Робърт Лъдлъм
Планът Икар (15)

14

Еманюел Уайнграс приближи до устните си радиостанцията на Сивия и заговори:

— Продължавайте и не забравяйте да държите радиостанцията включена. Искам да чувам всичко.

— Извинявайте, Уайнграс — рече Бен Ами, както се бе спотаил пред хотел „Тилос“, — но ще съм по-спокоен, ако Сивия също ни чува. Ние с вас не сме подготвени за подобни ситуации, както младежите.

— Нямат капчица мозък в главите си.

— Това не е игра, Еманюел. Сега сме като на фронта и може да стане твърде опасно.

— Имам ти доверие, момчето ми, стига да ми гарантираш, че радиопредавателите вършат работа и зад стоманени стени.

— Те предават и приемат по-чисто и от най-модерните подслушвателни уредби, стига да работят директно! Достатъчно е да натиснеш копчетата.

— Ти ще ги натискаш — рече Уайнграс. — Продължавайте, ние ще ви последваме, щом изслушаме този Макдоналд-Стрикланд.

— Първо ни пратете Сивия.

Бен Ами се измъкна от сянката на навеса пред хотел „Тилос“ и се смеси с навалицата при вратата. Влизаха и излизаха хора, повечето мъже с костюми и тук-таме по някоя жена, също със западни дрехи. От такситата слизаха пътници, после се качваха други, след като даваха бакшиш на портиера, чието единствено задължение бе да отваря и затваря вратата и от време на време да подсвирне оглушително на пиколото да пренесе багажа. Бен Ами се сля с тълпата и влезе в хотела. След малко сред шума във фоайето започна да набира номера. Както си мърмореше под мустак, Мани вдигна радиопредавателя между себе си и много по-високия и мускулест, мъж с кодовото име Сивия. Първите думи от стая 202 не се чуха добре, после агентът от Мосад каза:

— Шейх Стрикланд?

— Кой се обажда?

Предпазливият шепот на англичанина вече се чуваше добре. Бен Ами бе настроил предавателя.

— Аз съм долу… Ана хена, литий гахрах.

— Проклет черен глупак! — извика Макдоналд. — Не говоря този просташки език! Защо се обаждаш от фоайето?

— Проверявах ви, господин Стрикланд — прекъсна го бързо Бен Ами. — Когато човек е в стрес, често се издава. Можехте да ме попитате къде заминавам в командировка например или да кажете някоя друга парола, която да ви издаде. Тогава щях да знам, че не сте вие…

— Да, да, разбирам! Слава Богу, че си тук! Къде се замота? Чакам те от половин час. Трябваше да ми кажеш нещо. Хайде!

— Не по телефона — отсече агентът от Мосад. — Никога по телефона, трябва да ви е ясно.

— Ако мислиш, че току-така ще те пусна в стаята си…

— И да ме пуснете, пак няма да прекрача прага й — пак го прекъсна Бен Ами. — Знаем, че сте въоръжен.

— Така ли?

— Съобщават ни за всяко оръжие, продадено нелегално.

— Да де.

— Отворете вратата, без да сваляте веригата. Ако паролата не съвпада, убийте ме.

— Да… добре. Сигурен съм, че няма да се наложи. Но искам да ме разбереш, който и да си — една погрешна сричка и си труп!

— Ще поупражнявам английския си, шейх Стрикланд. Изведнъж върху радиопредавателя в ръката на Уайнграс започна да мига синя светлинка.

— Какво е това, по дяволите? — попита Мани.

— Предава пряко — отговори Сивия. — Дайте ми го. — Командосът от Масадската бригада взе апарата и натисна едно копче. — Готово.

— Сам е! — каза Бен Ами. — Трябва да действаме бързо и да го хванем веднага!

— Нищо няма да предприемам, глупако! — възрази Уайнграс и грабна радиопредавателя. — Дори и онези кретени от консулския отдел на Държавния департамент знаят кога да се подчиняват, но не и свещеният Мосад! Чувате само себе си и евентуално Авраам, стига и той да знае кода.

— Мани, спести ми го! — проточи обидено Бен Ами по радиопредавателя.

— Стига си се правил на глух, чу ли! Онзи тъпанар очаква всеки момент връзка с Махди. Някой, който няма да се обади от фоайето, а ще се качи направо в стаята му. Той знае паролата, след която Макдоналд ще отвори вратата. Тогава ще се появим ние и ще заловим и двамата! Ти какво искаше? Тоя неандерталец до мен да избие вратата ли?

— Ами… да.

— И на мен ми спестете това! — промълви Сивия.

— Не се учудвам, че се провалихте във Вашингтон. Мислехте, че „Парола“ е измислена от Мосад, а не от американската телевизия.

— Мани!

— Размърдай си задника и се качи на втория етаж! Ще бъдем там след две минути! Хайде, стига сте се мотали!

— Господин Уайнграс — намеси се мъжът с кодовото име Сивия със стисната челюст и дръпна радиопредавателя. — Вие сте най-неприятният и досаден човек, когото съм срещал.

— О, и обиждаш! Ако бяхме в Бронкс, щеше да изядеш боя! Десетина-дванайсет от моите приятелчета ирландци и италианци щяха да те понатупат хубавичко. Хайде!

Мани тръгна да пресича улицата, последван от Сивия, който продължаваше да тръска глава, сякаш за да прогони мислите си.

