Робърт Лъдлъм
Планът Икар (28)

26

Бяха минали пет седмици от злополучната церемония по връчването на Ордена на свободата, състояла се в Синия кабинет на Белия дом и провалена от непрестанните опити на церемониалмайстора Денисън да прикове вниманието върху награждаващия, а не върху награждавания. Диригентът на Военноморския оркестър обаче не бе разбрал инструкциите му. Вместо да придружи последните думи от речта на президента с тихите акорди на „Америка, страна прекрасна“, оркестърът засвири мощно „Звезди и райета“ и почти заглуши словото на държавния глава. Едва когато конгресменът Кендрик излезе напред, за да получи наградата и да изрази благодарността си, прозвучаха тихите ниски тонове на тържествената мелодия, които придадоха емоционален заряд на скромните слова на наградения. Церемониал-майсторът беше бесен, че Кендрик отказа да прочете кратката реч, която му бе дал десет минути преди награждаването, и вместо да изтъкне значението на оказаната му от президента „изключително ценна, макар и негласна“ помощ, предпочете да благодари на безименните герои, спасили живота му и допринесли не по-малко от него за разрешаването на кризата в Маскат. Думите му бяха прекъснати доста конфузно от едно високо „По дяволите“, дошло откъм групата президентски съветници в почетния президиум.

За последното нещастие, което го сполетя, церемониалмайсторът си бе виновен сам. Докато ги снимаха — време, през което от съображения за сигурност беше забранено да се задават въпроси, Хърбърт Денисън извади от джоба си шишенце „Маалокс“ и разсеяно отпи от лечебната течност. Изведнъж всички фотоапарати се насочиха към него, заблестяха светкавици и президентът на Съединените щати се извърна и го изгледа. Това вече беше прекалено много за страдащия от киселини началник на президентската канцелария — без да иска, той разля тебеширенобялата течност по тъмното си сако.

След награждаването Лангфорд Дженингс излезе от залата, прегърнал Евън през раменете, и двамата тръгнаха по застлания с килим коридор.

— Мина чудесно! — възкликна президентът. — Само да не беше този идиот, дето уж отговаря за награждаванията.

— Подложен е на огромно напрежение, сър. Не го съдете прекалено строго.

— Кой, Хърб ли? — прошепна поверително Дженингс. — И той ги върши едни! Какво ти напрежение… Сигурно ти е дал да прочетеш нещо, но си отказал.

— Да.

— Само така! Иначе съвсем щеше да заприлича на нагласена работа. Благодаря, Евън, това ми харесва.

— Няма защо — отвърна Кендрик на едрия обаятелен мъж, който непрекъснато го учудваше.

Следващите пет седмици протекоха точно така, както бе предвидил Евън. Журналистите го следваха по петите. Но той спази обещанието, което бе дал на Денисън, и нямаше намерение да го нарушава. Отказваше всякакви интервюта, под предлог че ако даде едно, трябва да уважи всички репортери, а това означаваше да зареже задълженията си на конгресмен, какъвто между другото все още се водеше. Ноемврийските избори в девети район в Колорадо щяха да бъдат просто една формалност — при тези обстоятелства опозицията дори не можеше да си намери кандидат. И все пак репортерите реагираха различно на отказа му.

— Неблагодарно копеле — ядосваше се заядливият Ърнест Фоксли от телевизията. — Аз ти дадох първия шанс, първата възможност за изява.

— Май не ме разбираш — отвърна му Кендрик. — И през ум не ми е минавало да се изявявам.

Известният телевизионен водещ помълча и след малко отвърна:

— Знаеш ли какво? Вярвам ти. Защо ли?

— Защото ти казвам истината, а ти си ненадминат в професията си.

— Благодаря ти, момче. Ще кажа да те оставят на мира, но недей да ни поднасяш повече изненади.

Нямам намерение да изненадвам никого, мислеше си ядосано Кендрик, докато караше в ранния декемврийски следобед през Вирджиния. Къщата му във Феърфакс се бе превърнала в нещо като база на Калейла, а благодарение на Мичъл Пейтън от Централното разузнавателно управление имението беше доста променено. Директорът на „Специални операции“ се бе разпоредил най-напред пред двора да бъде издигната висока тухлена стена с голяма бяла порта от ковано желязо, която се отваряше електронно. Цялото имение бе заобиколено с не по-малко висока ограда от метал, толкова дебел, че можеше да бъде пробит само с взрив, оксижен или флекс, шумът от който щеше да привлече цял взвод от охраната. След това Пейтън бе наредил в кабинета на Евън да се монтира непрекъснато „контролиран“ телефон с лампови разклонения в другите стаи: замигаше ли някоя от лампите, който я видеше, трябваше да иде веднага при апарата. До телефона бе сложен компютър, прикачен към модем, който го свързваше единствено с личния кабинет на директора на „Специални операции“. Ако той решеше да чуе мнението на Калейла или конгресмена по някой въпрос, необходимата информация биваше предавана мигновено по принтера, ала копията се нарязваха на ситно и се изгаряха.

В съответствие с обявените от президента мерки за сигурност хората от „Специални операции“ бяха побързали да поемат отговорността за охраната на героя от Оман срещу евентуално отмъщение на терористите. В началото Кендрик беше впечатлен от предохранителните мерки. Само час, след като една президентска лимузина го беше взела от имението в Мериланд, Мичъл Пейтън започна да следи всяка негова крачка — в известен смисъл, да се разпорежда с живота му. Телефонът и другата апаратура бяха монтирани по-късно, доста по-късно, заради вироглавостта на Калейла. Тя бе отказала да се премести в къщата на Кендрик, но след като живя осемнайсет дни на хотел и трябваше да се среща с Евън и чичо си Мич на неудобни отдалечени места, Пейтън тропна с крак.

