Робърт Лъдлъм
Планът Икар (19)

17

Конгресменът Кендрик от девети избирателен окръг в щата Колорадо седеше на бюрото в кабинета си и гледаше съсредоточеното лице на секретарката си — тя не спираше да говори за особено важни писма, за дневния ред на заседанията в Камарата на представителите, за изявления и приеми, на които трябвало непременно да отиде, каквото и да мислел главният му съветник. Дърдореше като картечница, с лек ирландски акцент.

— Ето я програмата за седмицата.

— Бива си я, Ани. Не можеш ли да изпратиш едно циркулярно писмо, че съм прихванал нещо венерическо и не искам да заразявам никого.

— Я не се занасяйте, Евън — извика Ан Мълкахи О’Райли, жена на средна възраст, която от доста време бе във Вашингтон и знаеше всички порядки. — Непрекъснато ви одумват и аз няма да го търпя! Знаете ли какво шушукат тук, на Капитолия? Че не ви пука за нищо и пилеете луди пари колкото да се запознаете с някоя от вашата черга.

— Ти вярваш ли, Ани?

— Ами, вярвам! Живеете като отшелник. Ще се радвам да ви хванат да се къпете гол с първата красавица на Вашингтон! Тогава поне ще знам, че правите нещо.

— Може би не ми се прави нищо.

— И таз добра, не му се правело! Според социологическите проучвания по редица показатели повечето от тия палячовци тук не могат да стъпят и на малкия ви пръст, но кой ли го е еня!

— Крият резултатите, защото не им отърва, Ани — на мен също. Никъде не ме искат. Неколцината ми колеги от двете партии, които ме забелязват, са ми лепнали толкова много епитети, че те взаимно се изключват. След като не могат да разберат що за птица съм, ме пращат в десета глуха, а това не е кой знае каква философия, понеже аз нямам нищо против.

— Бог ми е свидетел, невинаги съм съгласна с вас, но вие сте сред малцината мислещи хора, които съм срещала… Но карай. Какво ще отговорите?

— Ще видим после. Мани обаждал ли се е?

— Два пъти, но не ви свързах, защото исках да поговоря с вас.

Кендрик се наведе и я изгледа студено, почти ядосано със сините си очи.

— Никога повече не го прави, Ани. За мен няма нищо по-важно на света от този човек.

— Разбрах, сър — сведе поглед секретарката.

— Съжалявам — побърза да се извини Евън, — поувлякох се. Ти си гледаш работата, а аз не те улеснявам особено. Извинявай.

— А, нищо. Знам какво сте преживели с господин Уайнграс и какво означава той за вас — толкова пъти съм идвала по служба в болницата. Нямах право да се намесвам. Но от друга страна, наистина се опитвам да си гледам работата, а вие не сте от най-лесните шефове на Капитолия.

— Бих предпочел да бъда другаде…

— Да, затова зачерквам приемите — и бездруго от тях ще имате повече вреда, отколкото полза. — Ан О’Райли се изправи и сложи една папка на бюрото на конгресмена. — И все пак е добре да хвърлите едно око на предложението на вашия колега, сенатора от Колорадо. Доколкото разбрах, иска на мястото на един хълм да бъде построен воден резервоар. Изкуствено езеро, покрай което по-късно израстват жилищни сгради.

— Няма що, доста прозрачни са му намеренията на това копеле! — възкликна Евън и отвори рязко папката.

— Ще би свържа с господин Уайнграс.

— Още ли му викаш господин Уайнграс? — попита Кендрик, като преглеждаше папките. — С теб не може да се излезе на глава. Най-малко десет пъти ти е казвал да му викаш Мани.

— Е, от време на време му казвам и така, но не ми е лесно да говоря с него.

— Защо? Защото много крещи ли?

— А, не. То оставаше да му се сърдя за това, нали моят благоверен е полицай, дай му да подвиква.

— Подвиква ли?… — учуди се Кендрик.

— Така се казва на бостънски, но не това е причината.

— А коя е тогава?

