Робърт Лъдлъм
Планът Икар (27)

25

Мичъл Джарбис Пейтън беше изискан шейсет и три годишен учен, привлечен преди трийсет и четири години на работа в Централното разузнавателно управление, защото отговарял на описание, което някой бил дал на отдел „Кадри“. Този някой се беше запилял по други задачи и Пейтън не получи никаква работа — само задачи с гриф „спешно“. Но докато бъдещите работодатели осъзнаят, че нямат какво да възложат на евентуалния си служител, беше станало много късно. Той вече бе регистриран от напористите вербовчици на ЦРУ в Лос Анджелис и бе изпратен на инструктаж в главната квартира на Управлението в Лангли, щата Вирджиния. Получи се много неловко, тъй като в патриотичния си порив Пейтън бе побързал да си подаде оставката пред академичния съвет на университета. Немного обещаващо начало за човек, комуто предстоеше толкова успешна кариера в разузнаването.

Ем Джей, както го наричаха открай време, беше двайсет и девет годишен доцент, защитил дисертация по арабистика в университета в Калифорния, където по-късно бе станал преподавател. Една ведра утрин бе посетен от двата държавни служители, които успяха да го убедят, че страната спешно се нуждаела от способностите му. Подробностите, разбира се, не можели да му разкрият, но доколкото те самите били представители на най-вълнуващата от държавните служби, предполагали, че ставало въпрос за презокеанска работа, пряко свързана със специалността му. Младият ерген се съгласи на драго сърце и когато се изправи пред смутените си шефове в Лангли, които се чудеха какво да го правят, им даде да разберат, че си е изгорил всички мостове за връщане в Лос Анджелис, защото бе очаквал да го изпратят на работа в Египет. И така се озова в Кайро. (И без това в Египет не достигат наблюдатели, които да „говорят тоя проклет език“.) Като студент Пейтън бе избрал да специализира американска литература, защото си мислеше, че няма да има много за учене. Затова някаква агенция за набиране на работна ръка в Рим — всъщност филиал на ЦРУ — му намери място в университета в Кайро като преподавател по американска литература, говорещ местния език.

Там се запозна със семейство Рашад, приятна двойка, която стана важна част от живота му. На първия съвет във факултета седна до известния професор Рашад и в завързалия се помежду им разговор научи, че той не само е завършил в Калифорния, но се е оженил и за негова съученичка. Бързо се сприятелиха, а Ем Джей се налагаше все повече в Централното разузнавателно управление. Скоро откри, че притежава талант, за чието съществуване не бе и подозирал и който понякога направо го плашеше — беше изключително убедителен лъжец. Времената бяха смутни, непрекъснато се сключваха и разваляха съюзи, които трябваше да се държат под око, без да се разкрива нарастващото американско влияние в този район на света. Благодарение на добрия си арабски и разбирането си, че хората се убеждават най-лесно с няколко мили думи и пачка пари, Пейтън бе успял да организира различни враждуващи фракции, които взаимно се шпионираха и му докладваха. Той пък ги финансираше със суми, които бяха твърде дребни за тогава неприкосновеното ЦРУ, но представляваха значителен приход за бедните каси на фанатиците. Благодарение на неговата дейност в Кайро Вашингтон бе предотвратил не една и две взривоопасни ситуации. Съвсем в стила на старите училищни приятелства в американските тайни служби, щом някой си върши работата, бива връщан в столицата въпреки спецификата на района, на която до голяма степен се дължат успехите му. Ем Джей се прибра във Вашингтон. Оказа се изключение след низ от провали. Наследи директорското място в „Специални операции“ от Сивия кардинал на агентурните служби Джеймс Джизъс Ангълтън. И никога не забрави какво му е казал приятелят му Рашад:

— Ем Джей, нямаше да успееш, ако се беше оженил. Притежаваш самоувереността на човек, който никога не е бил манипулиран.

Може би.

