Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

10

Все повече се развиделяваше и те бяха във все по-голяма опасност. Азра погледна нагоре към утринното небе и изпсува, като не пощади и Йосиф, който при кулата Кабрита зави погрешно и така загубиха ценни минути. Тримата бегълци бяха разкъсали затворническите панталони високо над глезените, към средата на прасеца, бяха скъсили и ръкавите. В тъмното можеха да минат за работници, доведени от Ливан или от бедняшките квартали на Абу Даби, за да похарчат риалите си за единственото достъпно за тях развлечение — проститутките и уискито в Ел Шари ел Мишкуийс — това царство на престъпниците.

Бяха в арката на бетонния служебен вход на болницата Уалджат, на стотина метра от американското посолство. Тясната уличка вдясно пресичаше главната магистрала. От ъгъла започваха магазини, които не се виждаха зад металните щори. Заради безумието търговията бе замряла. В далечината, зад оградата на посолството бавно се разхождаха летаргични младежи с отпуснати ръце и приведени под тежестта на оръжието рамене. Те изпълняват заповедите в името на джихад — своята свещена война. С първите лъчи на слънцето летаргията им обаче щеше да изчезне, а щом се появяха първите талази зяпачи и най-вече репортери от радиото и телевизията, младоците щяха да покажат завидна енергия. След около час тяхното представление щеше да започне.

Азра огледа големия площад пред посолството. Отсреща, на север се издигаха три бели двуетажни административни сгради, долепени една до друга. Прозорците с дръпнати завеси бяха тъмни, което всъщност не беше от значение. Дори и вътре да имаше хора, които наблюдаваха, те бяха твърде далече, за да чуят това, което той щеше да прошепне през решетката, а светлината бе твърде слаба, за да го разпознаят, ако се бе разчуло за бягството им. Ала и в този случай врагът не би предприел необмислено нападение — последиците щяха да са смъртоносни. Площадът бе безлюден, ако не се броят неколцината дрипави просяци, насядали пред варовиковия зид на посолството. Бяха сложили паничките за подаяния пред себе си, а до мнозина се виждаха собствените им изпражнения. Най-окаяните сред тях не можеха да бъдат агенти на султана или на чужди държави, но не бе изключено по-спретнатите да изпълняваха секретна мисия. Азра се взря във всеки просяк с надеждата да забележи някое внезапно, рязко движение, което да го издаде, че не е дошъл тук за подаяние. Само мъж, чиито мускули са свикнали с непрекъснатия стрес и седналото положение, можеше да издържи неподвижен толкова дълго. Никой не помръдна, никой не протегна крак, това не доказваше нищо, но на Азра му стигаше. Той щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Йосиф, извади оръжието изпод ризата си и го подаде на по-възрастния терорист.

— Отивам — каза на арабски. — Прикривай ме. Ако някой от онези просяци направи необичайно движение, веднага да си при него.

— Върви. Ще стоя в сянката на болницата и ще се придвижвам от дясната страна от вход на вход. Имам страхотен мерник, така че ако някой направи необичайно движение — край с него!

— Не бързай, Йосиф. Не допускай грешката да стреляш без нужда. Трябва да се свържа с някой от тези малоумници вътре. Ще залитам, сякаш ме мъчи махмурлук. — Младият палестинец се обърна към Кендрик, приклекнал В редките храсти до стената на болницата. — А ти, Баруди — прошепна той на английски, — щом Йосиф стигне до първите сгради, излез бавно и го последвай, но гледай да не те забележат! Спирай от Време на Време да се почешеш, плюй често и помни, че Външността ти не приляга на човек с добро положение.

— Тези неща са ми ясни! — натъртено излъга Евън, впечатлен от това, което научаваше за терористите. — Да не мислиш, че не съм използвал тази тактика поне хиляда пъти повече от теб?

— Не знам какво да мисля — отговори простичко Азра. — Знам само, че не ми хареса как мина покрай джамията Зауа. Стичаха се моллите и муезините… Може би мястото ти е в изисканите европейски столици.

