Робърт Лъдлъм
Планът Икар (38)

36

Кендрик крачеше по Седемнайсета улица в Денвър към хотел „Браун Палас“, без да забелязва снежеца, който прехвърчаше в нощното небе. Беше казал на шофьора на таксито да го остави на няколко преки от хотела — искаше да повърви пеш, да се поосвежи.

Лекарите в Градската болница в Денвър бяха зашили Мани и Евън си отдъхна, когато разбра, че раните, макар и големи, са главно от парчета стъкло и метал. Уайнграс бе загубил доста кръв за човек на неговата възраст, но състоянието му не беше критично — щеше да се възстанови. Суматохата започна, когато Кендрик дръпна единия лекар и му предаде притесненията на Мани, че ракът се е развил отново. За двайсет минути получиха по електронен път от Вашингтон резултатите от пълните изследвания на Мани, а главният онколог разговаря с хирурга в столицата, оперирал стария архитект. След около два часа от общо четиричасовия му престой в болницата се появи лаборант, който разговаря насаме с трети лекар. Последва леко раздвижване и Евън бе помолен да напусне стаята, за да бъдат взети най-различни проби на Мани. След час главният патолог, слаб мъж с любопитни очи, отиде в чакалнята при Кендрик.

— Господин конгресмен, Уайнграс пътувал ли е напоследък в чужбина?

— През последната година не.

— А къде е ходил преди това?

— Във Франция… В Северозападна Азия.

Лекарят вдигна вежди.

— Не съм много силен в географията. Къде в Северозападна Азия?

— Толкова ли е важно?

— Да.

— В Оман и Бахрейн.

— Бил е с вас?… Извинете, но всички знаем за вашите подвизи.

— Беше с мен — потвърди Евън. — Той е сред хората, на които не можах да благодаря пред всички, щях да му навлека главоболия.

— Разбирам. Но това не е пресконференция.

— Благодаря. Защо питате?

— Може и да греша, но пациентът е заразен с — как ли да се изразя — с един вирус, който, доколкото знам, е характерен за Централна Африка.

— Изключено.

— Тогава може би греша. Разполагаме с най-доброто оборудване в западните щати, но има и по-добро. Поръчах да изпратят проби от белия дроб и кръвта в ЦКБ в Атланта.

— Къде?

— В Центъра по контрол на болестите.

— Болестите ли?

— За всеки случай, господин Кендрик.

— Пратете ги още тази вечер, докторе. След час на летище Стейпълтън ще чака самолет. Обадете се в Атланта да ги изследват веднага щом ги получат — ще покрия разходите, дори да се наложи да работят до сутринта.

— Ще направя каквото мога…

— Ако е нужно — рече Евън, без да е сигурен дали не се изхвърля, — ще уредя да им се обадят от Белия дом.

— Едва ли ще се наложи — отвърна патологът.

Евън каза лека нощ на силно упоения Мани и си тръгна от болницата — мислеше си за изчезналия д-р Лайънс от Меса Верде, лекаря без адрес и телефон, но с пропуск, който да покаже на конгресмена и на хората му. И таз добра, пропуск! За какво му беше този пропуск?… Или той бе просто документ, с който лекарят да се промъкне в личния живот на Евън Кендрик? Конгресменът реши да не казва за него на никого. Калейла си знаеше работата.

Вече приближаваше хотел „Браун Палас“, когато изведнъж забеляза през падащия сняг цветните лампички, опънати в чест на Коледа над широкото авеню от старата сграда в класически стил до небостъргача на юг. После чу весела коледна песничка, огласила улицата: „Нека окичим коридора с елови клонки, тра-ла-ла“…

 

 

— Къде беше, по дяволите? — изкрещя М. Дж. Пейтън и Калейла махна слушалката от ухото си.

— Ходих да вечерям.

— Той е там! Нашият рус европеец е в хотела!

— Знам. Хапнах с него.

— Какво?

— Всъщност е в стаята ми. Правим равносметка на онова, което знаем. Бъркали сме за него.

— И ти си една, Ейдриън! Кажи на този нехранимайко, че господин А иска да говори с господин Б!

— Боже Господи, значи си бил ти?

— Стига, Рашад! Дай му слушалката.

