Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

38

Заглавията в сутрешните вестници и статиите под тях бяха изместили на заден план всички останали новини. Държавният секретар и членовете на придружаващата го делегация бяха убити по най-жесток начин в някакъв хотел в Кипър. Шести американски флот се бе отправил към острова с готови за стрелба оръдия и самолети. Американците бяха смаяни, вбесени и ни най-малко изплашени. На хоризонта сякаш се надигаше някаква ужасна, необуздана сила на злото, която тласкаше страната към пълна конфронтация и принуждаваше правителството да отговори по същия ужасен и жесток начин. Но обзет от моментна интуитивна геополитическа гениалност, президентът Лангфорд Дженингс успя да предотврати бурята. Свърза се с Москва и двете суперсили осъдиха единодушно атентата. Чудовищното убийство в Кипър бе определено като единичен терористичен акт, възмутил целия свят. Във всички столици по Земята и съюзници, и врагове изразиха покрусата си от загубата на държавния секретар.

А на втора, седма и четирийсет и пета страница на „Сан Диего Юниън“, както и на четвърта, петдесета и петдесет и първа страница на „Лос Анджелис Таймс“ бяха поместени следните далеч по-маловажни новини от телекса:

„Сан Диего, 22 декември… Госпожа Ардис Ванвландерън, началник-канцелария на вицепрезидента Орсън Болинджър, чийто съпруг, Андрю Ванвландерън, почина вчера от мозъчен кръвоизлив, днес рано сутринта е сложила край на живота си, явно безсилна да надмогне мъката. Тялото й бе изхвърлено от морето на плажа в Коронадо, тя се е удавила. На път за летището адвокатът й, господин Крейтън Гринел от Ла Хоя, я оставил в погребалното бюро за последно сбогом със съпруга й. Според служители в бюрото вдовицата била много напрегната, почти не се владеела. Въпреки че отвън я чакала лимузина, тя се измъкнала през една странична брата и очевидно е взела такси до плажа в Коронадо…“

 

 

„Град Мексико, 22 декември… Ерик Съндстром, един от водещите американски учени и създател на сложна космическа техника, е починал от мозъчен кръвоизлив по време на отпуската си в Пуерто Вайарта. Засега не са известни повече подробности. В утрешните издания ще поместим пълна справка за живота и научната му дейност.“

 

 

„Сан Диего, 22 декември… Неидентифициран мъж без документи, носещ пистолет, е починал от огнестрелни рани на черен път южно от международното летище. Капитан трети ранг Джон Демартин, военен летец, който го качил на автостоп, е заявил пред полицията: неизвестният мъж твърдял, че е пострадал при автомобилна катастрофа. Поради близостта на частния сектор на летището властите подозират, че смъртта е свързана с наркотрафика…“

 

 

Евън пристигна в Сан Диего с първия самолет от Денвър. Бе настоял да види Мани още в шест часа сутринта.

— Ще се оправиш — излъга го той.

— А теб не те бива за актьор — отвърна Уайнграс. — Къде отиваш?

— Калейла. Сан Диего. Тя има нужда от мен…

— Тогава се омитай оттук! Не искам да гледам повече тъпата ти мутра. Върви при нея, помогни й. Хванете тия копелета!

Пътува сякаш безкрайно с таксито от летището до хотела, улиците бяха задръстени, а шофьорът го позна и се раздърдори, като непрекъснато ругаеше арабите и всичко арабско.

— Трябва да бъдат избити до крак.

— Заедно с жените и децата, нали?

— Точно така! Хлапетата порастват, а ония пачаври раждат други хлапета!

— Така проблемът ще бъде решен веднъж завинаги.

— Това е единственият начин, нали?

— А, не. Знаем ги колко са много, пък и оръжието струва скъпо, ще ни излезе соленичко. Данъците също ще скочат.

— Ама наистина ли? По дяволите, и без това плащам луди пари. Сигурно има и друг начин.

— Все ще измислите… А сега извинявайте, но трябва да прочета нещо.