Но устойчивостта му към манипулациите бе подложена на истинско изпитание, когато във Вашингтон пристигна твърдоглавата дъщеря на неговите приятели, по-упорита от всякога. В Кембридж, щата Масачузетс, се беше случило нещо ужасно и тя беше решила да посвети живота си — или поне част от него — на намаляването на омразата и насилието, от които се разкъсваше нейното Средиземноморие. Не каза на „чичо си Мич“ какво й се бе случило — всъщност не беше длъжна, — но бе непреклонна. Притежаваше необходимата квалификация, говореше еднакво добре английски, френски и арабски и в момента учеше едновременно идиш и иврит. Когато Пейтън й предложи да постъпи в Корпуса на мира, тя захвърли дамската си чанта на пода пред бюрото му.

— Не! Не съм дете, чичо Мич, нито пък съм настроена толкова състрадателно. Интересува ме само светът, от който произхождам, в който съм родена. Ако вие не ме приемате, ще намеря други, които да се възползват от способностите ми.

— Ами ако попаднеш на неподходящи хора?

— Тогава ме вземи при теб, за да ми попречиш!

— Трябва да говоря с родителите ти…

— Няма да можеш! Баща ми се пенсионира — и двамата се пенсионираха и сега живеят на север, в Балтимор. Само ще ги притесниш и ще ми създадат излишни неприятности. Нищо няма да ти струва да ми намериш някаква преводаческа работа или временно консултантско място в търговска фирма! За Бога, чичо Мич, представяше се за някакъв дребен преподавател в университета, а ние си мълчахме.

— Ти не знаеше, скъпа…

— Ами, не знаех! Как само се шушукаше вкъщи, когато пристигаше приятел на чичо Мич и аз трябваше да си стоя в стаята. Ами когато една вечер довтасаха трима с оръжия, каквито не бях виждала никога!…

— Това бяха извънредни ситуации. Баща ти проявяваше разбиране.

— Значи сега е твой ред да проявиш разбиране, чичо Мич. За мен е много важно!

— Добре! — съгласи се Ем Джей Пейтън. — Но и ти трябва да ме разбереш, млада госпожице. Първо ще се наложи да преминеш интензивен курс на подготовка във Феърфакс, щата Вирджиния, в лагер, дето го няма на никоя карта. Ако се провалиш, не разчитай на мен.

— Съгласна — отвърна усмихната Ейдриън Калейла Рашад. — Искаш ли да се обзаложим?

— Не и с теб, млада тигрице. Хайде да вървим на обяд. Ти не пиеш, нали?

— Не.

— Аз обаче ще пия, но няма да се обзаложа с теб.

И слава Богу, че не го направа Кандидатка 1344 завърши с най-добър успех изтощителния десетседмичен курс във Феърфакс, щата Вирджиния, с тази проклета еманципация Ейдриън се бе оказала по-добра от двайсет и шестима мъже. Но тя за разлика от останалите, мислеше си нейният „чичо Мич“, имаше подбуда — беше наполовина арабка.

Всичко това се бе случило преди девет години. А в този петъчен следобед близо десет години по-късно Мичъл Джарвис Пейтън беше направо поразен! Тайната агентка Ейдриън Рашад, която в момента изпълняваше задача в западносредизмноморския сектор с център Кайро, току-що му се беше обадила от автомат в хотел „Хилтън“ във Вашингтон! Какво правеше тук, за Бога? Кой я беше изтеглил от района? Всички агенти на „Специални операции“ и най-вече тя получаваха заповеди единствено от него. Невероятно! И това, че не искаше да дойде в Лангли, а настоя да се срещнат в някакъв затънтен ресторант в Арлингтън, никак не го успокои. Особено след като тя му заяви:

— В никакъв случай не бива да се срещам с хора, които познавам или които ме познават, чичо Мич.

Освен че в гласа й се долавяше злокобна нотка; тя от студентските си години не го беше наричала „чичо Мич“. Несъщинската му „племенница“ явно беше притеснена.