— Не знам дали ще се съгласи. — Отново се наложи агентката от Кайро да дръпне слушалката от ухото си. Тя се обърна към Варак: — Някакъв си господин А би искал да говори с господин Б.

— Трябваше да се сетя — каза чехът и стана от стола. Отиде при телефона до леглото, Калейла се отдалечи. — Как се радвам да ви чуя, господин А! Нищо не се е променило. Никакви имена, никакви самоличности.

— Как ви нарича племенницата ми? Имайте предвид, че тя ми е племенница.

— Нарича ме Милош, но не се казвам така.

— Милош ли? Значи сте славянин?

— Американец съм, сър.

— Забравих, изрично го подчертахте.

— А държавният секретар?

— Пристигнал е в Кипър.

— Успокоихте ме.

— И ние се успокоихме, само не знам дали е имало причини за безпокойство.

— Информацията беше точна.

— За нещастие, не успяхме да я потвърдим. Гринел не беше в хотела, не си е ходил и вкъщи.

— С госпожа Ванвландерън е.

— Да, знаем. А според един от администраторите с тях е имало още неколцина души. Кои ли са били?

— Охраната на Гринел според информацията, която получих. Споменах ви, че с него има други хора, за да сте готови.

— Да, споменахте… Заедно ли работим?

— От разстояние.

— Какво ще предложите?

— Доказателства за някои неща, за които разказах на госпожица Рашад — отвърна Варак и си помисли за орязаните магнетофонни записи, които щеше да даде на офицерката от разузнаването: щеше да се погрижи Ерик Съндстром да остане анонимен конспиратор, един мъртвец не се нуждае от самоличност. — Не е много, но и повече не ви трябва.

— Благодарен съм ви.

— Но срещу известна цена, господин А.

— Аз не плащам…

— Ами, не плащате — прекъсна го чехът. — Правите го непрекъснато.

— Какво искате?

— Тъй като трябва доста време, за да ви обясня, ще предоставя на госпожица Рашад да ви разкаже всичко. Ще й се обадя утре, ще поддържаме връзка чрез нея. Ако сте съгласен, ще уредя да ви предадат материала.

— А ако не съм?

— Тогава ще ви посъветвам да не забравяте за последиците.

— Дайте ми пак племенницата.

— На драго сърце!

Варак се обърна към Калейла и й подаде слушалката, след което се върна на стола си.

— Аз съм — каза Рашад.

— Отговаряй само с „да“ или „не“ и ако не можеш, мълчи няколко секунди. Разбра ли?

— Да.

— В безопасност ли си?

— Да.

— Материалът ще свърши ли някаква работа?

— Да, определено.

— Само с „да“, агент Рашад… Изглежда, е отседнал в хотела — дали ще остане?

— Не.

— Каза ли ти как се е добрал до Оманското досие?

— Не.

— И последно, можем ли да приемем условията му?

— Да, ще го направим… Извинявай, пак наруших правилата.

— Разбирам — каза учуден директорът на „Специални операции“. — Ще обясниш лично на мен необичайното си поведение и още по-необичайното неподчинение.

— Ще говорим по-късно. — Калейла затвори и се обърна към Варак: — Шефът е бесен.

— Заради вас или заради мен? Не беше трудно да се досетя какво ви пита.

— И заради двамата.

— Наистина ли ви е чичо?

— Познавам го повече от двайсет години, но да не говорим за него. Нека поговорим малко за вас. И на мен не ми беше трудно да се досетя какво ви пита.

— Но наистина малко — потвърди чехът. — Трябва да тръгвам.

— Каза му, че Гринел е бил с госпожа Ванвландерън и че останалите са били от охраната му.

— Да.

— А на мен ми казахте, че в апартамента на Ванвландерън е имало двама мъже, а охраната е била отвън.

— Точно така.

— Кой е другият човек и защо го криете?

— Да го крия ли?… Нали ви казах, че и двамата са предатели. Ще го чуете и на записа, който ще ви дам, ако шефът Ви приеме моите условия. Както ги приехте Вие.

— Ще го убедя.

— Тогава сама ще чуете.

— Но вие го познавате! Кой е?

Варак стана, притиснал ръце пред себе си.