— Една негова приумица, Мани си я повтаря като курдисан. Заговоря ли му на малко име, ми казва: „Сладурче, прилича ми на вариететен номер. Дали да не го наречем «Мани и неговата ирландка Ани?»“ Викам му: „Нещо не ми допада, Мани“, а той: „Зарежи онова животно, ченгето, дето ми се пише приятел, и тръгни с мен. Той ще разбере огромната ми страст“, на което отговарям, че въпросното ченге не знае що е страст.

— Я не казвай на съпруга си — засмя се Кендрик.

— А, вече му казах. А той отвърна, че лично щял да ни купи самолетните билети. Те с Уайнграс вече успяха няколко пъти да се напият…

— Да се напият ли? Дори не знаех, че се познават.

— Грешката е моя — цял живот ще съжалявам за нея. Беше преди осем месеца, когато заминахте за Денвър…

— А, да. За конференцията на щата, Мани още не го бяха изписали. Помолих те да му отидеш на свиждане и да му занесеш „Интернешънъл Хералд Трибюн“, дето излиза в Париж.

— Заведох на вечерното свиждане и Пади. Не че съм страхлива, но дори аз не смея да ходя вечер сама по улиците, пък и ченгето нали затова е ченге — да ме пази.

— И какво стана?

— От пръв поглед се харесаха. Една вечер ми се наложи да работя до късно и Пади настоя да иде сам в болницата.

Евън бавно поклати глава.

— Извинявай, Ани. Не знаех. Нямах намерение да ви намесвам със съпруга ти в личния си живот. А и Мани не ми е казал.

— Сигурно е било в бутилките с вистерин.

— Кое?

— На цвят лекарството прилича на уиски. Ей сега ще ви свържа.

 

 

Еманюел Уайнграс се бе облегнал на скалите на едно възвишение в огромното имение на Кендрик в полите на планината. Архитектът се грееше на слънце, разкопчал до кръста карираната си риза с къси ръкави, и дишаше чистия въздух над южните Скалисти планини. Погледна белега от операцията върху гърдите си и се запита на кого да вярва — на Господ ли, или на Евън Кендрик. Няколко месеца след операцията и след множество прегледи лекарите му казаха, че са изрязали малките гадни клетки, които го разяждаха отвътре. Вече бил чист, заявиха те. И то на човек, който този ден, край скалите се чувстваше на не повече от осемдесет години, затоплен от лъчите на слънцето, които обливаха слабото му тяло. Слабо, но не чак толкова, защото Мани вече се движеше по-леко, говореше без усилие — и практически не кашляше. Но любимите му цигари „Голоаз“ и пурите „Монте Карло“ му липсваха. Какво толкова щяха да му навредят? Най-много да съкратят и без това обречения му живот с няколко седмици или месеца.

Мани погледна сестрата, седнала с неизменната количка за голф в сянката на близкото дърво. Бе една от жените, които бдяха денонощно над него и го придружаваха навсякъде. Облегнат нехайно на скалите, Уайнграс се запита как ли ще реагира тя, ако й предложеше да спи с него. Евентуалните отговори на такива въпроси го интересуваха много повече от действителните, които обикновено не се оказваха чак толкова забавни.

— Чуден ден, нали? — извика той.

— Направо разкошен — отзова се сестрата.

— Какво ще кажете да се съблечем и да му се насладим истински?

Тя дори не трепна. Отговори спокойно, обмислено, дори благо:

— Господин Уайнграс, аз съм тук да се грижа за вас, а не да ви причинявам сърдечни пристъпи.

— Не е зле. Никак не е зле.

Радиотелефонът върху количката за голф иззвъня. Сестрата отиде и го вдигна. След кратък разговор, завършил с лек смях, се обърна към Мани:

— Обажда се конгресменът, господин Уайнграс.

— Човек не се смее така с един конгресмен — отвърна архитектът и се изправи. — Обзалагам се, че оная тъкачка Ани пак е разправяла лъжи за мен.

— Само ме попита още ли не съм ви удушила.

Сестрата му подаде телефона.

— Ани, тази жена тук прелива от страст.

— Винаги на вашите услуги — отговори Евън Кендрик.

— Ей, малкият, с тази твоя секретарка човек изобщо не може да поговори.