Кендрик пак погледна броя на „Денвър Поуст“ и материала за касапницата в Кипър. Дали защото се беше обидил, или бе усетил, че са го поставили на място, шофьорът пусна радиото. По него, както и във вестниците, отразяваха главно отвратителния терористичен акт в Средиземноморието, излъчваха записи от мястото на събитието и повтаряха интервюта с известни политици, които на различни езици заклеймяваха жестокия атентат. И сякаш едно зло никога не идва само, Евън чу смаян радиожурналиста:

— В Сан Диего станахме свидетели на друга трагедия. Рано тази сутрин госпожа Ардис Ванвландерън, началник канцелария на вицепрезидента Болинджър, е била намерена мъртва, тялото й е било изхвърлено на плажа в Коронадо, явно се е самоубила…

Кендрик подскочи като ужилен… Ардис ли? Ардис Ванвландерън?… Ардис Монтро! Бахамските острови… Една малка мръсница от „Оф Шор Инвестмънтс“ му беше казала, че Ардис Монтро се омъжила за богат калифорниец. Боже господи! Ето защо Калейла е дошла в Сан Диего. Мичъл Пейтън бе открил „продажната уличница“ — началничката на канцеларията на Болинджър! Журналистът продължи с размисли за скръбта на вдовицата, която се стори подозрителна на Кендрик.

Той мина през фоайето на хотела и се качи с асансьора на петия етаж. Огледа номерираните стрелки и тръгна по коридора към стаята на Калейла: копнееше да я види и да я прегърне, но и бе потиснат заради Мани, заради ужасната касапница В Кипър, заради толкова много неща, но най-вече заради Еманюел Уайнграс, който бе обречен да умре. Евън спря пред вратата и почука четири пъти. Още преди да се е дръпнал, отвътре се чуха забързани стъпки, вратата се отвори и Калейла се озова в прегръдката му.

— О, Боже, обичам те — прошепна той задъхано в тъмната й коса. — А всичко е толкова отвратително, толкова гадно!

— Хайде, влизай! — Калейла затвори вратата, върна се при Евън и обгърна лицето му с ръце. — С Мани ли се е случило нещо?

— Остават му да живее три, най-много шест месеца — отвърна сподавено той. — Умира от вирус, предаден му с инжекция.

— Несъществуващият доктор Лайънс — вметна Рашад.

— Ще го намеря, дори да го търся двайсет години.

— Вашингтон ще ти помогне с каквото може.

— Отвсякъде пристигат отвратителни новини. Кипър, най-свестният човек в администрацията е разкъсан на парчета…

— Всичко тръгва оттук, Евън. От Сан Диего.

— Какво?

Калейла се дръпна и хванала Евън за ръката, го поведе през стаята към двата стола около кръглата масичка.

— Сядай, скъпи. Имам да ти разказвам толкова неща, за които досега не можех да говоря. Пък и ти си длъжен да направиш нещо… затова те помолих да дойдеш.

— Май знам едно от нещата, които ще ми кажеш — рече Кендрик, като седна. — Ардис Монтро, вдовицата на Ванвландерън. Чух по радиото — съобщиха, че се е самоубила.

— Самоубила се е още когато се е омъжила за покойния си съпруг.

— Ти пристигна тук, за да се срещнеш с нея, нали?

— Да — кимна Рашад и също седна. — Ще чуеш и ще прочетеш всичко. Има запис на всички разговори, донесоха ми го преди час.

— А Кипър?

— Заповедта е била дадена оттук. От един човек на име Гринел.

— Никога не съм чувал за него.

— Малцина го знаят… Евън, по-лошо е, отколкото си представяхме.

— От Ардис ли го научи?… Да, имаше нещо между нас.

— Знам. Не, не от нея — с Ардис говорихме само в общи линии, но аз пак се уплаших. Нашият основен източник е един мъж, който беше убит снощи край летището.

— Кой, за Бога?

— Русокосият европеец, скъпи.

— Какво?

Кендрик се отпусна на стола със зачервено лице.

— Записал е не само моя разговор, но и един друг след него, от който разбрахме всичко. Не знаем други имена освен това на Гринел, но пак можем да сглобим картина, която е ужасяваща.

— Държава в държавата — каза тихо Евън. — Така се изрази Мани. „Слугите, които се разпореждат в дома на господаря.“

— Както винаги, Мани е прав.

Кендрик стана от стола, отиде при прозореца, облегна се на перваза и се загледа навън.

— Кой беше русокосият мъж?

— Така и не разбрахме, но при всички положения, преди да издъхне, ни предаде информацията.

— Оманското досие. Как се е добрал до него?

— Каза ми само, че човекът, който му го е дал, е свестен и поддържа кандидатурата ти за по-висок пост.

— Това не ми говори нищо! — извика Евън и се извърна рязко от прозореца. — Има още нещо!

— Няма.

— Той даваше ли си сметка какви ги забъркаха? Съзнаваше ли, че заради тях загинаха толкова хора?

— Каза, че съжалява ужасно за грешките си. Не знаеше, че му остава да живее броени часове.

— По дяволите! — извика Кендрик към стените на стаята. — Ами този Гринел? Хванали ли са го?

