Робърт Лъдлъм
Планът Икар (16)

15

— Тук няма нищо! — извика Уайнграс, като четеше внимателно документите на масата в трапезарията на един бахрейнски чиновник, когото познаваше отпреди години, когато фирмата на Кендрик построи клуб извън града. — След всичко, което направих за тебе, Хасан, след всичките дребни и не толкова дребни суми, които насочих към теб, така ли ми се отблагодаряваш?

— Ще има още, Еманюел — отвърна нервно арабинът — беше притеснен, защото думите на Уайнграс бяха чути от Бен Ами и четиримата командоси, които седяха на шест метра, в дневната, обзаведена в западняшки стил.

— Беше повикан лекар, който да зашие раната на Яков и да го превърже. Той отказваше да легне и продължаваше да седи в едно кресло. Мъжът на име Хасан го погледна и побърза да смени темата:

— Момчето не е добре, Мани.

— Ами посборичкал се е. Някой се опитал да му свие ролковите кънки. Хайде, говори! Става въпрос за фирми и за предмета им на дейност. Трябват ми имена, хора!

— Имай търпение. Не е лесно да накараш министъра на промишленото регулиране да излезе в два часа след полунощ и да отиде в кабинета си, за да извърши нещо незаконно.

— Промишленост и регулиране в Бахрейн са думи, които взаимно се изключват.

— Това са секретни документи!

— Бахрейнски измишльотина.

— Не е вярно, Мани!

— О, я млъкни и ми донеси едно уиски.

— Ти си непоправим, стари приятелю.

— Разкажи ми за това — каза Сивия от дневната.

Беше се върнал от телефона, който използваше през четвърт час, без да е искал разрешение.

— Мога ли да ви почерпя с нещо, господа? — попита Хасан, докато минаваше през арката на всекидневната.

— Кафето с кардамон е повече от достатъчно — отговори по-възрастният Бен Ами. — Освен това е и чудесно.

— Има и алкохол, ако искате… както току-що разбрахте от господин Уайнграс. Ние със семейството ми сме набожни, но не налагаме вярванията си на другите.

— Бихте ли го написали черно на бяло, сър? — рече Черния през смях. — Ще го занеса на жена си и ще й кажа, че сте молла. Трябва да отида чак в другия край на града, за да ям бекон с яйца…

— Благодаря, но няма да пием, господин Хасан — добави Сивия и шляпна Черния по коляното. — Ако ни провърви, довечера ще ни се отвори работа.

— При по-голям късмет няма да ми отрежат ръцете — каза арабинът тихо, както отиваше към кухнята.

Той спря, защото чу външния звънец. Беше пристигнал високопоставеният куриер.

След четирийсет и осем минути Уайнграс разглеждаше разпилените по масата в трапезарията компютърни разпечатки, по-точно две от тях, като се взираше ту в едната, ту в другата.

— Разкажи ми за дружество „Зарийба“.

— Името е на судански — отвърна облеченият в роба чиновник, който не беше пожелал да го представят на никого. — В груб превод означава охраняван лагер, заобиколен от скали или гъста растителност.

— Судан ли?…

— Държава в Африка…

— Зная. Хартум.

— Това е столицата.

— О, Божичко, мислех, че е Бъфало! — прекъсна го грубо Уайнграс. — Откъде-накъде имат толкова много филиали?

— Компанията е холдингова. Ако някоя фирма иска от правителството многократни разрешителни за внос и износ, те много по-лесно се издават, ако я подкрепя някоя по-могъща компания.

— Дрън-дрън.

— Моля?

— На бронкския жаргон това означава „О, милостиви Боже“. Кой я ръководи?

— Има управителен съвет…

— Всички компании имат управителен съвет. Попитах кой я ръководи.

— Никой не знае със сигурност. Главният директор е симпатяга — пил съм кафе с него, — но не изглежда особено нападателен и оправен, нали разбирате?

— Значи има някой друг.

— Няма откъде да знам…

— Къде е списъкът на членовете на управителния съвет?

— Пред вас. Под листа от дясната ви страна.

Уайнграс вдигна листа и взе списъка. За пръв път от два часа седна и зачете отново и отново имената.

— „Зарийба“… Хартум — тихичко си повтаряше той и от време на време стискаше очи — лицето му се сбръчкваше — Уайнграс сякаш отчаяно се опитваше да си припомни нещо, което е забравил.

Накрая взе молив и огради едно име, сетне бутна листа през масата към чиновника, който стоеше, изопнат като струна.

