Робърт Лъдлъм
Планът Икар (20)

18

— Съдбоносният час, господин Кендрик — каза любезно усмихнат към камерата полковник Робърт Бариш и гласът му прозвуча много убедително. — Трябва да сме готови за него, а именно чрез ескалацията във въоръжаването непрекъснато го отдалечаваме.

— Или по-скоро претъпкваме арсеналите си до такава степен, че една грешка е достатъчна да взриви планетата.

— О, моля ви — снизходително се усмихна офицерът. — Този начин на разсъждение отдавна се смята за modus non operandi^[1]. Та ние сме професионалисти.

— Ние — това е Америка, така ли?

— Разбира се!

— Ами противниковата страна, там не са ли професионалисти?

— Ако се опитвате да сравнявате техническите постижения на неприятеля с нашите, според мен сте зле информиран, както и за ефективността на контрола върху разходите при нас.

— Значи враговете не са чак толкова добри.

— Точно така, господин конгресмен. Като оставим настрана моралното ни превъзходство — ние все пак вярваме в Бога, — техническите познания на нашия състав са най-добрите в света. Ако ме извините за отклонението, бих искал да заявя, че като член на този огромен колектив се гордея неимоверно с нашите прекрасни момичета и момчета.

— За Бога, аз също — отвърна леко усмихнат Евън. — Но трябва да ви заявя, полковник, че изпуснах нишката на разговора, май ставаше дума за ескалацията във въоръжаването. Помислих, че забележката ви за професионализма е в отговор на моята реплика за възможността от евентуални грешки при тия огромни арсенали.

— Да. Виждате ли, господин Кендрик, търпеливо се опитвам да ви обясня, че хората, които контролират оръжията, се подчиняват на строг правилник и това изключва възможността от грешки. Провалът при нас е невъзможен.

— При нас може би — съгласи се Евън. — А при тях? Вие казахте — или поне така ми се стори, — че те не са толкова умни, че не може да става и дума за сравнение. Ами ако сгрешат? Тогава какво?

— Няма да имат възможност за втора грешка. С минимални загуби от наша страна бихме могли…

— Момент, полковник — прекъсна го Кендрик с рязък, почти заповеднически глас. — Чакайте малко. С минимални загуби от наша страна… Какво означава това?

— Нали разбирате, че нямам право да обсъждам този въпрос?

— Но се налага. Кое смятате за минимална загуба — Лос Анджелис или Ню Йорк? Или може би Албъкърки? Или Сейнт Луис? След като всички ние плащаме за тази минимална загуба, защо не ни осветлите малко повече по този въпрос?

— Ако си въобразявате, че ще разгласявам на всеослушание по телевизията проблемите на националната сигурност… Съжалявам, че трябва да го кажа, господин конгресмен, но едва ли имате право да говорите от името на целия американски народ.

— Да говоря от името на целия американски народ ли? Не съм си го и помислял. Казаха ми, че това предаване засяга само нас двамата — че съм ви бил обидил публично и че вие имате право да ми отговорите пред камерата. Затова съм тук. Така че отговорете, господин полковник. Не ми излизайте само с познатите лозунги на Пентагона. Уважавам прекалено много армията, за да ви позволя да се измъкнете по този начин.

— Жалко, ако се опитвате да критикувате самоотвержените ръководители на нашето военно ведомство — хора предани и честни, загрижени преди всичко за мощта на нацията.

— О, стига глупости. Макар че съм тук отскоро, вече имам неколцина приятели, между тях и някои висши офицери, които вероятно са потреперили от вашето modus non operandi. Това, което търпеливо се опитвам да ви обясня, господин полковник, е, че вие, както и аз или съседът ми, не разполагате с неограничени средства. Ние живеем с реалности…

— Тогава ми позволете да ви обясня тези реалности! — прекъсна го Бариш.

— А вие ми позволете да довърша — усмихна се Евън.

— Господа, господа — обади се известният журналист.

— Не подлагам на съмнение предаността ви към каузата, господин полковник — продължи Кендрик. — Вършите си работата и защитавате колегите, това ми е ясно. — Евън взе едно листче. Но когато на заседанието на комисията споменахте за някакви — както съм записал — дребнави, измислени от педанти ограничения, се запитах какво ли означава това. Наистина ли си мислите, че не подлежите на контрол? Ако действително го вярвате, кажете го на обикновения човек, дето се чуди как да свърже двата края.

— Този човечец би паднал на колене пред нас, щом му просветне, че му гарантираме оцеляването.

— Май цялата армия изстена в този момент, господин полковник. Обикновеният човечец не е длъжен да пада на колене пред никого. Поне в Щатите.

