Робърт Лъдлъм
Планът Икар (34)

32

Абияд събра четиримата си „свещеници“ в мотелската стая, където живееше с най-младия от групата, който знаеше добре английски и никога не беше ходил в Оман. Беше пет и четирийсет и три сутринта колорадско време, дългото бдение бе приключило. Срещата нямаше да се състои. Втора група не бе влязла във връзка с тях, значи Йосиф и хората му бяха мъртви — не можеше да има друго обяснение. Опитният ветеран, който, макар и наполовина евреин, изпитваше огромна омраза към целия западен свят и всичко израелско, никога не би позволил да заловят някой от хората му жив. Ето защо бе наредил на сакатото момче със заешката устна, което толкова настояваше да участва в операцията, да не се отделя от него.

„— При най-малката опасност да бъдем заловени ще ти пръсна черепа, малкия. Ясно ли е?

— Аз ще те изпреваря, старче. Славната смърт ми е много по-мила, отколкото презрения живот.

— Вярвам ти, малък глупчо. Но моля те, помни думите на Азра. Жив можеш да се бориш, мъртъв — не.“

Азра, загинал за свещената кауза, беше прав, помисли си Ахбияд. Но не бе определил върховната саможертва, към която се стремяха истински вярващите — да умреш в битката. Ето защо джихадът, свещената война, не признаваше никакви капани, дори те да бяха поставени от смъртта. А оглушителната тишина, последвала нападението във Вирджиния, и неявяването на Йосиф и хората му не можеха да бъдат нищо друго освен капан. Така мислеха в Западния свят: отричаха постигнатото, не признаваха нищо, насъскваха ловците, докато те не се хванеха в капана. Пълна глупост! Ако капанът бе предназначен да унищожи врага, а в този случай щеше да бъде премахнат наистина страховит враг, смъртта бе лишена от смисъл. В своето мъченичество те щяха да изпитат невероятно щастие, каквото не бяха познали в живота на този свят. За вярващия нямаше по-голяма наслада от тази, да се яви пред Аллах на небето, обагрен с кръвта на враговете си, които бе погубил в една справедлива война.

Точно тази мисъл объркваше Ахбияд. Нали и християните говореха непрекъснато, че искат да се жертват за Христовата вяра и тръгваха да воюват в Негово име. Нали и евреите се перчеха, че са повече от другите, и се бореха в името на правата вяра, умираха за нея? Нима Аллах не заслужавай същото? И кой ще отсъди? Християните и евреите ли? В интерес на истината Ахбияд не беше начетен, нито пък се бе занимавал с тези толкова трудни предмети, но на това ги учеха по-възрастните, хората, запознати със свещения Коран. Уроците бяха ясни — враговете бързо намираха начин да си отмъстят за проявената към тях несправедливост, но още по-бързо отказваха на другите правото да чувстват болка. Християните и евреите имаха правото да призовават своите богове, когато ги заплашваше опасност, но без съмнение щяха и занапред да отричат справедливата кауза на палестинеца, не можеха обаче да го лишат от неговото мъченичество. Най-малкото в това затънтено място, Меса Верде, на хиляди километри от Мека.

— Братя! — обърна се белокосият към четиримата от своята група в малката евтина мотелска стая. — Настъпи и нашето време и ние го очакваме с възторг, защото знаем, че ни чака един по-добър свят, рай, където ще бъдем свободни, а не роби и пионки в ръцете на други като тук, на земята. Ако Аллах ни пожали за нови битки, ще се върнем при нашите братя и сестри с вестта, че сме отмъстили, нещо, което бяхме длъжни да сторим. И светът ще узнае, че това е наше дело, че петима храбри мъже са проникнали и унищожили две крепости, които страховитият враг е издигнал по пътя ни… Сега трябва да се подготвим. Първо с молитви, а после с по-практични средства. В зависимост от обстоятелствата ще ги нападнем, когато го очакват най-малко — не под прикритието на нощта, а посред бял ден. По залез слънце или ще сме коленичили за молитва, или ще сме се изправили пред Аллах.