— Чернокож е — рече високопоставеният куриер.

— Кой тук е чернокож и кой — бял?

— Обикновено личи по чертите. Разбира се, ако африканската и арабската кръв са се смесвали В продължение на векове, спорният въпрос става още по-неясен.

— Това спорен въпрос ли е?

— За някои — да, за мнозина — не.

— Откъде е той?

— Ако е емигрант, пише от коя страна идва.

— Тук пише „секретно“.

— Това обикновено значи, че въпросният човек е избягал от авторитарен режим, обикновено фашистки или комунистически. Пазим такива хора, ако те допринасят за развитието на обществото ни. Явно този е от тях.

— Сахиб ал фаракхалиф — каза Уайнграс, като натъртваше на всяка част от името. — Каква националност е това?

— Нямам представа. Човекът е отчасти африканец, отчасти арабин. Логично е.

— Бъркаш, приятелю! — възкликна Мани, стряскайки всички и в двете стаи. — Името е чисто американско! Ако това е същият човек, за когото си мисля, един черен негодник от Чикаго, който беше изхвърлен от своите! Търпението им се изчерпало, когато той превел техните пари — към двайсетина милиона — в услужливи банки извън Щатите. Преди осемнайсет-двайсет години беше безочлив фанатик на име Ал Фарак… понеже е честолюбив, много се гордее с този период от миналото си. Знаехме, че този фукльо е в управителния съвет на някоя тлъста корпорация, но нямахме представа в коя. Освен това го търсехме другаде. Хартум, а? По дяволите! Южните квартали на Чикаго! Ето ти го твоя Махди.

— Сигурен ли си? — попита Хасан, както стоеше в сводестия коридор. — Това е сериозно обвинение!

— Сигурен съм — промълви Уайнграс. — Трябваше да застрелям копелето в онази палатка в Басра.

— Какво искате да кажете? — Бахрейнският чиновник явно бе потресен.

— Няма значение…

— Никой не е напускал сградата Сахалхуди! — рече Сивия, влизайки в сводестия коридор.

— Сигурен ли си?

— Платих на някакъв шофьор на такси, който изгаряше от желание да прибере една тлъста сума. После още една, при положение че прави каквото му наредя. Обаждам му се през няколко минути от уличен телефон. Двете коли са още там.

— Можеш ли да му вярваш? — обади се Яков от стола.

— Имам името и номера на колата му.

— Това не значи нищо! — възрази Мани.

— Казах му, че ако ме излъже, ще го намеря и ще му тегля куршума.

— Взимам си думите назад, Мислителю.

— Виж ти…

— Затваряй си устата. Къде в сградата Сахалхуди са кабинетите на компанията „Зарийба“?

— На последните два етажа, ако не бъркам. Долните етажи са наети от филиалите й. Сградата е собственост на „Зарийба“.

— Удобно — каза Уайнграс. — Можете ли да ни намерите архитектурния план, на който са отбелязани системата за противопожарна охрана и тази за сигурност? Доста добре се справям с такива неща.

— В този час? — извика чиновникът. — Минава три след полунощ! Изключено.

— Ще получите един милион долара, американски — прекъсна го меко Мани. — Ще ги пратя от Париж. Имате моята дума.

— Моля?

— Разпределяйте ги както пожелаете. Там е синът ми. Донесете ги.

 

 

Стаичката беше тъмна, единствено светлината на белите лунни лъчи проблясваше през прозореца високо на стената — твърде високо, за да бъде достигнат, защото нямаше никакви мебели освен ниското походно легло с нагънато платнище. Един надзирател му бе оставил бутилка долнопробно местно уиски: намекна му, че е по-добре да посрещне онова, което му предстои, в пиянско вцепенение. Той се изкушаваше — беше уплашен, от страх се бе изпотил толкова, че ризата му беше вир вода, а косата му беше съвсем мокра. Онова, което го възпря да отвори бутилката и да я пресуши, бяха остатъците гняв… както и решението да направи последен опит. Щеше да се бори с цялото ожесточение, на което беше способен, с надеждата все пак да го покоси куршум и всичко да приключи бързо.

Божичко, и той е един, да си въобрази, че ще се справи. Какъв зъл дух го беше обладал, та да повярва, че е по силите му да извърши нещо, което много по-обиграни хора смятаха за самоубийство? Разбира се, въпросът бе риторичен. Наистина бе обладан от зъл дух. Изгаряше го омраза. Ако не беше опитал, тя щеше да го изпепели. Пък и не се бе провалил напълно; бе пожертвал живота си, ала само защото беше постигнал известна доза успех. Беше доказал, че Махди съществува. Беше проправил просека през гъстата джунгла от заблуди и манипулации. Други щяха да продължат делото му — това го успокояваше.