— Пак навлязохме в забранена зона, госпожице Рашад. Но ще ви кажа едно. Тъкмо заради него трябва да тръгвам. Голямо леке… но няма да ми се изплъзне. Цяла нощ ще обикалям града, докато не го намеря, а ако не успея, знам къде да го открия утре или вдругиден. Да, няма да ми се изплъзне.

Калейла го попита нещо на арабски.

— Не знам арабски, госпожице.

— Но знаете какво означава това, вече ви казах.

— Лека нощ — пожела й чехът и се запъти към вратата.

— Чичо пита как сте се добрали до Оманското досие. Няма да ви остави на мира, докато не разбере.

— Всеки си има неотложни задачи — отговори Варак, като се обърна с ръка на дръжката. — Сега неговите и вашите са в Сан Диего, а моите — другаде. Кажете му да не се страхува от моя човек. Той по-скоро ще умре, отколкото да изложи на опасност някого от вашите, от нашите.

— Ами, щял да умре, та той насмалко да погуби Евън Кендрик!

Телефонът иззвъня — двамата извърнаха рязко глави и се загледаха в него. Калейла вдигна.

— Ало!

— Стана, каквото стана! — извика Пейтън от ЦРУ във Вирджиния. — О, Боже, те го направиха!

— Какво?

— Хотел „Танака“ в Кипър! Взривиха западното крило, изравниха го със земята. Държавният секретар е мъртъв, всички са мъртви!

— Хотелът в Кипър — повтори Калейла монотонно и уплашено, като погледна чеха. — Бил е взривен, държавният секретар е мъртъв, Всички са мъртви…

— Дайте ми телефона! — изрева Варак, после се втурна през стаята и го грабна от ръката й. — Не са ли проверили мазето, вентилационните тръби, основите?

— Службите за сигурност в Кипър твърдяха, че са проверили всичко…

— Службите в Кипър ли? — извика вбесен чехът. — Та в тях гъмжи от вражески елементи! Какви глупаци!

— Искате ли да заемете мястото ми, господине?

— Само това оставаше — отвърна Варак, като преглътна яда си и понижи глас. — Аз не работя с аматьори — добави той презрително, след което тръгна към вратата. Но се обърна и каза на Калейла: — Жалко, че Кендрик с неговия ум не е тук. Той пръв щеше да ви каже какво да правите, какво да търсите. Сигурно нямаше да послушате и него.

Чехът отвори вратата, излезе и я затръшна. Телефонът иззвъня.

— Отиде си — каза Рашад, познала инстинктивно кой се обажда.

— Предложих му да ме замести, но той ми даде да разбера, че не работи с аматьори… Странно, нали? Някакъв човек, който не е от бранша и за когото не знаем нищо, ни предупреждава и ние оплескваме цялата работа. Преди година изпратихме Кендрик в Оман и той направи това, което не успяха да свършат петстотин професионалисти от шест страни. Чудно, нали… Остарявам.

— Не говори така, Ем Джей! — извика агентката от Кайро. — Просто им работи умът и им върви. Но ти си направил неща, за които те могат само да мечтаят.

— Де да беше така, тази вечер обаче изгубих и малкото себелюбие, което ми бе останало.

— Я не се занасяй!… Но тъкмо сега е моментът да ти обясня защо одеве не ти се подчиних.

— Слушам. Друго не ми остава.

— Не знам за кого работи Милош, но те не искат нищо от Евън. Когато го попритиснах, ми изтъкна очевидното. И да му поискат нещо, той ще ги направи за пет стотинки, наистина.

— Така си е. И какво иска този Милош?

— Да не му се месим. Да не им пречим да опитат.

— Евън няма да склони…

— Може и да се съгласи, щом научи за тези негодници, които си разиграват коня в Калифорния. Да кажем, че ги спрем — има стотици други, които чакат да заемат местата им. Милош е прав, трябва някой да бие тревога.

— Ти какво ще кажеш, племеннице?

— Аз го искам жив, а не мъртъв. Няма да допусна да се върне в Емирствата — той може да си втълпи, че няма да му се случи нищо, но ще му видят сметката, щом слезе от самолета. А не може и да живурка как да е в Меса Верде при тази негова енергия и въображение — все едно да се погребе, нали знаеш… А страната може би отива на зле, Ем Джей.