 

 

Минаваше пладне, когато Калейла слезе от самолета и отиде в чакалнята на международното летище в Сан Диего. Веднага усети, че я следят, и то главно защото човекът, който я наблюдаваше, го правеше съвсем открито. Безличният, доста пълен мъж в смачкан, зле ушит габардинен костюм ядеше пуканки от бяла мукавена кутия. Кимна, после се обърна и пое по широкия многолюден коридор към изхода. Това беше сигналът. След броени минути Рашад го настигна и тръгна с него.

— Сигурно не ме чакахте, за да ме арестувате — каза тя, без да го поглежда.

— В такъв случай щеше вече да ме молиш на колене да те върна вкъщи, което може би ще се наложи да направя.

— Каква завидна скромност!

— Същото казва и жена ми, само дето добавя и „хубостнико“.

— Какво се е случило?

— Обади се в ЦРУ! Имам чувството, че всичко отива на кино, но се обади от някой автомат, не от къщи, ако отиваме там. Ще те чакам ей там. Ако ще работим заедно, само ми кимни и ме последвай… на разстояние, разбира се.

— Май ще трябва да спомена и някакво име. Да кажа нещо.

— Опитай Шапоф.

— Джинджифила! — възкликна Калейла, като извърна за секунда поглед към агента, който имаше толкова голяма слава, че се беше превърнал в нещо като легендата на ЦРУ. — Източен Берлин? Прага? Виена?…

— Всъщност… — прекъсна я мъжът в провисналия костюм от габардин. — Аз съм зъболекар от Кливланд.

— Имах съвсем друга представа за вас.

— Затова и ми викат Джинджифила… какъв отвратителен прякор! Обади се.

Рашад спря пред първия телефонен автомат. Беше объркана, защото не знаеше как сега се говори от уличен телефон, изимитира смутена французойка и помоли да я свържат с номер, който отдавна знаеше наизуст.

— Ало? — обади се Мичъл Пейтън.

— Аз съм, Ем Джей. Какво се е случило?

— Днес сутринта е починал Андрю Ванвландерън.

— Убит ли е?

— Не, удар — знаем го със сигурност. В кръвта му е открито значително количество алкохол и той бил в отвратително състояние — небръснат, с кръвясали очи, вонящ на пот и нещо още по-лошо — но наистина е получил удар.

— Ама че работа!

— Има и други интересни подробности, които обаче още не са изяснени. От часове седял пред телевизора и очевидно е счупил екрана с мраморен пепелник.

— Интересно, интересно — рече агентката от Кайро. — Какво казва жена му?

— Между реките от сълзи и молбите да бъде оставена на мира храбрата вдовица заяви, че съпругът й бил потиснат, защото загубил много пари на борсата и други инвестиции. Естествено, твърди, че не знае нищо по-конкретно, а всъщност е съвсем наясно. Този брак сигурно е бил скрепен с финансов договор под дюшека.

— Проверихте ли показанията й?

— Разбира се. С ценните си книжа би могъл да издържа няколко малки държави. Миналата седмица два негови коня дори са победили в надбягванията в Санта Анита и заедно с няколко други жребеца са на път да спечелят милиони.

— Значи тя лъже.

— Да — потвърди Пейтън.

— Но вероятно не и за потиснатото му състояние.

— По-добре да използваме друга дума. Яд, може би. Маниакален яд, съчетан с истеричен страх.

— Че нещо не е станало? — предположи Калейла.

— Не, че е станало, но не са съобщили за него. Може би е станало, а може би не… може и да се е провалило. А не е изключено да се е уплашил, че някои от убийците са били заловени, както наистина е станало с един в Меса Верде.

— А заловените могат да бъдат накарани да изпеят и майчиното си мляко, без да го съзнават.

— Точно така. Необходим ни е един-единствен източник, който да разкрие мястото, как се стига до него, скривалището. Разполагаме с такъв източник, с такъв човек. Цялата организация е прекалено сложна, за да се запази в тайна. Който стои зад убийствата, сигурно го разбира или поне го подозира. Може би точно това се е въртяло в ума на Андрю Ванвландерън.

— Какво става със заловения престъпник?

— Сега е под наркоза или както казват лекарите, под наблюдение. Той е маниак Опита какво ли не, дори да се удуши и да си глътне езика. Ето защо първо трябва да му бият успокоителни и чак тогава серумите. Доколкото разбрах от лекарите, ще получим първите сведения след около час.

