Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

8

Четиримата терористи бяха с окови, двама седяха от дясната страна на препускащата полицейска камионетка, а другите двама бяха отляво, срещу тях. Кендрик бе до младия фанатик с дивия поглед и заешка устна, която му пречеше да говори. Азра седеше отсреща с намусения по-възрастен убиец, който беше предизвикал и нападнал Евън. До тракащата метална врата на камионетката стоеше полицай, стиснал с лявата ръка пръчката на тавана, за да не падне. В дясната държеше автомат „МАК–10“, прехвърлен през рамото му на кожен ремък. Само един разтърсващ откос можеше да превърне четиримата затворници в окървавени бездиханни трупове, залепени на стените на камионетката. Но пак по предварителна уговорка на колана на надзирателя висеше връзка ключове, ключовете за белезниците на пленниците. Те се надпреварваха с времето, с безценното време. Минутите преминаваха в часове, а часовете — в нов ден.

 

 

— Вие сте луд!

— Докторе, нямаме избор! Този човек е Азра — синия.

— Изключено! Азра е с брада и дълга коса — всички сме го виждали по телевизията…

— Обръснал си е брадата и се е подстригал.

— Питам ви, вие Амал Баруди ли сте?

— Вече да.

— Вие сте Амал Баруди точно колкото той — Азра. Този човек беше докаран тук преди пет часа от един пазар в Уалджат. Той е пиян негодник, палячо, нищо повече. Неговият приятел сам си е прерязал гръкляна с полицейски нож!

— Аз бях там, Фейзал. Той е Азра — брат на Зая Ятийм.

— Защото го твърди ли?

— Не. Защото аз говорих с него, изслушах го. Неговата свещена война не е за или против Аллах, Авраам или Исус. Той се бори, за да оцелее в този живот, на тази земя.

— Безумие, около нас цари безумие!

— Какво каза Ахмат?

— Да правя каквото ми наредите, но трябва да изчакате полицията. Двама мъже, на които той има пълно доверие. Предполагам, по ваше нареждане.

— Двамата, дето си приличат като две капки вода ли? Униформените, които ме взеха от пазара в Ал Кабир?

— Те са професионалисти. Единият ще кара полицейската кола, а другият ще ви охранява.

— Предвидливо. Наистина играя по свирката на Ахмат.

— Не сте прав, Кендрик.

— И той не е съвсем прав… Ето другите двама затворници, които искам да бъдат прехвърлени заедно с мен и Азра.

— Кои са?

— Единият е смахнат, би напсувал и палачите си, но другият е дясната ръка на Азра. Изпълнява всички заповеди на Синия. Махнеш ли тези двамата, няма кой да ръководи лагера.

— Човек не може да ви разбере.

— Останалите са лесни, докторе. Те не знаят нищо, но могат да бъдат пречупени. Предлагам ви да измъквате по трима-четирима, да ги слагате в по-малки килии и после да постреляте по задната стена на лагера. Може да намерите някои фанатици, които не умират от желание да бъдат убити.

— Навлизате в непознати води, шейх Кендрик. В един свят, който не разбирате.

— Ще го разбера, докторе. За това съм тук.

 

 

Знакът беше даден. Надзирателят на камионетката се закрепи и за миг пусна лявата си ръка, разтръска я, за да не изтръпва, веднага посегна нагоре, за да се хване за пръчката. Щеше да го повтори след по-малко от минута и тогава Евън трябваше да действа. Тези движения бяха уточнени набързо в амбулаторията на лагера, нападението трябваше да е бързо и просто. Реакцията на надзирателя беше ключът към успеха. След двайсет и две секунди той отново пусна уморено лявата си ръка.

Кендрик скочи от седалката и удари с тяло полицая, който си блъсна главата така силно във вратата, че за миг проблесна истерия в очите му, сетне се строполи.

— Бързо! — заповяда Евън на Азра. — Помогни ми! Вземи ключовете.

Палестинецът скочи напред, сержантът го последва. Всички заедно, нали ръцете им бяха оковани, избутаха автомата и издърпаха ключовете от колана на надзирателя.

— Ще го убия! — изкрещя фанатикът със заешката устна и залитайки в друсащата камионетка, грабна оръжието и го насочи към главата на полицая.