 

 

Милош Варак слезе от самолета в Дуранго, щата Колорадо, и отиде на гишето за наемане на коли. Представи фалшива шофьорска книжка и съответно фалшива кредитна карта, подписа квитанцията, взе ключовете и бе упътен към паркинга, където го чакаше колата. В куфарчето му имаше подробна карта на югоизточната равнинна част на щата Колорадо, където бяха изброени чудесата на Националния парк „Меса Верде“ и различни хотели, мотели и ресторанти, повечето от които се намираха във или около градовете Кортез, Есперус, Марвъл и на изток Дуранго. Най-слабо беше представено едно селище, Меса Верде — на което никак не прилягаше името „град“. То можеше да мине за географски обект повече във въображението на хората, отколкото в пътеводителите — основните му забележителности бяха универсалният магазин, бръснарницата, забутаното малко летище и кафенето, наречено „При Джи-Джи“. Човек само минаваше през Меса Верде, но не се задържаше дълго там. Селището съществуваше за удобство на фермерите, ратаите и заклетите пътешественици, които неизменно се загубваха, ако поемеха за Ню Мексико и Аризона по панорамните маршрути. Наличието на летище се обясняваше с нуждите на десетината привилегировани земевладелци, които си бяха построили Имения в дълбоката провинция и просто си го бяха поискали. Те обаче рядко, да не кажем никога, стъпваха на улицата с универсалния магазин, бръснарницата и кафенето „При Джи-Джи“. Всичко, от което се нуждаеха, им се доставяше по въздуха от Денвър, Лае Вегас и Бевърли Хилс — затова се бе появило и летище. Изключение правеше конгресменът Евън Кендрик, който най-неочаквано се бе кандидатирал за политически пост. Той бе допуснал грешката да си помисли, че Меса Верде може да му осигури необходимите гласове, което би било възможно само ако изборите се провеждаха на юг от Рио Гранде.

Варак обаче много искаше да види тази отсечка от пътя, която местните жители наричаха Меса Верде, а Еманюел Уайнграс — само Верде. Искаше да види как се обличат хората там, как ходят, как тежката кърска работа се е отразила на тялото, мускулите и стойката им. До едно, най-много две денонощия трябваше да се слее с тях. Задачата, която му предстоеше да изпълни, го опечаляваше до болка, но се налагаше да я извърши. Ако в Инвър Брас имаше предател, Варак трябваше да го намери.

След като бе шофирал час и трийсет и пет минути, откри кафенето, наречено „При Джи-Джи“. Не можеше да влезе вътре с дрехите, с които беше облечен, затова спря, свали си сакото и влезе в магазина от отсрещната страна на улицата.

— Не съм те виждал тъдява — каза възрастният магазинер, като извърна глава от полицата, на която нареждаше пакети с ориз. — Хубаво е да зърнеш ново лице. За Ню Мексико ли си тръгнал? Ще те упътя и без да пазаруваш. Все това повтарям, но народът като че ли си мисли, че трябва да се поохарчи малко, за да ме попита после за пътя.

— Много сте любезен, сър — отвърна Милош, — на мен обаче наистина ще ми се наложи да похарча малко пари — не свои, разбира се, а на работодателя си. По една случайност трябва да купя тъкмо няколко пакета ориз. Пропуснали са ги в доставката от Денвър.

— А, значи са за някой от тукашните тузари. Взимай каквото искаш, синко — стига да си платиш, разбира се. На моите годинки вече не мога да обслужвам клиентите.

— И през ум не ми е минавало да ви карам, сър.

— Ей, ама ти май си чужденец.

— Скандинавец — отвърна Варак. — Тук съм временно, замествам шофьора, докато оздравее.

Милош взе три пакета ориз и ги занесе на тезгяха, а магазинерът се запъти към касата.

— За кого работиш?

— За Кендрик, но той не ме познава…

— Ей, ама си го бива младия Евън! Значи нашият конгресмен бил героят от Оман! От това наистина ти се вдига самочувствието, както каза президентът! Евън се е отбивал насам три-четири пъти. Веднъж се среща такъв човек — от нашата черга, нали разбираш?

— Боя се, че не го познавам.

— Да, ама щом работиш там, не може да не знаеш стария Мани! Истинска хала, а? Тоя откачен дърт евреин няма равен на себе си!

— Да, така си е.

— Шест долара и трийсет и един цента, синко. Остави дребните, ако нямаш.

— Сигурно ще намеря… — Варак бръкна в джоба си. — А господин… Мани често ли идва тук?

— Наминава. Може би два-три пъти в месеца. С някоя от сестрите, но щом тя си обърне гърба, веднага се втурва при Джи-Джи. И той не си поплюва. Ето ти рестото, синко.

— Благодаря.

Милош взе пакетите с ориз и се запъти към вратата, но думите на магазинера го накараха да се закове на място.