— А какво да правя аз, Ем Джей? Не е много удобно да се натреса на покрусената вдовица…

— Тъкмо обратното, скъпа — прекъсна я Пейтън. — Удобно е. Защо да не се възползваме от обстоятелствата? Когато човек като госпожа Ванвландерън приема пост, предполагащ тесни връзки с потенциалния приемник на президента на Съединените щати, личните съображения остават на заден план… Ще се извиниш, разбира се, но ще се придържаш към плана, който набелязахме.

— При тези обстоятелства едва ли бихме могли да изберем по-подходящ момент. Аз съм последният човек, когото тя очаква да види. Ще я попритисна до стената.

— Чудесно. Не забравяй, можеш да проявиш съчувствие, но сигурността на страната винаги е на първо място.

— Ами Шапоф? Заедно ли ще работим?

— Само ако имаш нужда от него. Сега той е във военноморското разузнаване, ползваме го единствено като консултант и се радвам, че е там, но предпочитам да започнеш сама. Уговорете се как да поддържате връзка.

— Той сигурно не е в течение.

— Не. Наредено му е само да ти помага.

— Ясно.

— Ейдриън! — проточи директорът на „Специални операции“. — Имам да ти казвам още нещо. По всяка вероятност се приближаваме още повече до нашия русокос европеец, а също до онова, което върши.

— Кой е той? Разбрахте ли нещо?

— Не знаем кой е, но мога да кажа, че работи за хора, които искат да видят Евън в Белия дом…

— Боже Господи! А на него и през ум не му минава. Кои са тези хора?

— Вероятно много богати и много оправни. — Пейтън й описа накратко предстоящата широкомащабна кампания за избирането на Кендрик на вицепрезидентския пост. — Дженингс каза, че според неговите хора кампанията може и да успее. А според мен той няма нищо против.

— Колкото до президента… — обади се Калейла. — Всяка стъпка, всяко действие са били обмислени и претеглени. С изключение на едно.

— Какво?

— Реакцията на Евън, Ем Джей. Той никога няма да се съгласи.

— Може би някой трябва да тропне с крак.

— Да, но този крак трябва да е обут в железен ботуш… Значи има две групи — едната се опитва да издигне нашия конгресмен герой начело на нацията, а другата се мъчи да му попречи с какви ли не мръсни номера.

— И аз си мисля същото и го споделих с президента. Залавяй се за работа, офицер Рашад. Звънни ми, когато се настаниш в хотела. Дотогава вероятно ще имам новини от лекарите.

— Сигурно няма да мога да се обадя на баба и дядо. Живеят на две крачки.

— Не си на дванайсет години. В никакъв случай няма да ходиш там.

— Ясно.

 

 

Беше три часът, източно време, и в зимния следобед пред имението в Синуид Холоу бяха спрели лимузините. Шофьорите пушеха и си говореха тихо. Съвещанието вътре беше започнало.

— Срещата ни ще бъде кратка — обърна се Милош Варак към членовете на Инвър Брас, насядали в сумрачния кабинет, — виждаха се само лицата им в ярката светлина на лампите. — Но информацията е толкова важна, че помолих доктор Уинтърс да ви повика. Реших, че трябва непременно да бъдете уведомени.

— Да — сопна се Ерик Съндстром. — Зарязах лабораторията насред опитите.

— А мен ме измъкна от съдебно заседание, Милош — добави Маргарет Лоуел. — Но сигурно имаш причини както винаги.

— Аз пък идвам от Насау — засмя се тихо Гидиън Лоуган, — но не правех нищо особено, просто ловях риба, когато тоя проклет телефон на яхтата иззвъня. Е, и без това не кълвеше.

— Аз не мога да се похваля, че съм вършел нещо — обади се Джейкъб Мандел. — Играех голф, когато телефонът иззвъня, за малко да не го чуя.

— Да минем на въпроса — отсече Самюъл Уинтърс — в гласа му се долавяше не само припряност, но и нещо друго, може би гняв. — Новините са зашеметяващи.

Маргарет Лоуел погледна беловласия историк.