— По дяволите, скъпа, не мога да инсталирам необходимото оборудване в хотела, а няма как да оправдая наемането на обезопасена къща само за един човек от екипа си. Пък и съобщих официално във Вашингтон, че си напуснала ЦРУ. Не можем да те използваме вече в Кайро. Така че нямаш избор.

— Опитах се да я убедя — намеси се и Кендрик — тримата седяха в сепарето на един ресторант отвъд границата с Мериланд. — Ако се притеснява, че ще я одумват, ще дам обява в „Конгрешънъл Рекорд“, че леля ми е дошла на гости. Старата ми леля, която си е направила пластична операция на лицето. Какво ще кажеш?

— Идиот такъв. Добре де, ще се преместя.

— Какво оборудване? — обърна се Евън към Пейтън. — От какво имате нужда?

— Тези неща не могат да се купят — отвърна директорът на отдела в ЦРУ. — Само ние можем да ги инсталираме.

На следващата сутрин пред къщата спря аварийна кола. Охраната от ЦРУ й махна да влезе и мъжете в униформата на телефонни техници се захванаха за работа едновременно с двайсетината строители, които зидаха стената, и други десетима, довършващи непробиваемата ограда. Техниците се катереха от стълб на стълб, опъвайки жица от една разпределителна кутия, от която се отделяше и кабел към покрива на Кендрик. Втори камион зави към задния вход и бе вкаран в гаража, където носачите разтвориха компютърната конзола и я пренесоха в кабинета на първия етаж. След три часа и двайсет минути оборудването на Мичъл Пейтън беше инсталирано и пуснато в действие. Същия следобед Евън взе Калейла от хотела на авеню Небраска.

— Привет, лелче.

— Да сложим на вратата на спалнята резе — отвърна му тя през смях, а после пусна найлоновия плик в мрежата зад седалката и се качи в колата.

— Не се бой, не си падам по възрастни роднини.

— Веднъж вече се случи, но няма да се повтори. — Калейла се извърна към него и добави с нежен, но твърд и искрен глас: — Сериозно, Евън. Тук не е Бахрейн. И ние сме съдружници в работата, а не в леглото. Нали?

— Затова ли не искаше да се преместиш?

— Разбира се.

— Не ме познаваш — каза Кендрик след кратко мълчание.

— Донякъде и заради това.

— А това ме подсеща, че отдавна се каня да те попитам нещо, но не знаех как ще го изтълкуваш.

— Питай.

— Когато миналия месец дойде в онази къща в Мериланд, почти веднага заговори за Бахрейн. А после ми каза, че стаите се подслушвали и че всяка наша дума се записвала. Тогава защо го спомена?

— Защото исках колкото се може по-бързо и по-пълно да изчерпим темата.

— Тоест другите, хората, имащи достъп до записите, се досещат какво е станало там.

— Да, и исках да изясня отношението, което в никакъв случай не е пасивно. Изразих го с обясненията си.

— Случаят е приключен — каза Евън, насочвайки се към магистралата за Вирджиния.

— Благодаря.

— Между другото, разказах на Сабри и жена му за теб — е, не всичко. Много искат да се запознаете.

— Това е семейството от Дубай, нали?

— Не са просто семейство. Те са ми стари приятели.

— Не го казах снизходително. Той е учен, нали?

— Ако извади късмет, другата пролет ще стане преподавател в Джорджтаун или Принстън — имаше някакъв проблем с документите, който успяхме да уредим. Между другото, светът се оказва малък, Сабри обожава баща ти. Запознали са се в Кайро. Сигурно често ще ти говори за него.

— Бързо ще се откаже — засмя се Калейла. — Скоро ще разбере, че аз не съм от тяхната гилдия.

— Но с компютър можеш да работиш, нали?

— Е, да. Често ми се налага.

— Аз обаче не мога, нито Каши, жената на Сабри, нито пък той самият, значи може да се каже, че не си и от нашата гилдия.

— Не ти отива да кокетничиш, Евън. Не забравяй резето на вратата.

Пристигнаха пред къщата, където Калейла бе посрещната сърдечно от Каши Хасан и помежду им възникна мигновено приятелство, нещо характерно за арабските жени.

— Къде е Сабри? — попита Кендрик. — Искам да го запозная с Калейла.

— В кабинета ти, скъпи Евън. Обучава някакъв от Централното разузнавателно управление как да работи с компютъра, ако се наложи.

Бе минал почти месец от установяването на оста Калейла-ЦРУ, но те бяха все така далеч от истината, както и в безликия дом в Мериланд. Подчинените на Пейтън провериха най-внимателно десетки хора, които биха могли да имат и най-малкия достъп до Оманското досие. Проследиха и всяка стъпка на агентите — не откриха нищо подозрително. Самото досие било съставено от Франк Суон от Държавния департамент в сътрудничество с Лестър Крофърд от ЦРУ и било написано на един-единствен компютър от различни клавиатуристки, всяка от които напечатала по хиляда думи, без никакви имена — те били добавени по-късно от Суон и Крофърд.

Решението за пълно засекретяване на операцията било взето чрез протокол, в който не се споменавали никакви подробности и който бил одобрен от най-високо място — от държавния секретар, министъра на отбраната, Съвета на главнокомандващите и Централното разузнавателно управление. В него не се споменаваше нито името на Кендрик, нито пък самоличността или националността на другите участници и групи от операцията — след нейното приключване преди година и три месеца основната информация е била предоставена на специалните комисии на Сената и Камарата на представителите. И двете бяха дали бързо благословията си, дори се предполагаше, че информацията за посредничеството на някакъв американец в Маскат, публикувана във „Вашингтон Пост“, е изтекла от някой раздърдорил се член на тези комисии.

Кой? Как? Защо? Пак се върнаха там, откъдето бяха започнали — по всички правила на логиката и елиминирането Оманското досие би трябвало да е недосегаемо и все пак някой го беше взел.

— Нещо не се връзва — заяви Пейтън. — Пробив в системата има, и той ни убягва.

— Така си е — съгласи се Кендрик.