— Ама момичетата май са се оплакали, Евън, изглежда, е станал по-строг към стария си приятел, но ти сигурно знаеш.

— Да, естествено — отвърна Варак, като погледна към мъжа и се усмихна. — А вие как разбрахте?

— Вчера покрай суматохата отпред Мани се беше измъкнал от къщи и Джейк го докара с таксито при Джи-Джи. Показах се на вратата да го поздравя за голямата новина. А той ми извика „Дрън-дрън“ или нещо от сорта и си влезе в кафенето. Тогава видях и една друга кола, приближаваше се бавно отгоре по улицата, а вътре седеше някакъв тип и говореше по телефона — сигурно ги знаеш ония телефони по колите. Спря срещу „Джи-Джи“ и се загледа във вратата. След малко пак се обади по телефона, после се измъкна от колата и влезе в кафенето. Там не се бяха отбивали други клиенти, затова си помислих, че държи под око Мани.

— Ще ги предупредя да бъдат по-внимателни — отвърна все още усмихнат Милош. — Но за да съм сигурен, че наистина е някой от нашите, можете ли да ми кажете как изглеждаше?

— А, гражданин си беше, няма съмнение. С купешки дрехи и зализана коса.

— Тъмна ли?

— Не, червеникава.

— О, този ли! — възкликна убедително Варак. — Горе-долу колкото мен на ръст ли?

— Ами, по-висок беше, и то бая.

— Да де — съгласи се чехът. — Сигурно често се мислим за по-високи, отколкото сме. Но изглежда малко слабоват или може би заради ръста…

— Точно тоя — прекъсна го магазинерът. — Нямаше много месо по кокалите, не като теб, сър.

— Значи е карал кафявия линкълн?

— Абе на мен ми се стори голяма синя кола, но май вече не ги различавам много-много. Всички ми изглеждат еднакви.

— Благодаря ви, сър. Непременно ще предупредя колегите да бъдат по-внимателни. Не бива да разстройваме Мани.

— А, няма страшно, от мен няма да чуе и думица. Прекара тежка операция и щом младият Евън е решил да го държи по-изкъсо, аз съм „за“. Ама и Мани е един — дори Джи-Джи гледа да му разреди уискито.

— Още веднъж ви благодаря. Ще уведомя конгресмена за вашето ценно съдействие.

— Нали не го познаваше?

— Когато се запозная, сър. Довиждане.

Милош Варак запали взетата под наем кола и подкара надолу по улицата, оставяйки зад гърба си универсалния магазин, бръснарницата и кафенето на Джи-Джи. Висок, слаб мъж с пригладена рижава коса и голяма синя кола. Гонитбата беше започнала.

 

 

— Не може да бъде! — прошепна Мичъл Джарвис Пейтън.

— Но е така, Ем Джей — каза Ейдриън Рашад от другата страна на застланата с червена карирана покривка маса в дъното на италианския ресторант в Арлингтън. — Всъщност какво знаеше за Оман?

— Беше операция на „ОХАИО–40“ на Държавния департамент, координирана от Лестър Крофърд, който поиска списък на най-добрите ни хора с най-голямата шпионска мрежа в югозападния район. Само това знаех. Може би имаме и по-опитни агенти от теб, но не и с такива контакти.

— Не може да не си се досетил, че става въпрос за заложниците.

— Разбира се, всички си помислихме за това и да ти кажа право, бях доста раздвоен. Знаех за приятелството ти с Ахмат и жена му и вероятно не бях единствен. И макар че не ми се искаше да давам името ти на Лес, ти ни беше вършила много добра работа, а и заради връзките ти със султанското семейство беше просто наложително. Пък и бях наясно, че разбереш ли за личните ми съображения да не те допусна до операцията, ще ми счупиш главата.

— Несъмнено.

— Но ще ти призная един по-малък грях — усмихна се тъжно Пейтън. — Когато всичко приключи, отидох при Крофърд и без заобикалки му заявих, че знам какви са правилата, но трябва да разбера дали си добре. Той ме изгледа с рибешките си очи и ми каза, че си се върнала в Кайро. Май му беше трудно да произнесе дори това… А сега разбирам от теб, че цялата тази проклета история е била разгласена от някой от нас! Операциите на „ОХАЙО–40“ не се разсекретяват с години; често с десетилетия! А някои документи от Втората световна война няма да видят бял свят чак до средата на следващия век.