— Разбира се, Сам. Но нека си поемем дъх.

— Може и да съм говорил за риба — каза Гидиън Лоуган, — но мислех за съвсем друго, Самюъл.

Ръководителят на Инвър Брас кимна и се опита да се усмихне.

— Извинете за избухването. Всъщност съм уплашен, а сигурно и вие ще се стреснете.

— Е, лабораторията не е толкова важна — каза тихо Съндстром, сякаш си беше взел бележка. — Продължавай, Милош.

„Наблюдавай лицата, очите им. Не изпускай от поглед мускулите на челюстите, около клепачите и в основата на косата. Виж дали някой не преглъща, дали вените му на шията не са изпъкнали. Един от четиримата знае истината. Един от тях е предател.“

— Палестински терористи са нападнали къщите на конгресмен Кендрик във Вирджиния и Колорадо. Има доста жертви.

Всички в тази необикновена стая в имението в Чесапийк Бей бяха смаяни. Облегнаха се или се подпряха на столовете си, някои изкрещяха, други зяпнаха от учудване или присвиха недоверчиво очи, всички заразпитваха в хор, а въпросите им валяха като картечен откос.

— Кендрик убит ли е?

— Кога се е случило?

— Нищо не съм чул!

— Хванали ли са някого?

Последният въпрос дойде от Гидиън Лоуган, когото Милош Варак веднага погледна изпитателно: върху лицето му в здрача се четеше ярост… или може би гняв… и страх?

— Ще ви отговоря, доколкото мога — отвърна чехът, координатор в Инвър Брас, — но трябва да ви кажа, че нямам пълна информация. Кендрик май е оцелял и сега е охраняван. Къщите са били нападнати вчера късно следобед или може би привечер…

— Как така „може би“? — извика Маргарет Лоуел. — Значи вчера? А защо ти не знаеш… защо не знаем ние, защо не са съобщили?

— Очевидно по молба на разузнавателните служби и с разрешението на президента случаят не е разгласен.

— Явно за да заловят арабите — каза Мандел. — Те убиват, за да си правят реклама, и ако не се получи, съвсем побесняват. А побърканите по-лесно се издават…

— В случай че са живи, ще се опитат да се измъкнат от страната — добави Съндстром. — Ще могат ли да я напуснат, Варак?

— Зависи доколко са си опекли работата. Пък и от това, кой им е помогнал да влязат.

— Някой от палестинците не е ли бил заловен? — настоя Гидиън Лоуган.

— Мога само да предполагам, сър — отвърна чехът уж нехайно, но продължи да оглежда присъстващите. — Научих всичко това, преди да засекретят случая — още не бяха съобщили кои са загиналите.

— А ти какво мислиш? — попита Съндстром.

— В най-доброто положение вероятността някой от нападателите да е заловен жив е едва десет-петнайсет на сто. Цифрата се основава на статистиката за Близкия изток. Членовете на терористичните групи обикновено носят капсули с цианкалий в реверите си, ножчета за бръснене и спринцовки, залепени с лейкопласт по телата си, за да се самоубият, ако ги заловят и упоят, за да изтръгнат от тях нещо. Не забравяйте, за тези хора смъртта не означава саможертва, тя само ги лишава от възможността да убиват враговете си. По-скоро е обред, чрез който отиват на другия свят, където цари радост, каквато те не познават тук, на земята.

— Значи не е изключено един, двама, неколцина да са били заловени — отсече категорично Лоуган.

— Да, зависи колко души са участвали. За тях е много важно да са повече, стига да е възможно.

— Защо все питаш за това, Гидиън? — поинтересува са Самюъл Уинтърс.

— Защото всички знаем какви мерки за сигурност бяха взети за охраната на Кендрик — отвърна чернокожият предприемач, впил поглед в лицето на Варак — и според мен е задължително да разберем как тези фанатизирани простаци са проникнали през кордона. Какво ще кажеш, Варак?

— Ще кажа, че наистина е задължително, сър. Това си е лично мое мнение, което едва ли може да се смята за официално, но само след броени дни властите ще направят връзката, до която стигнах и аз.

— Казвай де! — подкани го силно и рязко Маргарет Лоуел.

