Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. — Добавяне

11

Тримата избягали затворници пълзяха в тъмнината нагоре през допотопния, покрит с мъх канал към решетката върху чакъла в източния двор на посолството. С триста мъки, с изподрани и покрити с кръв ръце и крака, те се показаха в ослепителната слънчева светлина и бяха посрещнати от гледка, която Евън Кендрик би предпочел да си спести. Шейсетина от заложниците бяха свалени от покрива в двора — да закусят набързо и да се измият. Клозетът бе скован от дъски, наредени над сандъчета за цветя с кръгли отвори отгоре. Мъжете бяха отделени от жените с огромно прозрачно перде, смъкнато от прозорците на посолството. Унижението беше пълно, защото пазачите, мъже и жени, се смееха и на висок глас се подиграваха на своите пленници. Тоалетната хартия, която подаваха и отдръпваха няколко пъти, преди да я предоставят на нещастниците, представляваше разпечатка от компютрите на посолството.

Точно срещу изплашените и унижени хора при тоалетните други заложници се бяха наредили на опашка пред три дълги тесни дъски, върху които бяха наредени метални чинии с хляб и малки резенчета съмнително сирене. Сред чиниите имаше мръсни чаши със сиво-бяла течност, вероятно разредено козе мляко, което биваше наливано пестеливо в дървените купички на затворниците от неколцина въоръжени терористи. Случваше се да не дадат на някой от заложниците чиния или мляко. Бе безсмислено той да ги моли. Щяха да го ударят с ръка или юмрук, с черпак в лицето, ако викаше прекалено силно.

Изведнъж, докато очите на Кендрик все още свикваха със силната светлина, един млад заложник, момче на четиринайсет-петнайсет години, изкрещя предизвикателно с лице, обляно в сълзи:

— Мръсни копелета! Майка ми е болна! Тя повръща от тези буламачи! Дайте й нещо свястно за ядене, негодници такива!

Думите на момчето бяха прекъснати от удар с приклад в лицето, който разкъса лявата му буза. Но вместо да се усмири, то още повече се вбеси. Хвърли се през масата, вкопчи се в ризата на мъжа с пушката и я разкъса, наоколо се посипаха метални чинии и чаши. Само след секунди терористите го сграбчиха и го издърпаха от брадатия мъж, с когото се бореше на земята. Заудряха го с прикладите и го заритаха по тялото, гърчещо се върху чакъла. Няколко други заложници, вдъхновени от действията на момчето, се спуснаха, закрещяха с изнемощели дрезгави гласове и замлатиха значително по-силните си безочливи противници. Минибунтът беше жестоко потушен. Заложниците падаха един по един. Биеха ги, докато загубят съзнание. Подмятаха ги като заклани животни в кланица.

— Зверове! — изхриптя един възрастен мъж, който държеше панталоните си и креташе решително и гордо откъм тоалетните. — Арабски говеда! Арабски диваци! Нямате ли поне капка човечност? Нима това, че пребивате до смърт слаби и беззащитни хора, ви прави герои на исляма? Ако е така, пребийте и мен и си издействате още медали, но, за Бога, престанете!

— За кой Бог говориш? — извика един терорист над момчето в безсъзнание. — За Исус на християните, чиито последователи въоръжават враговете ни, та да избиват нашите деца с бомби и оръдия? Или за някой скитащ се месия, чиито поклонници крадат земите ни и убиват нашите бащи и майки? За кой Бог става дума?!

— Спрете! — заповяда Азра, който се запъти бързо към тях.

Кендрик го последва — едвам се сдържаше. Само преди няколко мига му идеше да смъкне автомата от раменете на Синия и да стреля в терористите. Азра се надвеси над окървавения младеж и продължи небрежно:

— Ще им бъде за урок. Не прекалявайте, или няма да има кого да поучавате. Заведете тези долу в медпункта, при лекаря заложник… и намерете майката на момчето. Доведете я и й дайте да яде.

— Защо, Азра? — възрази палестинецът. — Никой не положи такива грижи за моята майка. Тя беше…

— За моята също — прекъсна го Синия. — Виж ни! Заведете момчето долу и го оставете при майка му. Някой да им обясни, че сме се поувлекли и да се направи на загрижен.

Кендрик наблюдаваше с отвращение как неподвижните окървавени тела биват отнасяни.