Отново погледна бутилката и бялата течност, която би го освободила от тревогите. Инстинктивно клатеше глава. Махди беше казал, че действията му са жалки, както и думите му. Ала нито действията, нито думите щяха да са жалки в самолета, носещ се над плитчините на Катар.

 

 

Още от началото всеки от Масадската бригада беше наясно с положението и бе проверил лепенката около лявата си китка, за да е сигурен, че цианидовата капсула е в малката издатина. Никой не носеше документи, нищо, по което да установят самоличността му; „работните“ им дрехи — от обувките до евтините кухи копчета на панталоните, бяха закупени от агенти на Мосад в Бенгази, Либия, средището за набиране на терористи. Сега, когато съществуваха какви ли не психотропни вещества, никой от Масадската бригада нямаше да позволи да го заловят жив на място, където действията му дори и смътно можеха да бъдат свързани със събитията в Оман. Израел не можеше да си позволи да му търсят отговорност за изтребването на двеста трийсет и шестимата американски заложници и израелската намеса трябваше да бъде прикрита дори с цената на светотатственото самоубийство на изпратените в Югозападна Азия хора. Те разбираха за какво става дума; всеки бе протегнал китка на летището в Хеброн, за да може лекарят да закрепи добре лепенката. Всеки проследи с поглед как той бързо вдига лявата ръка до устата му, където твърдите зъби срещаха меката закръглена издутина. Бе достатъчно да я счупят и щяха да умрат.

 

 

Улица „Туджар“ беше безлюдна и тиха, лампите бяха забулени от талазите мъгла, стелещи се откъм Персийския залив. Сградата, известна под името „Сахалхуди“, беше тъмна, ако не се броят няколкото светещи кабинета на последния етаж и неясният проблясващ неонов надпис зад стъклените врати на входа, където на бюрото с вестник в ръка седеше отегчен мъж. При завоя бяха паркирани малък син автомобил и черна лимузина. Двама униформени бодигардове нехаеха пред вратата, което значеше, че вероятно има охрана и отзад в сградата. Наистина имаше: един-единствен човек. Сивия, Черния и Червения се върнаха в раздрънканото такси на седемдесет метра на запад, на ъгъла на Ал Мотана. На задната седалка беше раненият Яков, отпред седяха Бен Ами и Еманюел Уайнграс, който на светлината на таблото още изучаваше архитектурния план на сградата. Сивия докладва през отворения прозорец; Яков им даде инструкции.

— Черния и Червения, оправете се с охраната и влезте вътре. Сивия, ти ще вървиш отзад с Бен Ами и ще прережеш жиците…

— Задръж, разузнавач такъв! — рече Уайнграс, като се завъртя на предната седалка. — Реликвата на Мосад, която седи до мене, не разбира нищо от алармени инсталации, освен може би как да ги задейства.

— Не е точно така, Мани — възрази Бен Ами.

— Нима си въобразяваш, че ще откриеш предварително закодираните кабели, нарочно разместени и водещи до мними букси за балъци като тебе? Ще предизвикаш цял панаир! Отивам с тях.

— Господин Уайнграс — обади се настоятелно Синия от задната седалка. — Представете си, че се закашляте… че получите един от пристъпите, на които за жалост сме били свидетели.

— Няма — отговори простичко архитектът. — Нали ви казах, че там вътре е синът ми.

— Вярвам му — рече Сивия от прозореца. — Пък и нали ще си плати, ако сбърка.

— Ето на, че излязох прав, Мислителю.

— Ама, моля ви…

— О, затваряй си устата. Да тръгваме.

Ако на улица Туджар имаше безпристрастен наблюдател, то следващите минути щяха да му заприличат на сложно движение на голям часовник, в който всяко зъбчато колелце задвижва следващото, а то на свой ред предизвиква обратно движение в неистовата инерция на механизма, без обаче нито едно зъбче да наруши последователността или да направи погрешен ход.