— Спри го! — заповяда Азра.

— Глупак! — избоботи сержантът, като изскубна оръжието от ръцете на младока. — Шофьорът ще чуе изстрелите!

— Той е наш враг!

— Само той ще ни измъкне оттук, нещастнико! — каза Азра, а после отключи белезниците на Кендрик и му подаде ключа, за да стори същото.

Конгресменът от Колорадо го освободи и се обърна към протегнатите китки на сержанта.

— Казвам се Йосиф — обясни по-възрастният. — Името е еврейско, защото майка ми беше еврейка, но ние не сме от израелските евреи. Ти си смелчага, Амал Баруди.

— Не обичам да ме разстрелват в пустинята — рече Кендрик, хвърли белезниците на земята и се обърна към младия терорист, който за малко да убие припадналия. — Дали да те освободя?

— Защо? — изкрещя хлапакът. — Защото съм готов да убия заради свещената ни кауза, да умра за нея?

— Не, момко, защото можеш да убиеш нас, а ние сме по-ценни от теб.

— Амал! — извика Азра и хвана Евън за ръката — и за да се закрепи, и за да привлече вниманието му. — Вярно си е, че е ненормален, но при него нещата са по-различни. Заселниците на Западния бряг взривили къщата на родителите му и магазина на баща му. Бащата умрял при експлозията, а израелската комисия продала и двата имота за трохи на някакви нови заселници. — Синия снижи глас и заговори в ухото на Кендрик: — Луд си е, но няма към кого да се обърне освен към нас. Ние с Йосиф ще го озаптим. Освободи го.

— Отговаряш с главата си, поете — отговори грубо Евън и отключи белезниците около китките на младия терорист.

— Защо спомена за разстрел в пустинята? — попита Йосиф.

— Защото пътят е песъчлив, не чувстваш ли? — каза Кендрик, който знаеше маршрута. — Ние просто ще изчезнем, изгорени или погребани в пустинята.

— Защо избраха точно нас? — настоя по-възрастният терорист.

— На мен ми е ясно — не знаят какво да правят с мен, защо да не ме убият? Ако съм опасен или влиятелен, и рискът, и влиянието ще изчезнат заедно с мен. — Евън замълча, после поклати глава. — Сега, като се замисля — добави той — това важи и за Йосиф и момчето — те говореха най-гръмогласно и сигурно са разпознали гласовете им. И двамата се чуваха ясно.

— А аз? — попита Азра, като погледна Кендрик.

— Можеш сам да си отговориш — рече Кендрик и отвърна на погледа на палестинеца, в очите му се четеше презрение. Опитах се да се отскубна от теб, когато се нахвърлиха върху мен в тоалетните, но ти беше прекалено муден.

— Искаш да кажеш, че са ни видели заедно?

— Получаваш тройка. Не само заедно, но и далеч от всички останали. Очевидно е, че си говорил с мен.

— Камионетката се движи по-бавно — възкликна Йосиф, когато намалиха скоростта, за да завият.

— Трябва да скочим — каза Евън. — Ако навлизаме в равнината, иде има войници. Бързо! Трябва да изчезнем на височините. Иначе никога няма да се изкатерим отново.

— Вратата — изкрещя Азра. — Сигурно е залостена отвън.

— Нямам представа — излъга Кендрик, следвайки набързо скалъпения в лагерната амбулатория сценарий. Нитовете бяха извадени и разхлабени на две места. — За първи път ме залавят тук. Но карай! Вратата е от заварен метал. Ако четиримата я блъснем заедно, може да поддаде. В средата — там винаги е най-слабото място. — Евън сграбчи момчето със заешката устна за рамото и го изтика наляво. — Добре, дивако. Блъскай с всичка сила. И четиримата! Хайде!

— Чакай! — Азра се втурна напред. — Оръжието! — възкликна той, след което вдигна автомата и преметна каишката през рамото си — дулото беше насочено надолу. — Готово!

— Давай! — извика Кендрик.

Четиримата пленници налетяха на средната част на вратата, докато камионетката подскачаше по камъните на поредния завой. Металът поддаде и се изду по ръбовете. През широките процепи се видяха лъчите на луната.

— Още веднъж — изкрещя Йосиф с пламнали очи.