— Правилно постъпи — каза той на Азра на английски. Думите му бяха студени и безизразни, той говореше като робот. — Трудно е, но човек трябва да знае кога да спре.

Новият цар на терористите хвърли проницателен поглед към Евън.

— Говорех съвсем сериозно. Виж ни! Смъртта на ближния ни променя? Един ден сме деца, на следващия — възрастни, годините нямат значение и сме специалисти по смъртта, защото спомените не ни напускат.

— Разбирам.

— Не, не разбираш, Амал Баруди. Ти водиш идеологическа война. За теб смъртта е политически акт. Ти си много набожен, не се съмнявам, но всъщност твой бог е политиката. Войната, която водя аз, е различна. За мен е важна не идеологията, а оцеляването. Затова аз мога да изстискам смърт от смъртта и пак да оцелея.

— За какво? — попита Кендрик, изведнъж заинтригуван.

— Колкото и да ти е странно, за да живея в мир, от който бяха лишени родителите ми. Всички да живеем на земите си, които ни бяха отнети и предадени на враговете ни, подкупени от богатите страни, та да им е чиста съвестта, за да забравят какви престъпления са вършели спрямо един невинен народ. Сега жертви сме ние. Какво ни остава, освен да се бори.

— Ако и това не е политика! Помисли пак. Ти си оставаш поет, Азра.

— С нож и пушка, но и с разум, Баруди.

В другия край на двора отново имаше раздвижване — този път по-невинно. От една врата изтичаха двама души: забулена жена и мъж с прошарена коса. Зая Ятийм и Ахбияд — по пряко Белия, помисли си Евън, както стоеше вцепенен. Поздравът между брат и сестра беше странен — те се ръкуваха хладно, спогледаха се и после се прегърнаха. Обичайното покровителствено отношение на по-голямата сестра спрямо малкия брат — винаги неразумен и скован, — не познаваше раси и идеологии. По-малкото момче неизбежно ще порасне, ще стане по-силно, ще се превърне в мускулестата ръка на домакинството, ала голямата сестра винаги ще го напътства. Ахбияд беше по-естествен — прегърна най-младия и силен член на щаба и го целуна по двете бузи.

— Сигурно имаш да ни разказваш много неща — възкликна терористът с прякор Белия.

— Така е — съгласи се Азра и се обърна към Евън Кендрик. — Благодарение на този човек. Това е Амал Баруди от Източен Берлин, пратен е при нас, в Мускат, от Махди.

Зая огледа изучаващо, с настойчиви, дори яростни очи лицето на Евън.

— Амал Баруди — повтори тя. — Естествено, чувала съм името ви. Пипалата на Махди стигат далеч. Вие сте на хиляди километри от мястото, където действате.

— За жалост, да — съгласи се Кендрик на диалекта, на който в Риад говореха образованите. — Но другите са под наблюдение, всеки техен ход се знае. Искаха да пратят някой, когото не очакват, пък и Източен Берлин е удобен като отправен пункт. Хората ще се закълнат, че аз още съм там. Когато Махди ме потърси, приех. Всъщност тъкмо аз установих първия контакт с неговите хора по един важен за вас въпрос, за който ще ви осведоми брат ви. Нашите цели може и да са различни, но всички печелим, когато си сътрудничим, особено когато има кой да покрива разноските.

— Значи това си ти — смръщи се Ахбияд, — Баруди от Източен Берлин, вездесъщият… не те ли заловиха?

— Вярно, славя се, че пътувам много — отговори Евън, като си позволи лека, почти неуловима усмивка. — Но това, което ми се случи тук, едва ли ще оправдае моята слава.

— Значи някой те е предал — попита Зая Ятийм.

— Да. Но аз знам кой и ще го хвана. Трупът му ще се носи из водите на пристанището.

— Баруди ни помогна да избягаме — прекъсна го Азра. — Докато аз мислех, той действаше. Заслужаваш славата си.

— Да влезем вътре, скъпи ми братко. Ще говорим там.

— Скъпа ми сестро — каза Синия. — Тук има предатели, това е дошъл да ни съобщи Амал, както и още нещо. Те правят снимки, изнасят ги оттук и ги продават! Ако оживеем, ще ни преследват до края на живота ни. Тези снимки са доказателство за всичко, което правим, ще ги види целият свят.

Сестрата погледна изпитателно над булото брат си.