— Бъди сигурен, че знам какво върша — изрече ледено Кендрик, осъзнавайки, че трябва да демонстрира арабската версия на мощ, която изрази със студено спокойствие.

Много скоро стана излишно да се преструва, защото младият терорист се усмихна. Усмивката му беше неподправена, Кендрик за пръв път виждаше Синия да се смее.

— Сигурен съм — каза Азра и кимна. — Аз съм тук, а не съм труп в пустинята. Благодарение на теб, Амал Баруди. А сега не ме изпускай от очи. Следвай знаците ми.

Синия се завъртя бързо, изправи се и залитайки, пресече моравата пред болницата, след което излезе на магистралата към площада. Само след секунди Йосиф хукна под прав ъгъл вдясно от началника си и пресече уличката на десетина метра от ъгъла, прикривайки се в най-тъмната сянка на сградата. Когато самотният силует на Азра, залитащ към посолството, се появи В полезрението му, Йосиф заби. Последното, което Евън видя, беше смъртоносният автомат, който намусеният сержант държеше ниско в ръка. Кендрик разбра, че е дошъл моментът да действа, дълбоко в себе си съжали, че не е отново В Колорадо, на югозапад от Телюрайд, в подножието на планината, временно намерил мир със света. После в съзнанието му отново нахлуха спомени. Гръм. Няколко оглушителни взрива. Пушек. Стени, рухващи върху ужасените деца, които след миг щяха да умрат. Деца! И жени, млади майки, крещящи от ужас, докато от петдесетина метра височина върху земята се стоварваха отломки. И безпомощни мъже — приятели, съпрузи, бащи, надали вой под развалините, където щяха да намерят смъртта… Махди!

Евън се изправи, въздъхна дълбоко и тръгна към площада. Привел рамене, стигна северния тротоар пред барикадираните магазини, като често спираше да се почеше и изплюе.

 

 

— Жената беше права — прошепна мургавият арабин в западняшко облекло, както надничаше през щорите на кафенето — само допреди двайсет и два дни много посещавано заради кафето с кардамон, тортите и плодовете. — Оня, по-възрастният, мина толкова близо, че можех да го докосна! Казвам ти, спрях да дишам!

— Шшт! — предупреди го мъжът с арабски дрехи, който стоеше до него. — Ето го и американеца. Бие на очи, какъвто е висок.

— Ще го издаде не само ръстът му. Малко му остава.

— Кой е той? — попита мъжът с робата едва чуто.

— Не ни интересува. Важното е, че рискува живота си заради нас. Ще изпълняваме каквото ни каже жената. Такива са заповедите. — Отвън приведеният силует подмина кафенето, като спря да се почеше по слабините и да се изплюе на тротоара. В другия край на площада втори силует, който почти не се забелязваше в предизгревния здрач, се приближи до вратата на посолството. — Именно жената — продължи арабинът със западняшките дрехи, все така надничайки през процепа, — нареди да ги търсим на пристанището, да проверяваме катерите и пътищата, водещи на север и юг, да видим дори тук, където бе най-малко вероятно да се появят. Свържи се с нея и й кажи, че неочакваното се е случило. После се обади на другите, на Калба и Бустафи Уадис и им предай да спрат издирването.

— Готово — рече мъжът с робата и тръгна към задната част на безлюдното кафене, осеяно със столове, които зловещо стърчаха с краката нагоре върху масите, сякаш собствениците очакваха извънземни, които не могат на понасят подове. После арабинът спря и бързо се върна при колегата си. — Какво ще правим после?

— Жената ще ти каже. Побързай! Оная свиня при оградата прави знак на някого вътре. Ето къде отивали — в посолството!