— Предполагам, знаете, че Андрю Ванвландерън…

— Не — прекъсна го Лоуел.

— Какво за него? — попита Гидиън Лоуган.

— Откъде да знаем? — обади се и Мандел.

— Той почина — каза Ерик Съндстром и се облегна на стола.

— Какво?

Думата отекна три пъти подред.

— Рано сутринта в Калифорния, вестниците в източните щати вече бяха излезли — обясни Уинтърс. — Смъртта е причинена от сърдечен удар. Чух го по радиото.

— И аз — допълни Съндстром.

— Не съм слушала радио — рече Маргарет Лоуел.

— Аз бях на яхтата, после взех самолета — обади се Гидиън Лоуган.

— Аз бях на баскетболна среща — вметна Джейкъб Мандел виновно.

— Това не е новината на деня — продължи Съндстром и се наведе. — Беше публикувана в късното издание на „Поуст“, на четвърта или пета страница, а Ванвландерън не бе особено известен в града. Освен тук и в Палм Спрингс малцина са чували името му.

— Каква е връзката между него и палестинците? — попита Лоуган и извърна тъмните си очи към Варак.

— Този сърдечен удар е доста съмнителен.

Всички лица около масата бяха като издялани от гранит — сурови, застинали. Всеки огледа останалите: смисълът на последните думи ги бе залял като огромна мощна вълна.

— Направи доста необичайно изявление, господин Варак — промълви Уинтърс. — Защо не го обясниш на останалите, както го обясни на мен?

— Хората около вицепрезидента Болинджър, финансиращи партията заради интересите си, враждуват помежду си. Доколкото разбрах, съществуват различни групички. Едни искат да сменят вицепрезидента, други искат да го задържат, а трети настояват да се изчака, докато политическата обстановка се изясни.

— И какво от това? — изтананика напевно Мандел, като свали очилата си с метални рамки.

— Най-неприемливият човек за тях явно е Евън Кендрик.

— Е? — намеси се и Маргарет Лоуел.

— Всичко, което правим, е свързано с определен риск — отвърна Варак. — Никога не съм опитвал да го намаля, въпреки че съм гарантирал вашата анонимност. И все пак, за да започнем предизборната кампания на конгресмена Кендрик, трябваше да създадем политически комитет, чрез който да насочваме материалите и значителните средства, без да разкриваме вашето участие. Бяха ни необходими няколко седмици и е възможно да се е разчуло и в Сан Диего… Не е трудно да си представим реакцията на хората около Болинджър, особено на онези, които го подкрепят. Кендрик с право се прочу като герой, той е силен кандидат, който може да бъде включен в партийната листа и да си извоюва огромна популярност, точно както очаквахме и ние.

Ония като нищо могат да се уплашат и да потърсят бързи и окончателни решения… Включвам и семейство Ванвландерън — госпожа Ванвландерън, началничката на кабинета на вицепрезидента, има големи връзки в Европа и Близкия изток.

— Божичко! — възкликна Съндстром. — Нима смятате, че вицепрезидентът Болинджър има пръст в терористичните акции и носи вина за убийствата?

— Не пряко, сър! Тук е уместно да цитирам думите, които крал Хенри изрича пред придворните си за Томас Бекет: „Толкова ли няма кой да ме отърве от този размирен свещеник?“ Кралят не е давал никаква заповед, никакви указания, той просто е задал, вероятно с усмивка, един въпрос, чието значение не е убягнало на хората около него. Важното в нашия случай е, че някои големи клечки са помогнали на убийците — да проникнат в страната и да се снабдят с оръжие.

— Невероятно! — прошепна Мандел и грабна очилата си.

— Я чакай! — намеси се Гидиън Лоуган и наклони глава, без да откъсва поглед от чеха. — Намекна и че Ванвландерън може да е починал от друго. Защо мислиш така и ако си прав, каква е връзката с палестинците?

— Усъмних се, когато научих, че един час, след като тялото на Ванвландерън е било закарано в моргата, госпожа Ванвландерън е наредила то веднага да бъде кремирано — уж така се били споразумели със съпруга си.

— Тоест не може да бъде направена аутопсия — кимна с глава юристката Лоуел, изяснявайки очевидното. — А каква е връзката с палестинците, Милош?