— Сигурно ти е сърбала попарата, Мани. Търсил си ме. Всичко ли е наред?

— Само при нужда ли трябва да те търся?

— По принцип рядко се обаждаш. Тази привилегия е почти изцяло моя. Какво има?

— Имаш ли още пари?

— Не мога да изхарча дори лихвите. Разбира се, че имам. Защо?

— Нали знаеш, че разширихме западната веранда, за да има по-хубав изглед?

— Да.

— Тук съм нахвърлил някои скици. Няма да е зле отгоре да има и тераса. Ще я крепят две метални греди, може и три, ако добавим и сауна със стъклени стени.

— Със стъклени стени ли?… Звучи страхотно. Почвай.

— Добре. Водопроводчиците ще са тук утре сутринта. Щом свърша обаче, се връщам в Париж.

— Както искаш, Мани. Но нали спомена, че смяташ да направиш и беседка, където се сливат потоците.

— Ти обаче каза, че не ти се ходело чак дотам.

— Размислих. Би било чудесно да има къде да се измъкна.

— Ти изобщо не стъпваш тук.

— Цена нямаш. Другата седмица си идвам за няколко дни.

— Не знам как ще те дочакам — отвърна Уайнграс, като повиши глас и погледна сестрата. — Идвай си по-бързо да ме отървеш от тия сексманиачки, дето ми дишат тежко-тежко.

 

 

Минаваше десет вечерта, когато Милош Варак тръгна по пустия коридор на Камарата на представителите. Предварително беше уредил да бъде приет от конгресмена от Алабама Арвин Партридж. Спря пред масивната резбована врата с месингова табелка в средата и почука. След секунда му отвори слаб, около двайсетгодишен младеж с трескав поглед зад големите очила с рогови рамки, а не грубоватият, но с остър като бръснач ум председател на „Групата на Партридж“ — анкетната комисия, заела се да разследва финансовите злоупотреби в армията. Тя обаче не се занимаваше с такива дреболии като тоалетни чинии за хиляда и двеста долара и гаечни ключове за седемстотин — тези суми бяха прекалено явни и едва ли можеха да се вземат насериозно, по-скоро служеха за отвличане на вниманието. Това, което интересуваше „Птичките“ — другото име на комисията — бяха петстотинте процента преразход и слабата конкуренция в търговете за държавните поръчки в областта на отбраната. Както можеше да се очаква, още в самото начало се бяха натъкнали на огромна корупция.

— Имам среща с конгресмена Партридж — каза русият мъж с едва доловим чешки акцент, който не убягна на слабия младеж.

— Бяхте ли?… — започна неловко момъкът, явно помощник на конгресмена. — Тоест, когато минахте през охраната…

— Ако ме питате дали съм бил проверен за оръжие, бях, разбира се, и вероятно го знаете. От охраната се свързаха с вас. Мога ли да видя конгресмена? Той ме чака.

— Разбира се, сър. В кабинета е. Насам, ако обичате. — Притесненият младеж заведе Милош до друга голяма врата и почука. — Господин конгресмен…

— Нека влезе! — нареди отвътре мъж със силен глас и южняшки акцент. — А ти стой вън и вдигай телефона. Няма ме, дори да ме търси председателят на Камарата или президентът!

— Влезте — рече помощникът и отвори вратата.

Варак се изкушаваше да подметне на смутения младеж, че е свръзката на конгресмена с КГБ, но се отказа. Помощникът едва ли бе тук случайно — по това време в Камарата на представителите не се обаждаха много хора. Милош влезе в големия, задръстен с мебели кабинет, навсякъде — по бюрото, стените и масите, имаше снимки, които по един или друг начин загатваха за влиянието, патриотизма и могъществото на неговия обитател. Самият Партридж, който стоеше до прозорец с дръпнати пердета, не изглеждаше толкова внушителен, както на снимките. Беше нисък и възпълен, с подпухнало сърдито лице и оредяла боядисана коса.

— Не знам защо напираш да се срещнем — започна конгресменът и тръгна към него като разярен петел, — но ако е за това, дето си мисля, така ще ти натрия носа, че ще има да ме помниш.