— Вие вадите думите ми от контекста! Много добре знаете какво исках да кажа, конгресмен Партридж!

— Не, аз не съм Партридж, господин полковник. А само негов заместник, изпратен тук като ляв гард.

— Точно така, вие всички сте левичари.

— Интересна мисъл. Мога ли да ви цитирам?

— Знам кой сте — допълни зловещо и заплашително полковникът. — Хич не ми говорете за обикновените хора и не се правете, че сте като всички останали. — Бариш замълча, а после, сякаш не се владееше, изкрещя: — Дори не сте женен!

— За пръв път да кажете нещо вярно. Да, не съм женен, но ако ще ми определяте среща, първо трябва да попитам приятелката си.

Това не беше никаква битка. Полковникът, представител на тежката артилерия в Пентагона, бе стрелял не по врага, а по себе си и барутът бе обгорил лицето му пред очите на всички американци.

 

 

— Кой е тоя, по дяволите? — попита Джоузеф Смит от Сидър Стрийт 70 в Клинтън, щата Ню Джърси.

— Не знам — отвърна жена му, която седеше до него пред телевизора. — Но е симпатичен, нали?

— Не знам дали е симпатичен, но здравата натри носа на тоя гаден офицер, знаеш ли как са ме разигравали във Виетнам? Аз съм за него.

 

 

— Хареса ми — каза Ерик Съндстром от Инвър Брас, като стана и угаси телевизора в апартамента си, който гледаше към Грамърси Парк в Ню Йорк. Пресуши чашата с монтраше и погледна Маргарет Лоуел и Гидиън Лоуган, които седяха на столове в другия край на стаята. — Умен е и не губи самообладание. Познавам този злобар Бариш — той умира да изпие кръвчицата на някого, особено пред камера. Кендрик го срази със собствените му глупости.

— А освен това е и симпатичен — добави госпожа Лоуел.

— Какво?

— Хубав мъж е, Ерик. Едва ли може да му се отрече.

— Забавен е — каза Лоуган. — И това определено е в негов плюс. Превключва бързо от сериозното към смешното, за което се иска талант. Така правеше и на заседанието на комисията, значи не е случайно. И Кенеди притежаваше тази дарба, беше способен да види смешното и ироничното във всичко. А това се харесва на хората… Но Все пак ми се струва, че ни очакват неприятности.

— Какви? — попита Съндстром.

— Трудно ще държиш под око човек с такива бързи реакции.

— Ако той е политикът, който ни трябва — каза Маргарет Лоуел, — а ние нямаме основания да се съмняваме, че е така, това едва ли ще е от значение, Гидиън.

— Представи си, че сме сбъркали! Представи си, че има нещо, което не знаем! Ще го лансираме тъкмо ние, не политиката.

 

 

Беловласият Самюъл Уинтърс и приятелят му Джейкъб Мандел седяха един срещу друг в просторния кабинет на Уинтърс на последния етаж на шестетажна богаташка, къща между Пето и Мадисън Авеню в Манхатън. На стените между лавиците с книги висяха няколко изящни гоблена, които съответстваха на не по-малко разкошните мебели. Но стаята нямаше вид на музей. Личеше си, че в нея живеят хора, тя бе уютна — антиките служеха за ползване, а не за съзерцаване. Историкът с вид на аристократ натисна копчето на дистанционното управление и телевизионният екран угасна.

— Е? — попита той.

— Нека помисля малко, Самюъл. — Мандел огледа кабинета. — Притежаваш всичко това от рождение — заяви борсовият агент. — Но винаги си се скъсвал от работа.

— Избрах си професия, където, ако си богат, имаш много предимства — отвърна Уинтърс. — Понякога съм се чувствал доста виновен. Винаги можех да отида където пожелая, да получа достъп до архиви, до които другите не можеха и да припарят, да уча колкото си искам. Какъвто и принос да имам към науката, той е нищожен в сравнение с удоволствието, което съм изпитал. Жена ми все това повтаряше.

Историкът погледна към портрета на красива тъмнокоса жена, облечена по модата от четирийсетте години, който бе окачен над бюрото между два огромни прозореца с изглед към Седемдесет и трета улица. Който работеше зад писалището, можеше да й се любува на воля.

— Тя ти липсва, нали?

— Ужасно. Често идвам тук да си поговоря с нея.

— Не мога да си представя живота без Хана, но колкото и да е странно, като знам какво й е минало през главата в Германия, се моля на Бога тя първа да си отиде. Смъртта на още едно любимо същество ще й причини твърде голяма болка и тя едва ли ще я понесе. Сигурно звучи ужасно.