— Снимки ли? Правени със свръхмодерни фотоапарати, и то незабелязано? Нима сред нашите съратници тук, повечето от които не могат и да четат, има толкова способен фотограф?

— Той е видял снимките. В Източен Берлин.

— Ще говорим вътре.

Двамата англичани седяха пред голямото бюро в посолството на Великобритания. Измореният аташе, който още беше по хавлия, полагаше огромни усилия да не заспи.

— Да, момчета — каза той, прозявайки се. — Те ще бъдат тук всеки момент, дано има нещо вярно в това, което твърдите. Агентите от МИ–6 и без това ги тресе треска, няма да бъдат особено очаровани, че двама сънародници ще ги лишат от няколко часа ценно време за сън.

— Моят приятел Дики е бил в пехотната кралска гвардия! — възкликна отбранително Джак. — Щом той смята, че има какво да каже, мисля, че е редно да му обърнете внимание. Та нали сме за това!

— За да печелите за фирмите си — предположи аташето.

— Да, разбира се, но това е само малка част от дейността ни — каза Джак. — Преди всичко ние сме англичани, не го забравяйте. Няма да допуснем империята да потъне в забвение. Нали, Дики?

— Вече е потънала — рече аташето през поредната прозявка. — Преди четирийсет години.

— Разбирате ли — прекъсна го Дики, — моят приятел Джак се занимава с цветни метали, а аз — с текстил. Казвам ви, съдейки от начина, по който беше облечен първия и втория път, онзи тип нямаше добри намерения. Платът е показателен не само за характера на човека, но и обикновено издава и с какво се занимава. Така е още от времето, когато по тези места е било изтъкано първото ленено платно.

— Хората в МИ–6 са уведомени — прекъсна го аташето с израза на човек, на когото му е омръзнало да слуша едно и също. — Ще дойдат всеки момент.

Така и стана. Пет секунди след думите на аташето двама мъже с разкопчани ризи, небръснати и доста намусени, влязоха в кабинета. Вторият носеше голям кафяв плик. Първият попита:

— Заради вас ли, господа, сме тук?

— Това е Ричард Гардинг — каза аташето за мъжа вляво. — А това — Джак Престън. Трябвам ли ви още тук, или да си вървя?

— А, не, мой човек — отговори вторият мъж, след което се приближи до бюрото и отвори плика. — Ние сме тук, защото ни извика. Длъжен си да останеш.

— Много сте мили — каза дипломатът злобно. — Но не съм ви викал. Просто съобщих информация, която двама британски поданици настояха да предам. Така че ще ида да си доспя, още повече че съм далеч от вашите проблеми.

— Всъщност — прекъсна го Джак Престън — настоя Дики, но аз също съм на мнение, че при извънредни ситуации човек не бива да пренебрегва инстинктите си, а Дики Хардинк — бивш пехотинец от кралската гвардия, неведнъж е доказвал, че инстинктите му са много точни.

— Стига, Джак, не става дума за инстинкти, а за облеклото му. И през зимата ще се свариш дори в планината с такъв панталон, а ако на етикета на ризата ти пише „коприна“ или „полиестер“, направо ще се задушиш. Памук. Чистият памук е единственият плат, който подхожда на този климат. Ами кройката на костюма му…

— Ако обичате, сър! — Вторият мъж погледна за миг към тавана, извади купчина снимки от плика и ги метна между Престън и Хардинг. — Вижте дали на тези снимки ще разпознаете някого.

След единайсет секунди двамата бизнесмени бяха готови.

— Ето го — извика Дики.

— Да, той е — съгласи се Джак.

— Вие и двамата сте смахнати — намеси се първият мъж от МИ–6. — Този човек се казва Макдоналд — пиянде и нехранимайко от Кайро. Тъст му е собственик на фирмата, в която работи — за автомобилни части. Пратили са го тук, защото е кръгъл глупак, всъщност представителството се ръководи от заместника му. Толкова за инстинктите. Все пак е посред нощ. Къде прекарахте нощта?

— Дики, казах ти, че преувеличаваш.

— Един момент — прекъсна го вторият агент, като взе увеличената паспортна снимка и я погледна внимателно. — Преди около година един от военните в посолството ни тук се свърза с нас и поиска среща, касаело се за оценка на оборудването, или по-накратко, за О.О.

— За какво? — попита аташето.