 

 

— Глупаци, глупаци! — шепнеше Варак, както набираше някакъв номер и разглеждаше плана на апартамента на Ванвландерън в ръката си — всички стаи бяха отбелязани с малки червени кръстчета. След секунди на другия край на линията се чу глас.

— Ало?

— Звукооператорът ли е?

— Прага?

— Трябваш ми.

— Добре плащаш. Парите все ще ми свършат работа.

— Мини да ме вземеш след половин час от служебния вход. Ще ти обясня какво искам по пътя към студиото… Има ли промени в схемата?

— Не. Намери ли ключа?

— Благодаря ти и за двете.

— Ти плащаш. След половин час.

Чехът затвори телефона и погледна опакованото звукозаписно устройство пред вратата. Бе прослушал разговора на Рашад с Ардис Ванвландерън и въпреки яда си заради трагедията с държавния секретар се бе усмихнал — мрачно, разбира се, — на смелостта на оперативната агентка от Кайро и на нейния шеф. Използвайки известната информация, бяха рискували да приемат версията си за Андрю Ванвландерън за действителна и бяха превърнали истината в неопровержима лъжа — палестински ударни групи, взели на мушка Болинджър, и нито дума за Кендрик. Гениално! Появата на Ерик Съндстром два часа, след като Рашад бе предала смайващата информация — поява, планирана като капан за предателя в Инвър Брас, а не основана на предположението, че Ванвландерън е замесен в играта, — взриви непоклатимата конспиративна група в Сан Диего. Да не повярва човек!

Варак отиде при вратата, отвори я предпазливо и се измъкна в коридора. Отиде бързо до апартамента на Ванвландерън и, както държеше схемата, го отвори с ключа на Звукооператора. Обиколи крадешком стаите и събра миниатюрните подслушвателни уредби, скрити под маси и столове, в дебелите възглавници на канапето, зад огледалата в четирите спални, под шкафчетата в различните бани и в две печки в кухнята. Кабинета на вдовицата остави за накрая, като преброи червените кръстчета, доволен, че дотук е прибрал всички микрофони. В кабинета беше тъмно, чехът намери настолната лампа и я запали. За десетина секунди прибра четирите микрофона: три бяха в самия кабинет, един — 4 в малката баня до него, и се съсредоточи върху бюрото. Погледна часовника си — операцията му бе отнела девет минути, оставаха му още поне петнайсет да огледа стаята на госпожа Ванвландерън.

Започна от чекмеджетата на бюрото, издърпваше ги едно по едно и ги претърсваше, като прелистваше набързо маловажните документи от вицепрезидентската канцелария: програми, писма от граждани и учреждения, сметнати за достатъчно важни, за да им се отговори някой ден, докладни записки от Белия дом, Държавния департамент, министерството на отбраната и различни други служби, които трябваше да бъдат проучени и докладвани на Орсън Болинджър. Нямаше нищо ценно, нищо, свързано със заговора в Южна Калифорния.

Варак огледа огромния кабинет с ламперия, лавиците с книги, изящните мебели и снимките, окачени в рамки по стените… снимки. По тъмната ламперия висяха двайсетина фотографии. Чехът се приближи и започна внимателно да ги разглежда, като включи още една настолна лампа, за да ги освети по-добре. Беше обичайната колекция — все снимки, на които семейство Ванвландерън се перчеше в компанията на важни политически клечки, като се почне от президента и се стигне до висшите кръгове на администрацията и Конгреса. На съседната стена висяха фотографии, на които вдовицата беше сама. Личеше, че не са нови — те бяха от младините на Ардис Ванвландерън, когато — виждаше се — тя пак не е била коя да е: преобладаваха скъпите коли, яхтите, ски-пистите и тежкарските кожени палта.