— Първо, времето. Един човек, който спортува, радва се на добро здраве и никога не е страдал от високо кръвно налягане, умира най-неочаквано само денонощие след нападението в къщите на Кендрик. Пък и понаучих едно-друго за големите връзки на госпожа Ванвландерън в Близкия изток — сетих се да го сторя след краткия спор за нея при последната ни среща. Въпрос на дни е следователите да сглобят тези факти и ако те не са безпочвени, все ще ги свържат с убийствата.

— Но ако Ванвландерън е помагал на терористите, защо е бил премахнат? — попита озадачен Съндстром. — Нали той е дърпал конците?

— Ще ти отговоря, Ерик — каза Маргарет Лоуел. — Най-добрият начин да скриеш някаква улика е да я унищожиш. Убиват куриера, не този, който праща съобщението. Така ще се прекъсне връзката с човека, който командва парада.

— Увличаш се! — извика Джейкъб Мандел. — Възможно ли е висши служители да са толкова покварени!

— Знаем, че е възможно, приятелю! — отвърна Самюъл Уинтърс. — Иначе ние самите няма да сме тук.

— Там е трагедията — поклати тъжно глава финансистът. — Страната ни разполага с такъв потенциал, а е разядена отвътре. Тези хора ще променят всички правила, всички закони. И защо?

— Защото им е изгодно — отвърна тихо Гидиън Лоуган.

— Какво според теб ще се случи, Милош? — попита Маргарет Лоуел.

— Ако съмненията ми се оправдаят, според мен ще си изсмучат от пръстите някаква съшита с бели конци версия, в която изобщо няма да се споменава, че длъжностни лица са свързани с терористите. Ще се намерят и изкупителни жертви, за предпочитане мъртъвци. Вашингтон не може да си позволи да постъпи иначе — това ще е провал за външната ни политика.

— А Болинджър? Съндстром отново се облегна.

— Ако версията бъде достатъчно убедителна, той би могъл да отърве кожата… Ние обаче не сме вчерашни.

— Интересно изявление, да не кажа доста красноречиво, господин Варак — обади се Уинтърс. — Какво имаш предвид?

— Макар че трябва да се върна в Чикаго, съм се разбрал с някои хора от телефонната компания в Сан Диего да ми предоставяш записи на всички разговори, водени с дома на Болинджър, с канцеларията му и с членовете на екипа му. Те ще ми дадат телефонните номера и времето на разговора. Ако не бъркам, ще имаме достатъчно доказателства, пък били те и косвени, за да убедим вицепрезидента да оттегли с достойнство кандидатурата си.

 

 

Вече потегляше и последната лимузина, когато Самюъл Уинтърс затвори телефона в скъпо мебелираната дневна с гоблените и отиде при Варак, който стоеше до големия фасаден прозорец.

— Кой ли от тях ни е издал? — попита чехът, загледан в отдалечаващия се автомобил.

— Мисля, че ще разбереш преди в Калифорния да се е съмнало… След няколко минути хеликоптерът ще бъде тук. Има разрешение да излети в четири и половина от Истън.

— Благодаря, сър. Дано всичко това не се окаже излишно.

— Беше много убедителен, Милош. Който и да е предателят, няма да посмее да се обади. Ще му се наложи да отиде лично. Приготвили ли сте всичко в хотела?

— Да. На летището в Сан Диего шофьорът ще носи ключове от служебния вход и апартамента. Ще използвам товарния асансьор.

— Я ми кажи — подкани аристократичният беловлас историк. — Възможно ли е наистина да съществува планът, който ни изложи днес следобед? Възможно ли е Андрю Ванвландерън да е свързан с палестинците?

— Не, сър, не е възможно. Жена му никога не би го допуснала. Ако се е опитал, с нея е свършено. Планът изисква голяма предварителна подготовка, която, макар и трудно, може да бъде разкрита, а госпожа Ванвландерън не би рискувала. Прекалено добра професионалистка е.

В далечината, над Чесапийк Бей се чу тътенът на хеликоптера, който ставаше все по-силен.