Заключението на Пейтън за неочакваното назначение на Евън в комисията „Партридж“ и специалната подкомисия по разузнаването беше поразило Кендрик. Нито хитрият като лисица Партридж, нито не по-малко лукавият председател на Долната камара обаче можеха да бъдат разпитани направо. „Защо не?“ — възрази Евън. Ако наистина е бил програмиран, той имаше пълното право да поиска обяснение от доброволните съучастници в това дело.

— А, не, конгресмен — спря го Пейтън. — Ако са били шантажирани, за да те назначат, със сигурност ще се изплашат и ще вдигнат тревога. Нашият рус европеец и хората, за които работи, съвсем ще се спотаят. Няма да им попречим, просто няма как да ги намерим. Напомням ти, интересува ни именно „защо“. Защо изтикват на преден план точно теб, сравнително аполитичния новак в Камарата на представителите от някакъв затънтен район в Колорадо?

— Вече не вдигат толкова шум…

— Май не гледаш телевизия — обади се Калейла. — Миналата седмица две кабелни програми излъчиха репортажи за теб.

— Какво?!

— Не ти казах. Нямаше смисъл. Щеше само да се ядосаш.

Кендрик отвори прозореца на мерцедеса и протегна ръка. Моторизираният отряд зад него беше нов, а отбивката за имението му започваше от средата на широк завой на пътя в гората, близо до друга отбивка, която не водеше наникъде. Имаше някаква ирония в това, че той трябва да предупреждава охраната си… Мислите му се върнаха към „проклетата загадка“, както те с Калейла наричаха цялата тази каша, объркала живота му. Мич Пейтън — вече бяха на „Мич“ и „Евън“ — бе пристигнал от Лангли предишната вечер.

— Работим върху нещо ново — осведоми ги в кабинета директорът на „Специални операции“. — Европеецът на Суон е трябвало да се свърже с доста хора, за да се сдобие с информацията, с която разполага, затова и ние се заехме да набираме данни за теб. Може и да се засегнеш, но се ровим в миналото ти. Започнахме от осемнайсетата ти година — едва ли животът ти преди това има някаква връзка с днешните събития.

— От осемнайсетата ми година! За Бога, нищо свято ли няма за вас?

— Ако искаш, да се откажем.

— А не, няма да се отказваме. Просто съм малко изненадан. А можете ли да получите такава информация?

— Не е чак толкова трудно, както си мислят хората. Кредитните бюра и службите „Личен състав“ постоянно дават такива справки.

— И защо го правите?

— По няколко причини, всъщност по две. Както вече ти казах, заради нашия твърде любопитен европеец. Ако открием хората, които е трябвало да разпита, за да понаучи нещичко за теб, ще стигнем по-лесно и до него, а, мисля, всички сме единодушни, че именно той е в дъното на цялата тази история… Втората е свързана с нещо, което не сме опитвали досега. Докато издирваме изпарилия се блондин и тези, които стоят зад него, съсредоточихме вниманието си главно върху събитията в Оман и самото досие. Ограничихме търсенето единственото В сфери, свързани с политиката.

— А къде другаде бихме могли да търсим? — попита Кендрик.

— В личния ти живот. В миналото ти вероятно има нещо или някой, някаква случка, от която твои приятели, а може би и врагове искат да се Възползват, за да укрепят позициите ти — или, обратно, да те превърнат в мишена. Защото ти си мишена, конгресмен, никой не се съмнява в това.

— Но, Ем Джей — намеси се Калейла. — Дори и да има хора, които са го обичали или мразели, те трябва да са свързани с Вашингтон. Господин Джоунс от Ан Арбър, щата Мичиган — бил твой приятел или враг, — не може да отиде току-така в най-секретния архив и да заяви: „Между другото, тук има едно досие, от което смятам да си извадя копие, за да изфабрикувам компромат за вестниците.“ Нещо не ми е ясно.

— И на мен, Ейдриън — или да ти викам Калейла, но първо трябва да свикна.

— Не е нужно да ме наричаш…

— Не го прекъсвай — усмихна се Евън. — Калейла е чудесно име — добави той.

— Да де, но аз наистина не разбирам нищо — продължи Пейтън. — Както ви казах, в системата има някаква пробойна, която сме пропуснали, и затова трябва да изпробваме всичко.

— Тогава защо не се заемем с Партридж и председателя на Долната камара? — настоя Кендрик. — Щом се оправих в Маскат, едва ли ще имам проблеми и с тях.

— Не бързай толкова, момче. Сега не е моментът, а и председателят скоро ще се пенсионира.

— Сега пък аз не разбирам.

— Ем Джей иска да каже, че вече проучва и двамата — обясни Калейла.

Във Вирджиния Евън спря мерцедеса зад завоя в гората и зачака моторизираната охрана да се появи в огледалото за обратно виждане, после зави надясно по полския път, който водеше до задния вход на имението му. Охраната щеше да го пусне. Искаше да пристигне по-бързо и затова избра по-прекия път. Калейла му се беше обадила в Камарата, че информацията на Мичъл Пейтън е пристигнала по принтера. Предстоеше му да се запознае с миналото си.

 

 

Милош Варак вървеше по покритата с дъски пътека към огромния плаж пред хотел „Дел Коронадо“ на пет километра от моста за Сан Диего. Седмици наред се опитваше как ли не да проникне в средите на вицепрезидента на Съединените щати. По-голямата част от времето бе прекарал във Вашингтон — охраната на президента не се предаваше лесно. Най-после бе попаднал на човек, отдаден на работата си, с мощна физика и трениран ум, който обаче се занимаваше с нещо непозволено — ако бъдеше разкрит, щеше да си провали не само кариерата, но и живота. Беше добре платен сводник на неколцина висши държавни служители. Бе насочен към тази работа от босовете в клана, които, забелязали възможностите му, но и това, че не е от най-богатите, го бяха пратили да учи в най-добрите училища и в голям университет. На босовете им трябваше изискан, представителен и почтен на вид младеж, заемащ пост, който да му позволи да прави услуги срещу известно възнаграждение. А каква по-добра услуга от тази да помогнеш на някого да удовлетвори тръпката под кръста, какво по-добро възнаграждение от това да познаваш слабостите на другите! Вече от доста години босовете бяха доволни от него. Този човек беше от мафията, той представляваше мафията, служеше на мафията.