Варак тъкмо се канеше да зареже това пищно стентабло, когато погледът му бе привлечен от увеличена моментална снимка, направена очевидно в Лозана, Швейцария, северно от Женевското езеро. Милош се взря в лицето на мургавия мъж до ослепителната жена в центъра. Беше го виждал някъде, но не помнеше къде. После, сякаш надушил нещо, чехът погледна вдясно долу, към друга моментална снимка, правена също в Лозана, но този път в градината на двореца „Бо Ривиж“. Бе сниман същият мъж — кой ли бе той? А до нея имаше трета снимка, вече от Амстердам, от Розенграхт, със същите две лица. Кой все пак беше този човек? Чехът се опита да се съсредоточи. В съзнанието му се мярнаха образи, накъсани картини, но не и името. Риад… Медина, Саудитска Арабия. Стъписано и вбесено саудитско семейство… насрочена екзекуция, а после бягство. Ставаше въпрос за милиони и милиони долари… преди осем-десет години. Кой ли беше мъжът? Варак понечи да вземе някоя от снимките, но инстинктивно усети, че не бива да го прави. Който и да беше човекът, той бе поредната брънка от изградената около Орсън Болинджър мрежа. Изчезнеше ли негова снимка, можеше да настане паника.

Милош загаси настолната лампа и се върна при бюрото. Беше време да тръгва, да прибере устройството и да се срещне със Звукооператора на улицата пред служебния вход. Пресегна се към куполовидната лампа на бюрото, когато изведнъж в антрето се отвори врата. Бързо угаси лампата и отиде при вратата на кабинета, като я притвори леко, за да се скрие зад нея и да наблюдава през процепа.

Мярна се висок мъж, който вървеше уверено, явно познаваше обстановката. Варак се смръщи, от седмици не се беше сещал за натрапника — червенокосия агент на ФБР от Меса Верде, от групата, прикрепена към вицепрезидента по молба на Ардис Ванвландерън, мъжа, насочил го към Сан Диего. Милош се смути, ала само за миг. Групата бе отзована във Вашингтон, но един от членовете й бе останал… По-точно, бил е купен, преди Варак да го открие в Меса Верде.

Чехът видя как червенокосият обикаля из дневната, сякаш търси нещо. Вдигна чашата под лампата с абажур от слонова кост на масичката вляво от канапето и тръгна към кухнята. Върна се след няколко секунди със спрей в едната ръка и кърпа за съдове в другата. Отиде при барчето и заизважда бутилките една по една, като ги пръскаше със спрея и ги бършеше. После напръска и медния обков на бара и го изтърка грижливо с кърпата. Обиколи всички по-масивни мебели в дневната: търкаше ги, сякаш чистеше помещението. Бе ясно какво прави — унищожаваше доказателствата, че Ерик Съндстром е бил в апартамента, премахваше отпечатъците от пръстите на учения.

Мъжът остави спрея и кърпата на масичката и се упъти нехайно към кабинета. От притворената врата чехът хукна към малката баня, почти затвори вратата, като остави около сантиметър между нея и рамката.

Подобно на Милош агентът от ФБР запали лампата на бюрото, седна на стола и дръпна чекмеджето долу вдясно. Той обаче направи нещо, за което Варак не се беше сетил — натисна някакво копче, което не се виждаше. Страничният плот на бюрото моментално се отвори.

— Божичко! — възкликна шепнешком червенокосият, като се взря изненадано в празното скривалище. Без излишни движения се пресегна към телефона на бюрото, буквално го изтръгна от поставката и набра някакъв номер. — Няма го! — извика той. — Не, сигурен съм! — добави след кратка пауза. — Няма нищо!… Какво искате от мен? Спазих указанията ви и ви казвам, че тук няма нищо!… Какво? На улицата малко след вас ли? Добре, ще се кача и ще ви се обадя наново.

Агентът затвори, после пак вдигна слушалката и набра единайсет цифри — разговорът щеше да е междуградски.

— Пета база, тук е Кос, специална задача „Сан Диего“, код шест, шест, нула. Потвърдете, ако обичате… Благодаря. Има ли наши автомобили по Ла Хоя, за които не знам?… Няма… Не, не е спешно, сигурно журналистите са разбрали, че вицепрезидентът отива на арт-шоу соаре — разбра ли, соаре — с обратните. Не знае кой е Рембранд, но няма как, придава си важност. Аз ще проверя, остави. — Рижият, дълъг като върлина агент затвори и пак набра някакъв номер. — Не са нашите — почти веднага съобщи тихо той. — Не, по закон не е нужно да ни уведомяват… ЦРУ ли? Ние последни ще разберем… Добре, ще се обадя на летището. Да се свържа ли с вашия пилот?… Както кажете, тогава се омитам оттук. ЦРУ и ФБР никога не работят заедно. Никога.