— Нищо не искам, сър. По-скоро предлагам. И то нещо много ценно.

— Дрън-дрън! Решил си да потулиш някаква тъмна история, но без мен!

— Клиентите ми няма какво да крият, още по-малко пък аз. Виж, за вас не съм съвсем сигурен, господин конгресмен.

— Бабини деветини! Нали те чух по телефона — дрънкаше ми, как си подочул някакви слухове за наркотици, затова се налагало да те изслушам — но аз също не стоях със скръстени ръце, поразпитах тук-там и открих каквото ми трябваше. Ние сме чисти, чисти като алабамски поток! А сега казвай кой те праща, кой мошеник от коя скапана компания е решил, че може да ме шантажира с тия дивотии!

— Едва ли искате тези „дивотии“ да станат обществено достояние, сър. Информацията, с която разполагам, е унищожителна.

— Информация ли? Празни приказки! Инсинуации! Слухове, клюки! Като онова чернокожо хлапе, дето се опита да омаскари с долните си лъжи целия Конгрес!

— Не са слухове, нито клевети — каза Милош Варак, като бръкна във вътрешния джоб на сакото си. — Разполагаме със снимки.

Чехът от Инвър Брас метна на бюрото бял плик.

— Какво?

Партридж тутакси отиде при плика, седна и го отвори, след което започна да вади снимките една по една и да ги разглежда на светлината на настолната лампа със зелен абажур. Очите му се разшириха, конгресменът пребледня, после стана червен като домат от гняв. Това, което видя, направо го смая. Разсъблечени или съвсем голи младежи смъркаха по двама, трима или четирима бял прах, пръснат по масите. Имаше моментни неясни снимки на спринцовки, хапчета и бутилки от бира и уиски. Накрая — фотографии на няколко двойки, които правеха любов.

— Техниката вече е постигнала чудеса — каза Ват рак. — Има толкова малки фотоапарати, че се вместват в копче от сако или риза…

— Господи! — възкликна отчаяно Партридж. — Това е къщата ми в Арлингтън! А това е…

— Домът на конгресмена Букбайндър в Силвър Спрингс, както и къщите на други трима членове на комисията ви. Често сте в командировки и отсъствате от Вашингтон, нали?

— Кой е правил снимките? — попита едва чуто Партридж.

— Не мога да ви кажа, но ви гарантирам, че фотографът е далеч оттук, без негативите и без да има възможност да се върне в страната. Следваше политология на обменни начала.

— Постигнахме толкова много и сега всичко отива на вятъра… О, боже!

— Защо, господин конгресмен? — искрено се учуди Варак. — Тези младежи не са от комисията. Дори не са ваши адвокати или счетоводители, нито пък съветници. Това са деца, допуснали ужасна грешка. Отървете се от тях, кажете им, че ако не потърсят помощ и не влязат в правия път, животът и кариерата им ще пропаднат, но не прекратявайте дейността на комисията.

— И кой ще ни повярва сега! — изпъшка Партридж, загледан право пред себе си, сякаш говореше на стената. — Ние сме не по-малко корумпирани от тези, които се опитваме да разобличим. Ние сме лицемери.

— Защо трябва да се разчува…

— По дяволите! — избухна конгресменът от Алабама, после се завтече към телефона, натисна едно копче и не го пусна дори след като му отговориха. — Ела тук! — изрева той.

Младият помощник влезе тъкмо когато Партридж се изправи иззад бюрото.

— Леке такова! Помолих те да ми кажеш истината! А ти ме излъга!

— Не, не съм! — извика в отговор младежът с насълзени очи. — Ти ме попита има ли нещо — има ли нещо нередно — и аз ти отвърнах, че всичко е наред! Преди три-четири седмици арестуваха неколцина от нас и ние, другите, си изкарахме акъла! Е, да, постъпихме като последните глупаци, но нали не сме навредили на никого освен на себе си! Отказахме се и от наркотиците, и от един куп други неща, а ти и твоите перковци тук нищо не забелязахте. Скапаните ти служители ни карат да работим по осемдесет часа на седмица и на всичкото отгоре ни наричат тъпи хлапета, а после се перчат по телевизията с материалите, които сме подготвили. Изобщо не ти прави впечатление, че детската ти градина тук вече не е същата. Всички напуснаха, а ти не го забелязваш! Само аз останах, защото няма как да се измъкна.