 

 

Азра се вкопчи в железните пръчки и бързо погледна небето — на изток хоризонтът ставаше все по-светъл. Не след дълго мътният здрач, обгърнал площада, щеше да отстъпи пред жаркото слънце на Маскат. Както всяка сутрин, светлината щеше да блесне изневиделица и да облее всичко. „Бързо! Обърнете ми внимание, идиоти такива, тъпаци! Врагът е навсякъде — наблюдава, търси, чака подходящ момент, за да нанесе удар. А сега аз съм безценен! Един от нас трябва да иде в Бахрейн, при Махди! Ще дойде ли все пак някой? Не мога да говоря по-високо!“

Ето че се зададе някой. Един младеж с лекьосан панталон се отдели колебливо от петчленния отряд. Петимата се взираха в мъждивата светлина, привлечени от странния мъж отляво на огромната двойна врата, вързана с верига. Щом се приближи, младежът ускори крачка и върху лицето му вместо въпрос се изписа учудване.

— Азра? — извика той. — Ти ли си?

— Тихо! — прошепна Синия и няколко пъти притисна длани към пречките.

Момъкът беше един от стотиците доброволци, които беше обучавал как да боравят с автомат: и той като другите не се отличаваше с особена схватливост.

— Казаха, че си заминал със секретна мисия, толкова свещена, че трябвало да сме благодарни на Аллах, че те е надарил с такава сила.

— Заловиха ме…

— Слава на Аллах!

— За какво?

— Задето си теглил ножа на неверниците! В противен случай вече щеше да си в благословените обятия на Аллах.

— Избягах…

— И не закла неверниците? — попита тъжно младежът.

— Всички те са мъртви — отсече Синия. — Слушай сега…

— Слава на Аллах!

— Аллах мълчи, замълчи и ти и ме изслушай! Трябва да вляза вътре, и то бързо. Иди при Ятийм или Ахбияд. Тичай, сякаш от това зависи животът ти.

— Моят живот няма никаква стойност!

— А моят — има! Да дойде някой, който да даде инструкции. Бягай!

Синия загледа с разтуптяно сърце небето и изгрева на изток, който всеки момент щеше да обагри това зелено кътче. Даваше си сметка, че щом съмне, с него е свършено, той ще бъде мъртъв и няма да продължи борбата срещу тези негодници, ограбили живота му, удавили детството му в кръв — с един откос превърнали него и Зая в сираци.

Той помнеше всичко така ясно, така болезнено. Баща му — кротък, изключително интелигентен мъж, следвал медицина в Тел Авив, докато в трети курс властите не решили, че е по-подходящ за фармацевт и не го принудили да отстъпи мястото си в медицинския факултет на един евреин емигрант. Било нещо обичайно. В Израел правеха всичко възможно да прогонят арабите от престижните професии. Но с годините баща му стана единственият „доктор“ в тяхното селище на Западния бряг. „Гастролиращите“ лекари от Беер Шева бяха некадърници, принудени да си вадят хляба в малките градове и бежанските лагери. Един такъв лекар се оплакал и това промени всичко. Аптеката беше затворена.

— Не стига, че живеем като кучета, пак са недоволни! — изкрещя баща му.

Отговорът дойде от дъщерята на име Зая и сина, който се превърна в Азра Терориста. Израелският комитет, отговарящ за арабите на Западния бряг, отново предреши всичко. Баща им бе обявен за размирник. Семейството беше прогонено от селото.

Поеха на север, към Ливан, беше им все едно къде ще се заселят, стига да ги оставеха на мира, и накрая спряха в бежанския лагер „Шатила“.

Пред очите на брата и сестрата, скрили се зад ниската каменна ограда на една градина, майката и бащата бяха убити, както и много други — телата им бяха разкъсани от стакатото на покосяващите куршуми, от очите и устата им бликна кръв. А там горе, на възвишенията, внезапно отекна тътенът на израелската артилерия, който за децата бе олицетворение на вражеския триумф. Някой беше одобрил акцията.

Така се роди Зая Ятийм — от нежно дете тя се превърна в хладнокръвен стратег, а брат й, известен като Азра — в най-новия цар на терористите.

 

 

Спомените му бяха прекъснати от един мъж, който тичаше в двора на посолството.

— Синия! — извика прегракнало и учудено Ахбияд, чиято прошарена коса вече се виждаше в предизгревната светлина, а гласът му беше остър и учуден. — В името на Аллах, какво се е случило? Сестра ти е бясна, но й е ясно, че не може да излезе в този час и особено щом ти си тук. Следят ни отвсякъде. Какво ти се е случило?