— Изчезнал е. Самолетът му е излетял от Сан Диего за Тусон. До сутринта не знаеше никой. Бил е на летището около час, а после е излетял, без да представи план на полета — това разбрахме.

— Така има опасност някой самолет да се разбие.

— Не и ако се насочи към въздушен коридор от другата страна на границата, над Мексико. Ем Джей предполага, че охраната на Гринел сигурно е забелязала колите на федералните служби, които са го причаквали пред къщата му в Ла Хоя.

Евън се върна на масата и седна, изтощен и съсипан.

— Къде отиваме?

— Ще слезем долу, в апартамента на Ванвландерън. Европеецът настоя да видиш нещо — някакви снимки. Не знам защо, но подметна, че мъжът бил саудитец и че ти сигурно ще се сетиш. Нещо за някакви милиони и някакво бягство. Отцепили сме апартамента. Никой не може да влезе или да излезе от него, нали госпожата ръководеше канцеларията на Болинджър и в жилището вероятно има поверителни документи.

— Добре, да вървим.

Слязоха с асансьора на третия етаж и отидоха пред апартамента на Ванвландерън. Двамата въоръжени униформени полицаи на пост кимнаха и този вляво се обърна. Пъхна ключа и отвори вратата.

— За мен е чест да се запозная с вас, господин конгресмен — каза полицаят вдясно и протегна ръка.

— Приятно ми е — отвърна Кендрик после се ръкува и влезе вътре.

— Как се чувстваш като знаменитост? — попита Калейла, затваряйки вратата.

— Нито ми е удобно, нито съм поласкан — отвърна Евън, докато минаваха през мраморното антре и вървяха към дневната. — Къде са снимките?

— Европеецът не уточни, спомена само, че са в кабинета, били правени в Лозана, Швейцария, и в Амстердам.

— Ей там — каза Кендрик, видял запалената настолна лампа в стаята вляво. — Хайде!

Минаха през застланата с килим стая и влязоха в кабинета. Евън свикна със здрача, после отиде при втората лампа в другия край на кабинета и я запали. Светлината открои окачените на зигзаг снимки върху стената.

— Божичко, откъде да започнем? — попита Калейла.

— Ще ги гледаме бавно и внимателно — отвърна Кендрик, после бързо се отмести от стената вляво и съсредоточи вниманието си на дясната. — Това е Европа — поясни той, като оглеждаше фотографиите. — Лозана — добави и спря погледа си на двама души върху увеличена моментална снимка на фона на езерото Леман. — Това е Ардис… не, изключено.

— Кое?

— Чакай малко. — Евън пак загледа снимките и прикова поглед върху друга увеличена фотография, на която лицата се виждаха по-ясно. — Пак Лозана. Това са градините на „Бо Ривиж“… Нима е възможно?

— Кое?… Европеецът също спомена за „Бо Ривиж“. Както и Амстердам, и Роза не знам какво си.

— Розенграхт. Ето го. — Кендрик посочи снимка, на която лицата бяха още по-ясни, по-отчетливи. — Божичко, той е!

— Кой?

— Абдел Хаменди. Преди години го познавах в Риад. Беше министър, ала шахът го хвана, че има фирма с подправени договори и печели милиони. Трябваше да бъде екзекутиран публично, но избяга от страната… Разправяха, че си бил построил цяла крепост някъде в Алпите близо до Дивон и се бил заел с нов бизнес. С оръжие. Станал най-богатият и най-неизвестният търговец на оръжие в света.

— На втората ролка от записа Ардис Ванвландерън споменава Дивон. Така, между другото, но сега вече ми е ясно.

Евън отстъпи назад и погледна Калейла.

— Нашият мъртъв европеец е имал добър нюх. Не е помнел подробностите, но е съзрял кръв по ръцете на Хаменди, сякаш се е стичала от снимката… Държава в държавата със своя борса за нелегалната търговия с оръжие в цял свят. — Кендрик изведнъж се смръщи и погледна разтревожено. — Нима всичко това е свързано с Болинджър?

— Според европееца няма как да разберем какво знае Болинджър и какво — не? Само едно е сигурно. Той е обединителната брънка между хората, които финансират политическите партии в САЩ.

— Божичко, как са се окопали…

— Трябва да знаеш още нещо. Именно съпругът на Ардис Ванвландерън е поддържал връзка с терористите. Той е в дъното на атентатите срещу твоите къщи.

— Господи! — изрева Евън. — Но защо?