Червения и Черния отвлякоха двамата пазачи отпред, без те дори да разберат, че на сто метра има враг. Червения си смъкна сакото, едвам навлече куртката на единия от пазачите, закопча я, сложи фуражката с козирка, нахлупи я и бързо изтича обратно при стъклената врата, където лекичко почука, придържайки лявата си ръка зад гърба, като с комични движения се молеше да го пуснат вътре да се облекчи. Всеки е бил на зор — мъжът вътре се засмя, остави вестника и натисна копчето на бюрото. Сигналното устройство се задейства; Червения и Черния се втурнаха вътре и преди да е осъзнал грешката си, портиерът от нощната смяна лежеше в безсъзнание на мраморния под. Появи се и Сивия, който вкара единия пазач, влачейки го през лявото крило, което успя да хване, преди да се е затворило, а след него вървеше Еманюел Уайнграс, който носеше захвърленото сако на Червения. Черния изтича навън да намери втория пазач, а Уайнграс задържа вратата. Когато всички бяха вътре, Червения и Синия завързаха тримата от охраната зад широкото бюро на портиера и им запушиха устата, докато Черния вадеше от джоба си дълга спринцовка: махна пластмасовата обвивка, провери дали спринцовката е пълна и би от лекарството на изпадналите в безсъзнание араби. След това тримата командоси изтеглиха неподвижните служители на Сахалхуди в дъното на огромното фоайе.

— Махнете се от светлината! — прошепна Червения на Уайнграс. — Идете в коридора при асансьорите!

— Какво?…

— Чувам нещо навън!

— Така ли?

— Може би двама-трима души. Бързо!

Тишина. А зад дебелите стъклени врати двама явно пияни американци се клатушкаха по паважа, като по-скоро нежно изричаха, отколкото пееха думите на позната мелодия. „Към масите долу при Мори, към мястото, което обичаме толкова много…“

— Наистина ли ги чу, синковецо? — запита Уайнграс, впечатлен.

— Иди отзад — рече Сивия на Черния. — Знаеш ли пътя?

— Проучих плана… разбира се, че го знам. Ще чакам сигнала и ще обезвредя и последния. Имам още от чудотворния еликсир.

Черния изчезна в южния коридор, а Сивия притича през преддверието; Уайнграс се бе запътил към стоманена врата, която водеше към сутерена на сградата.

— По дяволите! — извика Мани. — Заключена е!

— Можеше да се очаква — каза Сивия, докато издърпваше от джоба си черна кутия и я отваряше. — Не е проблем. — Командосът извади от кутийката нещо като маджун, залепи го плътно около ключалката и вкара трисантиметров навит фитил. — Дръпнете се, ако обичате. Няма да се взриви, но температурата е висока.

Уайнграс наблюдаваше удивен как точно преди да гръмне, веществото става яркочервено, сетне синьо. Стоманата се разтопи пред очите му и ключалката падна.

— Наистина си голяма работа, Мисли…

— Стига с тоя прякор!

— Да вървим — съгласи се Мани. Откриха алармена инсталация: беше монтирана в огромно метално табло в северния край на сутерена. — Подобрен модел — изрече архитектът, като вадеше от левия си джоб резач за кабели. — На всеки шест захранващи проводника има по две лъжливи букси… всеки проводник покрива от пет до десет хиляди квадратни метра площ… което, като се вземе предвид големината на съоръжението, означава, че кабелите вероятно са не повече от осемнайсет.

— Осемнайсет кабела — повтори Сивия неуверено. — Това прави шест лъжливи букси…

— Точно така, Мисли… извинявай.

— Благодаря.

— Ако срежем някой от тях, ще гръмне цяла рокгрупа.

— Откъде знаете? Казахте, че предварително кодираните кабели са разместени… за балъци като Бен Ами. Откъде сте сигурен?

— Благодарение на техниците, приятелю. Мърлячите, които вършат тази работа, мразят до смърт схемите, затова улесняват себе си и другите, които трябва да обслужват системите. На всеки обърнат кабел слагат знак — обикновено с плоски клещи високо в горния край. След като оправят системата, се обаждат и казват, че са изгубили цял час да открият лъжливите кабели, защото схемите не били ясни… никога не са.

— Ами ако грешите, господин Уайнграс? Ако тук е работил съвестен техник?

— Изключено. Такива няма — отговори Мани, като вадеше от десния си джоб фенерче и длето. — Хайде, изкърти таблото; имаме осемдесет-деветдесет секунди да срежем дванайсетте кабела. Можеш ли да си представиш? Оня кух негодник, Хасан, каза, че батериите били слаби. Давай!

— Защо да не използвам гела, с който отворих вратата? — рече Сивия.