Агентът от ФБР затвори телефона, точно когато Варак излезе от тъмната баня с черния пистолет в ръка.

— Не бързай толкова — каза координаторът от Инвър Брас.

— Божичко! — извика червенокосият, след което скочи от стола, хвърли се към Варак, сграбчи дясната му ръка със силата на уплашено животно и го избута над тоалетната чиния, до стената, облепена с приятни тапети.

Чехът прекрачи тоалетната чиния в тъмната баня, спъна с левия крак нападателя, отметна нагоре дясната си ръка, в която още стискаше оръжието, и едва не изтръгна лявата китка на агента от ставата. Боричкането приключи — червенокосият се свлече на пода, стиснал наранената си ръка, сякаш беше счупена.

— Ставай! — нареди му Варак, без дори да си прави труда да насочва пистолета към пленника си. Червенокосият се изправи с мъка, примижал от болка, и се хвана за ръба на мраморната мивка. — Върни се в стаята и седни — заповяда чехът, като побутна агента през вратата към бюрото.

— Ти кой си? — попита задъхано мъжът и се строполи на стола, както все още държеше ръката си.

— Срещали сме се, но няма как да знаеш. На един черен път в Меса Верде западно от дома на един конгресмен.

— А, ти ли си?

Агентът скочи, но Варак веднага го върна на стола.

— Кога се продаде?

Мъжът погледна изпитателно Милош под светлината на лампата върху бюрото.

— Ако си ченге от някоя международна група, нека сме наясно. Аз съм прикрепен към вицепрезидента със специална задача.

— Международна група ли? Виждам, говорил си с някои много раздразнителни хора… Няма никаква група, а автомобилите при къщата на Гринел са изпратени от Вашингтон…

— Ами, от Вашингтон! Току-що проверих!

— Може би ФБР не е било уведомено или са те излъгали, все едно. Като всички привилегировани офицери от елитни части и най-сигурно ще седнеш да твърдиш, че просто си изпълнявал заповеди: унищожавал си отпечатъци и си търсел скрити документи, за които не знаеш нищо.

— Нищо не съм унищожавал и търсел.

— Но наистина си се продал и това е единственото, което ме интересува. Бил си готов да получаваш пари и привилегии срещу услуги, които си вършил, злоупотребявайки със служебното си положение. Готов ли си също така и да се простиш с живота заради тези хора?

— Какво?

— А сега да се разберем — каза тихо Варак, като вдигна пистолета и най-неочаквано го притисна о челото на агента. — Дали ще живееш, или ще умреш, е без значение за мен, има един друг човек, когото трябва да намеря. Още тази вечер.

— Ти не познаваш Гринел…

— Гринел не ме интересува, с него ще се заемат други. Търся човека, чиито отпечатъци в апартамента изличи толкова внимателно. Или ще ми кажеш къде е, или мозъкът ти ще се излее върху бюрото, а аз дори няма да си направя труда да го почистя. Тази зловеща сцена ще е съвсем в стила на всичко, което става тук… Къде е?

Разтреперан и задъхан, червенокосият запелтечи като картечница:

— Не знам, наистина! Заповядаха ми да ги чакам на една пресечка при плажа в Коронадо. Кълна ти се, не знам къде отиваха.

— Току-що се обади на някого.

— Това е радиотелефон. В кола.

— Кой беше в Коронадо?

— Само Гринел и онзи, другият — който ми каза къде е ходил из апартамента и до какво се е докосвал.

— А къде е Ванвландерън?

— Не знам. Може би й е прилошало или й се е случило нещо. От другата страна на лимузината на Гринел имаше линейка.

— Но все пак знаеш къде са отивали. Щеше да се обаждаш на летището. Какви указания ти дадоха?

— Да се обадя и да поръчам да подготвят самолета за излитане след час.

— Къде е самолетът?

— На международното летище в Сан Диего. На частната писта.