— Ще ти кажа, но първо да влезем. Сега няма време. Побързай!

— Кои сте вие?

— Аз, Йосиф и един мъж на име Баруди, праща го Махди! Побързай! Почти се съмна. Откъде да минем?

— Махди!

— Хайде, Ахбияд.

— При източната стена, на четирийсетина метра от южния ъгъл, има стар канал.

— Знам го. Минавал съм оттам. Чист ли е?

— Навеждайте се, докато се катерите, иначе е чист. Има отвор…

— Под трите големи камъка във водата — каза Азра и кимна няколко пъти. — Прати някой там. Ще се състезаваме с настъпването на деня.

Терористът с прякор Синия се отдалечи от вратата, ускори крачка и бързо заобиколи оградата откъм юг. Спря с гръб, допрян до зида, и огледа няколкото залостени магазина. Йосиф се подаде лекичко от един закован с дъски вход — не беше изпускал Азра от очи и държеше младия водач да го знае. По-възрастният мъж изсъска и след секунди от уличката между сградите се показа Амал Баруди. Изтича по тротоара, без да излиза от сянката, и отиде при Йосиф. Азра махна наляво към разбития път успоредно със зида на посолството — намираше се встрани от площада с магазините. Зад него имаше пущинак, покрит с рядка трева и боклуци. В далечината, по посока на обагрения в червено хоризонт, се виждаше скалистият бряг на Оманския залив. Един след друг бегълците с разкъсани затворнически дрехи и скандали от твърда кожа изтичаха надолу по пътя, покрай посолството, обляно от внезапно лумналата светлина на слънцето. Водеше ги Азра. Излязоха на малък нос, върху който се разбиваха вълните. Новият повелител на всички убийци по света се заспуска бързо и чевръсто по огромните скали, от време на време спираше, за да подкани мъжете зад себе си и да посочи обраслите с водорасли камъни, където човек можеше като нищо да се подхлъзне и да загине върху зъберите отдолу. След по-малко от минута стигнаха до странна издатина в подножието на малък склон, където морето стигаше до скалите. Тя бе отбелязана с три камъка, образуващи причудлив триъгълник — в основата му имаше прилична на пещера дупка, широка около метър, край която се плискаха вълните.

— Ето я! — възкликна Азра с глас, в който се долавяха радост и облекчение. — Знаех си, че ще я намеря!

— Какво е това? — извика Кендрик, за да го чуят през шума на разбиващите се вълни.

— Стара канализационна тръба — избоботи Синия. — Прокарвана е преди столетия за обществена тоалетна, миели са я с морска вода, пренасяна от роби.

— Те ли са прокопали канала през скалата?

— Не, Амал. Само са издълбали пръстта и са наредили камъните. Природата се е погрижила за останалото. Проходът е стръмен, но нали все някой е трябвало да го оформи, затова има прагове, по които да стъпват робите — и ние, палестинците.

— Как ще влезем?

— Ще вървим през водата. След като пророкът Исус е могъл да ходи по нея, защо да не можем и ние! Хайде! Към посолството!

 

 

Плувнал в пот, Антъни Макдоналд се качи по външната стълба на стария пристанищен склад. Стъпалата заскърцаха под тежестта му и този звук се сля с шума, идващ от кея, в който опираха корпусите и въжетата на лодките. Първите жълти слънчеви лъчи озариха водата в пристанището, осеяно с лодки и стари тралери, които, преди да се отправят в открито море, минаваха през строга проверка; от време на време патрулите даваха знак някое корабче да бъде огледано по-внимателно.