— Заради теб — отвърна тихо Калейла. — Ти си бил мишената — теб е искал да убият. Действал е сам — ето защо останалите са убили жена му, когато са разбрали — за да прекъснат връзката със семейството, — но всички ги е страх от теб. От другата седмица в цялата страна ще започне кампания за издигането ти за вицепрезидент на мястото на Болинджър.

— Кой я е организирал? Хората на русия европеец ли?

— Да. И тези около Болинджър се мъчат да попречат. Смятат, че няма да им простиш и ще ги разкараш от политическата сцена.

— Малко е да се каже — възрази Евън. — Ще ги гоня до дупка, ще им се стъжни животът… Кипър, Феърфакс, Меса Верде — копелета такива! Кои са те? Има ли някакъв списък?

— Можем да направим списък, в който да включим — страшно много хора, но не знаем кой е замесен и кой — не.

— Хайде да разберем.

— Как?

— Ще се внедря в лагера на Болинджър. Ще им покажа един друг конгресмен Кендрик — който може да бъде купен, за да не се кандидатира за изборите.

 

 

Мичъл Джарвис Пейтън гледаше през прозореца от бюрото си в ЦРУ, Вирджиния. Имаше да мисли за толкова много неща, че за щастие не се сещаше за Коледа. Не съжаляваше за живота, който бе избрал, но Коледа бе за него едно малко мъчение. Той имаше две омъжени сестри в Средния запад и куп племенници и племеннички, на които беше изпратил обичайните подаръци, избрани с вкус от дългогодишната му секретарка, но нямаше никакво желание да прекарва празника с тях. Просто нямаше какво да си кажат, Пейтън бе живял прекалено дълго по съвсем друг начин, за да си говорят за складове за дървен материал и застрахователни компании, а не можеше, разбира се, да разправя нищо за работата си. Пък и децата, повечето вече големи, не бяха нищо особено, сред тях нямаше нито един учен, всички слушаха безпрекословно родителите си, които не мислеха за друго освен за спокойния, материално осигурен живот. На Пейтън не му се ходеше при тях. Може би затова му се щеше по-често да е със своята измислена племенница Ейдриън Рашад — май трябваше да свикне да я нарича Калейла. Тя принадлежеше на неговия свят и бе чудесно момиче. Пейтън за момент съжали за едно време в Кайро, когато семейство Рашад настоятелно го канеше на Бъдни вечер с накичена пищна елха и записи на коледни песни в изпълнение на хора на Мормонската църква.

— Наистина, Ем Джей — възкликваше жената на Рашад. — Не забравяй, че съм от Калифорния. И моята кожа е по-бяла.

Къде бяха отишли тези дни? И щяха ли да се върнат някога? Разбира се, че не. Той прекарваше сам Коледите.

Червеният телефон иззвъня. Пейтън вдигна начаса слушалката.

— Ало!

— Той е полудял — изплака Ейдриън-Калейла. — Наистина е откачил, Ем Джей!

— Да не те е зарязал?

— Нищо подобно. Напира да се среща с Болинджър!

— Откъде-накъде!

— В ролята на шпионин. Представяш ли си?

— Ще си го представя, ако говориш по-ясно…

Явно последва боричкане за слушалката, бяха разменени някои остри думи.

— Мич, аз съм, Евън.

— Разбрах.

— Отивам при тях.

— При хората на Болинджър ли?

— Логично. Направих същото и в Маскат.

— Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода… Тези хора не си поплюват.

— Аз също. Ще ми паднат в ръцете. И ще ги разоблича.

— Ние ще ти помогнем…

— Не, ще действам сам. Навсякъде имат свои хора. Трябва да го изиграя сам, да им втълпя, че мога да бъда убеден да се откажа от политиката.

— Нещо не се връзва с думите и постъпките ти напоследък. Няма да стане, Кендрик.

— Ще стане, ако им кажа част от истината — и то много съществена част.

— Какво, Евън?

— Че каквото и да съм направил в Оман, съм го правил от егоизъм. Върнал съм се, за да почна отначало, върнал съм се при големите пари, които съм зарязал. А те ще ме разберат, и още как!

— Няма да мине. Ще има да те разпитват, ще търсят потвърждение на отговорите ти.

— Няма въпрос, на който да не мога да отговоря — прекъсна го Кендрик. — Всичко това е част от истината и лесно може да бъде потвърдено. Бях убеден, че знам кой и защо стои зад палестинците — онзи приложи същата тактика и спрямо моята фирма. Познавах се с най-влиятелните хора в султанството и имах пълната им подкрепа. Нека питат младия Ахмат, той и без това иска да изясни нещата — още се цупи. И пак само истината дори за затвора, където полицията непрекъснато ме държеше под око… Единствената ми цел бе да събера информацията, за която знаех, че съществува, и да пипна един маниак, който се представя за Махди, за пророк. Ето това е истината.

