Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА КНИГА

1

Маскат, Оман. Югоизточна Азия,

вторник, 10 август, 18,30 часът

 

Разбунените води на Оманския залив бяха предвестник на урагана, който бушуваше при Ормузкия проток в началото на Арабско море. Беше залез слънце и се носеха молитвите, които брадатите муезини нашепваха носово и монотонно от минаретата на джамиите в пристанищния град. Небето притъмняваше под ярките светкавици, които в настъпващия вечерен мрак проблясваха страховито като разбеснели се бегемоти. Мрежи от огнени мечове възпламеняваха от време на време източния хоризонт над планината Макран при Турбат в Пакистан, на двеста мили през морето. На север, зад границата на Афганистан, продължаваше една безсмислена и жестока война. На запад се водеше още по-безсмислена война — в нея се сражаваха деца, тласкани към смъртта от оня безумец в Иран, решил да наложи пагубната си воля. А на юг беше Ливан, където хората убиваха без задръжки; всяка фракция с религиозен фанатизъм наричаше другите терористи, а всъщност всички без изключение се занимаваха с дивашки терор.

Близкият изток и най-вече Югозападна Азия гореше и вече бе невъзможно пожарът да бъде потушен — дори там, където преди успяваха да го обуздаят. Тази ранна вечер водите на Оманския залив гневно се пенеха, небето вещаеше опустошение, а улиците на Маскат — столицата на султанство Оман — бяха мрачни като надвисналата буря. Молитвата беше свършила и истеричните тълпи отново заприиждаха със запалени факли от страничните улици и пресечки към ярко осветената желязна врата на американското посолство. Сградата с розова фасада бе охранявана от размъкнати дългокоси момчетии, които непохватно стискаха автоматите. Спусъкът бе равнозначен на смъртта, но тези юноши с блеснали от ентусиазъм широко отворени очи не можеха да го осъзнаят, защото им бе казано, че смърт не съществува, въпреки че ставаха свидетели на обратното. За тях най-важна бе отплатата, мъченичеството и колкото по-болезнени бяха жертвите, толкова по-честити бяха мъчениците! За тях мъките на врага не значеха нищо. Или по-скоро означаваха заслепение, означаваха лудост!

Беше двайсет и вторият ден на това безумие, вече двайсет и един ден цивилизованият свят беше принуден още веднъж да се примири с този ужасяващ необясним гняв. Маскат внезапно бе разтърсен от фанатизъм, плъзнал навсякъде, без никой да знае защо. Никой освен аналитиците на това страховито изкуство — подстрекателството, мъжете и жените, които дни и нощи търсеха, проучваха и накрая откриваха корените на организирания бунт. Защото ключовата дума беше „организиран“. Кой? Защо? Какво всъщност искат и как да бъдат спрени?

ФАКТИТЕ: Двеста четирийсет и седем американци бяха обкръжени и взети заложници. Единайсет бяха убити, труповете им бяха изхвърлени през прозорците на посолството: току изтрещяваше счупено стъкло и от него падаше поредният мъртвец. Някой бе научил тези младоци как да поднасят всяко убийство като изненада. Зад желязната врата опиянените от кръвта вманиачени комарджии правеха облози. Кой ще е следващият прозорец? Какъв ще е следващият мъртвец — мъж или жена? Хайде, колко ще заложиш? Казвай, де!

Над подвижния покрив на посолството имаше разкошен басейн, прикрит с изящна арабска розетка, зад която човек не можеше да се скрие от куршумите. Заложниците бяха коленичили в редици около него, а убийците сновяха на групички край тях с насочени към главите им автомати. Двеста трийсет и шестима уплашени уморени американци, които очакваха екзекуцията си.

Безумие!

РЕШЕНИЯТА: Въпреки добронамерените предложения на Израел, не го намесвайте! Това не е Ентебе[1] и колкото и опитни да са израелците, кръвта, която проляха в Ливан, неизменно пораждаше омраза и САЩ щяха да бъдат обвинени, че са платили на терористи да се борят срещу терориста. Неприемливо! Може би група за бързо реагиране? Но кой ще изкатери четирите етажа или ще скочи на покрива от хеликоптер, за да спре убийците, когато даваха мило и драго да умрат като мъченици? Блокада по море с батальон на военноморските сили, който да нахлуе в Оман? На кого е притрябвала тази демонстрация на свръхмощ? Султанът и неговите министри бяха последните хора, които искаха това насилие в посолството. Мирно настроената полиция се опита да спре истерията, но бе твърде малобройна, за да се справи с прииждащите талази на фанатиците. След годините на спокойствие в града полицаите не бяха подготвени за подобни размирици, а прехвърлянето на армейски части от Йемен щеше да породи неразрешими проблеми. Въоръжените сили, охраняващи това свърталище на международни убийци, бяха не по-малко свирепи от своите противници. После, щом се върнеха в столицата, по границите щеше неизбежно да настъпи сеч, а освен това из улиците и канавките на Маскат щяха да рукнат реки от кръв и щяха да бъдат избити и невинни, и виновни.

Шах и мат.