Коридорът в хотела беше дълъг, а килимът — изтъркан. Беше време за вечеря и повечето гости не бяха по стаите си. Уайнграс бе застанал в единия край. Опита се да изпуши една цигара „Голоаз“, но се закашля и я угаси като направи дупка в килима. Бен Ами беше при асансьора и дъното — преструваше се, че е ядосан, задето той не идва. Сивия беше най-близо до стая 202 — беше се облегнал небрежно на стената до една врата на около седем метра по диагонал от стаята на Стрикланд. Беше професионалист. Имаше вид на млад мъж, с нетърпение очакващ жена, с която има тайна среща. Дори от време на време говореше през вратата.

И ето, започна се. Уайнграс беше силно впечатлен. Униформеният портиер на хотела изведнъж слезе от един асансьор, хванал в ръка фуражката със златен ширит. Приближи се до стая 202. Спря, почука, изчака вратата с веригата да се открехне и заговори. Веригата беше махната. Най-неочаквано Сивия се отблъсна от стената и профуча устремно като олимпийски шампион към двамата мъже на вратата. Пътьом измъкна отнякъде пистолет и връхлетя странично върху двамината врагове, след което ги повали едновременно на пода. Стреля два пъти с оръжието със заглушител, като изби с куршумите автомата в ръката на Макдоналд и откъсна два от пръстите му.

Уайнграс и Бен Ами се събраха при вратата, нахълтаха вътре и я затръшнаха след себе си.

— Господи, какво ми направихте! — извика англичанинът на пода и хвана кървящата си дясна ръка. — Божичко! Няма ми ги…

— Донеси от банята една кърпа — спокойно заповяда Сивия на Бен Ами. Агентът от Мосад се подчини на по-младия мъж.

— Аз съм само пратеник! — извика портиерът, който уплашен се гърчеше до леглото. — Трябваше само да предам едно съобщение.

— Пратеник си друг път! — каза Еманюел Уайнграс и се надвеси над мъжа. — Ти им вършиш идеална работа, копеле такова! Виждаш кой влиза, кой излиза. Ти си техните очи. О, ще си побъбрим с тебе!

— Няма ми я ръката! — извика шишкавият Макдоналд, по китката му се стичаха струйки кръв.

— Мирувай! — каза Бен Ами, като приклекна и омота кърпата около простреляната длан на англичанина.

— Недей! — заповяда Сивия, след което грабна пешкира и го запокити.

— Нали ми каза да го донеса — рече смутен Бен Ами.

— Размислих — каза Сивия хладно и пусна надолу ръката на Макдоналд. Кръвта шурна от отрязаните му пръсти. — Кръвта — продължи спокойно командосът от Масадската бригада, обръщайки се към англичанина. — Особено кръвта от дясната ръка — от аортата, идваща право от сърцето, трябва да изтече върху пода. Ясен ли съм? Разбираш ли, свиня такава? Говори, или ще умреш от загуба на кръв. Къде е този Махди? Кой е той?

— Не знам! — изкрещя разплакан Антъни Макдоналд и се задави. — Както всички останали, само се обаждам на някакви телефони и после някой търси мен. Това е всичко, което знам!

Командосът рязко отметна глава. Беше трениран да чува шумове и да усеща вибрации, които другите не долавяха.

— Залегнете! — дрезгаво прошепна той на Бен Ами и Уайнграс. — До стените — или зад столове. Скрийте се някъде.

Вратата на хотелската стая се отвори с трясък. Трима араби с бели роби и забулени лица се втурнаха вътре с бълващи огън автомати. Стреляха по Макдоналд и портиера, които, повалени от откосите, се проснаха на пода, загърчиха се, закрещяха с окървавени уста и накрая притихнаха. Изведнъж убийците усетиха, че в стаята има още хора, обърнаха се и затърсиха с дулата нови мишени. Но не можеха да се мерят със Сивия от Масадската бригада. Командосът беше изтичал отляво на отворената врата, бе опрял гръб в стената и бе извадил изпод якето автомата си. С дълъг откос покоси и тримата нападатели, които с пръснати черепи издъхнаха мигновено.

— Бягайте! — извика той, спусна се към Уайнграс и го вдигна на крака. — Към стълбището при асансьора!

— Ако ни спрат — добави Бен Ами, както тичаше към вратата, — бягаме, защото сме се уплашили.

Вече навън спряха да си починат на една пресечка, водеща за булевард Шейх Хамади. Сивия изведнъж напсува по-скоро себе си, отколкото своите спътници.

— Да му се не види! Налагаше се да ги убия!

— Нямаше избор — каза агентът от Мосад. — Само един да беше натиснал спусъка, вече нямаше да ни има, щеше да загине най-малко един от нас.

— Но ако бе оцелял поне един, щяхме да научим много — възрази мъжът от Масадската бригада.

— Пак научихме нещо, Мислителю — намеси се Уайнграс.

— Стига с тия шегички и прякори!

— Казвам го с любов, младеж…

— Какво научихме, Мани?

— Макдоналд се е разбъбрил. Явно от страх е казал по телефона неща, които са били тайна, затова го убиха.

— А как ще обясните убийството на портиера? — попита Сивия.

— Той не се брои. Използвали са го колкото да отвори вратата за наказателния отряд на Махди. Всъщност патардията се вдигна от твоето оръжие, а не от тяхното… Сега, след като знаем, че Макдоналд се е раздърдорил и бе убит, стигаме до два изключително важни факта — точно както при строежа на сграда с балкон отчиташ на всяка цена два съществени фактора — земното притегляне и проектното тегло.