— Звучи много благородно — като всяка твоя дума и постъпка, стари приятелю. И защото знам какво е да си сам. Ти би се справил по-добре от мен, Джейкъб.

— Глупости.

— Може би заради вярата ти…

— Кога за последен път си влизал в черква, Самюъл?

— Я да видя. Когато синът ми се ожени в Париж, си бях счупил крака и не можах да отида. Дъщеря ми избяга с оня чаровен нехранимайко, който с неразбираемите си филми печели много повече, отколкото заслужава, значи трябва да е било през четирийсет и пета, когато се върнах от фронта. В „Сейнт Джон“, разбира се. Жена ми ме накара да отида, а аз се чудех само как да я съблека.

— О, невъзможен си! Въобще не ти вярвам.

— И бъркаш.

— Той би могъл да стане опасен — внезапно смени темата Мандел, връщайки разговора към Евън Кендрик.

Уинтърс разбра — старият му приятел не само бе говорил, той бе мислил.

— В какъв смисъл? Това, което знаем за него — а едва ли има какво още да научим, — изключва вероятността да е властолюбив. Къде тогава се крие опасността?

— Изключително независим е.

— Толкова по-добре. От него дори би могъл да излезе чудесен президент. Бързо ще се справи с демагозите, блюдолизците и лакеите. И двамата видяхме как натри носа на първите — останалите са по-лесни.

— Значи не съм се изразил ясно — каза Мандел. — Сигурно защото и на мен самия не всичко ми е ясно.

— Или аз не съм те разбрал, Джейкъб. Накъде биеш?

— Представи си, че ни разкрие? И разбере, че го е създал Инвър Брас и му е дал кодовото наименование Икар?

— Изключено.

— Въпросът не е в това. Да си представим невъзможното. Как би реагирал той интелектуално — а ум не му липсва. Не забравяй, че е изключително независим.

Самюъл Уинтърс се хвана за брадичката и се загледа през прозореца към улицата. После отмести очи към портрета на жена си.

— Ясно — каза той, докато в съзнанието му изплуваха неясните спомени от миналото. — Ще се ядоса. Ще си помисли, че е бил забъркан в много по-голяма корупция и е станал част от нея, защото е бил манипулиран. Ще побеснее.

— И какво мислиш, ще направи в яростта си? — настоя Мандел. — В случая би било неуместно да ни разобличи. Ще стане както със слуховете, че Тристранната комисия е подкрепила кандидатурата на Джими Картър само защото Хенри Лус бил сложил върху корицата на „Тайм“ снимката на никому неизвестния губернатор на Джорджия. В тях имаше доста истина, но никой не им обърна внимание… Какво би направил Кендрик?

Уинтърс погледна изненадано стария си приятел.

— О, Боже — промълви той. — Ще избяга отвратен.

— Познато ли ти звучи, Самюъл?

— Беше толкова отдавна… и толкова различно.

— Не по-различно от сега. Всъщност времената бяха много по-добри, но не и по-различни.

— Аз не бях конгресмен.

— Само защото не искаше. Изключително талантливият, баснословно богат декан от Колумбийския университет, с когото се съветваха президенти и чиито изказвания пред комисиите на Долната камара и Сената формираха националната политика… При всички положения щеше да станеш губернатор на щата Ню Йорк, щеше да влезеш триумфално в Олбани^[2], ала броени седмици преди конгреса на партията научи, че една напълно неизвестна на теб политическа организация е издигнала кандидатурата ти и е направила така, че да бъдеш избран тъкмо ти.

— Бях направо потресен. Никога не бях чувал за нея или за членовете й.

— Но въпреки това предположи — със или без право, — че тази безшумна машина ще очаква от теб да се подчиняваш на заповедите й, и избяга, разобличавайки цялото това театро.

— Бях отвратен от всичко. Това противоречеше на правилата за открита политическа борба, които съм отстоявал, откакто се помня.

— Винаги си бил изключително независим — добави борсовият агент. — Бягството ти доведе до вакуум във властта — до политически хаос и пълно объркване в партията. Опортюнистите атакуваха и завзеха ключови позиции, след което последваха шест години на драконови закони и продажни управници по цялото поречие на Хъдсън.

— Мен ли обвиняваш, Джейкъб?

— Донякъде, Самюъл. Три пъти Цезар отказал короната и на земята настъпил хаос.

— Нима смяташ, че Кендрик може и да не приеме поста, който му предлагаме на тепсия?

— Ти не го ли направи? Не се ли оттегли възмутен?

— Защото някакви непознати харчеха луди пари, само и само да ме издигнат на власт. Защо? Ако бяха искрено заинтересовани да има по-добро управление и не се водеха само от личния си интерес, защо не се явиха открито?