— Запомнете — заповяда мъжът, когото вече всички мислеха за Амал Баруди. — Ако успеем да я избием, приклекнете, когато усетите под себе си земята. Никой не бива да пострада.

Отново се хвърлиха върху полуизбитата врата. Долните нитове изскочиха, металната плоскост излетя на лунната светлина, а четиримата изхвърчаха върху виещия се път, водещ към една равнина в пустинята. Вътре в камионетката надзирателят се претърколи напред, понеже се движеха надолу, от страх по челото му бяха избили капки пот. Той изпълзя и неколкократно почука на шофьорската кабина. В отговор се чу един-единствен удар. Задачата им за тази нощ беше наполовина изпълнена.

Бегълците също се изтърколиха, но от земното притегляне се закрепиха и се опитаха да си възвърнат равновесието. Азра и Йосиф първи се изправиха на крака, завъртяха глава и инстинктивно огледаха одраскванията си. Кендрик ги последва. Рамото му гореше, краката го боляха непоносимо, ръцете му бяха издрани, но общо взето, той беше благодарен, чу ме предстои трудният преход през планините и реката. Болеше го, ала не се беше наранил. Най-пострадал бе палестинецът със заешката устна, той простена на каменистата земя, покрита тук-таме с пустинна трева, гневно се загърчи: не можеше да се изправи. Йосиф изтича при него и докато Евън и Азра оглеждаха равнината долу, навъсеният мъж рече:

— Момчето си е счупило крака.

— Тогава ме убийте веднага! — извика младежът. — Аз ще ида при Аллах, а вие ще продължите борбата.

— Млъкни! — нареди Азра с автомат в ръка и се приближи до раненото момче заедно с Кендрик. — Писна ни да хленчиш, че ти се мре, а с този писклив глас наистина ще ни умориш. Йосиф, разкъсай му ризата. Завържи ръцете и краката му и го остави на пътя. Камионетката ще се върне веднага щом стигне в лагера долу и ония глупаци разберат какво е станало. Ще го намерят.

— Значи ме оставяш на врага? — изпищя момъкът.

— Замълчи! — тросна се Азра и преметна автомата през рамо. — Ще те закарат в болница, където ще се погрижат за теб. Децата не ги убиват освен при бомбардировки. Случва се доста често, но не тук, нито пък там.

— Нищо няма да издам!

— Ти не знаеш нищо — каза мъжът с прякора Синия. — Вържи го, Йосиф. Нагласи крака му. — Азра се наведе над момчето. — Има по-добри начини да се бориш от това да умреш за тоя, що духа. Нека врагът те излекува, за да продължиш борбата. Върни се при нас, мой твърдоглав борецо за свобода! Имаме нужда от теб. Йосиф, побързай!

Докато по-възрастният терорист изпълняваше заповедите, Азра и Кендрик се върнаха на каменистия път. Долу в далечината започваха белите пясъци, които сякаш нямаха край в лунната светлина — един огромен алабастров под с тъмното небе за покрив. По-нататък върху белотата на пясъка блещукаше жълто петънце: пустинен огън, който също влизаше в плана за бягство. Беше твърде далече, за да се различат фигурите край него, но приличаха на омански войници и полицаи. Ала не бяха палачите, за които ги взеха спътниците на Амал Баруди.

— Познаваш околността много по-добре от мен — каза Евън на английски. — На какво разстояние е онзи лагер?

— На десетина-дванайсет километра, не повече. Пътят долу става прав. Скоро ще пристигнат.

— Да вървим тогава.

Кендрик се обърна и видя, че по-възрастният терорист занася младежа на пътя. Той тръгна към тях. Азра обаче не се помръдна.

— Къде, Амал Баруди? — извика той. — Къде ще ходим?

Евън отметна глава.

— Къде ли? — повтори той с презрение. — На първо време ще се махнем оттук. Скоро ще съмне и ако изляза прав, а сто на сто съм прав, не след дълго тук ще кръжат хеликоптери, дошли да ни търсят. Можем да се скрием в града, но не и тук.

— Какво ще правим тогава? Къде отиваме?

Кендрик не виждаше добре в слабата лунна светлина, но почувства напрегнатия въпросителен поглед на Азра. Подлагаше го на проверка.

