокож.

— Ето че пак се срещаме, господин Акселрод — каза капитанът на Ф–106. — Май съм ви нещо като личен пилот. — Огромният мъж протегна ръка. — Явно такава е волята на управляващите.

— Здравейте, генерале.

— Дайте да си изясним нещо, конгресмен. Миналия път бях доста самонадеян, а вие ми се възхитихте и бяхте прав. Но сега ще ви кажа, че ако ме прехвърлят в Колорадо, ще гласувам за вас с две ръце, е, не буквално.

— Благодаря, генерале — опита се да се усмихне Евън. — Но вече не е нужно.

— И таз добра! Гледах ви и ви слушах. Харесва ми, че летите високо, а аз разбирам от тия работи.

— Май трябва да подпишете нещо.

— В Сардиния не ми се наложи — отвърна генералът и пое документа от резидента на ЦРУ. — Сигурен ли сте, че ще приемете тази бумага от ръцете на един нахален негър в генералска униформа, прехвърлил петдесетте, господин Голямо добрутро?

— Затваряй си устата, момче, аз съм наполовина индианец. И твоето ако са проблеми!

— Прощавай, синко.

Офицерът от военновъздушните сили се подписа и специалните му пътници се качиха на самолета.

— Какво се е случило? — попита Калейла, щом се настаниха. — Защо се обади Ем Джей?

Евън й разказа всичко с разтреперани ръце и несигурен глас, внезапно осъзнал на каква огромна, смъртоносна опасност е бил изложен Еманюел Уайнграс. И в погледа, и в неуверения му, накъсан разказ се долавяха мъка и безсилие.

— Божичко, това трябва да спре! Иначе ще погубя всички, които обичам.

Калейла можеше само да му стисне ръката, за да му покаже, че е с него. Не бе по силите й да го успокои. Мъката му бе прекалено лична, прекалено дълбока.

Бяха пътували половин час, когато Евън се сви, скочи от мястото си и хукна по пътеката към тоалетната. Повдигаше му се и той повърна всичко, което беше ял през последните дванайсет часа. Калейла изтича след него, отвори със сила тясната врата, сложи ръка на челото му и му каза да си изплаче душата.

— Моля те — задави се Кендрик. — Моля те, излез оттук!

— Защо? Защото си толкова различен от другите ли? Боли те, но не искаш да заплачеш. Таиш всичко в себе си, докато накрая не избие!

— Не изгарям от желание да ме съжаляват…

— Че кой те съжалява! Ти си зрял човек, понесъл тежка загуба, която едва не бе последвана от още по-голяма — за теб най-голямата. Надявам се, че съм твоя приятелка, Евън, и не те съжалявам — прекалено много те уважавам, — но ти съчувствам.

Кендрик се изправи, пребледнял и разтреперан, и измъкна няколко книжни салфетки от кутията.

— Наистина те бива да повдигаш духа на човек — каза той гузно.

— Измий си лицето и се среши. На нищо не приличаш. — Рашад излезе от тясното помещение и мина между двама слисани униформени членове на екипажа. — Натъпкал се е с някаква скапана риба — обясни тя, без да ги поглежда. — Затворете вратата, ако обичате!

Мина един час, донесоха им напитки, а после и вечеря, подгрята на микровълнова печка. Разузнавачката от Кайро я изяде с апетит, но конгресменът почти не я докосна.

— Трябва да хапнеш нещо, приятелю — каза Калейла. — Храната тук е къде-къде по-добра, отколкото в гражданската авиация.

— Да ти е сладко.

— А ти? Само я разрови и залък не хапна.

— Ще пийна още нещо.

Отекна пронизителен звън, надвил рева на двигателите, и те се извърнаха. Евън вече го бе изживял — преди година след подобен звън го бяха повикали в кабината. Сега обаче ефрейторът, който вдигна слушалката на стената, се върна и се обърна към Калейла:

— Търсят ви по радиовръзката.

— Благодаря — рече тя, после се извърна към Кендрик и съгледа тревогата, изписана на лицето му. — Ако беше нещо важно, щяха да повикат теб. По-спокойно! — Калейла тръгна по пътеката, като се държеше за доста раздалечените седалки, и седна пред радиостанцията. — Тук е Молив две, Бахамските острови. Кой се обажда?

— Тия дни трябва да се откажем от подобни глупости — рече Мичъл Пейтън.