Тони нареди на шофьора да се върне бавно, без фарове, в Маскат. Накрая излязоха на затънтена уличка в Ас Саада, която пресичаше града и водеше към пристанището. Чак когато видяха улични лампи, Макдоналд каза на мъжа зад кормилото да запали фаровете. Нямаше представа накъде тичат тримата бегълци и къде смятат да се укрият посред бял ден. Издирваше ги цялата полиция. Вероятно щяха да потърсят убежище у някой от агентите на Махди в града, когото никой не подозира. Засега Макдоналд нямаше да се занимава с тях. Имаше да проучва прекалено много неща, да разгадава прекалено много загадки, че да си позволи случайна среща с младия амбициозен Азра. Трябваше обаче да иде на едно място, при човек, където не се излагаше на никакъв риск да го забележат. При един платен убиец, който за пари изпълняваше всякакви нареждания, при една отрепка, която се срещаше с бъдещите си клиенти само в мръсните улички на Ел Шари ел Мишкуийс. Шепа хора знаеха къде живее той.

Тони изкачи запъхтян последните стъпала към ниската дебела врата. На последното стъпало спря като попарен. Вратата се отвори изневиделица, убиецът изскочи полугол на малката площадка с нож в лявата ръка. Дългото, наточено като бръснач острие проблесна на слънчевата светлина. В дясната ръка мъжът държеше малък пистолет двайсет и втори калибър. Острието беше насочено към гърлото на Макдоналд, а дулото на пистолета бе опряно в слепоочието му. Онемял от страх, едрият като канара англичанин се вкопчи в двете перила, за да не падне от стълбата.

— А, ти ли си? — каза слабият мъж с хлътнали страни дръпна пистолета, без обаче да маха ножа. — Не бива да идваш тук! За нищо на света.

Макдоналд си пое въздух и все така вцепенен заговори дрезгаво, чувствайки острието на психопата върху гръкляна си.

— Ако не се налагаше, никога нямаше да дойда. Да сме наясно.

— Ясно е само, че ме измамиха! — отговори мъжът и завъртя ножа. — Убих сина на онзи търговец точно както сега мога да убия и теб. Обезобразих момичето и го зарязах на улицата, а после бях измамен.

— Никой не е смятал да те лъже.

— Ами, не е смятал!

— Аз ще ти платя. Трябва да поговорим. Както вече споменах, се налага.

— Говори тук. Няма да влизаш. Никой не влиза вътре!

— Добре де! Но дали ще бъдеш така добър да ми позволиш да стъпя на площадката и да не вися на тая прогнила стълба?

— Казвай!

Тони стъпи на третото стъпало отгоре надолу, после извади носна кърпа и попи потта по челото си, без да откъсва очи от ножа.

— Трябва на всяка цена да се свържа с шефовете вътре в посолството. Щом те не могат да излязат, налага се аз да вляза при тях.

— Прекалено опасно е, особено за човека, който ще те вкара, защото той ще остане отвън. — Мършавият убиец махна ножа от гръкляна на Макдоналд колкото да го завърти и пак да го опре над ключиците му. — Говори с тях по телефона. И други го правят — непрекъснато.

— Не мога да го кажа по телефона. Много важно е да го чуят само шефовете.

— Мога да ти продам един телефонен номер, няма го в никой указател.

— Все е написан някъде и щом ти го знаеш, сигурно го знаят и други. Не мога да рискувам. Трябва да вляза вътре на всяка цена. Трябва да проникна вътре!

— Много си капризен — каза психопатът. Левият му клепач потрепна, зениците и на двете му очи бяха разширени. — Защо си толкова капризен?

— Защото съм баснословно богат, а ти не си. На теб ти трябват пари за твоите прищевки… и навици.

— Обиждаш ме! — изсъска наемният убиец пронизващо.

Може да бе смахнат, но си даваше сметка, че на три етажа от него рибарите и докерите си вършеха сутрешната работа.

— Аз съм реалист. Искам да проникна в посолството. Колко ще струва?

Убиецът се изкашля и отвратителният му дъх стигна до лицето на Макдоналд. Отдръпна острието и погледна с блуждаещи очи своя предишен и сегашен благодетел.

— Сума ти пари. Повече, отколкото си плащал досега.

— Готов съм да ги увелича в рамките на разумното. Но нямам намерение да се разорявам. Винаги ще имаме работа за теб.