— Трябва да съобщим в посолството. На сестра ти Ятийм или на онзи Ахбияд. Да спрат изнасянето на снимките и да убият предателите.

— Как ще го направим? Как ще съобщим? Твоите хора ли ти казаха, Амал Баруди?

Евън беше подготвен — въпросът бе неизбежен.

— Честно казано, не знаеха къде е каналът и приеха, че ако имате поне малко мозък в главите, той ще се променя всеки ден. Трябваше да предам през портала бележка за щаба, за да ме пуснат по канала.

— Много от тези бележки могат да са капан. Откъде да знаем, че твоята не е.

Кендрик направи пауза. Когато заговори, гласът му беше нисък, спокоен и многозначителен.

— Защото е подписана от Махди. Азра зяпна. Кимна бавно и вдигна ръка.

— Така ли? — попита той.

— Пликът беше запечатан с восък, който не биваше да се маха. Това беше обида, която трудно преглътнах, но дори аз се подчинявам на заповедите на тези, които плащат, нали ме разбираш?

— Тези, които осигуряват средствата за нашата дейност…

— Ако е имало някакъв закодиран — знак, някой от вас, ако не и всички в щаба, трябваше да го разпознаят.

— Дай ми бележката — каза Азра.

— Кретен! — изкрещя раздразнено конгресменът от девети колорадски избирателен район. — Когато видях, че полицията затяга обръча около мен, я скъсах на парченца, които пръснах из Ал Кабир! Ти не би ли сторил същото?

Палестинецът не се помръдна.

— Да, разбира се — отговори той. — При всички случаи няма да ни е необходима. Аз ще организирам проникването ни в посолството. Каналът, както го наричаш, работи безупречно, и отвътре, и отвън.

— Толкова безупречно, че под носовете на добре обучените ви часовои са измъкнати филми. Съобщи на сестра си. Сменете охраната и веднага започнете да издирвате фотоапарата. Щом го намерите, убийте притежателя и неговите близки. Всички до един!

— Заради такава дреболия! — възрази Азра. — Рискуваме да погубим невинни хора, ценни борци.

— Я не си криви душата! — засмя се Амал Баруди. — Спрямо враговете нямаме такива задръжки. Ние убиваме не ценни борци, а невинни хора, за да накараме света да се вслуша — този сляп и глух за борбата ни свят.

— В името на всемогъщия Аллах сега ти се проявяваш като сляп и глух — изсъска Азра. — Вярваш на западната преса. А не бива да се съмняваш! От единайсетте трупа четирима души бяха вече мъртви. Включително две жени — едната се самоуби, защото се тресеше от страх да не я изнасили някой арабин, другата — много по-силна, като матроса, нападнал Насир, се хвърли върху един млад негодник, чиято единствена реакция беше да стреля. Двамата мъже бяха стари и болни и умряха от сърдечен удар. Това не ни оневинява, но не сме ги застреляли ние. Зая го обясни, никой обаче не ни повярва. И няма да ни повярва!

— Не че има някакво значение, но какво стана с останалите? Бяха седмина, струва ми се.

— Бяха осъдени от нашия щаб, и то съвсем справедливо. Разузнавачи, създали мрежа в Персийския залив и Средиземноморието, членове на небезизвестния Консулски отдел, дори двама араби, продали душите си на ционистите и другите американски марионетки. Те заслужаваха да умрат, защото с радост биха наблюдавали как умираме ние, но обезчестени, превърнати в карикатури на злото. А ние не таим зло, само искаме да живеем на собствените си земи.

— Стига, поете — прекъсна го Кендрик и погледна Йосиф и младия терорист, който се молеше на Аллах за милост. — Нямаме време за проповедите ти, трябва да се махаме оттук!

— Отиваме в посолството — съгласи се Азра. — През канала.

Кендрик се върна бавно при палестинеца.

— Да, в посолството — каза той. — Но не през канала, само до портала. Оттам ще изпратиш на сестра си съобщение, в което ще й обясниш всичко. С тези заповеди моята работа тук приключва, както и твоята, поне за ден-два.

— Какво? — попита учуден Синия.

— Наредено ми е час по-скоро да заведа в Бахрейн един от вас и аз се спрях на теб. Вече веднъж ме хванаха, избягах, но повече не исках да рискувам. Не и сега!

— В Бахрейн ли?