Варак се приближи до самотната фигура в дъждобран край скалите на един вълнолом на няколкостотин метра от високата внушителна ограда на летището на Военноморските сили.

— Благодаря ви, че дойдохте на срещата — каза любезно Милош.

— По телефона ми се стори, че говорите с акцент — отвърна елегантният мъж с мургаво лице и приятен глас. — Да не сте пратеник на Москва? Сбъркали сте адреса.

— Да съм комунист ли? Ами, няма такова нещо. Аз съм чистокръвен американец и вашият consiglieri спокойно би могъл да ме представи във Ватикана.

— Намекът ви е обиден, да не говорим, че е абсолютно неточен… Но по телефона ми надрънкахте толкова глупости, че събудихте любопитството ми и затова съм тук.

— При всички положения съм ви благодарен, че дойдохте.

— Подтекстът беше ясен — прекъсна го агентът от президентската охрана. — Вие ме заплашихте, сър.

— Съжалявам, че сте се засегнали, не съм искал да ви обиждам. Само ви казах, че съм подочул нещичко за допълнителните услуги, които предлагате.

— Стига сте увъртали…

— Няма причина да се държите грубо — отвърна вежливо Варак. — Исках само да ви изясня позицията си.

— Вие нямате никаква позиция — натърти държавният служител. — Документите ни са в ред, нали разбирате какво имам предвид.

Чехът пристъпи от крак на крак върху пясъка и изчака да заглъхне тътенът на реактивния самолет, който току-що бе излетял от летището.

— Казвате, че няма нищо черно на бяло, тоест не ви се говори по конкретни въпроси, защото се боите да не нося записващо устройство. — Варак разкопча сакото си и го разтвори. — Хайде, претърсете ме. И аз не искам гласът ми да бъде записан заедно с вашия… Е, почвайте! Пистолета ще държа в ръка, но няма да ви попреча.

Телохранителят от Белия дом се колебаеше намусен.

— Много сте сговорчив — каза той, но не се помръдна.

— От друга страна — побърза да добави Милош, — бихме могли да избегнем тази неловка ситуация, ако прочетете това, което съм ви приготвил.

Чехът пусна сакото си, бръкна в джоба и извади няколко сгънати листа. Разтвори ги със замах и ги подаде на мъжа от президентската охрана.

Той ги зачете с присвити очи и разтегнати в полуозъбена усмивка устни — за секунди мъжественото му и доста привлекателно лице погрозня.

— С тебе е свършено — прошепна тихо мафиотът.

— А, не бързай толкова! Загазя ли аз, и ти ще си изпатиш. Копоите ще се нахвърлят върху теб като глутница побеснели кучета, докато босовете си пийват отлежало вино, червено като кръвта ти, в очакване на вестта за твърде мъчителната ти смърт. Писмени доказателства ли искаш? А това какво е? Имена, дати, време, място — и срещу всяко от тях резултатите от сексуалната услуга, или по-скоро от шантажа ти. Поправки към законите, сключени договори, държавни проекти, одобрени или отхвърлени в зависимост от отпуснатите суми. Списъка си го бива. И откъде води началото си всичко това? Я да отгатна! От най-невероятния източник, който можем да си представим… От един таен телефон, регистриран на фалшиво име и адрес, но намиращ се в апартамента на служител от президентската охрана.

— Момичетата са мъртви… Момчетата също…

— Не ги вини. Те не са имали по-голям избор от теб сега. Наистина, за предпочитане е да ми помогнеш, вместо да се дърпаш. Извънслужебните ти занимания не ме интересуват — ако не ти, някой друг ще върши тази работа горе-долу със същите резултати. От теб искам само някои сведения, в замяна на което ще изгоря тези листове. Е, трябва да ми повярваш от честна дума, но явно ще се наложи пак да прибягна до услугите ти и ще бъде глупаво да разгласявам тази информация, а бъди сигурен, че не съм глупак.

— Да де — прошепна мафиотът. — Да не си луд да заколиш кокошката, дето ти снася златни яйца.

— Радвам се, че ми влизаш в положението.

— Какви сведения искаш?

— Съвсем безобидни, няма да си навредиш. Да започнем с частта на ФБР, прикрепена към вицепрезидента. Не си ли вършите работата? Нима сте опрели до Бюрото?

— Това няма нищо общо с нас. Ние го охраняваме. Те разследват.

— Не можете да охранявате, без да разследвате.

— Съвсем различно е. Попаднем ли на нещо важно, викаме ФБР.

— Какво сте открили, че се е наложило да пратят специална част?

— Нищо — отвърна мъжът. — Преди няколко месеца имаше няколко заплахи срещу Пепелянката…

— Пепелянката ли?

— Вицепрезидентът, де.

— Прякорът не е особено ласкателен.

— Е, малцина го знаят. Само ние от охраната му викаме така.

— Ясно. Продължавай — какви заплахи. Кой му имаше зъб?

— Точно заради тях беше сформирана и частта. Бюрото разследва откъде идват, защото заплахите продължават.

— По какъв начин?

— Телефонни обаждания, телеграми, писма със залепени букви от вестници — пристигат от различни краища и създават доста главоболия на ония от ФБР, които се опитват да засекат източника.

— Без успех?

— Засега.

— Значи са нещо като Летящия холандец, един ден са тук, на другия ги няма. От Вашингтон ли ги ръководят?

— Когато Пепелянката е там, да. Замине ли, и те са с него, следват го по петите. Командва ги личната му канцелария — иначе се губи много време да се съгласува всичко със столицата.