— Тази сутрин в десет часа в посолството има пресконференция — прекъсна го мъжът, който все още беше под влиянието на наркотика. — Както обикновено, журналистите и телевизионните репортери ще бъдат проверявани в последния момент, ще ги викат по име от портала. Бъди там и ми дай някакъв телефон, на който до два часа ще ти съобщя едно име.

Тони даде номера на хотелската си стая.

— Колко, малкият? — попита той.

Убиецът отпусна ножа и каза сумата в омански риали — равняваше се на три хиляди английски лири, или горе-долу на пет хиляди долара.

— Ще имам разходи — обясни той. — Трябва да пусна сухо, иначе ще ми видят сметката.

— Изключено! — извика Макдоналд.

— Тогава зарежи цялата работа!

— Ще ти ги платя — склони англичанинът.

 

 

Калейла крачеше из хотелската стая и въпреки че за шести път в трийсет и две годишния си живот беше отказала цигарите, сега пушеше като комин, без да сваля очи от телефона. В никакъв случай не биваше да действа от името на султана. Рискът бе прекалено голям. Ама че проклетник беше този Антъни Макдоналд. Кръгла нула, пияница… а се оказа, че е агент на някого, че разполага с добре организирана мрежа в Маскат. Но и Калейла не беше без връзки благодарение на съквартирантката си от Радклиф, която сега беше съпруга на султан. Благодарение на това, че преди няколко години в Кембридж, щата Масачузетс, тя — Калейла, беше запознала свой приятел арабин с най-добрата си приятелка. Господи, колко малък е светът! Майка й, родом от Калифорния, се беше запознала с баща й — студент, дошъл от Порт Саид по обмен, когато и двамата били последен курс в Бъркли. Тя следвала египтология, той пишел докторат за западните цивилизации, и двамата мечтаели за академична кариера. Русото калифорнийско момиче и египтянинът с маслинена кожа се влюбили и се оженили.

След време, когато се родила Калейла, родителите и на двамата, закоравели расисти, открили, че най-важна е не чистата кръв. Предразсъдъците рухнали и те се преизпълнили с любов. Четиримата старци, двете семейства, склонни взаимно да се презират, забравили различията между двете култури, цвета на кожата и вярата, намерили радост в едно дете. Банкерът и жена му от Сан Диего и заможният арабски търговец от Порт Саид и единствената му жена станали неразделни.

„Какво правя?“ — запита се Калейла. Сега не беше време да се връща назад в миналото, важно беше настоящето! После тя осъзна защо са я налегнали спомени, всъщност причините бяха две. Напрежението беше станало непоносимо, трябваше няколко минути да помисли за себе си и за тези, които обича, дори и само за да проумее омразата, която цареше навсякъде. Втората причина беше по-важна. В главата й се въртяха лицата и думите, разменени на една вечеря преди много години, особено думите, направили силно впечатление на осемнайсетгодишното момиче в навечерието на заминаването му за Америка.

— Монарсите от миналото нямат с какво да се похвалят — каза баща й онази вечер в Кайро, когато се беше събрало цялото семейство, включително двете баби и двамата й дядовци. — Но те са знаели нещо, което нашите ръководители отхвърлят, всъщност не могат и да го приемат, освен ако не станат монарси, което е малко вероятно днес, макар че някои полагат огромни усилия.

— Какво, момко? — попита банкерът от Калифорния. — Още не съм се отказал от монархията — републиканската, естествено.

— Още египетските фараони, после жреците в Древна Гърция, императорите на Рим и всички крале и кралици на Европа и Русия са уреждали браковете си така, че да включат във владенията си нови територии и държави. А когато някой те познава от вечери, танци, лов, от вицове, трудно ще има предразсъдъци към теб.

Всички на масата се спогледаха, леко се подсмихнаха и кимнаха.

— Но и в тези среди, синко — отбеляза търговецът от Порт Саид, — не всичко е било цветя и рози. Не съм историк, но е имало войни, семейни вражди, потъпкани амбиции.

— Вярно е, уважаеми татко, но колко по-зле щяха да се развият нещата, ако не бяха тези предварително уговорени бракове? Много, много по-зле.

— Не желая да бъда използвана за геополитическо оръжие — възкликна през смях майката на Калейла.