— А ние защо не го правим, Самюъл? Уинтърс погледна изпитателно и тъжно Мандел.

— Защото залогът е голям, Джейкъб. Длъжни сме да предприемем нещо, понеже знаем факти, за които другите и не подозират. Знаем какво ще стане, ако не постигнем целта си. Най-неочаквано народът на една велика република ще се окаже управляван не от президент, а от крал, от император на всички съединени щати. Другите не разбират кой стои зад краля. Ще обезвредим спотаилите се зад него чакали само като го сменим. Няма друг начин.

— Ясно ми е. Но съм предпазлив, защото ме е страх.

— Значи трябва да бъдем много внимателни и да направим всичко възможно Евън Кендрик никога да не научи за нас. Толкова е просто.

— Нищо не е просто — възрази Мандел. — Той не е глупав. Ще се запита защо е обсипан с такова внимание. Варак трябва да действа много изкусно — отделните етапи в плана му трябва да бъдат логически свързани.

— На мен също ми беше странно — тихо призна Уинтърс и пак погледна портрета на покойната си съпруга. — Джени все ми казваше: „Някак си е прекалено лесно, Сам. Другите правят какво ли не колкото да ги споменат в някой вестник, а на теб ти посвещават цели уводни статии за неща, за които ти дори не си сигурен, че си извършил.“ Ето защо започнах да си задавам въпроси и разбрах какво се е случило, не кой го е направил, а как е станало.

— И се оттегли.

— Разбира се.

— Защо? Наистина ми е интересно.

— Току-що си отговори сам, Джейкъб. Бях възмутен.

— Въпреки всичко, което можеше да направиш за страната?

— Ами да.

— Самюъл, може ли да се каже, че просто не си бил завладян от треската да спечелиш?

— Това също е очевидно. Не знам дали е за хвалба, но не ми се е налагало да печеля каквото и да било. Както е казал Авърел: „За щастие или за зла участ никога не ми се е налагало да работя, за да се изхранвам.“ Това обяснява всичко.

— Тази треска, Самюъл, тази треска, която никога не си чувствал, гладът, който никога не си изпитвал, трябва по някакъв начин да се предаде на Кендрик. В крайна сметка той трябва да поиска да спечели, да изпита остра потребност да победи.

— Вътрешният плам — рече историкът. — Първо за него трябваше да помислим, но ние, останалите, решихме, че Кендрик веднага ще налапа въдицата. Боже, колко сме били глупави!

— Защо само вие — възрази борсовият агент, като вдигна ръце. — Аз също не се бях сетил за това, докато преди час не дойдох в кабинета ти. И тогава си спомних, спомних си за теб и за твоята… изключителна независимост. От голямата надежда, от невероятен коз се превърна във възмутен пораженец, който се отказа от Властта и я преотстъпи на куп некадърници.

— Улучи ме по болното място, Джейкъб… Не биваше да се отказвам, много отдавна го разбрах. Веднъж жена ми се ядоса и ме нарече „разглезен морализатор“. И тя като теб твърдеше, че дори да не съм постигнел нищо, поне съм щял да предотвратя сума ти безобразия.

— Да, щеше, Самюъл. Хари Труман беше прав, именно водачите определят хода на историята. Без Томас Джеферсън нямаше да има Съединени щати, а без Адолф Хитлер — Трети райх. Но никой не може да стане Водач, ако не го желае. Човек трябва да изпитва непреодолима нужда да се изкачи на върха.

— И според теб у Кендрик тя липсва?

— Подозирам, че да. В телевизионното предаване днес и преди пет дни на заседанието на комисията Видях един непредпазлив човек, който пет пари не дава кого е хванал на мушка във възмущението си. Че е умен, умен е и смел, дори е духовит и симпатичен — а ние бяхме единодушни, че нашето идеално протеже трябва да притежава точно такива качества. Но у него видях и нещо от своя приятел Самюъл Уинтърс, човек, готов да се откаже от играта, защото му липсва желание да я спечели.

— Толкова ли е лошо, Джейкъб? Не по отношение на мен — всъщност никога не съм бил чак толкова важен — за всички ли кандидати за властта е жизнено необходим този вътрешен плам?

— Ако имаш магазин и той е единственото ти капиталовложение, няма да го оставиш в ръцете на лош управител, нали? Народът е прав да очаква от своя ръководител пълно себеотдаване и усеща, когато на него му липсват призвание и настойчивост. Хората искат да получат това, за което са платили.

— Добре де — отвърна леко засегнат Уинтърс. — Струва ми се, че хората не бяха чак толкова безразлични към мен, макар че ми липсваше вътрешен плам. Но от друга страна, не направих много гафове.