— Кой отговаря за тях, за досиетата, Ем Джей?

— Те просто са обречени на забрава — складират се в държавни хранилища из цялата страна с въоръжена охрана и алармени системи, които в случай на тревога се свързват мигновено с Вашингтон и изпращат сигнали не само на нас, но и в Държавния департамент, в Министерството на отбраната и в Белия дом. Разбира се, с развитието на съвременните компютри през последните двайсетина години повечето се съхраняват върху дискети, достъпът до които е закодиран и шифърът се съгласува поне между три разузнавателни служби и Овалния кабинет. Само особено важните оригинали се запечатват, и прибират. — Пейтън сви рамене. — Забравата, скъпа. Тя е най-сигурното средство срещу любопитните и крадците.

— Съмнявам се — възрази тайната агентка от Кайро.

— Напротив, особено когато става въпрос за контрола върху сигурността — настоя Ем Джей. — Затова най-добре ми разкажи какво знаеш и какво си научила от конгресмена. Защото, ако това, което твърдиш, е вярно, някъде между хората, взели решението за операцията и за включването й в архивите, има предател.

Ейдриън Калейла Рашад се облегна и започна да разказва. Не скри нищо от човека, който завинаги щеше да остане нейният „чичо Мич“ — дори интимните моменти в Бахрейн.

— Не мога да кажа, че съжалявам за случилото се нито като професионалист, нито като човек. И двамата бяхме напрегнати и уплашени и, честно казано, той е много свестен — особняк е, но по своему е добър. Тази сутрин в Мериланд отново се уверих в това.

— В леглото ли?

— Не, разбира се. Чух какво ми — каза за себе си, за стремежите си, дори защо е станал конгресмен, а сега, както знаеш, иска да се оттегли. Сигурна съм, че си има много недостатъци, но и доста се е намъчил.

— Май долавям у „племенницата“ си чувства, които отдавна искам да открия.

— Той наистина не ми е безразличен, лицемерно би било да го отричам, но не знам дали е трайно. В известен смисъл ние с него си приличаме. Може би само така ми се струва, но според мен и двамата се интересуваме повече от това, което трябва да направим като личности, отколкото от желанията на другия. Да, той ми харесва, Ем Джей, наистина. Кара ме да се смея, но не на него, а заедно с него.

— Това е много важно — каза замислено Пейтън с много повече тъга в усмивката и в понамръщеното си чело. — Аз така и не намерих жена, която да ме накара истински да се разсмея… заедно с нея. Сам съм си виновен, разбира се. Прекалено съм взискателен.

— Нямаш никакви недостатъци — възрази Рашад. — Ти си моят чичо Мич и не ми се слушат лоши неща за теб.

— Баща ти винаги успяваше да разсмее майка ти. Понякога им завиждах въпреки трудностите, които срещаха. Той наистина успяваше да я разсмее.

— Беше своеобразна защита. Според мама татко на три пъти е можел да поиска развод и тогава тя — ще, не ще — е трябвало да го напусне.

— Глупости, той я обожаваше — възрази Пейтън и после съвсем непринудено се върна към кризата в Маскат, сякаш въобще не се бяха отклонявали от темата. — А защо Кендрик е настоял да не се разгласява името му? Вече ми каза, но би ли повторила още веднъж?

— Напразно го подозираш. Той има съвсем логично обяснение. Искал е да се върне там и да продължи работата, която е зарязал преди пет-шест години. А с наследството от Оман естествено не е могъл да го направи. Сега въобще е невъзможно, защото всички искат главата му, от палестинските фанатици до Ахмат и тези, които са му помогнали и са изплашени до смърт да не бъдат разкрити. Случилото се през последните два дни показва, че е бил прав. Евън иска да се върне, а не може. Никой няма да му позволи.

Пейтън отново се намръщи, ала тъгата в изражението му беше заменена от хладно любопитство, граничещо със съмнение.

— Да, ясно ми е, скъпа, но Кендрик само твърди, че го е искал — че още го иска.

— Аз му вярвам — отвърна Рашад.