— Какви ги приказваш, Мани?

— Моето момче, Кендрик де, е свършил по-добра работа, отколкото предполага. Махди си е изкарал ангелите. Не знае какво всъщност става, а след като видя сметката на оня дърдорко, вече няма кой да му каже. Сгреши. Все пак си е нещо. Не е шега работа Махди да сбърка.

— Ако и архитектурните би проекти са неясни, както думите ви, господин Уайнграс — вметна Сивия, — дано в Израел никога не се появи сграда, построена от вас.

— Какви ги дрънка това хлапе! Да не си завършил гимназия в Бронкс? Както и да е. Я да проверим какво става при джамията Джума… Кажи ми, Мислителю, някога допускал ли си грешка?

— Мисля, че сбърках, като дойдох в Бахрейн.

Еманюел Уайнграс не успя да чуе отговора, защото се преви от поредния пристъп на кашлица и се подпря на стената на тъмната улица.

 

 

Удивен, Кендрик се вторачи в телефонната слушалка, после гневно я тръшна. Обзеха го яд, безсилие и страх. „Излезеш ли от къщата преди сутринта, ще си мъртъв!… Прибирай се по живо, по здраво, няма какво да търсиш тук.“ Ако му трябваше някакво последно доказателство, че е близо до Махди, вече го имаше. Но какво от това? На практика беше затворник. Само да си подадеше носа от богаташката къща, и щяха да го застрелят на място. Нямаше да го спасят дори неговите „дезинфекцирани, изпрани и изгладени“ дрехи — от сто километра си личеше, че са на терорист. А нареждането да си върви не звучеше сериозно. Едва ли щяха да убият един американски конгресмен, нищо че присъствието му в Бахрейн веднага навеждаше на мисълта, че е свързан с ужасите в Маскат, където е работил преди време. Махди нямаше интерес Оман да бъде бомбардиран и изравнен със земята, нещо, за което настояваха все повече американци, но и не можеше да допусне конгресменът да се върне във Вашингтон. Въпреки липсата на доказателства, той знаеше прекалено много, а това на свой ред можеше да се използва от хората, врели и кипели в шпионажа. Бе очевидно какво ще реши Махди. Защо любопитният американец да не стане поредната жертва на ужасното време, заедно с други, естествено. Атентат на летището, самолет, взривен във въздуха, бомба в кафене, възможностите бяха много и сред жертвите щеше да има и човек, който си пъха носа, където не му е работа.

Накрая кръгът се беше затворил. Оставаха Кендрик и Махди. Кендрик или Махди. Засега американецът губеше, както щеше да изгуби, ако бе в бетонната сграда, рухнала върху невинните хора.

Някой почука силно на вратата.

— Влез — каза Евън на арабски и инстинктивно вдигна оръжието от белия килим.

Показа се войникът, вещо закрепил голям поднос върху лявата си длан. Американецът мушна пистолета под възглавницата и се изправи, докато арабинът оставяше храната върху бялото бюро.

— Готово, сър — възкликна победоносно войникът. — Лично подбрах ястията. Жена ми твърди, че трябвало да стана готвач, а не боец.

Кендрик не чу останалата част от възхвалата, която човекът от охраната си направи. Загледа се във внушителната му външност — бе висок близо метър и деветдесет, с широки рамене и завидно тънък кръст. Ако не се брои кръстът, беше с телосложението на Евън. Американецът погледна блестящите от чистота дрехи върху стола, после пъстрата живописна червено-синя униформа на бъбривия готвач боец. Без да му мисли много-много, посегна към пистолета под възглавницата, докато войникът редеше вещо изпускащите пара ястия по бюрото. Само едно му се въртеше в главата: дрехите на терориста веднага ще се превърнат в мишена за разлика от униформата на бахрейнски войник от охраната на емира, особено ако той излезе от тази къща. Всъщност Евън нямаше друг избор. Ако не предприемеше нещо, на сутринта щеше да е мъртъв — все щяха да го убият някъде. Наистина трябваше да стори нещо. Заобиколи огромното легло, застана зад войника и с всичка сила го цапардоса по главата с дръжката на пистолета.

Мъжът се свлече на земята в безсъзнание. Пак без да се замисля, Евън седна на бюрото и яде бързо, както никога през живота си. След дванайсет минути войникът вече бе на леглото — вързан и със запушена уста, а Кендрик се оглеждаше в огледалото. Червено-синята униформа можеше да бъде пооправена от някой опитен шивач, но в тъмните улички едва ли някой щеше да забележи, че е омачкана и не съвсем по мярка.

Евън пребърка гардероба и накрая намери найлонов плик, в който напъха дрехите от Маскат. Погледна телефона. Знаеше, че не може, че не бива да го ползва. Ако не го убиеха на улицата навън, щеше да се обади на Азра от другаде.