— За Бога, та ти въобще не си имал такава възможност. Твоята предизборна кампания се свеждаше до най-кратката и най-добре режисирана телевизионна битка, която някога съм виждал, спечелена не на последно място и от представителния ти външен вид.

— Но аз проведох два-три диспута… Всъщност три…

— С тъпанари, Самюъл. Срази ги най-вече с обноските си — а на хората това се харесва. Открай време те търсят в небесата, а напоследък и на телевизионния екран своя крал, своя повелител, който ще ги поведе с утешителни слова.

— Срамота. В такъв случай Ейбрахам Линкълн въобще нямаше да мръдне от Илинойс, щяха да го вземат за недодялан селяндур.

— Или още по-лошо — засмя се Джейкъб Мандел. — Ейбрахам Евреина в съзаклятие с антихристите жертва дечицата на християните.

— И какво по-добро доказателство от брадата, която си е пуснал! — усмихна се в потвърждение Уинтърс и стана от стола. — Нещо за пиене? — попита той и предугадил отговора на приятеля си, тръгна към бара под един френски гоблен на дясната стена.

— Благодаря. Както обикновено.

— Разбира се. — Историкът наля мълчаливо две чаши — едната с бърбън, а другата със скоч — и ми сложи лед. После се върна на мястото си и подаде бърбъна на Мандел. — Е, Джейкъб! Май ти казах всичко.

— Знаех си, че можеш едновременно да пълниш чашите и да мислиш — усмихна се Мандел и вдигна питието. — Наздраве!

— Наздраве! — отвърна историкът.

— И така?

— Трябва някак да запалим Евън Кендрик, да му втълпим, че е нужно непременно да спечели. Иначе не можем да разчитаме на него, а изгубим ли го, ония кретени на Гидиън — опортюнистите и фанатиците — ще вземат превес.

— Съгласен съм.

Уинтърс отпи от чашата и се загледа в един гоблен на стената.

— При Креси Филип и неговите рицари не са били разбити само от английските стрелци с лъкове и уелските мечоносци. Трябвало е да се сражават и с онова, което три века по-късно Сен Симон ще нарече двор, обезкръвен от „подлите продажни еснафи“.

— Не мога да се меря с теб по ерудиция, Самюъл.

— Как ще вдъхнем тази треска у Евън Кендрик? Важно е за нас. Вече ми е съвсем ясно.

— Мисля да започнем с Милош Варак.

 

 

Ани Мълкахи О’Райли не беше на себе си. Четирите външни телефона в кабинета на Евън Кендрик обикновено звъняха рядко — той не беше от най-търсените конгресмени. Днес обаче бе не само по-различно, днес си бе същинска лудница. Само за двайсет и четири часа най-малкият и най-ненатоварен с работа екип на Капитолия бе доведен до безумие. Наложи се Ани да повика двете си помощнички, които никога не идваха на работа в понеделник („Стига, Ани, само ще си развалим прекрасния уикенд!“), и те се появиха намусени в канцеларията. После се обади и на Филип Тобайъс — нереализиралият се гений и пръв помощник на конгресмена — да зареже тениса, да размърда видния си задник и да дойде на Капитолия, ако не иска да бъде убит („Какво се е случило, по дяволите!“ „Не гледа ли предаването на Фоксли вчера?“ „Не, излязох да се поразходя с яхтата. Защо, изтървал ли съм нещо?“ „В него участва нашият човек!“ „Какво? Това не може да стане без моето одобрение!“ „Сигурно са го потърсили направо вкъщи.“ „Този негодник изобщо не ми е казал!“ „Нито пък на мен, но в «Поуст» видях името му в списъка на участниците.“ „За Бога! Намери ми записа, Ани! Много те моля!“ „Само ако дойдеш да ни помогнеш с телефоните, драги.“ „Мамицата му!“ „Така не се говори пред дама, леке такова.“ „Извинявай, Ани, съжалявам! Много те моля. Записът!“)

Накрая, само защото беше отчаяна и съпругът й, Патрик Зейвиър О’Райли, почиваше в понеделник, тъй като работеше В събота, когато имаше най-много престъпления, Ани се обади на устатия ирландски полицай и му каза, че ако не й се притече на помощ, ще подаде срещу него оплакване за изнасилване, като добави — гладна кокошка просо сънува. Единственият, с когото не можеше да се свърже, беше конгресменът от девети избирателен район и Колорадо.

— Много, много съжалявам, госпожо О’Райли — отвърна арабинът, който заедно с жена си се грижеше за домакинството на Кендрик и когото Ани подозираше, че е безработен хирург или бивш ректор на университет. — Конгресменът каза, че заминава някъде за два-три дни. Нямам представа къде.