— Преди пет седмици сте били тук, нали?

— Да, някъде по това време. Преди десет дни пак идвахме — Пепелянката често отскача насам. Както обича да казва, президентът отговарял за изтока, а той — за запада и на него му се бил паднал по-добрият пай, защото така се измъквал от оная лудница — Вашингтон.

— Глупаво изявление за един вицепрезидент.

— Да де, но Пепелянката не е глупак. В никакъв случай.

— Защо му викате така?

— Да ти кажа право, много-много не го обичаме, нито пък приятелчетата му, дето се навъртат около него — особено тези тук. Тъпите копелета се държат с нас като с момчета за всичко. Онзи ден един ми вика: „Я ми донеси още един джин с тоник.“ Отвърнах му, че първо трябва да попитам шефовете от охраната дали не са ме прехвърлили към него.

— Не се ли боеше, че вице… че Пепелянката ще се обиди?

— Той си няма взимане-даване с нас. Като частта на ФБР, и ние отговаряме само пред началника на канцеларията.

— Кой е той?

— Не той, а тя. И на нея сме й измислили прякор, не е толкова добър като на Пепелянката, но й подхожда. Наричаме я Ламята, а официално — Желязната дама, което й харесва.

— Я ми разкажи за нея — предложи Варак, който, нали не бе вчерашен, тутакси надуши нещо.

— Казва се Ардис Ванвландерън и се появи в екипа преди година на мястото на един много свестен човек, който си вършеше чудесно работата. Беше толкова добър, че получи страхотно предложение от един от приятелите на Пепелянката. Тая е прехвърлила четирийсетте и е от онези нахакани делови жени, за които имаш чувството, че като влезеш в кабинета им, са готови да ти откъснат топките само защото си мъж.

— Значи не е хубавица?

— А, защо! Има прилично личице и готино тяло, но може да те съблазни само ако си падаш по този тип жени. Дето се чукат по график.

— Омъжена ли е?

— Има някакъв тип, дето се мярка от дъжд на вятър и се представя за неин съпруг, но никой не му обръща внимание.

— Какво прави? С какво се занимава?

— Светски лъв от Палм Спрингс. Покрай голфа сигурно отделя малко време за акциите и облигациите си.

— Паралия значи.

— Един от хората, които финансираха предизборната кампания на президента, не пропуска прием в Белия дом. Знаеш ги тия мъже — чуплива бяла коса, голямо шкембе, фрак и ред белоснежни зъби — все гледат да ги снимат, докато танцуват. Ако можеше да прочете поне една книга до края, сигурно щяха да го изпратят посланик в някоя спокойна държавица. А, не, взимам си думите назад — при неговите пари и половин книга ще е достатъчна.

Варак изгледа агента от охраната. Явно му бе олекнало, че му задават такива безобидни въпроси. Отговорите му бяха прекалено изчерпателни и граничеха с фалшивата откровеност на клюките.

— И защо човек като него пуска жена си да работи, пък било то и при вицепрезидента?

— Той май няма думата, усойница като нея едва ли може да бъде принудена да прави нещо против волята си. Пък и една камериерка ми каза, че тая му била третата или четвъртата жена, така че Ванвландерън сигурно се е научил да не им обръща внимание и ги оставя да правят каквото си знаят.

— Значи я бива в работата.

— Нали ти казах, изключително умна е и е голяма професионалистка. Пепелянката не може да мръдне без нея.

— А той що за човек е?

— Пепелянката ли? — Неочаквано откъм летището се чу оглушителен рев — излиташе самолет. — Пепелянката си е Пепелянката — отвърна внедреният в президентската охрана мафиот, когато тътенът заглъхна. — Орсън Болинджър е политически хамелеон, надушва какво става, а не става нищо, което да не е в интерес на момчетата в сянка от Калифорния, защото те го подкрепят.

— Гледам, че си в течение на нещата.

— Имам набито око.

— И не само това. Но занапред бъди по-предпазлив. Щом аз те открих, и други могат да те надушат.

— Как? Дяволите да те вземат, как ме откри?

— С упоритост. Седмици наред чаках някой да сгафи, което беше неминуемо. Можеше да бъде и друг твой колега — човешко е, в края на краищата не растем в саксия, — но спипах теб. Може да си бил преуморен или си пийнал малко повече, или просто си проявил самоувереност. При всички положения сгази лука, обади се в Бруклин, Ню Йорк, не от уличен телефон.

— На Франджи! — прошепна capo supremo.

— На братовчед си Джоузеф Франджани Ловкия, втори в клана Ричи от Бруклин, наследник на генуезката мафия. Това беше всичко, което ми трябваше, amico.

— Ах, гаден чужденецо!

— Спести си ругатните… Остава ти само още един въпрос, защо не ми отговориш като хората?

— Какво? — извика вбесен мафиотът, като повдигна черните си вежди и посегна инстинктивно зад сакото си.

— Не мърдай! — изрева чехът. — Още едно движение, и си мъртъв.

— А къде ти е пистолетът? — задави се агентът.

— Не ми трябва — отвърна Варак и впи очи в евентуалния си убиец. — Убеден съм, че го знаеш.

Онзи бавно извади ръката си.

— Един въпрос и край! — каза той с враждебност, изписала се и на лицето му. — Имаш един последен въпрос.

— Тази Ардис Ванвландерън. Как ви обясниха назначаването й за началник на вицепрезидентската канцелария? Сто на сто са ви казали нещо, посочили са ви някакви причини. В края на краищата вие сте личната охрана на Болинджър и сте работили добре с нейния предшественик.

— Ние сме охрана, а не съветници. Не са длъжни да ни обясняват.

— Нима не са ви казали нищо? Такъв пост обикновено не се заема от жена.