 

 

По риза, с кобура през рамо Азра нервно крачеше напред-назад из стаята в хотел „Арадус“ — терзаеха го мисли за предателство. Къде ли беше Амал Баруди — мъжът със сините очи, който се представяше за Баруди? Не беше ли всъщност някой друг, някой си Кендрик, както го нарече онзи глупав ояден англичанин? Дали това не бе капан? Капан, в който да се хване членът на щаба в Маскат, терористът, известен като Синия?… Терорист ли? Термин, типичен за ония убийци, ционистите! Колко лесно забравиха масовата сеч в „Джебтах“ и Деир Ясин, както и убийците от Сабра и Шатила. Грабят земите на арабите, продават това, което не им принадлежи, и убиват дете само защото носело палестинското знаме. Било, моля ви се, нещастен случай. Пък после арабите били терористи!… Ако в хотел „Арадус“ му бяха заложили капан, Азра не биваше да остава повече в тази клетка — стаята, но от друга страна, ако не беше уловка, той трябваше да стои там, за да се свържат с него. Махди беше всичко за тях, повикаше ли го, Азра щеше да се отзове начаса, защото той им бе дал надежда, бе им дал възможността да оправдаят каузата си. Кога най-сетне щеше да ги разбере светът? Кога хората като Махди щяха да станат излишни?

Телефонът иззвъня и Азра се спусна към него.

— Ало!

— Закъснях, но вече съм на път. Откриха ме, за малко не ме убиха на летището, ала успях да им се изплъзна. Може и теб да са проследили.

— Какво?

— Изтекла е информация. Излез, но не през фоайето. Има аварийна стълба. Май беше в южния край на коридора. Или може би в северния. Слез по нея и през кухнята на ресторанта иди при служебния вход. Ще излезеш на Уади ел Ад. Пресечи улицата, аз ще те чакам.

— Наистина ли си ти, Амал Баруди? Мога ли да ти имам доверие?

— Нямаме друг избор, нали?

— Това не е отговор.

— Не съм ти враг — излъга Евън Кендрик. — Никога няма да станем приятели, но не съм ти и враг. Не мога да си го позволя. А ти губиш времето и на двама ни, поете. Ще бъда там след пет минути. Побързай.

— Тръгвам.

— Внимавай!

Азра затвори телефона и отиде при оръжията, които беше почистил няколко пъти и бе наредил по бюрото. Взе малкия автоматичен пистолет „Хеклър и Кох“, коленичи, вдигна левия си крачол и втъкна оръжието в кръстосаните над прасеца му каиши. Изправи се, взе по-големия и по-мощен маузер и го пъхна в кобура през рамото си. Прибра и острия ловджийски нож, който лежеше до пистолета. Отиде при стола, където беше метнал сакото от костюма, който току-що бе купил, облече го, прекоси стаята и бързо излезе в коридора.

Нищо нямаше да му се стори съмнително, ако той не искаше час по-скоро да намери стълбата и да спести време. Сега то се измерваше само в минути и секунди. Тръгна надясно към южната част на коридора и някак между другото забеляза, че се затвори някаква врата, която бе едва-едва открехната. Не й обърна внимание — сигурно бе някой небрежен гост или западнячка, понесла твърде много покупки. Не видя знак за стълба и бързо се обърна, за да провери противоположния край на коридора. Бързо и тихо се затвори втора врата, и тя открехната едва няколко сантиметра. Това вече не можеше да бъде случайно. Бяха го открили! Стаята му беше под наблюдение. Но от кого? От кои? Азра продължи да върви, този път към северния край на коридора, ала щом подмина втората врата, се долепи към стената, извади от сакото ловджийския нож с дълго острие и зачака. Само след секунди вратата се отвори. Той се обърна към нея и пред него изникна мъж, със сигурност враг — мускулест, загорял от слънцето негов връстник. Личеше си, че е обучаван в пустинята. Израелски командос! Вместо оръжие стреснатият евреин държеше радиопредавател. Не беше въоръжен!

Азра замахна с ножа право към гърлото на израелеца. Със светкавично движение острието бе отбито. Тогава терористът го насочи надолу и го заби в китката на евреина. Радиопредавателят тупна на килима, а Азра затвори с крак вратата, чиято автоматична заключалка щракна.

Като придържаше китката си, израелецът вдигна рязко десния си крак и с премерено движение изрита палестинеца по коляното. Азра се олюля; онзи го изрита пак с металния ток по врата, сетне в ребрата. Терористът обаче изтласка израелеца и той загуби равновесие. Азра се хвърли напред, както държеше ножа, и го заби дълбоко в стомаха на командоса. Бликна кръв, която обля лицето на Азра, а израелецът от Масадската бригада с кодовото име Оранжевия се строполи на пода.

Палестинецът едвам се изправи — остри болки прорязаха ребрата и коляното му, а сухожилията на врата му бяха изтръпнали. Внезапно, без какъвто и да е шум вратата се отвори — ключалката беше простреляна. Вторият командос, по-млад, с голи, яки напрегнати ръце и яростен поглед, осъзна в миг какво се е разиграло и посегна към кобура върху лявото си бедро. Азра се хвърли към израелеца и го притисна до вратата, която се затвори с трясък. Оръжието на Синия се хлъзна по пода — сега дясната му ръка бе свободна и той сграбчи с нея китката на палестинеца, замахнал с окървавеното острие. Израелецът изрита с коляно терориста В гръдния кош, изви ръката му и го повали на пода. Но палестинецът пак не пускаше ножа! Пребити, двамата мъже се разделиха и се вторачиха един в друг. В очите им се четяха презрение и омраза.

— Нали искаш да убиваш евреите, хайде, убий и мен, де, свиня такава! — извика Яков.

— Защо не? — отговори Азра и замахна с ножа към израелеца. — Ти пък убиваш араби! Може и да не си натиснал спусъка, но ти си убил майка ми и баща ми!

— А ти — двамата ми братя в Сидон!

— Възможно е! Бях там!

— Ти си Азра!