— Глупости, господин Сахара…

— Ласкаете ме по отношение на размерите, госпожо.

— Точно така! Обадете се на този жалък държавен служител и му кажете, че ние тук сме станали на маймуни! И то само заради участието му в предаването на Фоксли!

— Беше много убедителен, нали?

— Вие знаехте ли?

— Видях името му във „Вашингтон Поуст“, госпожо. А също и в „Ню Йорк Таймс“, и „Лос Анджелис Таймс“, и „Чикаго Трибюн“.

— Нима конгресменът получава всички тия вестници?

— Не той, госпожо, аз. Но и господин Кендрик може да ги прочете, ако иска.

— Слава Богу.

Врявата в приемната беше станала непоносима. Ани тръшна слушалката и се втурна да отвори вратата — за своя изненада видя, че Евън Кендрик и съпругът й си пробиват път сред тълпа репортери, служители от Конгреса и разни други хора, които не познаваше.

— Елате тук! — извика тя.

Щом влязоха в канцеларията и вратата зад тях се затвори, господин О’Райли рече:

— Аз съм нейният благоверен — представи се задъхан той. — Приятно ми е да се запознаем, господин конгресмен.

— Вие бяхте моят ариергард, приятелю — отвърна Кендрик, като се ръкува и бързо огледа едрия, широкоплещест риж мъж с коремче, по-голямо, отколкото предполагаше високият му ръст, и леко червендалесто лице с хитри, умни очи. — Радвам се, че пристигнахме по едно и също време.

— Не беше точно така, сър. Откачената ми женичка ми се обади още преди час и аз долетях най-много за двайсет — двайсет и пет минути. Но при тая олелия в коридора си помислих, че може всеки момент да се появите. И реших да ви изчакам.

— Би могъл поне да ме предупредиш, гаден ирландецо! Ние тук едва не се побъркахме!

— И да ме обвиниш в още някое престъпление, така ли, скъпа?

— Той наистина е много устат, господин конгресмен…

— Спрете и двамата — нареди Евън, като погледна към вратата. — Какво ще правим с тия там, по дяволите? Какво се е случило?

— Вие участвахте в предаването на Фоксли — каза госпожа О’Райли, — не ние.

— По принцип не гледам такива предавания — смотолеви Кендрик. — Щом съм го направил, значи е имало защо.

— А сега доста хора ви знаят.

— Бяхте страхотен, господин конгресмен — добави вашингтонският полицай. — Двама-трима колеги от управлението ми се обадиха да ви предам чрез жена си техните поздравления — нали ти казах, Ани.

— Първо, него го нямаше и, второ, при цялата тази дандания сигурно щях да забравя. Според мен, Евън, единственият изход е да излезете и да направите някакво изявление.

— Чакай малко — прекъсна я Кендрик, като погледна Патрик О’Райли. — Защо някой в полицейското управление ще иска да ми благодари?

— Задето натрихте носа на Бариш.

— Това разбрах, но какво общо има Бариш с вас?

— Този мошеник от Пентагона е приятел на разни важни клечки. И е гадно копеле. Висиш нощно време, дебнеш някого, а вместо да ти благодарят, заради него те наругават.

— Кого дебнеш? Какво се е случило?

— Господин Кендрик — намеси се Ани. — Отвън е заприличало на зверилник. Излезте и им кажете нещо.

— Не, първо ще изслушам него. Продължавайте, господин — мога ли да ви наричам Патрик или Пат?

— Пади най си ми подхожда — потупа се по коремчето полицаят. — Така ми и викат.

— Аз съм Евън. Оставете това „господин конгресмен“ — и аз се чудя как да се отърва от него. Хайде! Продължавайте. Защо Бариш се е забъркал с полицията?

— Е, не съм казвал, че се е забъркал. Той самият е чист като ирландска гайда, която всъщност не е много за гледане отвътре, но Бариш е по-неопетнен и от избелен чаршаф, проснат на пладнешко слънце.

— Колегите ви нямаше да ми благодарят, ако бях натрил носа на един светец.

— Е, и по-важни операции са се проваляли — в интерес на истината този случай не беше кой знае какво, но от него можеше да излезе нещо голямо, ако го бяхме изкарали докрай… Момчетата следяха някакъв мошеник, за който се знаеше, че пере пари през Маями и други места на югоизток, например Каймановите острови. На четвъртата нощ на засадата в хотел „Мейфлауър“ решиха, че най-после им е паднал в ръцете. В един часа през нощта при него отишъл някакъв тип с голям куфар. В един часа през нощта — не е много подходящо време за гостуване, нали?

— Не съвсем.