— Много приказки изприказваха, да не би да остане нещо недоразбрано, но не ни обясниха нищо. Болинджър ни събра и заяви, че имал удоволствието да ни представи един от най-кадърните администратори в страната, който поемал поста с цената на такава лична жертва, че трябвало да благодарим на Бога за нейния патриотизъм. Това „нейният“ беше първият намек, че става въпрос за жена.

— Интересен израз — на Бога.

— Той така си говори.

— И не може да мръдне без нея?

— Не смее. Тя има желязна ръка и поддържа идеален ред.

— Какъв ред?

— Какво?

— Няма значение… Това засега е всичко, amico. Бъди така добър да си тръгнеш пръв. Ще ти се обадя, ако пак ми потрябваш.

В главата на мафиота нахлу горещата кръв на средиземноморските му предци, той вдигна пръст към чеха и го предупреди с дрезгав глас:

— Стой по-далеч от мен, ако си знаеш интереса.

— Дано не ми се налага да се виждам често с теб, Signor Mezzano…

— Не ме наричай сводник.

— Ще те наричам както си искам, а за интересите си сам ще се погрижа. А сега се омитай. Чу ли? Милош Варак изпрати с поглед човека, дал му със свито сърце сведенията — той крачеше по пясъка, обзет от безсилна ярост, докато накрая се загуби в лабиринта от пътеки пред хотела. Чехът се замисли… „Появи се в екипа преди година… Един от хората, които финансираха предизборната кампания на президента… Пепелянката не може да мръдне без нея.“ Бяха минали тринайсет месеца, откакто Инвър Брас бе започнал да търси нов вицепрезидент на Съединените щати, защото смяташе, че сегашният е заложник на невидимите хора, финансирали президента, които възнамеряваха да дърпат конците в страната.

 

 

Минаваше четири часът сутринта, но Калейла продължаваше да разпитва Евън. Сменяше касетките в касетофона и повтаряше отново и отново имената с настояването, ако някое от тях му се стори познато, да опише подробно всичко, което си спомня за него. Списъкът, който бяха получили по принтера от канцеларията на Мичъл Пейтън в Централното разузнавателно управление, съдържаше имената на сто двайсет и шестима души, техните професии, бракове, разводи и кога са умрели. Всеки бе прекарал доста време с Кендрик или го бе познавал в напрегнат период от живота му и е могъл да го подтикне към определени решения в студентските му години или в работата.

— Откъде, за Бога, е изровил всички тези хора? — попита Евън, както се разхождаше из кабинета. — Кълна се, за половината от тях изобщо не се сещам, а повечето от останалите са се превърнали в смътни сенки — изключение правят само старите приятели, които никога няма да забравя, но те едва ли са свързани със случилото се. Господи, та аз съм имал трима съквартиранти в колежа и двама в университета, а с шестия деляхме едно жилище в Детройт, където бях захванал някаква тъпа работа. По-късно имаше и други, от които безуспешно се опитах да намеря поддръжка за Близкия изток, някои от тях сега са в този списък — нямам представа защо, знам само, че всички тези хора живеят в предградията сред зелени морави и провинциални клубове и едва успяват да изпратят децата си в колеж. Нямат нищо общо със сегашното.

— Нека тогава пак поговорим за групата „Кендрик“…

— Няма вече такава група — прекъсна я ядосано Евън. — Хората загинаха, бяха разкъсани на парчета и погребани под бетона… Знаеш, че само ние с Мани оцеляхме.

— Извинявай — каза Калейла, както седеше на канапето и пиеше кафе. Списъкът лежеше на масичката до нея. — Имах предвид сделките ти тук, в Щатите, докато групата „Кендрик“ още е съществувала.

— Вече говорихме за тях. Не бяха чак толкова много — главно за съвременно оборудване.

— Нека пак ги прегледаме.

— Само ще си пилеем време, но давай.

— „Сонър Електроникс“, Пало Алто, Калифорния — прочете Калейла с пръст върху списъка. — Представител им бил някакъв мъж на име Кару.

— Кукуто Кару — засмя се Кендрик. — Така му викаше Мани. Продадоха ми някакви скапани ехолоти и дори след като им ги върнахме, не спряха да си искат парите.

— „Дракър Графикс“ от Бостън с представител Д. Р. Шълман. Нещо за него?

— Джери Шълман, симпатяга, добър партньор, дълго работихме с тях, но никога не сме имали проблеми.

— „Морсланд Ойл“ от Тълса. С представител някой си Арнолд Станхоуп.

— Разказвал съм ти за него — за тях.

— Пак ми разкажи.

— Бяха ни възложили предварителни геодезични проучвания в Емирствата. Но непрекъснато искаха да им работим на вересия и тъй като разширявахме дейността си, можехме да си позволим да ги зарежем.

— Злобееха ли?

— Разбира се, както винаги, когато мошениците разберат, че номерът им повече няма да мине. Но ние не им обърнахме внимание. А и си намериха други балами, една гръцка компания, която ги разбра що за стока са и им пробута топографска карта, взета сигурно от дъното на Оманския залив.

— Вие всички сте мародери — засмя се Калейла и пак посочи списъка. — „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“ със седалище в Насау, Бахамските острови, и представител Ардис Монтро от Ню Йорк. Вложили са доста капитал при вас…

— Така и не го видяхме, беше фиктивен — рязко я прекъсна Евън. — Би трябвало да го пише.

— Тук пише само: „Остави ги!“

— Какво?

— Аз съм го писала. Нали така ми каза първия път: „Остави ги!“ Какво е „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“?

 

 

— Беше — поправи я Кендрик. — Първокласна шмекерия от международен мащаб — първокласна и на международно равнище, но все пак шмекерия. Основаваш фирма с големи сметки в швейцарски банки и въздух под налягане, после я продаваш, но прехвърляш влоговете и оставяш на купувача само един голям балон, пълен с хелий.

— И ти си бил замесен и подобно нещо?