— При Махди. Само за няколко часа, но е спешно. Той има нови заповеди, заповеди, които не би доверил на никого освен на човек от щаба. Ти си негов член, и двамата сме извън посолството.

— Летището е под наблюдение — отсече Азра. — Охранява се от патрули и кучета. Никой не може да влезе или да излезе, без да бъде разпитан. Няма да успеем! Същото важи и за пристанището. Всеки кораб бива претърсван или взривяван, ако не се подчини.

— Но това не пречи на хората ви да влизат и излизат по този канал. Видях резултатите в Берлин.

— Ти обаче каза „спешно“, а минаването по канала отнема едно-две денонощия.

— Защо толкова дълго?

— Пътуваме на юг само нощем, и то с униформи на йеменски граничари. Ако ни спрат, казваме, че проверяваме крайбрежието. После се срещаме с екипажа на катери, идващи от Бахрейн, естествено.

— Естествено.

„Излязох прав“ — помисли си Евън. Южният бряг до Рас ел Хад и отвъд пролива Масира беше разграден двор: неприветлива пустош от скалисти заливчета и негостоприемни равнини — истински рай за крадците и контрабандистите и най-вече за терористите. Каква по-добра маскировка от униформата на граничарите — войниците, избрани заради своята вярност и жестокост, равна и дори превишаваща бруталността на международните убийци, приютени в Йемен?

— Много добре — продължи Ахмат Баруди с професионален тон. — А как се сдобихте с тези униформи? Доколкото знам, са необичайни — по-светли, с по-различни пагони, с ботушите пригодени и за пустиня, и за вода.

— Наредих да ги изработят — прекъсна го Азра с очи, вперени в долината под тях. — В Бахрейн, разбира се. Всяка се заключва и се води на отчет, когато не се използва… Прав си, трябва да тръгваме. Камионетката ще стигне в лагера след някакви си две минути. Ще говорим по пътя. Хайде!

Йосиф беше положил превързания ранен млад терорист напреки на пътя, успокояваше го и с тих глас му нареждаше нещо. Азра и Кендрик се приближиха.

— По-бързо ще стигнем, ако вървим по пътя — каза Евън. — Ще се движим по него, докато видим фаровете в равнината. Побързайте!

След още няколко насърчителни думи за техния паднал събрат тримата бегълци хукнаха нагоре по криволичещия път към платото на няколкостотин метра. Наоколо се виждаха само посърнали шубраци и ниски чепати дървета, подхранвани от нощната влага, нахлуваща откъм морето, колкото да се спаружат на другия ден от безветрието и пърлещата жега. Докъдето поглед стига, пътят в оскъдната лунна светлина беше прав. Запъхтян, с повдигащи се гърди, Йосиф заговори:

— На три-четири километра северно оттук има дървета, по-високи дървета, много по-кичести, в които да се укрием.

— Сигурен ли си? — попита Кендрик, неприятно изненадан, защото мислеше, че единствен той знае къде се намират.

— Може би не е същият път, макар че пътищата тук са малко — отговори свъсен по-възрастният терорист. — Но са еднакви. От пустинята към Залива пейзажът се променя. По-зелено е и има малки хълмове. И изведнъж стигаш в Маскат. Става неусетно.

— Йосиф беше в разузнавателния отряд под командването на Ахбияд — обясни Азра. — Дойдоха пет дни преди да завземем посолството.

— Ясно. Но и цяла гора няма да ни помогне, щом се развидели, а Оман не е Шварцвалд. Войската, полицията и хеликоптерите ще претърсят Всичко педя по педя. Можем да се скрием само В Маскат. — Със следващите думи Евън се обърна към мъжа с прякор Синия: — Разбира се, имаш верни хора в града.

— Много са.

— Колко горе-долу?

— Десетина-двайсет, някои са доста високопоставени. Търся ги само когато е наложително.

— Събери ги в Маскат и ме заведи при тях. Ще избера един.

— Ще избереш един…

— Трябва ми само един, който обаче да е подходящ. Той ще занесе съобщение от мое име, а след три часа ти идваш в Бахрейн.

— При Махди ли?

— Да.

— Но нали каза, или по-точно намекна, че не го познаваш.

— Така е.

— Ала знаеш как да стигнеш до него?