— Да, и с топлината да задействаш всичките аларми, включително противопожарната система? Край! Връщам те обратно — да те обучават.

— Много ме притеснявате, господин…

— Млък. Свърши си работата и ще ти дам почетна значка. — Архитектът подаде на Сивия длетото, което беше взел от Хасан, защото знаеше от плана за безопасност на сградата, че ще им трябва. — Побързай, тези работи са тънки.

Командосът пъхна длетото под ключалката на таблото и със силата на трима обикновени мъже го натисна. Таблото шумно щракна и се отвори.

— Подай ми фенерчето! — изрече израелецът. — Открий кабелите!

Еманюел Уайнграс неспокойно оглеждаше кабелите отдясно наляво, местеше снопа светлина по всеки оцветен кабел. Осми, девети, десети… единайсети.

— Къде е дванайсетият? — изкрещя Мани. — Разпознах всички лъжливи букси! Трябва да има още един кабел! Без него ще се получи взрив!

— Ето. Тук има знак! — извика Сивия и докосна седмия кабел. — Веднага след третата лъжлива букса. Пропуснали сте го!

— Обезвредих го! — Уайнграс внезапно се закашля, преви се надве на пода и се замъчи да се успокои.

— Не се безпокойте, господин Уайнграс — рече меко Сивия, докосвайки стареца по слабото рамо. — Кашляйте си. Никой не ви чува тук.

— Обещах, че няма…

— Има обещания, които и да искаме, не можем да спазим, сър.

— Престани с тази проклета учтивост! — Спазъмът премина и Мани несръчно и мъчително се изправи на крака. Командосът нарочно не му помогна. — Добре, войниче — рече Уайнграс, като дишаше дълбоко. — Теренът е безопасен — от наша гледна точка. Хайде да намерим моето момче.

Сивия отново се върна на своето:

— Въпреки че характерът ви не е съвсем благороден, сър, аз ви уважавам — рече израелецът. — И заради всички нас не мога да ви разреша да ни придружите.

— Какво!

— Не знаем какво има на горните етажи…

— Аз пък зная, негоднико! Момчето ми е там горе!… Дай ми пистолет, Мислителю, или ще пратя телеграма на министъра на отбраната на Израел, за да му съобщя, че притежаваш свинеферма!

Уайнграс изведнъж ритна командоса в пищялите.

— Непоправим сте! — промърмори Сивия, без да помръдне крак. — Невъзможен!

— Хайде! Дай ми оня малък пистолет. Знам, че е у теб.

— Моля ви, не го използвайте, освен ако не ви кажа — рече командосът, като повдигна левия си крачол и се наведе да вземе малкия револвер, прибързан над коляното му.

— Не съм ли ти казвал, че съм бил в армията?

— В армията ли?

— Разбира се. С Менахем непрекъснато се боричкахме…

— Менахем никога не е бил в армията…

— Значи е бил някой друг образ с гола глава. Да тръгваме!

Стиснал картечницата, Бен Ами говореше по радиостанцията от сянката при входа на сградата.

— Ама защо е с теб? — запита агентът на Мосад.

— Защото е невъзможен! — отвърна Сивия нервно.

— Това не е отговор! — настоя Бен Ами.

— Нямам друг. Прекъсвам. Стигнахме шестия етаж. Ще се свържа с теб, когато е възможно.

— Разбрах.

Двама от командосите застанаха отстрани на двойната врата вдясно на площадката; третият отиде в дъното на коридора, пред единствената друга врата, под която се процеждаше светлина. Еманюел Уайнграс с триста мъки остана на мраморното стълбище; гърдите му хриптяха от безпокойство, ала той правеше всичко възможно да не се закашля.

— Хайде! — прошепна Сивия.

Двамата избиха вратата с рамене и веднага се хвърлиха на земята, докато двама араби в роби в двата края на стаята се обърнаха и откриха стрелба. Пистолетите им не можеха да се мерят с картечниците — арабите бяха покосени. Тичешком се появиха трети и четвърти човек — единият, в бяла роба, изскочи иззад огромното махагоново писалище, другият — някъде отляво.

— Спрете! — извика Сивия. — Или и двамата сте мъртви!

Мургавият мъж с широките одежди от тънък плат спря и прикова пламтящ поглед в израелеца.

— Знаете ли какво направихте? — запита той с нисък заплашителен глас. — Охраната на сградата е най-добрата в Бахрейн. Органите на властта ще са тук след минути. Хвърлете оръжието, или ще бъдете убити.