— Това ще рече шпионаж. Е, да, не каза много по телефона, но обясни, че ще бъдем много изненадани от обекта. „Един ояден англичанин, който работи в Кайро“ — каза нещо подобно. Дали не е същият?

— Все пак — продължи Джак — настоях Дики да доведе нещата докрай.

— Е, приятелче, не изгаряше от желание да го сторя. Сигурно ще успеем все пак да хванем самолета, за който толкова се притесняваше.

— И какво стана на срещата? — поинтересува се аташето, като се наведе и се вторачи във втория агент от МИ–6.

— Тя не се състоя. Нашият военен беше убит на пристанището, прерязаха му гърлото пред един склад. Обявиха, че било кражба, защото нямало нищо в джобовете му.

— Май наистина трябва да хванем самолета, Дики.

 

 

— Махди ли? — възкликна Зая Ятийм иззад бюрото в кабинета, където само допреди три седмици работеше американският посланик. — Трябва да заведете някой от нас в Бахрейн? Още довечера?

— Както казах на брат ви — рече Кендрик, седнал на стола до Ахбияд с лице към жената, — инструкциите сигурно са били в писмото, което трябваше да ви предам.

— Да, да. — Зая говореше бързо и нетърпеливо. — Обясни ми набързо през кратките мигове, когато бяхме сами. Но Вие грешите, Баруди. Няма как да се свържа с Махди. Никой не знае къде е той.

— Сигурно имате връзка с някой, който пък има връзка с него.

— Естествено, но вероятно ще отнеме ден, че и два. Не е лесно да се добереш до него. Трябва да говориш по телефона с петима души, които на свой ред се обаждат на други десетина в Бахрейн, чиито номера ги няма в указателите, и само един от тях може да се свърже с Махди.

— Ами при извънредни обстоятелства?

— За нас няма извънредни обстоятелства — намеси се Азра, който се бе облегнал на стената до един облян от слънцето френски прозорец. — Нали ти казах.

— Но това, младеж, е смешно. Как ще си вършим добре работата, ако не приемем, че понякога възникват непредвидени обстоятелства.

— Така е. — Зая Ятийм поклати глава. — Но брат ми е прав. От нас се очаква да продължим да действаме седмици наред дори при непредвидени обстоятелства. В противен случай какви водачи сме.

— Добре де — каза конгресменът от девети колорадски избирателен район и почувства как по врата му се стичат вадички пот въпреки хладния утринен ветрец, който нахлуваше през прозорците. — Тогава ще обясните на Махди защо довечера няма да сте в Бахрейн. Аз си свърших работата, освен това спасих живота на брат ви.

— Така е, Зая — съгласи се Азра и се оттласна от стената. — Сега щях да съм труп в пустинята.

— Благодаря ви, Баруди. Но не мога да направя невъзможното.

— Все пак опитайте. — Кендрик хвърли един поглед на Ахбияд, който седеше до него, и отново се обърна към сестрата. — Вашият Махди положи много усилия и похарчи доста пари, за да ме доведе тук. Това според мен означава, че наистина има извънредни обстоятелства.

— Ще се разчуе, че са ви заловили, и той ще разбере какво се е случило — обади се Ахбияд.

— Наистина ли мислите, че оманските сили за сигурност ще пуснат слуха, че са ме заловили колкото да признаят, че съм избягал?

— Не, разбира се — отговори Зая Ятийм.

— Махди ви държи с парите си — добави Кендрик. — Може и мен да удари, а това не ми харесва.

— Провизиите ни са на привършване — намеси се Ахбияд. — Чакаме катерите на Емирствата, иначе всичко ще иде по дяволите. Ще ни обсадят.

— Сигурно има някакъв изход — каза Зая и скочи внезапно от стола, без да сваля ръце от бюрото, с очи, които гледаха замислено над булото. — За тази сутрин сме обявили пресконференция, която ще бъде гледана от всички, вероятно и от самия Махди. По някое време мога да спомена, че изпращаме спешно съобщение на приятелите си. И чакаме спешен отговор.

— И какво ще постигнеш? — възкликна Азра. — Знаем, че телефоните се подслушват. Никой от хората на Махди няма да рискува да се свърже с нас.