— Но вършат работа. Ако бях казала Банан две, какво щеше да отговориш?

— Щях да се обадя на баща ти и да му кажа, че си едно непослушно момиче.

— Ние не се броим. Познаваме се… Какво има?

— Не искам да говоря с Евън, много е разстроен и не мисли трезво. Но на теб ще ти се наложи да си поблъскаш главата.

— Ще опитам. Какво става?

— Искам да чуя мнението ти. Информацията, която получихте от онзи от „Оф Шор Инвестмънтс“ — нали заради него ходихте и Насау. Сигурна ли си, че може да се разчита на него?

— На информацията му — да, но не и на него, ако обаче е излъгал заради парите, няма как да се скрие. Съвсем се е пропил, но навремето умът му сто на сто е бил по-пъргав. Евън му показа две хиляди долара и брой и ако щеш вярвай, оня беше готов да изпее и майчиното си мляко.

— Помниш ли какво точно ви каза за тази Ардис Монтро?

— Разбира се. Каза, че не изпускал от очи тази богата пачавра, както я нарече, защото му била длъжница и някой ден щял да си прибере дълговете.

— Имах предвид брака й.

— Естествено, че помня, но нали Евън ти каза по телефона, чух го.

— Кажи ми и ти. Не бива да допускаме грешка.

— Добре. Развела се е с банкера Фрейзиър-Пайк и се е омъжила за богат калифорниец от Сан Франциско, казва се фон Линдъман.

— Категоричен ли беше за Сан Франциско?

— Не съвсем. Май каза „Сан Франциско или Лос Анджелис“. Но беше сигурен за Калифорния. Новият й съпруг е калифорниец и не си знае парите.

— А името — опитай се да си спомниш. Сигурна ли си, че е фон Линдъман?

— Ами… да. Срещата ни беше в едно сепаре и „Джънкану“, музиката беше оглушителна, но съм сигурна, че каза това име. Или нещо съвсем близко до него.

— Точно така! — извика Пейтън. — Съвсем близко, скъпа. Омъжила се е за някой си Ванвландерън. Андрю Ванвландерън от Палм Спрингс.

— Не съм виновна аз, а онзи пияница.

— Остави го пияницата, оперативна агентка Рашад. Андрю Ванвландерън е сред най-известните личности, финансирали предизборната кампания на Лангфорд Дженингс — нещо като златна мина за щаба на президента.

— Интересно.

— Повече от интересно. Ардисолда Вояк Монтро Фрейзиър-Пайк Ванвландерън, която според всички е надарена, талантлива ръководителка, сега е началничка на канцеларията на вицепрезидента Орсън Болинджър.

— Виж ти!

— Мисля, че положението налага неформално и въпреки това съвсем официално посещение на някой от близкоизточните ни специалисти — ти ще бъдеш в северозападните райони на щата Колорадо, само на час път. Изпращам теб.

— За Бога, Ем Джей, на какво основание?

— Срещу Болинджър били отправени заплахи и към него била прикрепена част на ФБР. Държаха всичко в тайна — никой не знаеше нищо, — а сега частта най-неочаквано е била отзована и извънредното положение — отменено.

— И всичко това съвпада по време с нападението срещу Феърфакс и Меса Верде? — рязко го прекъсна Калейла.

— Знам, звучи налудничаво, но е така. С нюха си на стар професионалист надушвам, че някакви аматьори се опитват да дърпат конците от Сан Диего.

— ФБР е замесено!

— Не… само са го използвали. Опитвам да се свържа с Бюрото. Ще разпитам всички от частта.

— Отговори ми! Защо точно аз ще ходя в Сан Диего? Това не е нашият район.

— По същата причина, заради която аз ще разпитвам агентите от ФБР. Разследваме възможността в заплахите срещу Болинджър да имат пръст терористите. Бог ни е свидетел, че ако се наложи да разкрием какво точно се е случило снощи, имаме пълно основание… Не знам как точно, скъпа, но в тази бъркотия е замесен и един рус мъж с европейски акцент.

Както държеше слушалката, Калейла огледа салона. Двамата стюарди бяха седнали и си говореха тихо, а Евън гледаше втренчено през прозореца.

— Ще го направя, разбира се, но няма да бъде лесно. По всичко личи, че моят човек е въртял любов с тази Ванвландерън — на мен ми е все тая, но не и на него.