— Може би и той си вярва — предположи директорът на „Специални операции“. — Но като помислих малко, ми дойдоха други мисли.

— Не те разбирам, Ем Джей. Накъде биеш?

— Може би не е толкова важно, но според мен си заслужава да помислим. Човек, който иска да се изпари от Вашингтон — наистина да изчезне, а не да отвори адвокатска кантора или рекламна агенция и да намаже от държавната си служба, — обикновено не влиза в бой с тежката артилерия на Пентагона по време на заседание на парламентарна комисия, предавано по телевизията, нито се появява по най-популярната съботна програма, нито пък дава предизвикателна пресконференция, която няма как да не бъде отразена широко. Нито пък продължава да бъде черната овца в подкомисията по разузнаването, защото задава неприятни въпроси, които, макар че не стават обществено достояние, го правят доста популярен в столицата. Взети заедно, тези прояви не са характерни за човек, който гори от желание да се откаже от политиката и от облагите. Без съмнение има някакво противоречие, не мислиш ли?

Ейдриън Рашад поклати глава.

— Аз също го попитах за това и дори отначало го обвиних, че страда от болни политически амбиции и ме е върнал тук, за да свидетелствам в негова полза. Той кипна и отрече подобни подбуди, закле се, че искал единствено да се махне от Вашингтон.

— Да не би да има някакви скрити намерения? — предположи Пейтън. — Питам за всеки случай, защото е типично за нормалния човек. Да речем, че този преуспяващ индивидуалист — а той наистина е такъв, сам се уверих, — се зарази от толкова прилепчиво властолюбив и реши да стигне върха, впрягайки целия си ум, всичките си възможности, включително това, което е направил в Оман. Но един ден се събужда и си мисли: „Боже, какво направих? Защо съм тук? Мястото ми не е сред тези хора…“ Няма да е първият. Мнозина други прекрасни мъже и жени преди него са били загубени за политиката, защото са дошли до същия извод — че мястото им не е тук. Повечето от тях са страшно независими, твърдо убедени в правотата си, потвърдена от успехите им в една или друга област. Освен ако чрез властта не искат да задоволят себичността си — а според твоя нюх, на който аз вярвам, това едва ли важи за Кендрик, — тези хора не понасят безкрайните и сложни дебати и компромиси, отличителна черта на нашата система. Възможно ли е нашият конгресмен да е от тях? — Веднага ще кажа, че Евън напълно отговаря на тази характеристика, но това отново е само нюх.

— Значи никак не е изключено твоят хубостник…

— О, стига, Ем Джей! — прекъсна го Рашад. — Толкова си старомоден.

— Бих използвал и друга дума, но не и пред своята племенница.

— Много си тактичен, няма що!

— Благоприличието преди всичко, скъпа. Но не е ли възможно твоят приятел един ден да се е събудил и да си е казал: „Допуснах страхотна грешка, като се изкарах герой, и сега трябва да я поправя“?

— Възможно е, ако беше изменник, мен обаче ако питаш, не е.

— Но все пак ти е ясно, че поведението му е доста противоречиво. Върши едно, а после твърди съвсем друго.

— Според теб се изтъква прекалено много, но аз не съм съгласна — той не лъже нито себе си, нито мен.

— Само изследвам различните възможности, преди да започнем да търсим предателя, който — ако се съди по думите ти — е бил вербуван от някакъв рус мъж… Кендрик каза ли ти защо се нахвърли публично върху Пентагона, а и върху цялата военна промишленост, да не говорим за не толкова откритите, но доста известни упреци към нашите разузнавателни служби?

— Защото е имал възможност да каже нещо, което според него непременно е трябвало да се каже.

— Само за това ли? Такова ли е обяснението му?

— Да.

— Но първо е трябвало да използва възможностите, които му даде властта. Комисията „Партридж“, после парламентарната подкомисия по разузнаването — това са най-желаните политически кресла, ако не и нещо повече. За всяко от тях има поне четиристотин кандидати от Конгреса, които биха продали и жените си, за да ги заемат. Те не падат от небето, за тях трябва да се потрудиш, да се пребориш. Той как обяснява това?

— Никак. Те наистина са му паднали от небето. И той се е борил не да ги заеме, а да се отърве от тях.

— Моля? — възкликна от изненада Ем Джей Пейтън.