Като две побеснели животни младежите се нахвърлиха един на друг — нали живееха само за да убиват онези, които мразеха. От раздраната плът бликна кръв, късаха се сухожилия, чупеха се кости и всичко това бе придружено от гърлените викове на отмъщение и омраза. Краят на схватката дойде внезапно, както и началото й: победи първичната груба сила.

Командосът от Масадската бригада заби няколко пъти ножа в гръкляна на терориста.

Изнемощял и изцапан с кръв, Яков се изправи. Погледна убития си другар с кодовото название Оранжевия и притвори очи.

— Шалом — прошепна той. — Намери покоя, който всички ние търсим, приятелю!

Няма време за скръб, помисли си той и отвори очи. Трябваше да махне телата на двамата убити и да се подготви за по-нататъшните действия, да се свърже с другите. Убиецът Азра беше мъртъв! Вече можеха да се върнат в Маскат! На всяка цена трябваше да се върнат. При баща му! Накуцвайки, Синия отиде при леглото, махна покривката и извади картечницата на приятеля си. Взе я, преметна ремъците на кобура през рамо и се отправи към вратата, за да провери коридора. Баща му!

Отсреща, в сянката на Уади ал Ад Кендрик си даде сметка, че не може да чака повече, нито пък да рискува и да се обади по телефона. Не можеше обаче и да се спотайва зад храстите срещу хотел „Арадус“ и да бездейства. Времето летеше, а човекът на Махди очакваше да намери тази марионетка, Азра, новоизлюпения крал на терористите, на уреченото място. Евън вече знаеше какво се е случило. Бяха го открили или покрай случката на летището, или защото в Маскат бе изтекла информация — от някогашните му приятели, с които беше говорил, от хората, които за разлика от Мустафа бяха отказали да се срещнат с него и вероятно го бяха предали, за да не рискуват, и пак за да си спасят кожите, бяха убили Мусти. „Не можем да се забъркваме. Това е безумие. Близките ни са мъртви! Децата ни — изнасилени, обезобразени… мъртви!“

Стратегията на Махди беше прозрачна. Искаше да изолира американеца и да изчака терористът да иде сам на уреченото място. Да прибере младия убиец и така да осуети клопката, защото без американеца нямаше клопка. Можеше да прежали палестинеца. Смяташе да го убие, но първо искаше да разбере какво е станало в Маскат.

Къде ли беше Азра? Откакто говориха, бяха минали трийсет и седем минути. Арабинът с прякора Синия закъсняваше с трийсет и две минути! Евън погледна часовника си за единайсети път и изпсува тихо и ядосано, с което даде воля на безсилието и гнева си. Трябваше да се поразмърда, да направи нещо! Да разбере къде е Азра, защото без него не можеше да заложи капан на Махди. Човекът на Махди нямаше да се разкрие пред непознат. Евън беше толкова близко! И всъщност толкова далече!

Захвърли найлоновия плик с чистите дрехи от Маскат в най-гъстия шубрак покрай Уади ел Ад. Пресече булеварда и тръгна към служебния вход — строен, изпъчен гвардеец, който гордо изпълняваше височайша мисия. Докато вървеше бързо по павираната уличка към служебния вход, няколко от работещите в хотела му се поклониха раболепно явно с надеждата да не ги спре и претърси, да не открие малките съкровища, които бяха откраднали: тоалетна хартия, сапун и камари храна, останала от вечерята на изморените или пияни западняци, на които изобщо не им се ядеше. Това бе нещо обичайно, Евън беше отсядал в хотел „Арадус“, ето защо пак се бе спрял на него. Отново благодарение на Еманюел Уайнграс. Заедно с непредвидимия Мани им се наложи да бягат от хотел „Арадус“ през кухнята, защото доведеният брат на емира надушил, че Уайнграс е обещал на сестра му да й уреди американско гражданство, ако преспи с него, привилегия, която едва ли бе по възможностите му.

Кендрик мина през кухнята, излезе при южното стълбище и предпазливо се качи на втория етаж. Извади оръжието изпод червената куртка и отвори вратата. Коридорът беше пуст — нали бе вечер, богаташите, дошли в Бахрейн, бяха излезли по кафенетата и нелегалните казина. Евън се промъкна край лявата стена до стая 202. Заслуша се — никакъв звук. Почука леко.

— Влезте — каза някой тихо на арабски.

Виж ти, помисли си Евън и посегна към дръжката на вратата. Защо онзи вътре говореше в множествено число? Американецът натисна дръжката, прилепи гръб о стената и ритна вратата с десния си крак.

В стаята бе тихо като в празна пещера, а злокобният глас беше записан на магнетофон. Стиснал неприятното, нежелано, ала необходимо оръжие, Кендрик се промъкна покрай рамката на вратата и влезе… О, Господи! При гледката, открила се пред очите му, се вцепени от ужас. Азра се бе сгърчил до стената, от гърлото му стърчеше нож. Изцъклените му очи бяха широко отворени, кръвта още се стичаше на струйки по гърдите му.

— Тази свиня, вашият приятел, е мъртъв — каза някой тихо зад гърба му.

Евън се извърна рязко и видя младеж, и той целият в кръв като Азра. Раненият убиец се бе подпрял на стената — едва се крепеше на краката си. Държеше картечница.

— Кой сте вие? — прошепна Кендрик. — Какво сте направили, по дяволите? — добави той по-силно.

Накуцвайки, мъжът отиде бързо при вратата и я затвори, все така насочил оръжието към Евън.