— Защо? Странно разбиране за морал. Било е отдавна.

— Ти не си наясно, Ем Джей. Сексът няма нищо общо с морала. Бил е изигран, изнуден, насмалко да стане мошеник от международна класа и не може да го забрави, нито пък да си прости може би.

— Не бери грижа. При това положение не му казвай нищо за Сан Диего. Както се е вкиснал, не се знае какво ще направи, ако и за миг се досети, че съществува такава връзка. Защо да си хабим патроните! Излъжи го, че се налага веднага да заминеш в командировка и се постарай да бъдеш убедителна. Трябва да разпиташ тази странна дама. До сутринта ще съм готов с плана.

— Ще се справя.

— Рискуваме много. Добре, че никой от нашите не те познава, пък и ти не ги знаеш. Ако открия нещо, ще ти го съобщя някак чрез Уайнграс в Колорадо. Слагаме си главата в торбата.

— Дори Евън го съзнава.

— Мога ли да попитам как вървят нещата между вас двамата? Предупреждавам те, той страшно ми харесва.

— Как да ти кажа… В хотел „Кейбъл Бийч“ наехме чудесен апартамент с две спални и снощи го чух как се разхожда в хола пред вратата ми чак до сутринта. Едва се стърпях да не изляза и да го вкарам в стаята си.

— Защо не го направи?

— Защото всичко е толкова объркано, той е направо смазан, а от снощи и ужасен. Само това оставаше да си усложняваме личните отношения.

— Слава Богу, че не могат да ни подслушват. Следвай инстинктите си, оперативна агентке Рашад. В „Специални операции“ те винаги са ни вършели чудесна работа… Ще ти се обадя сутринта да ти дам инструкции. На слука, скъпа племеннице!

Калейла пак седна при Евън с неговия неспокоен поглед.

— Съществуват и други светове, не по-малко опасни от нашия — каза тя, както закопчаваше колана. — Обади се резидентът ни в Кайро. Двама наши агенти са изчезнали в Сиди Барани — има някаква връзка с либийците. Казах му какво и кого да търси… Как си?

— Добре — отвърна той, вторачен в лицето й.

— Драги пътници, членове на прекрасния екипаж — раздаде се плътният глас на генерала по вътрешната уредба от кабината на пилотите. — Изглежда, ни е писано нещата при нас да се повтарят, д-р Акселрод. Помните ли онзи „Южен остров“? — После пилотът обясни, че за да се избегнат вълнението и шумотевицата, които ще предизвика кацането на военен самолет на летищата в Дуранго или Кортез, са получили инструкции да се отправят директно към Меса Верде. Пистата отговаряла на изискванията. — Но приземяването може да ни създаде главоболия, затова, щом ви дам сигнал, затегнете здраво коланите. Започваме спускането си от звездите, ще кацнем след около четирийсет и пет минути — стига да открия това проклето място… Помните ли, докторе?

Горе-долу както бе предвидил генералът, докато се приземяваше, самолетът се тресеше целият, а когато той спусна колесникът, салонът бе огласен от неравномерния тътен на двигателите. Щом кацнаха, се сбогуваха с благодарности, и бригадният генерал предаде специалните си пътници на един офицер от Централното разузнавателно управление. Калейла и Евън бързо се качиха на пристигнал за целта от Денвър брониран автомобил, ескортиран от въоръжен моторизиран патрул от щатската полиция, където никой не бе наясно защо от канцеларията на губернатора ги пращат на това затънтено „летище на милионерите“ край Националния парк „Меса Верде“.

— Нека ви докладвам, конгресмен — каза офицерът от ЦРУ, който, както и колегата му на Бахамските острови, седна на предната седалка до шофьора. — Тук съм с петима свои колеги, но двама ще се върнат във Вирджиния със задържания и трите трупа… Разяснявам ви всичко това, защото ми казаха, че мога да говоря пред дамата, която също работела за правителството.

— Благодаря за доверието — рече агентката от „Специални операции“, без да се представя.

— Мобилизирахме петима-шестима пазачи от парка „Меса Верде“ да охраняват дома и имението ви през нощта, всички са проверени, всички са офицери от запаса. Утре от ЦРУ ще пристигне част, която ще поеме от тях охраната ви.

— Ами ако се повтори историята с Феърфакс? — прошепна Евън.