— Разкарай се оттук!

— На драго сърце, император Джоунс!

— Какво?

— Мисля, че ти правя комплимент — отвърна младежът и изскочи навън, като затръшна вратата.

— Кой е този? — попита Варак.

— Арвин Партридж младши — отвърна тихо конгресменът и седна, загледан във вратата. — Трета година студент по право във Вирджиния. Всички следваха право и им спукваме задниците от работа — бачкаха по двайсет и четири часа в денонощието за едното благодаря. Но все пак им давахме нещо, а те не оправдаха доверието.

— Какво по-точно им давахте?

— Опит, какъвто няма да натрупат никъде другаде — нито в съдебната зала, нито от юридическите справочници, никъде — само тук. Синът ми решаваше с лекота най-сложни юридически казуси. Но ме излъга за нещо, което може да ни унищожи. Вече не мога да му имам доверие.

— Съжалявам.

— Това не те засяга! — изсъска грубо Партридж. — Добре, борецо за правдата — продължи дрезгаво той, — какво искаш от мен, за да не съсипеш комисията? Каза, че няма нищо за криене, но има десетки начини да намекнеш за нещо, без да го изричаш на глас. А аз съм длъжен да претегля плюсовете и минусите.

— Няма никакви минуси, сър — отвърна Варак, после извади няколко листа, разгъна ги и ги сложи на писалището пред конгресмена. Беше сбито досие с малка снимка в горния десен ъгъл на първата страница. — Клиентите ми държат да включите този човек в комисията.

— Значи разполагате с нещо изобличително за него! — прекъсна го Партридж.

— Тъкмо обратното — в това отношение той е извън всякакво подозрение. Повтарям, клиентите ми нямат намерение да крият нищо, нито да изнудват някого, нито пък ще искат пари от комисията или ще спъват работата й. Този човек не ги познава, те него също, а и той изобщо не подозира за разговора ни.

— Тогава защо държите да бъде включен в комисията?

— Защото клиентите ми смятат, че е много подходящ.

— Знаеш, че сам човек не може да направи нищо.

— Така си е.

— А ако искате да го внедрите при нас, за да черпите информация, няма да стане. — Партридж погледна снимките под лампата със зеления абажур и ги обърна надолу към масата. — Да, не може да стане.

Варак се наведе и взе снимките.

— Слушайте, господин конгресмен. Включете този човек в комисията. Или, както сам казахте, цялата ви досегашна работа ще иде на вятъра. Щом той получи мястото, фотографиите ще ви бъдат върнати заедно с негативите. Включете го.

Партридж не откъсваше поглед от снимките в ръката на русия мъж.

— Тъкмо имаме вакантно място. Вчера Букбайндър подаде оставка — по лични причини.

— Знам — отвърна Милош Варак.

Конгресменът вдигна поглед към очите на госта си.

— Кой си ти, по дяволите?

— Просто съм предан на втората си родина, но аз съм без значение. Важен е този човек.

Партридж погледна досието пред себе си.

— Евън Кендрик, девети избирателен окръг, Колорадо — прочете той. — Почти не съм чувал за него, а и малкото, което знам, не е много впечатляващо. Той е едно леке, едно богато нищожество.

— Ще се промени, сър — каза Варак, след което се обърна и тръгна към вратата.

 

 

— Господин конгресмен, господин конгресмен! — извика главният помощник на Евън Кендрик, като изхвърча от канцеларията и се втурна по коридорите на Долната камара да догони шефа си.

— Какво има? — попита Евън, сетне махна ръка от копчето на асансьора и погледна изненадано задъхания младеж, който се плъзна и спря пред него. — Не ти е в стила да повишаваш глас, обикновено ми шушукаш. Да не би девети колорадски избирателен окръг да е бил затрупан от свлачище?