— Убих човек, който би убил сънародниците ми, без да се замисля, който би убил и мен.

— Божичко, вие сте израелец!

— А вие — американец.

— Защо го направихте? Какво търсите тук?

— Не съм дошъл по свое желание.

— Отговорете!

— Заповядано ми е да не давам отговори!

— Значи сте били принудени да го убиете? — извика Кендрик, обърна се и се смръщи при вида на мъртвия сгърчен палестинец.

— Ако употребя неговия израз: „Защо не?“ Те избиват децата ни по дворовете на училищата, взривяват самолети и автобуси, пълни с наши граждани, убиват невинните ни спортисти в Мюнхен, прострелват старци в главата само защото са евреи. Промъкват се по плажовете и избиват нашите деца, нашите братя и сестри. Защо? Защото сме евреи и най-сетне имаме парченце пуста неплодородна земя, която сме облагородили. Ние! Не някой друг.

— Едва ли е имал възможност…

— Спестете ми го, американецо! Знам какво ще кажете и то ме изпълва с погнуса. Нищо не се е променило. Всички са настроени срещу евреите, но без да го показват. Толкова се намъчихме и пак ни обвинявате. Изслушайте ме, аматьор такъв, не ни трябват нито вашето мнение, нито вашите обвинения или съжаление. Искаме само това, което ни принадлежи! Оцеляхме дори след лагерите, пещите и газовите камери и искаме да получим онова, което ни принадлежи.

— Стига! — изкрещя Евън и сърдито замахна към плувналия в кръв труп на терориста. — Говорите като него! Досущ като него! Кога ще спре всичко това?

— А вас какво ви засяга? Върнете се, американецо, в своя безопасен свят и тежкарския си клуб. Оставете ни на мира. Нямате работа тук.

Дали заради думите, които бе чул по телефона преди по-малко от час, дали заради внезапно изникналата картина на купчините цимент, сгромолясващи се върху седемдесет и осемте крещящи, безпомощни хора, които толкова обичаше, или заради факта, че омразният Махди му се изплъзва, Евън предприе нещо, непонятно и за самия него: разрида се и се хвърли върху стреснатия ранен израелец.

— Безочливо копеле! — изкрещя той, като издърпа картечницата, запокити я през стаята и притисна слабия командос до стената. — Откъде-накъде ще ми казваш какво да правя? Гледаме ви как се избивате помежду си и пращате всичко по дяволите в името на някакви тъпашки каузи! Пилеем живота и харчим парите си, напъваме се да измислим как да ви вразумим, ама не! Никой от вас не иска и да чуе! Може би трябва да ви оставим да се изколите взаимно, да се избиете като последните глупаци, та накрая да остане някой с капчица мозък в главата!

Изведнъж Кендрик млъкна, изтича и взе оръжието. Върна се при израелеца с дуло, заплашително насочено към него.

— Кой си ти и какво правиш тук?

— Кодовото ми име е Синия. Само толкова мога да ви кажа…

— Какво кодово име?

— Синия.

— Божичко! — прошепна Евън и хвърли поглед към мъртвия Азра. Обърна се към смаяния израелец и без да казва нищо повече, му връчи картечницата. — Хайде — тихо рече той, — застреляй всички. Все ми е тая!

С тези думи Кендрик излезе от стаята.

Смаян, Яков изпроводи с поглед американеца, вторачи се в затворената врата, после в трупа, превит до стената. С лявата ръка насочи оръжието, а с дясната извади от колана си мощния миниатюрен радиопредавател. Натисна едно копче.

— Итклем — каза мъжът с кодовото име Черния, който стоеше на пост пред хотела.

— Свърза ли се с другите?

— Свърза се Червения. Тук са. Виждам ги на ел Ад. По-възрастният ни колега е с Ч. С. е с най-стария, но на него му има нещо. С. го държи. А при теб как стоят нещата?

— Сега не ставам за нищо. Може би по-късно.

— А Оранжевия?

— Мъртъв е.

— Какво?

— Нямам време. Мъртъв е и онзи негодник. Обектът тръгна. Облечен е в червено-синя униформа. Много му дойде. Обаждайте ми се в стаята. Ще остана тук.

 

 

Евън пресече като в унес Уади ел Ад и отиде право при храстите, където беше хвърлил найлоновия плик. Всъщност му беше все тая дали ще го намери — само дето вече щеше да се чувства по-удобно, да се придвижва по-бързо и да не бие на очи с дрехите от Маскат. Щом беше стигнал дотук, нямаше връщане назад! Един-единствен човек — повтаряше си той. Как му се искаше да го открие! Махди! Бе длъжен да го намери!

Пликът бе, където го беше оставил, а в шубрака той щеше да се преоблече, без да го види никой. Наведе се в най-гъстата сянка и бавно си смени дрехите. Излезе на тротоара и тръгна на запад към Шейм Иса и джамията Джума.

 

 

— Итклем — каза Яков в радиопредавателя.

Лежеше на кревата в разтребената стая, раните му бяха пристегнати с хавлиени кърпи, а по чаршафа бяха наслагани пешкири, напоени с топла и хладка вода.

— Тук е С. — каза Сивия. — Как си?

— Загубих доста кръв. Но ще се оправя.

— Съгласен ли си да поема командването?

— Така е по правилник.

— Исках да го чуя от теб.

— Чу го.

— Трябва да чуя и още нещо. След като онази гадина е мъртва, дали да не прекратим операцията и да не се върнем в Маскат? Ще настоявам, ако си съгласен.