— Ами оказа се, че онзи с куфара имал да обсъжда с нашия мошеник съвсем законни сделки, от Пентагона потвърдиха, че почти до единайсет и половина той е бил на конференция за военно оборудване, а самолетът му за Лос Анджелис излитал в осем сутринта, така че среднощното му посещение в хотел „Мейфлауър“ било напълно обяснимо.

— Ами куфарът?

— Не можахме и да го докоснем. Направиха се на много обидени и възмутени, заговориха нещо за националната сигурност. Виждате ли, просто някой се бе обадил по телефона.

— Но не на адвоката си — каза Евън. — А на полковник Робърт Бариш от Пентагона.

— Точно така. Прочетоха ни по едно конско, задето сме се усъмнили в подбудите на един почтен американец, допринесъл да укрепне мощта на великите Съединени американски щати. Момчетата здравата си изпатиха.

— Но вие бяхте на друго мнение. Според вас в онази стая са се уреждали не съвсем законни сделки.

— Ако върви като патица и говори като патица, и изглежда като патица, обикновено е патица. Оня тип с куфара обаче беше друг, той не беше патица, а опашата невестулка, чието име бе заличено от нашия списък с патиците.

— Благодаря, Пади… Е, госпожо О’Райли, какво да кажа на ония оттатък?

— Каквото и да предложа, Фил Тобайъс вероятно няма да го хареса, би трябвало да ви е ясно. Ще дойде всеки момент.

— Ти си го накарала да зареже тениса си в понеделник сутрин? За това се изисква по-голям кураж, отколкото предполага чувството за дълг.

— Той е симпатичен и умен, Евън, но не мисля, че сега съветите му ще са ви от полза — сега всичко зависи от вас самия. Не забравяйте, ония лешояди оттатък са убедени, че миналата седмица само сте позирали — че със заседанието на комисията и предаването на Фоксли се опитвате единствено да си вдигнете цената. Ако се бяхте провалили, никой нямаше да ви обърне внимание. Но вие се изправихте срещу мощен противник и го накарахте да изглежда като празноглав дърдорко, а това ви направи знаменитост. Тези там искат да разберат какво целите.

— А ти какво предлагаш? Знаеш какви са ми намеренията, Ани. Какво да им кажа?

Ан Мълкахи О’Райли погледна Кендрик в очите.

— Каквото искате, господин конгресмен. Важното е да сте искрен.

— Вопълът на лебеда? Лебедовата ми песен, така ли, Ани?

— Сам ще разберете, когато отидете.

Към врявата в приемната се прибавиха внезапните проблясвания на стробоскопичните светкавици и подвижните ослепителни прожектори на телевизионните екипи, които бързо си пробиваха път през тълпата със смъртоносните си миникамери. Въпросите валяха един след друг. Някои от по-прочутите журналисти предявяваха нагло правата си за най-предните и удобни места, така че конгресменът от девети избирателен район в Колорадо просто отиде до бюрото на секретарката си, отмести попивателната и телефона и седна отгоре. Усмихна се смело, вдигна на няколко пъти ръце и отказа да говори. Какофонията постепенно утихна, само от време на време се чуваше някой по-рязък глас, на който възмутеният домакин отвръщаше с мълчалив, насмешлив учуден поглед. Накрая всички разбраха — конгресменът Евън Кендрик няма да си отвори устата, докато стаята не утихне, за да го чуват всички. Най-после се възцари тишина.

— Много ви благодаря — поде Евън. — Повече от всякога ми е нужна помощта ви, за да разбера какво искам да кажа — преди вие да кажете каквото имате за казване, което е по-различно, защото вече сте го намислили.

— Конгресмен Кендрик — извика един известен телевизионен лъв, видимо недоволен от мястото си във втората редица. — Вярно ли е…

— Недейте, моля ви — твърдо го прекъсна Евън. — Смилете се над мен. За разлика от вас аз съм новак в тази роля.

— Не си пролича по телевизията, сър! — възрази журналистът.

— Там се сражавах само с един човек. А сега съм сам срещу целия Колизей, който иска да види как ще бъде нахранен лъвът. Нека първо ви кажа няколко думи, а?

— Разбира се, сър.

— Добре, че в онова предаване не спорех с вас, Стан — нали така се казвахте.

— Да, господин конгресмен.

— Щяхте да ми откъснете главата за мезе към брендито си.

— Много сте любезен, сър.

— Сериозно? Това е комплимент, нали?

— Да, господин конгресмен. Такава ни е работата.

— Моите уважения. Иска ми се по-често да я вършите.

— Какво?

— Един от най-уважаваните членове на моя екип — побърза да продължи Кендрик — ми обясни, че трябва да дам изявление. Страшничко си е, ако не си го правил никога.