Калейла го сръга с лакът и се закашля.

— Моля?

— А, нищо. Извинявайте. Продължавайте.

— Имам да ви казвам само още две-три неща. Онзи стар евреин заслужава да попадне в някой музей на славата, ако преди това други не го пратят в лудницата — но и двамата трябва да знаете фактите, както и официалната версия. Уайнграс се бе погрижил за нея още преди да се появим. Бива си го тоя старец!

— Това е ясно — каза Кендрик. — Какви са фактите?

— Медицинските сестри знаят съвсем малко, мислят, че е имало само един терорист, и то ненормален. Полицията също не е видяла трите трупа, те са били скрити в гората, после вашият приятел, мексиканецът Гонзалес, ги пренесъл в гаража, без да го видят сестрите. Те са били в другия край на къщата, на верандата с Мани. Божичко, как толкова бързо успя да ме накара да му викам „Мани“? Както и да е, Гонзалес заключил вратата на гаража и се върнал в ресторанта си. Уайнграс се обзалага, че щял да мълчи.

— Така си е — потвърди Евън.

— На нас това не ни харесва особено, но вие тримата сигурно се знаете отдавна.

— Да — каза Кендрик.

— Така че конгресменът не бива да издава колко сериозно е било нападението — прекъсна ги Калейла. — Това ли имахте предвид?

— Да. Всичко трябва да се запази в тайна, господин Кендрик, така наредиха шефовете от ЦРУ. Колкото до нас, ние сме просто държавни служители, няма ЦРУ, няма ФБР, никой не ни иска да се легитимираме, пък и не бихме го направили. Всички са си изкарали ангелите и както обикновено в такива случаи, гледат да стоят настрана. Към три часа сутринта ще пристигне самолет. Задържаният и мъртвите му съучастници ще бъдат закарани във Вирджиния. Той ще бъде разпитан, а труповете ще бъдат пратени в лабораторията по съдебна медицина. Мани, извинете, господин Уайнграс каза, че трябва да ви уведомя за всичко.

— Вече ми е ясно.

— Благодаря, сър. Ох, тоя Мани! Знаете ли, че ме сръга в корема, когато му казах, че поемам командването. Направо ми удари едно кроше!

— Съвсем в негов стил — отбеляза Кендрик и погледна през тъмното стъкло пътя.

Оставаше им да пътуват десет минути до къщата. До Мани.

Прегърнаха се на вратата, Евън стисна много по-здраво стареца, отколкото той него. После Уайнграс му подръпна ухото и му каза:

— Майка ти и баща ти не са ли те учили на обноски? Зад теб стои дама, с която много искам да се запозная.

— О, извинявай — отвърна Евън и се дръпна. — Мани, това е Калейла… Калейла Рашад.

Старият Уайнграс пристъпи напред и пое ръката на Калейла.

— Ние с вас произхождаме от една злочеста земя. Вие сте арабка, а аз евреин, но в тази къща не съществуват такива различия, нито пък предубеждения и трябва да ви кажа, че много ви обичам, задето доставяте такава радост на сина ми.

— О, Боже, вие сте страхотен.

— Да — съгласи се Мани и кимна два пъти.

— Аз също ви обичам, Евън толкова държи на вас. — Калейла прегърна архитекта и притисна лице до неговото. — Имам чувството, че съм ви познавала цял живот.

— Понякога създавам такова впечатление у хората. А понякога обратното, сякаш им почерням живота.

— Не и на мен — каза Калейла и се дръпна, но без да пуска раменете му. — Срещам се с човека-легенда и той се оказва страхотен — добави тя със сърдечна усмивка.

— Не хвърляйте прах в очите на хората, госпожице Тайна агентка. Ще ми развалите реномето… А сега да поговорим по работа, преди да ви представя на останалите. — Уайнграс се обърна в антрето и надникна зад арката. — Чудесно. Момичетата са на верандата, така че имаме на разположение няколко минути.

— Офицерът от ЦРУ вече ни каза всичко — вметна Кендрик. — Дойде да ни посрещне на летището.

— А, Джо ли?

— Джо?

— Те всичките са Джо, Джон, Джим — правило ли ви е впечатление, няма нито един Ървинг и Милтън, но както и да е… Пейтън ми каза, че знаете за семейство Хасан.