С поглед, прикован в тавана, Яков се двоумеше и не можеше да реши, обидите на американеца все още кънтяха в ушите му.

— Не — каза той задъхано. — Той стигна твърде далеч, рискува твърде много. Останете с него.

— Ще ми се да оставя У., може би при теб…

— Никога няма да го позволи. Нали там е неговият „син“?

— Прав си. Пък и е невъзможно.

— Я ми кажи…

— Чакай — прекъсна го Сивия. — Обектът се преоблече и току-що мина покрай нас. У. го видя. Върви като мъртвец.

— Вероятно е той.

— Излизай!

 

 

Кендрик размисли и реши да стигне по друг път до Джума. Инстинктът му подсказваше, че трябва да се крие в навалицата, докато отиде в джамията. След като свиеше на север по широкия Баб ал Бахрейн, щеше да се насочи право към огромния площад Баб Ал на Ал Халифа. Връхлитаха го мисли, но те бяха разпокъсани, несвързани и неясни. Съзнаваше, че се движи в лабиринт, ала също и че в целия този хаос има един или няколко души, които следят, чакат да се появи мъртвият Азра. Това беше единственото му преимущество, но то беше значително. Евън бе наясно кого и какво търсят те, а те не го познаваха. Щеше да обикаля уречените места за среща, докато не съзре някой, подходящия тип човек, който знаеше, че може да загуби живота си, ако не успее да заведе новия крал на терористите при Махди. Този човек щеше да се издаде, сигурно щеше да спира хората, да се вглежда в лицата им и безпокойството му щеше да нараства с всяка минута. Евън щеше да го открие и да го откъсне от тълпата… да го отведе и да го накара да проговори… Дали пък не се заблуждаваше, заслепен от своята натрапчива идея? Вече нямаше значение, нищо нямаше значение освен стъпките му по твърдия паваж, докато той си проправяше път през нощната тълпа в Бахрейн.

Тълпата. Евън предусети нещо. Около него се трупаха хора. Някой го докосна по рамото! Той се завъртя и се пресегна, за да се освободи от ръката. И внезапно усети как някъде в долния край на гръбначния стълб го пробожда остра игла. И после настана мрак. Бе тъмно като в рог.

 

 

Яков се събуди от телефона, който иззвъня рязко, и грабна слушалката:

— Ало?

— Хванаха американеца! — каза Сивия. — Но което е по-важно — те съществуват!

— Къде? Как?

— Няма значение, и бездруго не познавам улиците. По-важното, че знаем къде го заведоха!

— Какво знаете? Откъде? И не ми казвай, че и това е без значение!

— Уайнграс свърши работа. По дяволите, всичко дължим на него. Вече не издържаше пеша и даде на един пиян арабин десет хиляди долара за разбрицаното му такси! Този ал хармее няма да изтрезнее половин година! Наблъскахме се в колата, проследихме обекта и всичко стана пред очите ни. По дяволите, Уайнграс свърши страхотна работа.

— Стига си се прехласвал — нареди Яков с непокорна усмивка, която бързо изчезна. — Къде държат обекта… по дяволите… Кендрик?

— В сграда, наречена Сахалхуди, на улица Туджар…

— Чия е?

— Дай ни бреме, Синия. Дай бреме на Уайнграс. Той събира всичките си вересии в Бахрейн и ми е крайно неприятно като си помисля какво ще каже комисията по морала в Ерусалим, ако разбере, че ние действаме с него.

— Отговори!

— Очевидно в сградата се помещават шест фирми. Трябва да ги изключим една по една…

— Някой да дойде да ме вземе — заповяда Яков.

 

 

— Значи открихте Махди, господин конгресмен — рече тъмнокожият арабин в чиста бяла дреха и бяло копринено покривало на главата, върху което имаше грозд сапфири.

Бяха в голяма стая с куполовиден таван, покрит с мозаечни плочки; прозорците бяха високи и тесни, мебелировката оскъдна, изцяло от тъмно полирано дърво. Огромното абаносово писалище приличаше по-скоро на олтар или на трон. Помещението имаше вид на джамия или на покоите на високопоставен свещеник от странен, но могъщ орден някъде накрай света.

— Сега доволен ли сте? — продължи Махди иззад писалището. — Или може би сте разочарован след откритието, че и аз съм човек като вас… не, не като вас или като другите, но все пак съм човек.

— Ти си убиец, негоднико! — Евън се надигна от масивния стол с права облегалка, ала двамата бодигардове го хвърлиха обратно. — Уби седемдесет и осем невинни души — мъже, жени и деца, които пищяха сред развалините на срутилата се сграда.

— Това беше началото на война, Кендрик. А във всяка война загиват и невинни хора. Признавам, спечелих тази толкова важна битка… ти изчезна за четири години и през това време постигнах изключителен успех, успех, който може би нямаше да имам, ако беше тук! Ти или онзи отвратителен устат евреин, Уайнграс.

— Мани ли?… Той непрекъснато говореше за теб, предупреждаваше ни!

— На такива им запушвам устата, без много-много да му мисля! Например с куршум в главата… Щом чух за тебе, знаех си, че ще се върнеш заради онази първа битка преди четири години. Дето е думата, допреди девет часа се забавляваше да ме преследваш, Амал Баруди.

— Оо?