— Сигурен съм, че има пукнатини, които ще те издънят — каза Пейтън, както си водеше бележки, които после щеше да унищожи.

— А, едва ли. Чух записите на европееца — през следващите пет години те смятат да вложат милиарди и няма да позволят да загубят позициите си. Няма значение, че грешат, според тях ги застрашавам и при други обстоятелства сигурно наистина нямаше да им цепя басмата…

— А какви са тези други обстоятелства, Евън? — прекъсна го по-възрастният мъж в ЦРУ.

— Моля?… Ами ако бях останал във Вашингтон. Щях да им видя сметката на всички, които бъркат в държавната хазна и се чудят как да заобиколят законите, за да отмъкнат някой и друг милион.

— Същински Савонарола.

— Не го правя от фанатизъм, Ем Джей. Аз съм просто един ядосан данъкоплатец, на който му е дошло до гуша да го плашат с гаргите, политика, която цели само едно — от данъкоплатците да бъдат измъкнати още и още пари… Докъде бях стигнал?

— Че си представлявал заплаха за тях.

— Точно така. Искат да ме разкарат от пътя си и аз ще ги убедя, че съм готов да се махна, че нямам нищо общо с издигането на кандидатурата… но че имам един проблем.

— Сигурно това е примамката.

— Аз преди всичко съм предприемач, по образование и професия съм строителен инженер и постът вицепрезидент ще ми осигури възможности, за които мога само да мечтая. Сравнително млад съм, след пет години няма да съм навършил петдесет и като бивш вицепрезидент ще имам финансова подкрепа и влияние в целия свят. Това е много примамлива перспектива за предприемач, който смята пак да се върне в частния сектор… Как според теб ще реагират Болинджър и неговите съветници?

— То се знае как! — възкликна директорът на „Специални операции“. — Говориш съвсем цинично, все едно си един от тях. Ще ти предложат да съкратите тия пет години и ще те позлатят.

— Бях сигурен, че ще кажеш това, те също ще ми го кажат. Но като всеки нормален предприемач, който сключва сделка и навремето е спечелил доста пари, имам и друг проблем.

— Нямам търпение да го чуя, момче!

— Трябва ми гаранция, и то бързо, за да отхвърля категорично предложението на комитета в Денвър, който следващата седмица в Чикаго ще започне предизборната кампания. За да отхвърля предложението, докато онези в партията не са се развихрили.

— А гаранцията, която искаш, ще обвърже и двете страни.

— Аз съм бизнесмен.

— Те също. Но няма да сложат подписа си никъде.

— Все ще се споразумеем. Ще поискам среща с техните шефове. Ще изложа плана си, колкото и да е неопределен, и те ще ми отговорят. Ако ме убедят, че на тях може да се разчита, знам какво да правя… А мен ако питаш, те ще бъдат много убедителни, но тогава вече ще е все едно.

— Защото ще държиш нещата В свои ръце — съгласи се с усмивка Пейтън. — Ще знаеш кои са. Да ти призная, Евън, изглежда ми съвсем осъществимо.

— Добре съм си направил сметката, Ем Джей.

— Но аз имам проблем. В началото няма да ти повярват, че ще се върнеш в Близкия изток. Ще решат, че лъжеш. Положението в района е твърде нестабилно.

— Не съм казал, че ще тръгна другата седмица, казах „някой ден“. Пък и няма да спомена и думица за Средиземноморието. Ще говоря за Емирствата и Бахрейн, за Кувейт и Катар, дори за Оман и Саудитска Арабия, за всички държави в Персийския залив, където е работила групата „Кендрик“. Става въпрос за бизнес, нали страните от ОПЕК действат заедно, все ще се разберем и ние. Като всяка западна строителна фирма искам да се включа в работата и смятам да се подготвя. Връщам се към професията си.

— Божичко, наистина си убедителен.

— Колкото до работата, и аз не съм далеч от истината… Държа всички козове. Отивам в леговището на вълка.

— Кога?

— След малко ще се обадя на Болинджър. Едва ли ще откаже да поговорим.

— Да де. После Лангфорд Дженингс ще му трие сол на главата.

— Ще му дам няколко часа да събере хората си, поне онези, на които разчита. Ще поискам да се срещнем късно следобед.