— Заяви ми, че ако не му вярвам, да съм говорела с първия му помощник, който едва ли не го бил принудил да приеме назначението в комисията „Партридж“, а после да съм се срещнела и да съм попитала този дърт ирландски таласъм, дето си затварял очите за подкупите сред конгресмените, какво му бил казал да направи с подкомисията си. Евън не искал тези два поста, но му било обяснено, че ако не ги приемел, нямало да има никакъв глас в определянето на приемника си в девети колорадски избирателен район. А този въпрос бил много важен за него — само за това се кандидатирал. Така успял да разкара някакъв негодник в партията си и не искал друг като него да заеме мястото му.

Пейтън се отпусна бавно назад, хвана с ръка брадичката си и присви очи. С годините Ейдриън Рашад се беше научила кога да замълчи и да не прекъсва мислите на наставника си. И сега го изчака, готова за най-раз лични отговори, но не и за този, който чу:

— Това променя нещата. Доколкото помня, си казала на Кендрик, че според теб името му е било разкрито от някой, който е решил, че героят от Оман заслужава овации за подвига си. Боя се обаче, че тук става въпрос за нещо много по-дълбоко. Нашият конгресмен е бил програмиран.

— О, Боже, за какво? — Не знам, но трябва да разберем. Съвсем безшумно и много предпазливо. Имаме работа с нещо доста необичайно.

 

 

Варак видя голямата тъмносиня лимузина. Беше отбита от пътя, лъкатушещ през една горичка на няколкостотин метра от къщата на Кендрик, и в нея нямаше никой. Чехът беше подминал огромното имение на конгресмена, оградено с жив плет, което все още се намираше под миниобсадата на неколцина упорити, незагубили надежда репортери с телевизионен екип, и възнамеряваше да потегли на запад, към един мотел в покрайнините на Кортез. При вида на синята кола обаче промени решението си. Подмина следващия завой и скри колата в един храсталак край пътя. На седалката до него лежеше дипломатическото му куфарче — чехът го отвори и извади някои неща, които можеха да му потрябват. Пъхна ги в джоба си, слезе от колата, затвори безшумно вратата и се върна обратно по завоя при синята лимузина. Приближи вратата откъм гората и огледа колата да види дали нещо няма да включи алармената инсталация, ако някой бърника ключалката или натисне дръжката, или пък прекъсне светлинните лъчи между предните и задните колела.

Откри два от трите възможни капана, единият от които беше толкова опасен, че му подсказа: в тази кола има тайни, много по-ценни от дрехи или бижута, или дори от секретни документи. По долните рамки на прозорците бяха пробити дупчици, замазани с боя — от тях излизаха струйки безопасен газ, който би обезвредил за известно време евентуалния неканен гост. Първоначално това изобретение беше предназначено за дипломатите в размирните страни, където бе еднакво важно не само да се залавят атентаторите, но и да се спасява човешки живот. Газът можеше да се пусне от шофьора при нападение или от алармената инсталация, ако колата беше празна. Механизмът вече се продаваше на пазара и се говореше, че доставчиците не успявали да удовлетворят многобройните заявки на богаташите по целия свят.

Варак се огледа, после заобиколи бързо лимузината, бръкна в джоба си и се сниши до земята в близост до ауспуха. Пропълзя отдолу и веднага се захвана за работа — след по-малко от минута и половина се измъкна изпод колата, изправи се и хукна към гората. Гонитбата беше започнала, а сега, заедно с него — и чакането.

След четирийсет и една минути видя висок слаб мъж, който слизаше по пътя. Беше облечен в тъмен костюм с разкопчано сако, под което се показваше жилетка — червеникавата му коса бе пригладена назад. Някой началник, помисли си Милош, не е лошо да се понаучи на тактика. В операциите никога не биваха включвани рижи агенти — бе неразумно. Мъжът отключи първо предната дясна врата, после заобиколи колата и отключи и вратата на шофьора. Преди да я отвори обаче, се наведе, очевидно имаше още една ключалка, после пак се изправи и се качи в автомобила. Запали го.