— Мнозина сред руснаците нямат нищо против някой и друг долар. Баруди, европеецът, бе убит преди няколко дни в Източен Берлин… Изплува името на Кендрик. Един мъртъв арабин със сини очи и подчертано западни черти изведнъж довтаса в Маскат — направо звучеше като от сферата на фантастиката. Невероятно, но излезе истина. Сигурно ти е помогнал някой, не си толкова обигран в тези неща.

Евън беше вперил поглед в хубавото лице с високи скули и искрящи очи, нагло вперени в него.

— Очите ти — каза Кендрик, като клатеше глава, за да се свести след лекарството, инжектирано му на улицата. — Тази плоска маска, на която викаме лице. Виждал съм те и по-рано.

— Разбира се, че си ме виждал, Евън. Помисли малко. — Махди бавно свали готрата си — под нея се показа главата му с гъста къдрава черна коса, която тук-таме бе започнала да побелява. Високото гладко чело изпъкваше още повече от тъмните извити вежди — бе лице на човек, който лесно се пали и фанатизира. — Не ме ли помниш от една иракска палатка? Или може би от ракетна установка в Средния запад?

— Божичко! — прошепна Кендрик, когато образите дойдоха на фокус. — Цъфна при нас в Басра преди седем-осем години и заяви, че ще ни направиш богати, ако не приемем една поръчка. Каза, че има планове за разгромяването на Иран, за разгромяването на шейха и че не искаш в страната да има съвременни летища.

— Така и стана. Едно истинско ислямско общество.

— Глупости! Сто на сто вече си оценил нефтените им находища. Ти си толкова мохамеданин, колкото прадядо ми от Шотландия. От Чикаго си, но преди двайсет години беше изхвърлен от там, защото дори гадните ти поддръжници — на които пиеше кръвчицата — не можеха да понасят крясъците ти, фашистко лайно такова! Задигна милионите им и дойде тук да сееш заразата си и да трупаш още милиони. Божичко, Уайнграс знаеше кой си и ти каза да се разкараш! Нарече те подлизурко — нищожен подлизурко — и ако не беше офейкал от палатката в Басра, той щеше да изгуби търпение и да ти плисне в лицето белина само и само за да разправя, че е обезобразил един бял нацист!

— Уайнграс е — или беше — евреин — рече Махди спокойно. — Злословеше по мой адрес, защото очакваше да се прочуе, а вместо на него късметът се усмихна на мен. Евреите мразят всеки преуспял човек, ако не е от техните. Затова не мирясват…

— Кого, по дяволите, баламосваш? Той те наричаше долен Черньо и това нямаше нищо общо с белите, с негрите или с когото и да било! Ти сееш омраза. Името и цветът на кожата ти са без значение… След онази толкова важна битка в Риад… още колко хора уби, колко изтреби?

— Само колкото изискваше свещената ни война, за да се поддържат чистотата на расата, културата и вярата в тази част на света. — Устните на Махди от Чикаго се разтегнаха бавно в студена усмивка.

— Проклет гаден лицемер! — извика Кендрик.

Вече не се владееше, отново скочи от стола и замахна рязко през бюрото към дрехите на убиеца манипулатор. Някой го хвана, преди да е докоснал Махди, и го запрати на пода, друг го зарита в стомаха и по гърба. Евън се закашля и се опита да стане; както беше на колене, пазачът от лявата му страна го сграбчи за косата и отметна главата му назад, а мъжът в дясно от него опря нож отстрани на шията му.

— Движенията ти са жалки, както и приказките ти — каза Махди и се изправи зад писалището. — Доста сме напреднали с изграждането на нашата империя и парализираният Запад не може да ни попречи с нищо. Противопоставяме хората едни на други със сила, върху която те нямат власт; разделяме ги и ги завладяваме, без ние самите да изстреляме и куршум. И ти, Евън Кендрик, имаш изключително големи заслуги за делото ни. Имаме твои снимки, направени на аерогарата, когато пристигна от Оман; както и на оръжието, на фалшивите ти документи и на портфейла с парите ти — онова, което се вижда на последната, май са стотици хиляди долари. Имаме документи, доказващи, че ти — американският конгресмен, си проникнал под името Амал Баруди в посолството в Маскат, където си убил един разговорлив симпатяга на име Насир и след това един млад борец за свобода, наречен Азра — и всичкото това по време на свещеното примирие, за което всички се бяхме споразумели. На кого си агент, на безмилостното правителство на САЩ ли? То оставаше да не си. В така наречените демокрации ще се надигне вълна на отвращение — смотаната войнствена свръхсила не зачита живота на поданиците си.

— Ти…

Евън се надигна, сграбчи китката, която държеше ножа, и отскубна глава от ръката, стиснала го за косата. Удариха го по тила и отново го свалиха с юмручни удари на пода.

— Убийствата са отложени — продължи Махди. — Ще бъдат подновени утре сутринта — нямаме друг избор след коварните ти действия, които ще станат известни на обществеността. Ще последва хаос, ще бъде пролята кръв, и то заради тия лекета, американците, докато не се намери решение, каквото искаме ние, аз. Но това изобщо не те засяга, господин конгресмен. Ти ще си изчезнал от лицето на земята, и то благодарение на ужасно засраменото ти правителство, което не прощава провалите, докато в същото време прави трескави опровержения. Няма да има труп, никой няма да знае къде си. Утре на разсъмване ще бъдеш закаран със самолет в открито море, към голото ти тяло ще бъде вързано одрано прасе и ще бъдеш хвърлен в бъкащите от акули плитчини на Катар.