— Не — отговори Кендрик и внезапно усети тъпа болка в гърдите си. — Пак ме обиди, но този път те разбирам. Действам в Европа, не тук. Бях сигурен, че ти знаеш как да се доберем до Махди в Бахрейн.

— Сигурно в бележката, която си унищожил на — Ал Кабир, е имало някакъв, код…

— Винаги има план за действия при извънредни обстоятелства! — прекъсна го Евън грубо и се опита да потисне тревогата си.

— Да, има — замислено се съгласи Азра. — Но никога, ако се касае за Махди. Както вероятно знаеш, неговото име се споменава само на ухо, и то пред малцина.

— Не знам. Казах ти, не действам в тази част на света и очевидно бях избран за това.

— Да — съгласи се Синия. — Ти си далече от твоя щаб и тук си куриер, когото не чакаме.

— Не ти вярвам! — избухна Кендрик. — Всеки ден получавате инструкции.

— Да. — Азра погледна Йосиф. — Но и аз като теб съм куриер.

— Какво?

— Аз съм член на щаба, млад и силен съм. Не съм жена. Но не съм ръководител — възрастта не ми го позволява. Насир, сестра ми Зая и Ахбияд — те бяха определени да оглавят щаба. До смъртта на Насир тримата отговаряха за операцията. Когато получехме запечатани съобщения, ги предавах, без обаче да ги отварям. Само Зая и Ахбияд знаят как се стига при Махди. Не директно, разбира се, а по верига от хора, които му предават съобщението.

— Можеш ли да се свържеш със сестра си по радиото? На някоя сигурна честота или неподслушван телефон? Тя ще ти даде тази информация.

— Невъзможно е. Врагът разполага с модерна подслушвателна апаратура. Не говорим по радиото и по телефона нищо, което не бихме казали и пред чужди хора. Все същото е.

— Хората ти в Маскат! — продължи Евън бързо и натъртено и почувства, че по челото му избиват капки пот. — Може ли някой от тях да влезе вътре и да измъкне някакви данни?

— Данни за Махди ли? — попита Азра. — Сестра ми ще убие човека, който ги поиска.

— Но ние трябва да ги получим! До довечера трябва да те заведа в Бахрейн — при него, и няма да изложа на риск източниците ни на средства в Европа само защото не съм свършил тук нещо, което не ми е работа!

— Имаме само един избор — каза Азра. — Споменах ти за него долу. Да идем в посолството. Да проникнем вътре.

— Нямаме време за такива сложни неща! — настоя Кендрик отчаяно. — Познавам Бахрейн. Ще избера някое място и ще извикаме някой от твоите хора, за да предаде съобщението на сестра ти. Тя или Ахбияд ще намерят начин да се свържат с хората на Махди. Разбира се, имената ни не бива да се споменават, нека кажат, че е възникнало извънредно положение. Така си е — това е извънредно положение и те знаят как да действат. Аз ще посоча къде ще се срещнем. Някоя улица, джамия на пристанището или при летището. Все някой ще дойде. Трябва да дойде!

Снажният мускулест млад терорист отново замълча и изгледа мъжа, който вършеше същото като него, само че в далечна Европа.

— Питам те, Баруди — каза той след десетина секунди. — Ще боравиш ли така свободно и недисциплинирано със средствата в Берлин? Москва или българските банки в София, или тайните фондове в Загреб щяха ли да позволят такова несигурно капиталовложение?

— При извънредно положение — да.

— Ако допуснеш такова положение, ще ти прережат гърлото и ще ти намерят заместник.

— Ти, Синия, си гледай твоите средства, а аз — моите.

— Ще се погрижа, и то веднага. Отиваме в посолството!

Ветровете на Оманския залив задухаха над рядката трева и чепатите ниски дървета, но не заглушиха сирената, писнала в далечината над пустинята. Това беше сигналът! Скрийте се! Кендрик го очакваше.

— Бягай! — изкрещя Йосиф, след което сграбчи Азра за рамото и го избута на пътя. — Бягайте, братя, накъдето ви видят очите!

— Посолството! — извика мъжът с прякора Синия. — Преди да е съмнало.

За Евън Кендрик — конгресмен от девети колорадски избирателен район започваше кошмарът, който щеше да го преследва до края на живота му.