— Всъщност, скъпа, всичко между нас е било уговорено от изобретателните ни родители. Имаш ли представа колко са намазали от нашия брак?

— Единствената изгода за мен е прекрасната млада дама, която ми е внучка — отбеляза банкерът.

— Тя заминава за Америка, приятелю — каза търговецът. — Печалбите ти вероятно ще намалеят.

— Как си, мила? За теб сигурно е голямо изживяване.

— Не ми е за пръв път, бабо. Често сме ви гостували и съм видяла доста градове.

— Сега ще бъде по-различно, скъпа. — Калейла не помнеше кой каза тези думи, но те бяха началото на една от най-странните глави в живота й. — Ти ще живееш там — добави същият човек.

— Изгарям от нетърпение. Всички са толкова мили, чувстваш се нужен и обичан.

Отново всички се спогледаха. Банкерът наруши тишината.

— Едва ли винаги ще се чувстваш така — пророни той. — Ще има моменти, когато няма да си нужна и обичана, и това сигурно ще те обърка и нарани.

— Не мога да повярвам, дядо — каза възторженото момиче, което Калейла почти не помнеше.

Калифорниецът погледна крадешком, с болка в очите зет си.

— И на мен ми е трудно да повярвам, когато се връщам към спомените. Не забравяй, млада госпожице, ако възникнат проблеми или срещнеш затруднения, обади ми се по телефона и ще дойда с първия самолет.

— О, дядо, не мога да си представя, че ще стигна дотам.

Тя не го и стори, макар че неведнъж беше на път и я възпираха само гордостта и силата й. „Арабка, виж се каква си черна!“, беше първото й запознанство с омразата. Не със сляпата, ирационална омраза на тълпите, тичащи като обезумели из улиците с плакати и написани набързо лозунги, проклинащи невидимия враг през девет земи в десета, а с омразата на младежи като нея — членове на едно плуралистично студентско общество, учещи в едни и същи зали, посещаващи едни и същи кафенета. В общество, където личностните качества на всеки бяха най-важни — от влизането в института до дипломирането. Всеки внасяше своя принос, но със своята индивидуалност, а не като институционализиран робот, освен може би на игрището, но дори и там те оценяваха по това как си се представил — най-вече при загуба.

И все пак Калейла отдавна бе изгубила своята индивидуалност. Изтръгната, вписана в абстрактната графа на тия лукави същества — арабите. Мръсни араби, непочтени араби, кръвожадни араби — араби, араби, араби, докато накрая Калейла вече не издържаше. Стоеше сам-самичка в стаята и отклоняваше поканите на студентите от общежитието да идат на заведение. Двата пъти й стигаха.

Още първия път трябваше да се откаже. Отиде до дамската тоалетна и видя, че отпред са застанали две момчета, бяха евреи, но все пак следваха в САЩ.

— Мислех, че вие, арабите, не пиете! — извика пияният младеж вляво.

— Пием, ако ни се пие — отговори тя.

— Чувал съм, че вие, арабите, пикаете на пода на палатките, в които живеете! — провикна се другият, залитайки.

— Нещо са ви излъгали. Ние сме големи чистници. Може ли да вляза…

— Не тук, арабке. Току-виж си изцапала тоалетната дъска, а ние сме с няколко мацки. Ясно ли е, арабке?

Но чашата преля в края на втория семестър. Калейла имаше отличен успех по предмета, преподаван от известен професор евреин. Прочутият преподавател дори я посочи за най-добрата студентка. Наградата, цяло събитие за курса, който той водеше, бе негов труд с автограф. Много от колегите й, сред които и евреи, дойдоха да й честитят, но когато тя си тръгна, трима с чорапи на главите я спряха на залесената алея към общежитието.

— Какво направи? Заплаши, че ще взривиш къщата му ли?

— Или да пронижеш децата му с остър арабски нож?

— Ами! Просто ще повика Арафат!

— Сега ще ти дадем един урок, мръсна арабке!

— Щом толкова държите на книгата, вземете я!

— Не, арабке, задръж я за себе си! Изнасилиха я.