— Нямах представа какво е. Бях много по-млад и страхотно впечатлен, че искат да ни включат в структурата си… и особено от капитала, който внесоха на наше име в Цюрих. Но впечатлението ми трая до момента, в който Мани предложи: „Хайде да изтеглим малко пари, ей така, на шега.“ Знаеше какво прави — не получихме нито грош. Всички тегления и прехвърляния се контролираха от „Оф Шор“.

— Фиктивна фирма, в която сте били подставени лица.

— Точно така.

— Как се замесихте в тази история?

— Монтро ни намери в Риад и успя да ме прилъже. Тогава още не се бях научил, че няма как да забогатееш за нула време и да не си оцапаш ръцете.

— Ардис Монтро. Ардис… Странно име за мъж.

— Защото не е мъж, а жена. Но е по-опасна и от мъж.

— Жена ли?

— Ами да.

— При твоя вроден скептицизъм трябва да е била много убедителна.

— Не й липсваше дар слово. А когато се оттеглихме, искаше главите ни — твърдеше, че им струваме милиони. Уайнграс я попита чии милиони този път.

— Може би трябва…

— Остави — прекъсна я твърдо Евън. — Тя се омъжи за някакъв англичанин банкер, и сега живее в Лондон. Вече се е оттеглила.

— Откъде знаеш?

Леко смутен, Кендрик побърза да отговори тихо:

— Обади ми се няколко пъти… всъщност да ми се извини. Остави.

— Добре.

Калейла премина към следващата фирма в списъка. Докато четеше, написа три думи след „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“: „Да се провери.“

Ардис, или Ардисолда Монтро Фрейзиър-Пайк Ванвландерън, по баща Вояк, от Питсбърг, щата Пенсилвания, влезе в облицованото с мрамор антре на апартамента си в хотел „Уестлейк“ в Сан Диего. Метна черния си шал на облегалката на велурения стол и извика:

— Анди бой, дойдох си! До час трябва да сме в Ла Хоя, затова се размърдай, сладурче!

Говореше с обработен средноамерикански акцент, който повече клонеше към носовия театрален британски, отколкото към аристократичния американски, но В горните му регистри все още се долавяха резките славянски тонове от долината на река Мононгахела.

Облечен във фрак, Андрю Ванвландерън, набит мъж с чуплива снежнобяла коса, излезе от спалнята с чаша в ръка.

— Изпреварих те, миличка.

— След десет минути съм готова — каза Ардис, която, изправена пред едно огледало в антрето, оправяше къдриците на идеално сресаната си кестенява, вече прошарена коса.

Беше към петдесетгодишна, средна на ръст, но изглеждаше по-млада и по-висока заради стройната си осанка, тънката фигура с пищен бюст и хубавото лице с правилни черти и големи зелени проницателни очи.

— Защо не повикаш колата, скъпи?

— Колата може да почака. Както и Лай Хоя. Трябва да поговорим.

— Виж ти! — Началничката на Вицепрезидентската канцелария погледна мъжа си. — Много си сериозен.

— Да. Обади се старото ти гадже.

— Кое, скъпи?

— Единственото, което има значение.

— За Бога, тук ли се обади?

— Казах му да…

— И ти си един, Анди бой! — Ардис Ванвландерън тръгна ядосана през антрето към по-ниската дневна. Седна в едно кресло, тапицирано с червена коприна, кръстоса бързо крака и впи големите си очи в съпруга си. — Можеш да прахосваш пари за стоки и сделки, за тъпите си коне и всякакви други глупости, но мен недей да замесваш! Ясно ли е, скъпи?

— Слушай, кучко такава, слушай госпожо Ламя, след като съм дал толкова пари, имам право да получавам информация от първоизточника, щом ми потрябва. Ясно ли е?

— Добре, добре. По-спокойно, Анди.

— Ти започна първа, а после на мен казваш да се успокоя.

— Извинявай. — Ардис отпусна глава на креслото и задиша шумно с отворена уста, притваряйки за момент очи. След секунда ги отвори, надигна се и продължи: — Наистина съжалявам. Днес Орсън беше особено гаден!

— Какво е направил пак Пепелянката? — попита Ванвландерън, отпивайки от чашата си.

— По-внимателно с прякорите — засмя се тихо жена му. — Само това оставаше ония от охраната да научат, че ги подслушваме.

— Какво го е прихванало Болинджър?

— Отново се чувства несигурен. Иска писмено да потвърдим, че през юли пак ще издигнем кандидатурата му, в противен случай да внесем на негово име десет милиона долара в швейцарска банка.

Ванвландерън се задави.

— Десет милиона ли! — възкликна той. — За какъв, по дяволите, се мисли този шут?

— За вицепрезидент на Съединените щати, който знае някоя и друга тайна — отвърна Ардис. — Казах му, че няма да приемем никой друг, но това не го задоволи. Май се досеща, че Дженингс няма особено високо мнение за способностите му и смята да го разкара.

— Обичният ни фотогеничен магьосник Лангфорд Дженингс няма думата по този въпрос!… Вярно ли е? Дженингс наистина ли не го обича?

— Твърде силно казано. Просто не му обръща внимание, поне така твърди Денисън.

— Виж, този трябва да си иде. Много скоро Хърб ще стане прекалено любопитен…

— Зарежи го — прекъсна го госпожа Ванвландерън. — Зарежи и него, и Болинджър, и тъпите си коне. Какво толкова важно имаше да ни казва моят стар приятел, дето се скита като разгонен котарак, че, е седнал да звъни тук?

— Спокойно. Обади се от кантората на вашингтонския ми адвокат, който, както знаеш, е и негов адвокат. Но първо за Орсън. Дай му гаранцията. Драсни едно-две изреченийца, а аз ще ги подпиша. Това ще го зарадва, а такъв ще ни е по-полезен.

— Ти да не си откачил? — възкликна Ардис и мигновено се изправи.

— Ами, откачил съм! Първо, ако кандидатурата му не бъде издигната, той просто ще изчезне… като всички бивши вицепрезиденти.