— Здравей, отрепко! — извика Еманюел Уайнграс, който влезе в стаята с усилие, както ходят възрастните, когато краката не ги държат, особено при силна възбуда. — Системата ти не струва, пък и си правил икономии.

— Ти!

— Че кой друг? Трябваше да те размажа преди години в Басра. Но знаех, че моето момче ще се върне и ще те намери, измет такава. Беше само въпрос на време. Къде е той?

— Ще му подаря живота, ако спасиш моя.

— Не си в състояние да се пазариш…

— А може и да съм — прекъсна го Махди. — Той е на път за тайно летище, откъдето един самолет ще го закара над морето. Крайна цел — плитчините на Катар.

— Акулите — рече Уайнграс студено, със сдържана ярост.

— Точно така. Едно от удобствата на природата. Е, ще се пазарим ли? Аз единствен мога да ги спра.

Старият архитект, чието слабо тяло трепереше, докато той си поемаше дълбоко дъх, гледаше втренчено високия мургав мъж, облечен в роба. Отвърна притеснено:

— Ще се пазарим. За Бога, препоръчвам ти да си удържиш на думата, инак ще те преследвам до дупка с цяла армия наемници.

— Винаги си драматизирал нещата, евреино. — Махди погледна часовника си. — Има време. При такива полети няма радиовръзка със земята, самолетът не е проверяван. По график трябва да излетят по изгрев слънце. Ще се обадя веднага щом изляза оттук; самолетът няма да излети, а вие с малката ти армия, които и да са те, ще поемете натам без номера, отрепка такава… Разбрахме се.

— Не! — Сивия измъкна ножа и се нахвърли върху Махди, като го сграбчи за робата и го метна върху писалището. — Никакви пазарлъци, никакви сделки, никакви преговори! Сега става дума само за твоя живот! — Сивия забоде върха на острието в месото под лявото око на мъжа от Чикаго. Махди изпищя, кръвта се застича надолу по бузата към отворената му уста. — Обаждай се веднага, или ще изгубиш първо това око, после и другото! Сетне за теб ще е без значение къде ще забия ножа: няма да го виждаш. — Командосът се пресегна, сграбчи телефона от писалището и го стовари до кървящата глава на Махди. — Ето ти пазарлъка, измет такава! Кажи ми телефона, ще го набера вместо тебе… за да съм сигурен, че е летище, а не някоя частна казарма. Казвай го!

— Не… не мога!

— Острието влиза!

— Не, спри! Няма летище, няма самолет!

— Лъжец!

— Не сега. По-късно!

— Ще изгубиш едното си око, лъжец такъв!

— Той е тук! За Бога, спри! Той е тук!

— Къде? — избоботи Мани и се втурна към бюрото.

— В западното крило… има стълбище отдясно в коридора, малък склад под покрива…

Еманюел Уайнграс не изслуша думите докрай. Изхвърча от стаята, крещейки с цяло гърло:

— Евън! Евън!

 

 

Халюцинирам, мислеше си Кендрик: скъп човек от миналото го викаше, за да му вдъхне кураж. Това бе единствената привилегия на обречения. Погледна от походното легло прозореца; луната се отдалечаваше, светлината й избледняваше. Нямаше да я види. Скоро нямаше да има нищо освен тъмнина.

— Евън! Евън!

Сякаш го викаше Мани. Беше налице винаги, когато младият му приятел имаше нужда от него. И ето сега най-после беше тук, за да го успокои. О, Боже, Мани, дано някак научиш, че съм се върнал! Че най-накрая съм те послушал. Намерих го, Мани! И други ще го направят. Зная! Моля те, гордей се поне малко с мен.

— По дяволите, Кендрик! Къде си, за Бога?

Този глас не беше халюцинация! Нито пък тупуркането на стъпките по тясната стълба! И още стъпки! Божичко, нима вече беше мъртъв?

— Мани!… Мани! — извика той.

— Тук е! Ето я стаята! Избий я, мускулести умнико!

Вратата на стаичката падна с оглушителен тътен, сякаш бе ударил гръм.

— По дяволите, момче! — извика Еманюел Уайнграс, щом видя, че Кендрик се изправя, залитайки, от походното легло в килията. — Така ли трябва да се държи един уважаван конгресмен? Мислех, че съм те възпитал по-добре!

Със сълзи на очи баща и син се прегърнаха.