Мощният двигател се задави, изведнъж нещо под шасито изтрополи и последва взрив, съпроводен от шума на смачкан метал. Заглушителят и ауспухът станаха на парчета и от всички страни автомобилът запуши. Варак приклекна с кърпа на устата и изчака да се разсеят облаците дим, които, докато се вдигаха към небето, се задържаха по короните на дърветата. После бавно се изправи.

С хирургическа маска на лицето и пистолет в ръката, шофьорът също наблюдаваше пушекът, но и се озърташе да види откъде ще го нападнат. Не се показа обаче никой и това явно го обърка. Той вдигна телефона в колата, ала се поколеба дали да набере и Милош знаеше защо. Ако обезпокоеше шефовете си на петдесет, петстотин или пет хиляди километра оттук заради някаква дребна техническа неизправност, щяха да го скастрят. Остави слушалката и включи двигателя на скорост. Надигна се оглушителен вой и мъжът мигновено го угаси. Такъв автомобил не биваше да бие на очи. Човекът трябваше да се свърже със сервиз, за да изтеглят колата на буксир и да я ремонтират. И все пак?… Отново зачакаха близо двайсет минути — въпреки рижавата коса мъжът беше професионалист. Явно убеден, че не го заплашва нищо, слезе предпазливо от колата и я заобиколи с пистолет в едната ръка и фенерче в другата. Продължи да се озърта, докато Варак се промъкваше безшумно в храсталака. Рижавият внезапно клекна и освети с фенерчето шасито. Милош знаеше, че разполага само с няколко секунди, за да стигне до пътя: мъжът всеки момент щеше да забележи разширяващата се при загряване пластмаса в ауспуха и следите от джобно трионче с диамантено острие върху шумозаглушителя. Приведеният под колата човек ги видя тъкмо когато Варак разгръщаше храстите на два метра.

— Господи! — възкликна стройният и елегантен мъж и отскочи назад, като се завъртя първо наляво, после надясно с насочения пистолет и накрая се обърна с гръб към Милош.

Чехът вдигна третия предмет, който бе взел от дипломатическото куфарче — пневматичен пистолет със стрелички. Отново разтвори шубрака и стреля. Наркотичната стрела улучи целта, забивайки се във врата на непознатия. Червенокосият се извърна рязко назад, изпусна фенерчето и отчаяно се замъчи да изтръгне дразнещата го игла. Колкото по-трескави движения правеше, толкова по-бързо кръвта нахлуваше в главата му, а заедно с това се ускоряваше и циркулацията на серума в тялото му. След някакви си осем секунди мъжът се строполи на земята, като все още се съпротивляваше на ефекта на наркотика, докато накрая не остана да лежи неподвижен на селския път. Варак излезе от гората и побърза да го скрие сред дърветата, после се върна за пистолета и фенерчето. След това го претърси за документи, които без съмнение щяха да се окажат фалшиви.

Бяха истински. Мъжът, проснат в краката му, беше специален агент от федералното бюро за разследване. В документите му беше посочена и частта, към която е бил зачислен преди два месеца и десет дни — ден след заседанието на Инвър Брас в Синуид Холоу, щата Мериланд.

Милош извади стрелата, пренесе червенокосия в колата му и го намести зад волана. Скри фенерчето и пистолета под седалката, затвори вратата и се върна при взетия си под наем автомобил зад завоя. Трябваше да намери телефон и да се свърже с един човек от федералното бюро във Вашингтон.

 

 

— Няма информация за тази част — каза събеседникът на Варак от ФБР. — Била е сформирана наскоро, мисля, че в Сан Диего, щата Калифорния.

— Там вече няма резиденция на президента — възрази Милош.

— Затова пък има друга резиденция, не помниш ли?

— Какво?

— Преди да продължа, колега, ще те помоля за малко информация. Става дума за една операция в Прага, май ще си имаме главоболия тук. Дребна работа, но е досадна. Ще ни помогнеш ли?

— Разбира се, ще видя какво мога да изровя. Сега ми кажи каква е тази резиденция в Сан Диего, Калифорния, заради която ФБР е сформирало специална част.

— Много просто, колега. Това е резиденцията на вицепрезидента на Съединените щати.

Значи е решено. Конгресменът Евън Кендрик ще бъде следващият вицепрезидент. Ще стане президент единайсет месеца след избирането на титуляра.

Варак затвори телефона, без да каже нищо.