— Не е необходимо — прекъсна го Евън и се наведе напред. — Разбирам какво има предвид сестра ти. Няма нужда да ни отговарят с думи, по телефона. Не искаме инструкции, даваме ги. Говорихме с теб за това преди няколко часа, Азра. Аз познавам Бахрейн. Ще избера някое място, където ще се установим. Някой от вашите хора тук в Маскат ще предаде къде сме и ще каже на Махди, че това е спешното съобщение, за което сестра ти е споменала на пресконференцията. — Кендрик се обърна към Ятийм. — Нещо такова имахте предвид, нали?

— Не съвсем — призна си Зая, — но и това става. Мислех просто как да се свържем с Махди по-бързо. Но и това е вариант.

— Ето го решението! — извика Ахбияд. — Баруди ни го подсказа!

— Все още не сме намерили решение — възрази забулената жена и отново седна. — А прехвърлянето на брат ми и на господин Баруди в Бахрейн? Как ще стане?

— Оставете това на мен — отговори Евън с разтуптяно сърце, удивен от собственото си спокойствие и безразличен тон. Приближаваше се все повече към Махди! — Казах на Азра, че имам един телефонен номер, който няма да ви дам, не мога да ви дам, но обадя ли се на него, няколко думи ще са достатъчни, за да осигуря самолет.

— Толкова лесно! — възкликна Ахбияд.

— Вашият благодетел тук в Оман има методи, за които не сте и сънували.

— Всички разговори от и с посолството се подслушват — възпротиви се Азра.

— Може би ще чуят мен, но не и другия човек. Това е сигурно.

— Заглушители ли имат? — попита Ятийм.

— Такова е оборудването ни в Европа. Към слушалката се прилепя най-обикновен конус. Никой не може да познае гласа.

— Обадете се — каза Зая, след което стана и заобиколи бързо бюрото, а Кендрик седна на стола й.

Набра номера, като държеше ръката си над шайбата.

— Ало? — каза Ахмат още след първото позвъняване.

— Самолет — рече Кендрик. — Двама пътници. Къде? Кога?

— Боже мой! — избухна младият султан на Оман. — Нека да помисля… На летището, разбира се. Има един завой на около половин километър от багажното отделение. Ще ви вземат с военна кола. Кажи им, че е открадната, за да минете покрай охраната.

— Кога?

— Ще трябва малко време. Всичко е блокирано, има да уреждам и някои формалности. Ще ми кажеш ли за къде пътуваш? Иран?

— Не, по-напред в азбуката.

— Бахрейн!

— Да.

— Това вече е нещо. Ще видя какво мога да уредя.

— В разгара на празненствата тук. Трябва да се измъкнем в суматохата.

— Значи към дванайсет часа?

— Както кажеш. Между другото, у лекаря остана нещо мое, може да ми потрябва, за да се лекувам.

— А, да, парите. Ще ти ги предадем.

— Чудесно.

— Завоят преди багажното отделение. Чакайте там.

— Добре. — Евън затвори телефона. — До дванайсет на обяд трябва да сме на летището.

— На летището ли? — извика Азра. — Ще ни вземат ли?

— На пътя преди летището. Някой ще открадне военна кола и ще ни вземе.

— Ще уредя някой от хората ни в града да ви откара — каза Зая Ятийм. — На него ще съобщите къде ще бъдете в Бахрейн, мястото на среща. Имате поне пет часа.

— Ще ни трябват дрехи, по един душ и малко почивка — обади се Азра. — Не помня кога за последен път съм спал.

— Ще поогледам сградата — отбеляза Кендрик и се изправи. — Може да науча нещо.

— Разбира се, Амал Баруди — рече Зая Ятийм и се приближи до Евън. — Вие сте спасили живота на скъпия ми брат. Не знам как да ви се отблагодаря.

— Само ме откарайте на летището до дванайсет на обяд — отговори Кендрик хладно. — Честно казано, предпочитам час по-скоро да се прибера в Германия.

— До дванайсет на обяд — съгласи се терористката.

 

 

— Уайнграс ще пристигне до обяд! — съобщи офицерът от Мосад на Бен Ами и на петимата от Масадската бригада.

Бяха в мазето на една къща в Джабал Саали, на минути път от английските гробища, където преди столетия са били погребани стотици моряци. Неугледното каменно мазе беше превърнато в щаб на израелското разузнаване.

— Как ще дойде? — попита Бен Ами, който беше махнал готрата от главата си и беше останал по много по-прилягащите му дънки и свободна тъмна риза. — Паспортът му е издаден в Ерусалим и с него едва ли ще го посрещнат особено радушно.