 

 

Всички се събраха в модерно обзаведената всекидневна на Хасан в покрайнините на града. Бен Ами беше окупирал телефона, след като Уайнграс му го беше преотстъпил след дълъг и оживен разговор с младия султан Ахмат в Маскат. На шест метра около голямата маса седяха седем души, представляващи правителствата на Бахрейн, Оман, Франция, Великобритания, Западна Германия, Израел и Организацията за освобождение на Палестина. Както се бяха разбрали, нямаше представител на Вашингтон, но имаше кой да защитава тайните интереси на САЩ, свързани с конгресмена. При тях — между израелеца и човека от ООП, седеше и Еманюел Уайнграс.

Евън беше до ранения Яков, двамата се бяха разположили в кресла един до друг, нали бяха най-пострадали.

— Чух думите ви в „Арадус“ промълви Синия меко. — Мислех си за тях.

— Това е всичко, което исках от вас.

— Трудно е, Кендрик. Изживели сме толкова много, не аз, разбира се, но бащите и майките ни, дядовците и бабите…

— И поколенията преди тях — добави Евън. — Никой с капчица ум или чувствителност не го отрича. Ала в известен смисъл са го направили самите те. Палестинците не са в дъното на погромите и изтреблението, но някой трябваше да поеме вината на свободния свят и те безпричинно станаха новите жертви.

— Знам. — Яков кимна бавно. — Чувал съм фанатиците по Западния бряг и в Газа.

— Защо?

— Служат си с думите, използвани срещу нас в продължение, както каза ти, на поколения… И все пак те също убиват! Убиха двамата ми братя и много други!

— Но това все някога трябва да спре!

— Нека помисля.

— Това е началото.

Мъжете около масата рязко се изправиха. Кимнаха си и един по един отидоха през дневната при входната врата, а оттам излязоха при служебните коли, без да дават да се разбере, че в къщата има още хора. Домакинът, Хасан, мина през сводестия коридор и се обърна към последните си гости. В началото думите му не се чуваха от кашлицата на Еманюел Уайнграс, който се превиваше от пристъпа в дневната. Евън понечи да се изправи, Яков го сграбчи за ръката и поклати глава. Американецът разбра и отново седна.

— Посолството на САЩ в Маскат ще бъде освободено след три часа, терористите ще се измъкнат с кораб, осигурен от Сахиб ал Фаракхалиф.

— С него какво ще стане? — попита Кендрик ядосано.

— Отговорът ще прозвучи само между тези четири стени. От двореца ми наредиха да ви съобщя, че не трябва да се разчува. Разбирате ли? Ще се подчините ли на заповедта?

Всички кимнаха.

— Сахиб ал Фаракхалиф, познат ви като Махди, ще бъде екзекутиран без съд и присъда, защото престъпленията му срещу човечеството са толкова безобразни, че той не заслужава да застане пред съд. Както се изразяват американците, ще го направим „по нашия си начин“.

— Мога ли да кажа нещо? — запита Бен Ами.

— Разбира се — отвърна Хасан.

— Всичко е уредено: ние с колегите ми се връщаме в Израел. Тъй като никой от нас няма паспорт или документи, емирът е осигурил специални мерки и самолет. До един час трябва да сме в голямата зала на летището. Извинявайте за ненадейното заминаване. Хайде, господа!

— Вие извинявайте — рече Хасан и кимна, — че няма как да ви се отблагодарим.

— Намира ли ви се уиски? — запита Червения.

— Каквото пожелаете.

— Каквото ви отпусне сърцето. Обратното пътуване е дълго и ужасно, а аз мразя самолетите. Страхувам се.

 

 

Евън Кендрик и Еманюел Уайнграс седяха един до друг в креслата в дневната на Хасан. Чакаха нарежданията на изтормозения, замаян американски посланик, на когото му беше разрешено да се свързва само по телефона. Двамата стари приятели — често пъти отнесеният ученик и резкият учител — сякаш изобщо не се бяха разделяли. И въпреки това сега ученикът беше водачът и двигателят, а учителят се подчиняваше.

— Ахмат сигурно е на седмото небе от облекчение — каза Евън, отпивайки от брендито.

— А, едва ли.

— Защо?

— Изглежда, има неколцина души, които искат да се отърват от него, да го пратят пак в Щатите, защото го мислят за твърде млад и неопитен да се справя с нещата. Той ги нарече „безочливи търгаши, които дърпат конците“. Кани ги в палата, за да ги омилостиви.

— Това добре. Какво друго?