— О, Боже — възкликна Ардис, провлачвайки втората дума в знак на възхищение. — Ти си моят тип, Анди бой. Разсъждаваш толкова стегнато и трезво.

— Въпрос на практика.

— Какво имаше да ни казва онзи откаченяк? Сега пък на кого е притрябвала скъпоценната му кожа?

— Не неговата, а нашата…

— Значи и неговата, не забравяй. Затова съм тук, любими, затова той ни запозна и ни накара да се оженим.

— Предупреди ме, че оная групичка заблудени свръхчовеци преминавала в настъпление. През следващите три месеца техният конгресмен щял да попада в полезрението на все по-влиятелни вестници. Нещо като „проверка на позициите му“, щял да издържи всички изпити. Целта, разбира се, е да се създаде мъртво вълнение. Нашият Купидон е обезпокоен, наистина. Честно казано, и аз започвам да се притеснявам. Тия откачени филантропи знаят какво правят — всичко това може да излезе извън контрол, Ардис. А ние сме заложили милиони на следващите пет години. Наистина става напечено!

— Я не се занасяй! — отвърна идеално фризираната му съпруга и стана от креслото. Поспря се и го изгледа със съвсем лек присмех в големите зелени очи. — И понеже си решил да си спестиш десетте милиона за Болинджър по някакъв начин — а този, който аз ти предлагам, е много по-добър и по-безопасен, — струва ми се съвсем разумно същата сума да бъде внесена и на мое име, нали, скъпи?

— Не виждам защо да го направя.

— Може би от неугасваща любов към мен… или заради едно от най-необичайните съвпадения в моята кариера сред богатите, красивите, могъщите и политически амбициозните, особено по отношение на плодовете от властта.

— Я повтори.

— Няма да ти изреждам защо го правим, няма да повтарям дори защо пожертвах заради теб значителния си талант, но ще ти разкрия една малка тайна, която пазех през всичките тези седмици.

— Я да чуем! — Ванвландерън остави чашата на една мраморна масичка и втренчи поглед в четвъртата си съпруга.

— Аз познавам Евън Кендрик.

— Ти какво?

— Запознахме се преди доста години, честно казано, повече са, отколкото ми се иска да призная, но за около месец и нещо имахме общи интереси.

— В какво освен в очевидното?

— О, сексът беше много приятен, но без значение… и за двама ни. Ние бяхме забързани млади хора, нямахме време за любов. Помниш ли „Оф Шор Инвестмънтс“?

— Ако е бил замесен в тази история, можем да го уличим в мошеничество! Това ще е достатъчно, за да го извади от играта, ако се включи в нея. Беше ли замесен?

— Беше, но не можеш да го обвиниш в нищо. Оттегли се шумно, възмутен от дън душа, и това беше началото на края на тази картонена кула. А колкото до машинациите на „Оф Шор Инвестмънтс“, не ти препоръчвам да ги разобличаваш, освен ако не ти е дотегнало от мен, скъпи.

— От теб ли?

— Аз дърпах конците. Набирах съдружниците.

— Дявол да го вземе — засмя се Ванвландерън, като взе чашата и я вдигна към жена си. — Тия мошеници са знаели кой ще им свърши най-добре работата… Чакай малко! Познавала си този негодник Кендрик достатъчно добре, щом си спала с него, а въобще ни си ми споменала.

— Имах си причини…

— — Дано са основателни! — избухна щедрият поддръжник на президента. — Защото в противен случай ще ти счупя главата, кучко такава! Представи си, че те види и те познае, а после си спомни и за „Оф Шор“ и се сети за какво става дума! Не обичам такива рискове!

— Сега е мой ред да кажа „Спокойно, Анди“ — парира го жена му. — Хората около вицепрезидента обикновено не представляват интерес за масмедиите и рядко попадат в новините. Помниш ли кога за последен път си чул да се споменава някой от помощниците на Болинджър? Те са сива аморфна маса — президентът не би и допуснал да бъде другояче. Освен това името ми не се е появявало във вестниците освен в списъка на официално поканените в Белия дом. Кендрик още си мисли, че съм женена за Фрейзиър-Пайк, лондонския банкер, а ако си спомняш, макар че и двамата бяхме поканени на церемонията по връчването на Ордена на свободата, ти отиде сам. Аз си измислих повод да не се появя.

— На това ли му викаш причини? Защо не ми каза?

— Защото не знаех как ще реагираш — щеше да ме разкараш, а аз още мога да ти бъда полезна.

— С какво, по дяволите?

— С това, че го познавам. Пък и реших да опресня информацията си за него, но не чрез някоя частна детективска фирма, която по-късно може да ни издъни, а по официален път. Чрез федералното бюро за разследване.

— Заплахите срещу Болинджър?

— Утре ще престанат. И агентите на ФБР ще бъдат отзовани във Вашингтон с изключение на един, който ще остане тук със специална задача. Тези фалшиви заплахи уж идваха от един безобиден луд, когото измислих и който, видите ли, отишъл в чужбина. Защото, скъпи, аз вече открих това, което ми трябваше.

— И какво е то?

— Евън има един възрастен приятел, евреин на име Уайнграс, когото обожава. Смята го за свой баща, а в групата „Кендрик“ го наричаха „тайното ни оръжие“.

— Оръжеен бизнес?

— Едва ли, скъпи — засмя се Ардис Ванвландерън. — Беше ненадминат архитект и свърши прекрасна работа на арабите.

— И какво за него?

— Уж е в Париж, а всъщност не е там. Живее в дома на Кендрик в Колорадо без виза или някакъв друг имигрантски статут.

— Е?

— Конгресменът, на когото предстои да бъде миропомазан, е довел стареца за операция, която му е спасила живота.

— И?

— Еманюел Уайнграс ще получи повторна криза, която ще го убие. Кендрик няма да се отдели от него, докато боледува, а след това ще бъде много късно да се включи в предизборната кампания. Държа да си получа десетте милиона, Анди.