— Той знае — прекъсна го Калейла и несъзнателно се пресегна да хване ръката на Евън. Жестът не убягна на Мани и очевидно го трогна. — Какъв ужас…

— Всичко е ужасно, скъпо дете. Добичета, които се избиват помежду си! Каши и Сабри говореха с такава любов за вас, Ейдриън Калейла Рашад, и е излишно да ви казвам какво мислеха за сина ми… Ще скърбим за тях, ще си припомняме какво означаваха те за нас. Но това ще стане по-късно, не сега.

— Мани — прекъсна го Кендрик. — Трябва да уредя…

— Вече съм се погрижил. Ще има тайна мохамеданска служба и останките им ще бъдат прекарани в Дубай, за да бъдат погребани в Аш Шарига. Ковчезите, разбира се, ще бъдат запечатани.

— Господин Уайнграс…

— Не търпеше отлагане. И ако ме наричате „господин“, няма да ви обичам толкова.

— Добре… Мани. Ем Джей говореше със заобикалки. Ем Джей — това е Пейтън.

— Знам, знам — прекъсна я Уайнграс. — Казах му, че ако уреди да ни оправят телефона, ще го смятам за приятел, и той май видя сметката на някого, защото телефонът проработи. Вече сме на Еманюел и Мичъл, той непрекъснато ми се обажда. Извинявайте, искахте да ме питате нещо.

— Аз като каква съм тук? Идиотско е, но не знам. Оперативният агент в колата каза, че съм работела за правителството, но като каква? За коя ме мислят тези хора?

— Мичъл предложи да се представяте за служителка от Държавния департамент, която придружава конгресмена.

— На Държавния департамент!

— Може би иска да прехвърли вината на някого, ако ударим на камък. Доколкото разбрах, го правят — непрекъснато във Вашингтон.

— Не, той не е такъв… А, разбрах. Така, ако ми се наложи, ще мога да давам указания.

— Ами ако някой ти поиска служебна карта от Държавния департамент?

— Вярно…

— Да не би да имаш?

— Нещо такова.

— Не е законно.

— Зависи откъде го погледнеш, Евън.

— Имаш и пистолет. Каза ми го онзи индианец, резидентът на Бахамските острови.

— Раздрънкал се е повече, отколкото трябва.

— А дали случайно не работите и за Мосад? — усмихна се Мани.

— Не, но вие работите — налага ви се. А също и неколцина от най-близките ми приятели.

— Вие сте в добри ръце. Но да се върнем към деловите въпроси. Мичъл каза Евън да хвърли поглед на стоката тук — на този, дето е в спалнята, и на труповете в гаража, покрити са с чаршафи и довечера ще бъдат откарани като спешна въздушна пратка.

— И сестрите изобщо не подозират за тях? — попита невярващо Кендрик.

— Онова приятелче Пейтън беше непреклонен — същински фанатик. Непрекъснато повтаряше, че всичко трябва да бъде пазено в тайна.

— А как ще ги прекарате покрай пазачите от парка, дето сноват отвън?

— В Дуранго са наели камионетка. Ще я оставят на летището, откъдето някой ще я докара. После ще я скрият в гаража, цялата операция ще се ръководи от хората на Пейтън. Те май си разбират от работата.

— Така е — промълви Калейла. — Някой говорил ли е с момичетата какво да кажат или по-скоро, какво да не казват?

— Аз говорих с тях и те за пръв път ме приеха на сериозно, но докога ли? Все още са потресени, но почти не знаят какво се е разиграло.

— Ще ги събера, докато вие с Евън огледате имението, и ще подкрепя версията ви — съвсем официално. Ем Джей е прав. Ще се представя като човек от Държавния департамент.

— Защо? — попита Евън. — Просто ми е интересно.

— За да не намесвам ЦРУ. Ние нямаме право да действаме вътре в страната и някоя от сестрите може да се сети и да даде воля на въображението си. Колкото по-просто, толкова по-добре.

— Много професионално — одобри Уайнграс. — И как да ви представя?

— Аз съм просто госпожица Ейдриън от Държавния департамент. Нали нямате нищо против да излъжете?

— Я да си помисля — намръщи се Мани. — Веднъж излъгах — май че беше през юли 1937 година… Хайде!