— Има още една групировка, която се домогваше да вземе нещата в свои ръце, да взриви посолството, ако се наложи. Готова е на всичко, само и само да завладее отново страната. Откачени са на тема оръжие; това са същите, които Консулският отдел нае да те вземат от летището.

— С тях какво ще прави?

— Няма голям избор, освен ако не искаш да крещят името ти от минаретата. Извика ли ги, ще седнат да се перчат с връзките си с Държавния департамент и ще дадат още един повод на всички откачени в Близкия изток.

— Ахмат си знае най-добре.

— Накрая има още нещо, но той трябва да го свърши сам. Трябва да се поразмърда и да избие всички онези мръсни копелета.

— Не, Мани, не това е начинът. Така клането ще продължава до безкрай…

— Грешиш! — извика Уайнграс. — И още как! Нека им е за поука, докато всички научат цената, която трябва да платят!

Старият архитект ненадейно бе обхванат от продължителна, отекваща кашлица, която идваше от най-дълбоките, най-кървящи кухини на гърдите му. Лицето му почервеня, а вените на врата и челото му посиняха и се издуха.

Евън сграбчи стария си приятел за рамото, за да спре треперенето му.

— Ще говорим по-късно — каза той, когато кашлицата утихна. — Върни се с мен, Мани.

— Заради това ли? — Уайнграс клатеше глава отбранително. — Просто съм настинал. Времето във Франция беше лошо.

— Друго имам предвид — излъга Кендрик, като се надяваше да е убедителен. — Трябваш ми.

— За какво?

— Сигурно ще се захвана с няколко проекта и ми е нужен съветът ти. — Това беше друга лъжа, по-несериозна, и Евън добави бързо: — Пък и къщата ми се нуждае от основен ремонт.

— Мислех, че току-що си я построил.

— Бях зает с други неща и не й обърнах внимание. Проектът е ужасен, нямам гледката, на която разчитах, не виждам планината и езерата.

— Никога не те е бивало с изгледа.

— Трябваш ми. Моля те, ела.

— Имам работа в Париж. Налага се да преведа едни пари, обещах.

— Ще ги преведеш от моята сметка.

— Става дума за един милион.

— Ако искаш, преведи и десет. Аз съм тук, а не в стомаха на някоя акула… Няма да те моля, Мани, но наистина имам нужда от теб.

— Е, може би за седмица-две — рече сприхавият старец. — И в Париж имат нужда от мене, нали разбираш.

— Ще има доста опечалени, знам го със сигурност — отговори Евън меко, с облекчение.

— Какво?

За късмет звънна телефонът и не се наложи Кендрик да повтаря. Вече имаха инструкции.

 

 

— Аз съм човек, когото никога не сте виждали, с когото никога не сте говорили — рече Евън в слушалката на телефонния автомат във военновъздушната база „Андрюс“ във Вирджиния. — Отправям се към реките и планините, където съм бил през последните пет дни. Ясно ли е?

— Да — потвърди франк Суон, заместник-шеф на Консулския отдел в Държавния департамент. — Няма да се опитвам да ви благодаря.

— Недейте.

— Не мога. Дори не знам как се казвате.

ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ

ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО

ЗАПОЧВАЙТЕ

Мъжът се бе навел над клавиатурата. Очите му блестяха, мозъкът му работеше безпогрешно, въпреки че той бе капнал от умора. Продължаваше да вдишва дълбоко, сякаш така мислеше по-добре. Не беше мигвал от близо две денонощия — чакаше промени в Бахрейн. По едно време спря токът, комуникациите бяха прекъснати… настъпи тишина. Малцината посветени в Държавния департамент и Централното разузнавателно управление сега може би също дишаха дълбоко, разсъждаваше той, но чак сега. Преди всичките бяха затаили дъх. В Бахрейн положението бе навлязло в задънена улица, изходът беше неясен. Ала нещата се промениха.

Всичко беше приключило. Обектът се бе качил на самолета. Беше победил. Мъжът продължи да пише.

Нашият човек свърши работа. Апаратурата ми е във възторг; въпреки че не даде категоричен отговор. Зее пак посочи, че би могъл да успее. Уж е неодушевена, а също налучка какво предусещам.

Обектът пристигна тази сутрин, въобразява си, че всичко е приключило, че животът му ще се върне в ненормалната си нормалност, но греши. Всичко е наред, докладът е готов. Средствата трябва да бъдат намерени, ще бъдат намерени. Ще удари светкавица: той ще е мълнията, която ще промени съдбата на една нация. За него това е само началото.