— Еманюел Уайнграс пипа безпогрешно. Сто на сто има повече паспорти, отколкото са дърветата в гората. Каза да не предприемаме нищо, докато не пристигне. „Абсолютно нищо“ — така се изрази.

— Вече не говорите така неодобрително за него — каза Яков с кодовото име Синия — син на един от заложниците и командващ Масадския отряд.

— Защото няма да ми се наложи да плащам сметките му! Сметки няма да има. Само споменах името Евън Кендрик и той начаса каза, че тръгва.

— Това едва ли означава, че пак няма да поиска да покриеш разходите му — възрази Бен Ами и се подсмихна.

— А, няма. Попитах без заобикалки колко ще ни струва помощта му и той отсече: „Вървете по дяволите! Този път аз поемам разходите!“

— Губим си времето — извика Яков. — Би трябвало да нападнем посолството. Проучили сме плановете, има поне пет начина да влезем и да излезем заедно с баща ми!

Всички вдигнаха глави и се вторачиха в младия водач по прякор Синия.

— Ясно! — каза офицерът от Мосад.

— Извинете. Нямах предвид това.

— Имаш всички основания да го кажеш — рече Бен Ами.

— Не биваше. Извинявайте още веднъж. Но защо трябва да чакаме този Уайнграс?

— Защото той е способен, приятелю, и без него може би няма да се справим.

— Да де! Уж сте от Мосад, а се отмятате. Сега искате да помогнете на американеца, а не на баща ми, както В началото!

— Резултатът сигурно ще бъде същият, Яков…

— Не съм никакъв Яков! — избоботи младият водач. — За вас аз съм само Синия, син на баща си, който пък от своя страна е гледал как майка му и баща му са се прегръщали, преди да бъдат отведени в газовите камери на Освиенцим. Искам да измъкна баща си жив и здрав и мога да го сторя! Колко още ще страда този човек? Имал е ужасяващо детство: пред очите му онези негодници от Вермахта са бесели негови връстници — деца, задето търсели нещо за ядене в боклука, и са ги изнасилвали. Криел се е полумъртъв от глад в горите на Полша, докато са дошли съюзниците. Господ му дарил трима синове, но двамата ми братя бяха убити, бяха заклани — заклани в Сидон от ония мръсни свине, арабските терористи! И искате от мен да мисля за някакъв си американски каубой, някакъв политик, наумил си да става герой, за да му дадат роля в някой филм и за да сложат снимката му върху пакетчетата „Зрънчо“?

— Доколкото знам — каза спокойно Бен Ами, — това Въобще не отговаря на истината. Този американец рискува живота си, без да му помага никой, без изгледи да бъде възнаграден, ако оживее. Както ни съобщи нашият приятел тук, той го прави по почти същите причини като теб.

— Да върви по дяволите! При него става дума за семейство, а не за цял народ! Казах, отиваме в посолството!

— Аз пък казах, че няма да ходим — отсече офицерът и бавно сложи пистолета си на масата. — Сега си под командването на Мосад и ще изпълняваш заповедите.

— Негодници! — изкрещя Яков. — Всички сте негодници!

— Точно така — каза Бен Ами, — всички.

 

 

10,48 часът оманско време: Пресконференцията беше свършила. Репортерите и телевизионните екипи прибираха бележниците и камерите и се готвеха да бъдат изведени по коридорите в посолството при външната врата, охранявана от стотина млади мъже и забулени жени, които сновяха напред-назад. Вътре в заседателната зала обаче някакъв дебел мъж успя да склони охраната да го пусне с насочено за стрелба оръжие и се приближи до масата, където седеше Зая Ятийм. Той обясни през шепот:

— Идвам от Махди, който финансира цялата операция.

— И вие ли? Извънредните обстоятелства в Бахрейн явно са доста сериозни.

— Моля?

— Претърсихте ли го? — попита Зая охраната. Мъжете кимнаха. — Пуснете го.

— Благодаря ви, госпожо. За какви извънредни обстоятелства в Бахрейн говорите?

— И ние не знаем точно. Един от нашите ще отиде довечера и ще ни донесе новините.

Макдоналд впери поглед в очите на жената над булото, прободе го тъпа болка. Какво ставаше? Защо Бахрейн не го държеше в течение? Какви решения се взимаха без него? Защо? Какво е направила онази проклета пачавра?