Хванал Евън за лакътя и Калейла за ръката, Уайнграс ги поведе през арката към дневната и се провикна към трите сестри на остъклената веранда:

— Ето го, мили мои грозотии, истинския магьосник! Отдайте почит на мъжа, който заплаща сексуалните ви лудории и прекомерната ви любов към мискета!

— Мани!

— Те ме обожават — каза тихо Уайнграс, докато се приближаваха към тях. — Хвърлят чоп за леглото ми.

— За Бога…

— Замълчи, скъпа. Той е страхотен.

 

 

— Счупи си крака, когато скочихме от камионетката при Джабал Шам — каза Кендрик, загледан към младежа в безсъзнание, вързан за леглото. — Той още е дете.

— Сигурен сте, че става дума за същия човек? — попита агентът от ЦРУ, който стоеше до Еманюел Уайнграс. — Бил е с вас в Оман, няма съмнение.

— Да. Никога няма да го забравя. В него има плам, какъвто едва ли ще откриете у тийнейджърите тук… освен може би сред градската беднотия.

— Да идем през задния вход в гаража.

 

 

— Това е Йосиф — каза Евън, като притвори очи. — Майка му е била еврейка — и за няколко часа ми беше приятел. Той ме защити… о, Боже!

— Стига! — извика Мани. — Дошъл е да те убие!

— Разбира се. Защо не? Внедрих се сред тях, направих се, че отстоявам шантавата им свещена кауза… Обръснали са главата на майка му, представяш ли си?

— Извика ми го, когато се опита да ме убие — отсече Уайнграс. — Ако от това ще ти стане по-добре, не исках да го убивам. Смятах да ги хвана живи, ако успея.

— Доколкото познавам Йосиф, не си имал избор.

— Наистина.

— Има още двама — намеси се нетърпеливо агентът от ЦРУ и вдигна чаршафите. — Познавате ли ги?

— Да. И двамата бяха в затвора, но така и не научих имената им. Този вдясно беше с изпоцапани панталони, а другият имаше дълга чорлава коса и поглед на месия — помислих го за психопат. Това е всичко, което знам.

— Вече ни казахте, каквото искахме да знаем. Мъжете, които идентифицирахте, са били с вас в Оман.

— Да, познавах ги… Търсели са отмъщение и ако бях на тяхно място, едва ли щях да се чувствам по-различно.

— Вие не сте терорист, конгресмен.

— Какво отличава терориста от „бореца за свобода“?

— Като начало, сър, терористите убиват невинни хора. Обикновени мъже и жени, които просто минават, деца с ранички, служители — и стари, и млади — които си вършат работата.

Кендрик погледна изпитателно оперативния агент, внезапно потресен от спомена за Феърфакс и семейство Хасан.

— Извинявайте за глупавата и нелепа забележка. Искрено съжалявам.

— За какво, по дяволите? — сви рамене човекът от ЦРУ, забравил моментния си гняв. — На всекиго му се случва да лепи в яда си епитети.

 

 

Върнаха се в къщата, където Калейла разговаряше на верандата със сестрите. И трите я слушаха съсредоточено — седяха неподвижни на столовете, приковали с разбиране поглед в „представителката на Държавния департамент“. Евън и Мани влязоха и се приближиха мълчаливо до бара, а офицерът от ЦРУ отиде в стаята за гости, за да провери задържания и колегата си, който го пазеше.

— Обясних им всичко, конгресмен Кендрик — каза Калейла с официален тон, — доколкото имам това право, разбира се, и те се съгласиха да ни помогнат. Едната очаква утре гост, но ще му се обади да не идва поради спешен медицински случай.

— Много благодаря — промърмори Уайнграс, като си наля пиене под бдителния поглед на Кендрик. — Сега вече съм труп.

— Аз ви благодаря, Мани — отвърна сухо въпросната сестра.

— Искам да благодаря на всички — побърза да се обади Евън. — Във Вашингтон са убедени, че това е единичен случай, че този младеж не е добре с нервите…

— Така беше и в Сирхан-Сирхан — намеси се сестрата, отишла до Меса Верде да предупреди Гонзалес, — но описанието не промени резултата.

— Казах им, че довечера задържаният ще бъде прехвърлен тайно на изток, за да не се тревожат, ако чуят шумове навън или в гаража.

— Добре пипате — промълви Уайнграс.