— Ами по време на предизборната ви кампания, сър? — прекъсна го друга телевизионна репортерка, която съвсем явно се постара русата й главица да попадне пред камерата. — Тогава безспорно ви се е налагало да правите изявления.

— Не, защото противникът ми представляваше нашенски вариант на герой от „Планетата на маймуните“. Можете да проверите, аз няма да се откажа от думите си. А сега мога ли да продължа, или да си изляза? Ще ви кажа откровено, пет пари не давам за нищо.

— Продължете, сър — обади се мъжът, когото често наричаха Стан Боса, с широка усмивка на фотогеничното си лице.

— Добре… Та този високо ценен член на екипа ми спомена и че някои от вас, ако не и всички, може би са останали с впечатлението, че миналата седмица само съм позирал. Позирал… Доколкото разбирам, тази дума означава да привлека със или без основание вниманието с някоя мелодраматична постъпка, която да прикове погледа на тълпите зрители. Ако определението е вярно, трябва да се откажа от титлата „позьор“, защото не искам да се харесам на никого. Още веднъж ви заявявам, всъщност не ми пука какво ще кажете за мен.

Моментното стъписване бе разсеяно от самия конгресмен, който допря длани.

— В това отношение съм съвсем откровен, дами и господа. Не се надявам да остана още дълго тук…

— Да не би да имате проблеми със здравето, сър? — извика някакъв младок от дъното на канцеларията.

— Искате ли да си премерим силите?… Не, нямам такива проблеми, но добре съзнавам, че…

— Бях шампион на колежа по бокс, сър — добави младият репортер, неспособен да се сдържи сред шеговитите дюдюкания на колегите си. — Извинете, сър — каза той смутен.

— Няма нищо, млади приятелю. Ако притежавам вашите способности, сигурно щях да се изправя срещу хората, които отговарят за доставката на снаряжение в Пентагона и Кремъл, за да решим всички проблеми по старомодния начин. По един представител от всяка страна и ще бъдат спасени цели батальони. За жалост обаче нямам вашата сила. Нямам и проблеми със здравето.

— Тогава какво имахте предвид? — попита един доста известен журналист от „Ню Йорк Таймс“.

— Вашето присъствие е чест за мен — каза Евън, щом го позна. — Нямах представа, че съм заслужил да ми отделите от времето си.

— Според мен сте заслужили, а и моето време не е чак толкова ценно. Защо смятате, че няма да се задържите тук, господин конгресмен?

— И аз не знам, но в отговор на първия ви въпрос ще кажа — не съм сигурен, че мястото ми е тук. А колкото до втория — понеже не съм сигурен, че имам работа тук, мога да говоря каквото мисля, без да се съобразявам с последиците — политическите.

— Това се казва новина — намеси се сприхавият Стан Боса и започна бързо да пише в бележника си. — Изявлението ви, сър?

— Благодаря. Вече ми се иска да свършваме. И на мен, както на мнозина, не ми харесва онова, което виждам. Доста време ме нямаше тук, а може би човек трябва да замине някъде, за да разбере какво точно притежаваме — дори само за да го сравни с това, което другите нямат. Тук не би трябвало да има олигархия във властта, но на мен ми се струва, че тя вече съществува. Не мога да ви кажа кои са тези хора, ала чувствам присъствието им. Както и вие. Те искат ескалацията да продължава вечно и все се оправдават с противника, който също е стигнал върха на своите икономически и технически възможности. Кога, по дяволите, ще спрем? Кога ще спрат те? Кога ще престанем да всяваме ужас у децата си, защото те слушат само за предстоящото унищожение на планетата? А кога техните деца ще престанат да слушат за същото?… Или просто ще продължим да се изкачваме с този пъклен асансьор, докато в един момент не се окаже, че не можем да се върнем, което и без това ще е безсмислено, защото улиците долу ще бъдат в пламъци… Простете ми, знам, че не е честно, но изведнъж ми омръзна от въпроси. Връщам се в планините.

Евън Кендрик стана от бюрото и бързо се промуши през смаяната тълпа до вратата на кабинета си. Отвори я и още по-забързано изчезна в коридора.

— Няма да ходи в никакви планини — прошепна Патрик Зейвиър О’Райли на жена си. — Това хлапе остава тук, в града.

— О, млъкни! — извика Ани през сълзи. — Току-що прекъсна окончателно връзките си с Капитолия.

— С Капитолия може би, но не и с нас. Той току-що постави доста грубичко пръст в раната. Ония печелят пари, а ние сме загубили ума и дума от страх. Пази го, Ани, грижи се за него. Той е гласът, който искаме да чуваме.