— Къде отиват?

— Знаят само Гринел и пилотът му. Той никога не казва.

— Ти предложи да се обадиш на пилота. Какъв е номерът му?

— За Бога, не знам! Ако Гринел беше поискал да му се обадя, щеше да ми каже. Но не пожела.

— Дай ми номера на радиотелефона. — Агентът се подчини и чехът запомни номера. — Сигурен ли си, че е този?

— Обади се и ще видиш.

Варак махна пистолета и го пъхна в кобура под мишницата си.

— Тази вечер чух една дума, която напълно ти подхожда, федерално ченге. Ти си леке. Но както вече ти казах, не ме интересува, затова ще те пусна да си вървиш. Може би трябва да помислиш как ще се оправдаваш, вероятно ще изтъкнеш, че само си изпълнявал заповеди на шефовете, които са те зарязали на произвола на съдбата. Или по-добре замини за Мексико. Прави каквото знаеш. Но ако се обадиш на номера в колата, смятай се за мъртвец. Разбра ли?

— Искам само да се измъкна оттук — каза агентът, после скочи от стола и се втурна през дневната към мраморните стълби и вратата в антрето.

— И аз — прошепна на себе си Милош.

Погледна часовника си — беше закъснял за срещата със Звукооператора долу. Нищо, помисли си той, човекът беше умен и щеше бързо да разбере какво да прави със записите. После чехът щеше да вземе колата на Звукооператора и да я остави на паркинга на международното летище в Сан Диего. Там, на частната писта, щеше да намери предателя в Инвър Брас. Щеше да го намери и да го убие.

 

 

Телефонът иззвъня и изтръгна Кендрик от неспокойния му сън. Все още сънен, той погледна хотелския прозорец и едрите снежинки, носени от вихрушката. Телефонът отново иззвъня, Евън примигна, запали лампата до леглото и вдигна слушалката, поглеждайки към часовника. Беше пет и двайсет. Дали се обаждаше Калейла?

— Ало?

— В Атланта са работили цяла нощ — обясни главният патолог на болницата. — Току-що говорих с тях и реших, че може би искате да знаете.

— Благодаря, докторе.

— Може и да не ви е много приятно, но всички резултати са положителни.

— Рак ли? — преглътна Евън.

— Не. Бих могъл да ви кажа медицинския термин, но той няма да ви говори нищо. Това е нещо като салмонела, вирус, който атакува белия дроб, като съсирва кръвта и спира притока на кислород. Разбирам защо господин Уайнграс си е помислил, че има рак. Не е рак, но и това не е по-добро.

— Излечимо ли е? — Кендрик стисна слушалката на телефона.

След кратко мълчание патологът отговори тихо:

— Не. В Африка колят добитъка и го изгарят, разрушават цели села и ги опожаряват.

— Не ме интересуват добитъкът и африканските села… Извинете, че ви крещя.

— Нищо, такава ни е работата. Погледнах картата — сигурно се е хранил в омански ресторант, където на чуждите специалисти сервират централноафриканска храна. Мръсни чинии или нещо такова. Така се предава.

— Вие не познавате Еманюел Уайнграс — кракът му не би стъпил в такива места… Не, докторе, нарочно са го заразили.

— Моля?

— Нищо. Колко му остава?

— От Атланта ни казаха, че зависи от обстоятелствата. Един до три месеца, вероятно четири. Но не повече от половин година.

— Мога ли да му кажа, че ще издържи няколко години?

— Кажете му каквото искате, но не се знае той какво ще ви отговори. Дишането му няма да се подобри. Трябва винаги да има подръка кислород.

— Непременно. Благодаря, докторе.

— Наистина неприятно, господин Кендрик.

Евън стана от леглото и закрачи из стаята все по-ядосано. Един лекар призрак непознат в Меса Верде, но не и на някои високопоставени държавни служители. Бе любезен, уж искаше да направи само кръвна проба… а после изчезна. Евън внезапно изрева с дрезгав глас, по лицето му се стичаха сълзи.

— Лайънс, къде си? Ще те намеря!

Замахна от яд към най-близкия прозорец и разби стъклото, през което в стаята нахлуха сняг и вятър.