ЕВЕНТУАЛЕН ИЗХОД: Да бъдат изпълнени поставените условия? Изключено — водачите го разбираха, но не и техните марионетки — хлапаците, вярващи в онова, което скандираха, което крещяха. Правителствата в Европа и Близкия изток не биваше да вдигат ръце пред осемте хиляди терористи от организации като Червените бригади или Организацията за освобождение на Палестина, Баадер-Майнхоф и ИРА, и пълчищата техни последователи. Може би и занапред трябваше да се примиряват с напористите като оси репортери, с камерите, които се вряха навсякъде, с планините от журналистически материали, които привличаха вниманието на света към тези ламтящи за слава фанатици? Защо пък не? Покрай шумотевицата имаше вероятност останалите заложници да не бъдат убити: екзекутирането им бе „отсрочено“, та „потисническите нации“ да вземат решение. Спряха ли репортажите, кандидат-мъчениците с пламнали очи щяха да се развихрят още повече. Мълчанието щеше да породи у тях желание за сензация. Новинарите само това и чакаха, а смъртта бе най-голямата сензация.

Кой? Какво? Как?

Кой?… Това беше основният въпрос, чийто отговор можеше да подскаже някакъв изход — изход, който трябваше да бъде намерен до пет дни. Екзекуциите бяха отсрочени със седмица, а два дни вече бяха минали, докато най-известните ръководители на тайните служби от шест държави се събраха в Лондон. Пристигнаха със свръхзвукови самолети, броени часове след като бе взето решението да обединят силите си, защото всеки знаеше, че следващото посолство можеше да бъде на неговата страна. Някъде по света работиха без почивка две денонощия.

РЕЗУЛТАТИТЕ: Оман си оставаше загадка. Беше смятан за опора на сигурността в Югозападна Азия, за султанство с образовано и просветено ръководство, което, доколкото го позволяваше ислямът, се доближаваше до представителното правителство. Управниците от семейството на султана почитаха даденото им от Аллах, но не само като нещо, което им се полага по рождение, а и като отговорност през втората половина на XX век.

ИЗВОДИТЕ: Бунтът е организиран отвън. Едва двайсетина от около двестате необуздани кресливи младежи бяха разпознати като оманци. Затова офицери от тайните служби с връзки във всички екстремистки фракции по оста Средиземно-Арабско море се запретнаха, свързаха се със своите хора, подкупваха ги и ги заплашваха.

— Кои са, Азиз? От Оман са само неколцина и повечето са смятани за бавноразвиващи се. Хайде, Азиз! Ще си живееш като султан. Посочи някаква сума. Хайде де!

— Шест секунди, Махмет! Шест секунди и си без дясна китка! После и без лява. Започвам да броя, джебчия такъв! Казвай!

Шест, пет, четири… Кръв.

Нищо. Абсолютно нищо. Пълна лудост.

И изведнъж — пробив. Направиха го благодарение на един грохнал човек, който едвам изричаше думите и имаше памет, слаба като измършавялото му тяло всред халите, връхлетели откъм Ормузкия проток.

— Не търсете там, където ви подсказва логиката. Търсете другаде.

— Къде?

— Където скръбта не се ражда от немотия или самота. Където Аллах е благословил хората на този свят, но не и в отвъдния.

— Говорете по-ясно, многоуважаеми муезине.

— Аллах не ми го повелява. Да пребъде неговата воля! Той може би не застава на ничия страна — така да бъде.

— Но вие вероятно имате причина да ни съобщавате това.

— Щом Аллах ми е подсказал тази причина — така да бъде!

— Как ви я е подсказал.

— Думи, прошепнати по ъглите на джамията. Шепот, който трябваше да бъде чут от старите ми уши. Недочувам и нямаше да доловя нищо, ако Аллах не беше пожелал.

— Сигурно има още нещо.

— Бяха споменати хората, които ще спечелят от това кръвопролитие.

— Кои са те?

— Не бяха назовани имена, нито високопоставени лица.

— Може би някаква група или организация? Моля ви! Някаква секта, държава, народ? Шиитите, Саудитска Арабия… Ирак, Иран… руснаците?

— Не, не чух нито за правоверни, нито за неверници, чух само „те“.

— Те ли?

— Това долових в джамията, това пожела Аллах да чуя. Да пребъде неговата воля! Единствено „те“.

— Можете ли да разпознаете хората, които говореха?

— Аз съм почти сляп, пък и светлината е мъждива. Неколцина души си шушукаха сред многобройните богомолци. Не мога да позная никого. Знам само, че трябва да ви предам чутото — такава е волята на Аллах.

— Защо, муезине? Защо е такава волята на Аллах?

— Касапницата трябва да бъде спряна. В Корана е казано, че ако необуздани младежи проливат кръв, страстите им трябва да бъдат подложени на проверка, понеже младостта…

— Добре де! Ще изпратим един-двама души с вас в джамията. Обадете ни, ако чуете нещо.

— След месец. Тъкмо заминавам на последното си поклонение в Мека. Вие сте последната ми спирка, преди да поема. Такава е волята…

— По дяволите!

— Вашите дяволи, не моите. Не нашите.

Бележки

[1] Град в Уганда; има се предвид антитерористичната акция за спасяване на заложници, проведена от израелски сили през 1976 г. — Б.е.р.