— По-добре вечерта — вметна директорът от ЦРУ. — След работа, и бъди пределно ясен. Помоли да те пуснат през страничния вход и да не се срещащ с неговите съветници и с репортерите. Така той ще разбере за какво става дума.

— Умно, Ем Джей.

— И аз имам някакъв практически опит, конгресмен.

По дънки и тениска Джон Демартин, капитан трети ранг от американските военновъздушни сили, се мъчеше как ли не — с минимален успех, да почисти кървавите петна по тапицерията на предната седалка в колата си. Трябваше да го свърши професионалист, заключи той, а на децата ще каже, че е разлял черешов сок, когато се е прибирал от летището. Но все пак, колкото повече петна изчистеше, толкова по-малко щеше да му струва.

Бе прочел статията в сутрешния брой на „Юниън“, в която се споменаваше името му и се цитираше мнението на властите, че раненият стопаджия, когото беше качил, е бил свързан с наркотрафика — пилотът обаче не беше убеден в това. Не че познаваше мнозина наркотрафиканти, но те едва ли бяха чак толкова възпитани, че да предложат да му платят за изцапаната седалка. Той предполагаше, че ако са ранени, пласьорите на дрога ще бъдат паникьосани и няма да са толкова сдържани и любезни.

Демартин, изтърка още веднъж гърба на седалката. Изпъкналите му кокалчета докоснаха нещо, нещо остро, което обаче веднага се огъна. Беше някаква бележка. Той я измъкна и я прочете, едва различавайки буквите под кървавите петна.

Спешно. Свръхсекр. Свръзка 301621113. С-край.

Последните букви бяха встрани от останалите, сякаш на мъжа не му бе стигнала сила да ги напише. Пилотът слезе от колата и зачете още веднъж бележката, после тръгна по покритата с плочи пътека към входната врата. Влезе в къщата, отиде в хола и вдигна телефона — знаеше на кого да се обади. След секунди една секретарка от женския корпус във военноморския флот го свърза с шефа на разузнаването в базата.

— Джим, обажда се Джон Демартин…

— Здрасти, днес четох за онази шантава случка снощи. Тия момчета направо са се побъркали за марихуана… Ще ме вземеш ли в събота на риба?

— Не, обаждам ти се във връзка със снощи.

— А, какво за снощи?

— Джим, не знам кой беше мъжът, но мен ако питаш, той няма нищо общо с наркотиците. Преди няколко минути намерих на седалката и една смачкана бележка. Малко е нацапана с кръв, но ще ти я прочета.

— Слушам те, имам молив.

Офицерът прочете разкривените думи, букви и цифри.

— Това говори ли ти нещо? — попита той, щом свърши.

— Още не знам — изрече бавно шефът на разузнаването, явно четеше какво е записал. — Джон, разкажи ми какво се случи снощи. Във вестника не съобщават почти нищо.

Демартин най-напред обясни, че макар непознатият да е говорел на отличен английски, е имал чужд акцент. Разказа и как той е припаднал пред лавката за плодове.

— Това е всичко.

— А досещаше ли се, че е тежко ранен?

— За него не знам, аз обаче разбрах. Опитах се да не спирам на телефона, но той настоя — направо се примоли, Джим. По-скоро с думи, колкото с поглед… Доста време няма да го забравя.

— Но не си се съмнявал, че ще се върне в колата, нали?

— И през ум не ми е минавало. Мислех, че иска да се обади, за да се сбогува, но щеше да се върне.

— Стой там. Ей сега ще ти звънна пак. Пилотът затвори телефона и отиде при прозореца, който гледаше към малкия басейн и двора зад къщата. Двете му деца се плискаха във водата и крещяха, а жена му се бе излегнала на шезлонга и четеше „Уол Стрийт Джърнъл“, нещо, за което й беше благодарен. Благодарение на нея можеха да си позволят да живеят малко по-нашироко, отколкото позволяваше заплатата му. Телефонът иззвъня и той пак го вдигна.

— Джим ли е?

— Да… Джон, ще ти обясня възможно най-ясно, дано разбереш нещо. При мен е един човек от Вашингтон, който временно е прехвърлен при нас, той е по-запознат от мен с тези неща. Та този човек иска… О, Боже.

— Какво? Казвай, де!

— Изгори бележката и я забрави.

 

 

Офицерът от ЦРУ в смачкания костюм се пресегна към жълтото пакетче с бонбони, като притискаше слушалката до лявото си ухо.

— Ясен ли съм? — попита Шапоф, известен още като Джинджифила.

— Да — отрони Ем Джей Пейтън, информацията, която бе получил, беше и странна, и тревожна.