 

 

Калейла пусна дамската си чанта на пода, хвърли двете кутии и трите пазарски плика на леглото, после се излегна, като ги разбута, и отпусна глава върху високата възглавница. Беше помолила Шапоф Джинджифила да я остави в един универсален магазин, за да си купи малко дрехи, тъй като нейните бяха в Кайро или във Феърфакс, или в бахамската полицейска кола, или в самолета на американските военновъздушни сили.

— Дрън-дрън, ярина — опита се тя да изимитира Скарлет О’Хара, загледана в тавана. — Иде ми да зарежа мисленето за утре — каза си на глас, — но, дяволите да го вземат, няма как!

Седна и се пресегна към телефона, за да набере номера на Пейтън в ЦРУ.

— Ало?

— Ем Джей, прибираш ли се някога вкъщи?

— А ти вкъщи ли си, скъпа?

— Вече не знам къде е домът ми, но ще ти разкрия една тайна, чичо Мич.

— Чичо ли?… Божичко, сигурно ти се е приискало да пояздиш пони?

— Най-накрая може да се окаже, че моят дом е у един наш общ приятел.

— Значи наистина си напреднала.

— Не, той е напреднал. Подметна нещо за двайсет-трийсет години.

— Какво?

— Не знам. Истински дом и бебета, все неща от тоя род.

— Тогава нека спасим живота му, Ейдриън.

Калейла поклати глава, но не в знак на несъгласие, а за да се върне към настоящето.

— С това „Ейдриън“ съвсем ме попари, Ем Джей. Извинявай.

— Няма защо. Имаме право понякога да си помечтаем за щастие, а знаеш, че аз искрено ти го желая.

— Макар че ти не си бил щастлив.

— Така си избрах, агент Рашад.

— Ясно, мой човек, или може би трябва да ти викам „сър“?

— Викай ми както искаш, но ме изслушай. Получих първия доклад от клиниката — за пленника. Изглежда, са влезли в страната, предрешени като свещеници-маронити, с израелски паспорти. Момчето не знае много — десета дупка на кавала е и са го включили в групата заради Кендрик. Осакатял е, докато е бил с нашия конгресмен в Оман.

— Знам, Евън ми разказа. Пътували са в полицейска камионетка за Джабал Шам. Мислели са, че ще бъдат екзекутирани.

— Но оттук нататък нещата стават много мъгляви… Не са казали на младока почти нищо и добре са направили, слаби са му ангелите. Доколкото са разбрали лекарите, двете групи е трябвало да се срещнат при летището и първият отряд да се слее с втория, тоест групата от Феърфакс е трябвало да се присъедини към групата от Колорадо.

— Това изисква доста приготовления, Ем Джей. Пък и разстоянието е голямо. Явно маршрутът е разработен от обиграни хора.

— Да, и са пипали без много шум. Не е изключено и да заемат държавни постове.

— Понеже стана дума за това, аз се намирам два етажа над покрусената вдовица.

— Канцеларията й е предупредена. Тя знае, че ще й се обадиш.

— Тогава ще се пооправя и се хващам за работа. Между другото, трябваше да си купя някои неща, за да си вляза в ролята — но нямам намерение да ги плащам от джоба си. Просто не са моят стил — по-строги са.

— Доколкото знам за някогашните връзки на госпожа Ванвландерън, би могла да изглеждаш и малко по-шик.

— Е, не са чак толкова строги.

— Така си и мислех. Обади ми се, щом приключиш. Калейла затвори телефона и известно време го гледа, после вдигна чантата от пода. Отвори я и извади листче хартия, на което си беше записала номера на Евън в Меса Верде. След секунди го набра.

— Домът на Кендрик — каза женски глас, в който Калейла разпозна една от сестрите.

— Може ли да говоря с конгресмена? Обажда се госпожица Ейдриън от Държавния департамент.

— Разбира се, скъпа, чакайте да го повикам. Излезе да се сбогува с онзи приятен млад грък.

— С кого?

— Май е грък. Познава много от приятелите на конгресмена в Арабия или където е бил.

— Какво?

— Свещеник е. Млад свещеник от…

— Скрийте Евън! — изпищя Калейла и скочи на крака. — Повикайте охраната! Другите са отвън! Дошли са да го убият!