— Това е за Мюнхен! Това — за децата от кибуца на Голанските възвишения! Това е за братовчед ми от плажовете на Ашдод, където вие, мръсните араби, го убихте!

Нападателите не изпитаха никакво сексуално удоволствие, а само ярост и злоба към арабката.

Калейла се прибра, залитайки, в общежитието. Тогава в живота й се появи едно много важно лице — Робърта Олдридж, незаменимата Боби Олдридж, борбената наследница на фамилия Олдридж от Нова Англия.

— Негодници! — изкрещя тя към дърветата на Кембридж, щата Масачузетс.

— Не казвай на никого! — примоли са младата египтянка. — Нищо не разбираш!

— Не се безпокой, скъпа. В Бостън имаме поговорка, която е валидна навсякъде. Който гроб копае — сам пада в него. Тези мръсници ще си получат заслуженото, слушай какво ти казвам!

— Не! Няма да ме оставят на мира. Те също не разбират. Аз не мразя евреите… Най-добрата ми приятелка от детинство е дъщеря на равин, един от най-близките колеги на баща ми. Аз не мразя евреите! Всички мислят, че понеже съм мръсна арабка, трябва да ги мразя, а не е така! Моето семейство е различно! Ние не умеем да мразим!

— Не се пали толкова, малката! Не съм споменавала нищо за евреи, ти го каза. Аз казах мръсници, а тази дума има много значения.

— Нямам какво повече да правя тук. Тръгвам си.

— Ще си тръгнеш друг път! Ще те заведа при моя лекар, който ще си държи езика зад зъбите, а после ще се пренесеш при мен. Божичко, от две години не съм имала кауза, за която да се боря!

„Да бъдат благословени Господ и Аллах, и всички други божества там, горе. Имам приятелка. И от болката и омразата през онези дни се роди идея, която се превърна в мълчалив обет. Едно осемнайсетгодишно момиче разбра с какво ще се занимава през остатъка от живота си.“

 

 

Телефонът иззвъня. Миналото свърши, избледня, важно бе само настоящето. Калейла изтича при телефона до леглото и сграбчи слушалката.

— Ало!

— Той е тук.

— Къде?

— При посолството.

— О, Господи! Какво става? Какво прави?

— С още двама е…

— Значи са трима, а не четирима.

— Видяхме само трима. Единият е при входа, сред просяците. Говори с терористите вътре.

— А американецът? Къде е?

— С третия. Двамата се крият в сянката, показа се само първият. Той дърпа конците, а не американецът.

— Е?

— Според нас урежда да влязат вътре.

— Само това не! — извика Калейла. — Не бива! Той не може, не бива да влиза! Спрете ги, спрете го!

— Трябва да ни заповядат от двореца.

— Не, ще слушате мен! Нали ви казаха! Едно е пленническият лагер, съвсем друго — посолството. Той в никакъв случай не бива да влиза вътре! Идете и ги спрете, убийте ги, ако се налага! Убийте го!

 

 

— Побързай! — извика арабинът на колегата си в салона на залостеното кафене и приготви автомата за стрелба. — Заповедта е да ги спрем, да спрем американеца. Да го убием, ако се наложи.

— Да го убием ли? — попита удивен съветникът от двореца.

— Такава е заповедта — да го убием.

— Късно е. Те изчезнаха.

ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ

ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО

ЗАПОЧВАЙТЕ

Мъжът в тъмната гола стая гневно забарабани по клавиатурата.

Проникнах в програмата на ЦРУ и това, което открих, е същинска лудост! И то не от страна на ЦРУ. Тревожи ме самият обект. Влязъл е в посолството! Дните му са преброени. Ще го разкрият — или и тоалетната, или докато се храни със или без прибори, или по реакцията на някоя фраза. Отсъствал е твърде дълго. Вкарах в компютъра всички данни, но той не прогнозира и минимален успех. Може би и аз, и машината избързахме с оценката. Може би нашият месия е един обикновен глупак, но нали всички месии са смятани за глупаци и идиоти, докато не се докаже обратното. На това се надявам, за това се моля.