— Госпожо — продължи бавно англичанинът, като мереше всяка дума, — тези извънредни обстоятелства в Бахрейн са нещо ново, но и въпросът, по който идвам, е не по-малко сериозен. Нашият благодетел иска веднага да му се разясни какво прави тук, в Маскат, Калейла.

— Калейла ли? Сред нас няма жена на име Калейла. Но нали имената са без значение?

— Тя не е тук, в посолството, а извън него и поддържа връзка с вашите хора, всъщност с брат ви.

— С брат ми ли?

— Да. Трима избягали затворници бързаха да се срещнат с нея по пътя към Джабал Шам, да се срещнат с врага!

— Какво говорите?

— Аз не говоря, госпожо. Аз питам. Искам някакво обяснение. Махди настоява.

— Нямам представа за какво говорите! Вярно, че са избягали трима затворници, сред тях е брат ми, а също Йосиф и другият пратеник на нашия благодетел — някой си Баруди от Източен Берлин.

— От Източен… Госпожо, нещо не разбирам.

— Ако наистина ви праща Махди, съм учудена, че не знаете за него. — Ятийм замълча, а големите й проницателни очи се плъзнаха по лицето на Макдоналд. — От друга страна, може да ви праща всеки.

— Засега аз съм единственият пълномощник на Махди в Маскат! Обадете се в Бахрейн и ще се убедите, госпожо.

— Много добре знаете, че нямаме право да се обаждаме. — Зая щракна с пръсти към охраната. Мъжете се втурнаха към масата. — Хванете този човек и го заведете в залата на щаба. После събудете брат ми и Йосиф и намерете Баруди. Ще има ново съвещание. Бързо!

 

 

Дрехите, които Евън Кендрик избра, бяха все от униформите на терористите — негладени панталони в защитен цвят, мръсна куртка американски модел и тъмна риза, разкопчана до средата на гърдите. Той се отличаваше от повечето фанатици, превзели посолството, само по цвета на очите и възрастта си. Покрай потъмнената с крема кожа не му личаха дори годините, а очите му бяха засенчени от козирката на платнената шапка. За да бъде картинката пълна, бе втъкнал в куртката остър нож, а десният му джоб беше издут от пистолет. На „довереника“ наистина му имаха доверие: беше спасил живота на Азра — повелителя на терористите, затова Евън се движеше на воля из завзетото посолство, обикаляше групичките наплашени, капнали от умора хора и пред очите му се откриваха ужасяващи гледки.

Надежда. Това беше единственото, което можеше да им даде, макар и да съзнаваше, че тя едва ли ще се оправдае. Но той бе длъжен да им я вдъхне, да им даде нещо, за което да се вкопчат, за което поне да мислят през непрогледните, най-ужасяващи часове на нощта.

— Аз съм американец! — шепнеше той на изумените заложници, щом се натъкнеше на групичка от трима-четирима, без да изпуска от очи сновящите хлапаци, които мислеха, че с внезапните си сърдити викове той обижда пленниците. — Никой не ви е забравил! Правим всичко по силите си! Не обръщайте внимание, че ви подвиквам. Налага се.

— Слава Богу! — беше неизменният отговор, последван от сълзи и описания на ужаси, които винаги включваха публичната екзекуция на седемте осъдени заложници.

— Ще ни избият до крак! Не ги интересува нищо! На тия мръсни животни не им пука от смъртта, била тя нашата или тяхната.

— Опитайте се да запазите спокойствие! Опитайте се да не издавате страха си, това е много, много важно. Не им се противопоставяйте, но и не се унижавайте. Вашият страх им действа като наркотик. Не го забравяйте!

По едно време Кендрик рязко се изправи и започна грубо да крещи на петима американци. С периферното си зрение беше забелязал един от личната охрана на Зая Ятийм. Мъжът вървеше бързо към него.

— Ей, ти! Баруди!

— Да!

— Зая те вика! Ела веднага в стаята на щаба!

Евън последва мъжа. Прекосиха покрива, после слязоха по стълбите три площадки и тръгнаха по дълъг коридор. Евън си махна шапката, която вече беше прогизнала от пот, и влезе в голям кабинет. След четири секунди целият свят се преобърна от последните думи, които американецът бе очаквал да чуе.

— Боже Господи! Та това е Евън Кендрик!