— Имам само един въпрос — каза третата сестра и погледна Калейла. — Споменахте, че карантината е временна… Е, не че чакам да ме поканят на „Гран При“ в Монте Карло, но колко ще продължи това временно положение?

— На „Гран При“ е много шумно — подхвърли Мани и отпи от чашата. — От навалицата не можеш да пресечеш улицата, всички са като полудели.

— Най-много няколко дни — пак побърза да отговори Кендрик. — Колкото да направят задължителната проверка… А ако наистина ви поканят на „Гран При“, Мани ще ви придружи.

— Само това оставаше, конгресмен.

— Глупости.

Навън неочаквано настъпи обезпокоително раздвижване. Чуха се викове, изсвири клаксон.

— Дръпнете се от прозорците! — извика агентът от ЦРУ и притича през хола. — Залегнете! Всички!

Евън се хвърли към Калейла, но с учудване видя, че тя се е снишила между килимчетата и се търкаля с пистолет в ръка към плъзгащата се врата.

— Всичко е наред! — извика някой от моравата отпред.

— Нашите са — каза служителят от Централното разузнавателно управление, коленичил също с пистолет. — Какво, по дяволите?…

Скочи на крака и се завтече към хола, следван от Кендрик. Масивната входна врата се отвори и влезе поуплашен добре облечен мъж, придружен от един пазач от парка. Носеше черна медицинска чанта, която бе отворена — явно я бяха претърсвали.

— Не съм очаквал да ме посрещнат така — каза лекарят. — Знам, че невинаги сме добре дошли, но този път ми дойде множко… Господин конгресмен, за мен е голяма чест.

Те се ръкуваха под смаяния поглед на агента от ЦРУ.

— Май не се познаваме — каза, не по-малко смаян, Евън.

— Не, но сме съседи, ако може да се нарече съсед човек, който живее на десетина километра оттук, в планината. Казвам се Лайънс.

— Извинявайте, че са ви посрещнали така. Сърдете се на нашия прекалено предпазлив президент. Какво има, д-р Лайънс? Защо сте дошли?

— Защото той не дойде — отвърна, дръзко усмихнат, неканеният гост. — Аз съм новият лекар на господин Уайнграс. Ако проверите, ще се убедите, че трябваше да бъде в кабинета ми в Кортез в четири часа следобед. Не дойде, не можахме да се свържем и по телефона и тъй като ми е на път, реших да се отбия и да видя дали не се е случило нещо. — Лекарят замълча, бръкна в джоба си и извади един плик. — Понеже стана дума за свръхпредпазни мерки, ето и пропуска ми от болницата „Уолтър Рийд“, заверена от главния лекар. Трябва да го покажа на господин Уайнграс и сестрите или поне на човека, придружил го до кабинета ми. Той е добре, нали?

— Мани! — провикна се раздразнено Кендрик.

Уайнграс се появи под свода на верандата с чаша в ръка.

— Какво си се разкрещял?

— Днес следобед не трябваше ли да ходиш на лекар?

— О, да, някой се беше обадил миналата седмица…

— Моята сестра, господин Уайнграс — обясни д-р Лайънс. — Каза, че сте се записали и сте обещали да дойдете.

— Е, от време на време ходя на преглед, но се чувствам добре, защо да ви безпокоя. А и освен това не сте моят лекар.

— Господин Уайнграс, преди няколко седмици вашият лекар почина от сърдечна криза. Вестниците писаха за това, а знам, че сте получили и съобщение за погребението.

— Да, но не ходя на такива неща. Моето закъсня.

— Няма значение, щом така и така съм тук, защо да не ви хвърля един поглед?

— За какъв дявол?

— Само ще ви преслушам и ще взема кръв за лабораторията.

— Няма ми нищо.

— Сигурен съм — кимна Лайънс. — Най-обикновен преглед, който няма да ни отнеме повече от две-три минути… Наистина е чест да се запозная с вас, господин конгресмен.

— Много ви благодаря… Хайде, Мани. Дали не трябва някоя от сестрите да ви помогне, докторе?

— А, не е необходимо…

— И да се възбуди, като гледа голите ми гърди? — прекъсна го възмутен Уайнграс. — Хайде, докторе. Потупайте ме малко по ребрата и идете да си купите кадилак.

— Най-малко ферари — отвърна лекарят и се усмихна на Кендрик.

Еманюел Уайнграс и новият му лекар тръгнаха по каменния коридор към спалнята.