— Доколкото разбирам, този тип е съчетал „спешно“ със „свръхсекретно“, разчитайки, че ако не я разбере, офицерът ще прояви достатъчно съобразителност да се обади на секретните служби в базата, а не на ченгетата.

— Както е и направил — съгласи се Ем Джей.

— А после секретните служби ще — се обадят на „свръзката“ и ще предадат съобщението, та то да бъде насочено към когото трябва.

— А съобщението гласи, че някой с кодовото име С е бил премахнат.

— Има ли операция с код „С“?

— Не.

— Може би е предназначено за архива?

— Едва ли — усъмни се Пейтън.

— Защо?

— Защото тогава нямаше да е посочена свръзката, която да предаде нататък информацията. Код триста и едно е в Мериланд, за беда знам и на кого е. Не е регистриран и е много поверителен.

 

 

Пейтън се облегна на стола, за миг разбра какво им е на алкохолиците, които си мислят, че няма да преживеят следващите няколко часа, ако не пийнат нещо, а това означаваше още повече да се отдалечат от реалността. Колко нелепо, колко нелогично и все пак логично беше всичко! Човекът, в когото се вслушваха президенти и за когото ръководителите на страната знаеха, че поставя съвсем безпристрастно интересите й над всичко… Той бе решил какво ще е бъдещето. Беше се спрял на един почти неизвестен, но забележителен конгресмен, който имаше какво да каже на сънародниците са Беше направлявал избраника си през политическия лабиринт, докато той не изникна в светлината на медиите вече не като новак, а като човек с опит, с когото трябва да се съобразяват. После най-неочаквано, като гръм от ясно небе, бяха огласени и неговите патила. Цялата страна, всъщност почти целият свят беше поразен. Вдигна се огромна вълна, която го отнесе в територии, за които той не бе и подозирал, териториите на властта, а те стоварваха върху плещите му огромна отговорност. Белият дом. Самюъл Уинтърс бе нарушил законите и още по-лошо, бе погубил доста хора. Господин Б не беше паднал от небето по време на криза. Русият европеец беше работил единствено за Самюъл Уинтърс.

Директорът на „Специални операции“ вдигна телефона и натисна леко бутоните.

— Д-р Уинтърс ли е? — каза той в отговор на единствената дума „ало“. — Обажда се Пейтън.

— Ужасен ден, нали, докторе?

— Вече не се обръщат към мен така. От доста години.

— Срамота. Бяхте добър учен.

— Чували ли сте се от снощи с господин Б?

— Не… Макар че информацията му беше трагично пророческа, той не е имал причина да ми се обажда. Както ви казах, Мичъл, мъжът, за когото работи — и когото познавам далеч по-малко, отколкото вас, — го посъветвал да ми се обади… точно както и вие… В хорските приказки влиянието ми е силно преувеличено.

— Чрез вас се срещнах с президента — каза Пейтън и затвори очи, възмутен от лъжите на стареца.

— Да де. Новината, която ми съобщихте, беше невероятна, както и тази на господин Б. В неговия случай съвсем естествено се сетих за вас. Не бях сигурен, че Лангфорд и хората му имат опита, който вие…

— Който аз не показах — прекъсна го Ем Джей.

— Сигурен съм, че сте направили всичко възможно.

— Да се върнем на господин Б.

— Какво той?

— Мъртъв е.

Въздишката премина като електрически удар по линията. Изминаха няколко секунди, докато Уинтърс проговори, а когато се обади, гласът му звучеше глухо.

— Какво?

— Той е мъртъв. Бил е убит и човек, известен ви под кодовото име С.

— О, Боже — прошепна развълнувано ръководителят на Инвър Брас. — Как сте се добрали до тази… информация?

— Опасявам се, че тя е поверителна дори за вас.

— Дяволите да ви вземат, та аз ви свързах с Дженингс! С президента на Съединените щати!

— Но не ми казахте защо, докторе. Така и не ми обяснихте, че вашата първостепенна грижа — вашата единствена грижа — е човекът, на когото сте се спрели — Евън Кендрик.

— Не! — почти изкрещя Уинтърс. — Не се месете в тези неща, те не ви засягат! Всичко е законно.

— Дано си вярвате и ако е така, се опасявам, че правите ужасна грешка. Когато прибягвате до човек като вашия европеец, няма как да се разграничите от методите му… А доколкото разбрахме, той е изнудвал политици, нарушавал е закони, крал е свръхсекретни документи и косвено е причинил смъртта и осакатяването на доста хора на държавна служба, а е убил и човек. Човекът с кодовото име С.

— О, Боже!…

— Ето с кого сте си имали работа…

— Вие, Мичъл, не разбирате, нещата не стоят така.

— Напротив, точно така стоят.

— Не знам нищо, повярвайте.

— Вярвам ви, защото сте наели един опитен специалист, за да постигне определени резултати, а не за да ви се отчита.

— „Наели“ е прекалено опростенческа дума! Той беше всеотдаен човек със своя мисия в живота.

— Това го разбрах и аз — прекъсна го Пейтън. — Той е от страна, където народът няма никаква власт.

— Ами тук не е ли същото? — попита ръководителят на Инвър Брас, който вече се бе овладял, но дълбокият смисъл на думите му беше ясен.

Ем Джей отговори едва след няколко секунди, пак притворил очи.

— Така е — отвърна тихо той. — Опитваме се да изясним и това.

— Убиха в Кипър държавния секретар и цялата делегация. Мислят само за едно — как да трупат още и още богатство и власт… Аз не искам нищо, ние не искаме нищо!

— Разбирам. Нямаше да го получите, ако го искахте.

— Ето защо се спряхме на него, Мичъл. Открихме един необикновен човек. Той е прекалено проницателен, за да бъде заблуден, и прекалено честен, за да бъде подкупен. А освен това иска да е в центъра на вниманието.

— Не мога да ви упрекна за избора, доктор Уинтърс.

— Та докъде стигнахме?

— До една дилема — каза Пейтън. — Но за момента тя засяга мен, не вас.

 

 

Седем и двайсет и пет вечерта, Сан Диего. Те се прегърнаха, Калейла се дръпна, погледна го и го погали по косата.

— Скъпи, ще се справиш ли?

— Забравяш, че съм посветил почти целия си съзнателен живот на това да изляза на глава с арабите, които си умират да се пазарят.

— Онова е било пазарлък, при който хората само раздуват нещата, но не лъжат. А сега ще претеглят всяка твоя дума.

— Те ще направят всичко възможно да ми повярват, значи две на нула за нас. Освен това, щом веднъж ги видя и се срещна с тях, вече ми е все едно дали ще ми вярват.

— Не си прави илюзии, Евън — каза Рашад, като свали ръката си и се дръпна. — Докато не ги хванем, което ще рече да разполагаме и с очевидни улики, те ще действат както досега — мръснишки. Ако дори за миг се усъмнят, че им готвиш капан, току-виж вълните изхвърлят тялото ти, може и изобщо да не те намерим, ти ще се носиш някъде из Тихия океан.

— Както в пълните с акули плитчини на Катар. — Кендрик кимна при спомена за Бахрейн и Махди. — Разбирам накъде биеш. Ще им покажа, че в канцеларията ми знаят къде съм.

— Няма да се случи довечера, скъпи. Мръснишки не означава глупашки. Ще присъстват какви ли не хора — няколко съвсем почтени съветници от екипа на Болинджър, както и представители на тайния му щаб. Стари приятели, които са му нещо като помощници — тъкмо към тях насочи вниманието си. Бъди както винаги хладнокръвен и убедителен. Не позволявай нищо да те извади от равновесие.

Телефонът иззвъня, Евън тръгна към него.

— Това е лимузината — каза той. — Сива с тъмни стъкла, каквато приляга на планинската резиденция на вицепрезидента.

 

 

Осем часът и седем минути вечерта, Сан Диего. Стройният мъж прекоси бързо международното летище в Сан Диего, през дясното си рамо бе преметнал калъф с два костюма, а в лявата ръка носеше лекарска чанта. Автоматичната стъклена врата към пиацата се отвори и той излезе на бетонния тротоар. Спря за момент, после се насочи към първата кола на опашката от таксита. Отвори вратата, шофьорът свали вестника.

— Сигурно сте свободен — каза отсечено новият пътник, после метна калъфа с костюмите на облегалката и сложи до себе си лекарската чанта.

— След час приключвам, господине.

— Ще стигнем.

— За къде сте?

— Към планината. Знам пътя. Ще ви го показвам.

— Трябва да ми кажете адрес, господине. Такъв е законът.

— Как ви звучи „калифорнийската резиденция на вицепрезидента на Съединените щати“? — попита сприхаво пътникът.

— Е, това вече е адрес — отвърна безразлично шофьорът.

Подкара нарочно рязко и мъжът, известен в Югозападно Колорадо като доктор Юджийн Лайънс, отхвръкна назад. Той обаче не се обиди, тъй като нормалните му възприятия бяха притъпени от силния гняв. Имаше да разчиства стари сметки, бяха го изиграли.