— Може би току-що е бил изровен от доста дълга забрава. От ваша гледна точка, разбира се.

— За какво става въпрос?

— За конгресмена Партридж. Оня от Алабама!

— Малко е грубичък, но е свестен. Не си поплюва. Харесва ми как пипа.

— Той иска и вие да се включите!

— Да се включа в какво?

— В комисията му!

— Ами!

— Това е огромна крачка напред, сър!

— Това е пълно отстъпление — възрази Кендрик. — Членовете на комисията през седмица са в центъра на вечерните новини, а „попълват“ и сутрешните емисии в неделя, ако липсват вести от Конгреса. Само това не!

— Извинявайте, господин конгресмен, но това е първото нещо, което трябва да приемете — рече поуспокоен помощникът, без да откъсва поглед от очите на Евън.

— Защо?

Младежът, наречен Фил, хвана Кендрик за ръката и го дръпна от насъбралата се пред асансьора тълпа.

— Казахте, че смятате след изборите да се оттеглите от политиката и аз не възразих. Но ми казахте и че искате да участвате в определянето на своя приемник.

— Да, наистина — кимна Евън. — Борих се срещу тази мафия и няма да я допусна отново на власт. Готови са да спазарят за уранови мини и последния хълм в Южните Скалисти планини, колкото да се докопат до държавните субсидии — естествено по втория начин.

— Вие как ще им се противопоставите, ако отхвърлите предложението на Партридж?

— Защо?

— Защото наистина сте му нужен.

— Нужен съм му бил!

— Не знам, но той не прави нищо току-така. Може би иска да разшири влиянието си на запад, да подготви почвата за бъдещото си издигане? Но има голямо влияние сред конгресмените и ако го обидите и му откажете, той ще го приеме за високомерие и ще изпаднете в изолация — не само тук, но и в Колорадо. Партридж е една от най-влиятелните личности на Капитолия.

Кендрик въздъхна и се намръщи.

— Е, едва ли е задължително да съм на всяка манджа мерудия. Ще си затварям устата.

 

 

Бяха изминали три седмици, откакто конгресменът Евън Кендрик стана член на Комисията Партридж, едно напълно неочаквано назначение, което не развълнува никого освен Ан Мълкахи О’Райли и оттам съпруга й, Патрик Зейвиър, полицейски лейтенант от Бостън, прехвърлен във Вашингтон, за да предостави способностите си в услуга на властите в изобилстващата с престъпления столица. Постъпката на председателя на комисията вероятно се обясняваше с желанието на стария вълк да не бъде засенчван от останалите й членове. Ако това отговаряше на истината, Партридж не би могъл да направи по-добър избор. Представителят на девети избирателен район в щата Колорадо рядко си отваряше устата по време на заседанията на комисията, които два пъти седмично се предаваха по телевизията, най-много да каже: „Нямам въпроси, господин председател“, когато дойдеше неговият ред да разговаря с поканените. Всъщност най-дългото му изказване по време на кратката му работа при „Птичките“ беше двайсет и три секундният му отговор на приветственото слово на председателя. Кендрик призна спокойно, че е бил изненадан от оказаната му чест, и изрази надеждата да оправдае доверието на председателя. Телевизионните камери го показваха точно дванайсет секунди и по средата на изказването му се насочиха към униформения служител, влязъл да почисти пепелниците.

— Дами и господа — съобщи с приглушен глас телевизионният говорител, — на заседанията на комисията не се пренебрегват и елементарните мерки за сигурност… Какво?… О, да, конгресменът Оуен Канбрик е приключил с изказването си.

Но един вторник в края на първия му месец в комисията, се случи нещо необичайно. Сутринта при първото от двете директни предавания по телевизията към заседанието на комисията се проявяваше по-голям интерес от обикновено, тъй като предстоеше да бъде изслушан представител от Отдела по снабдяването на Пентагона — младолик, оплешивяващ полковник, успял с огромна упоритост да се наложи като вещ експерт по проблемите на армейските доставки и като военен с непоклатими разбирания. Бе умен и енергичен, имаше пъргав ум и хаплив език и бе нещо като тежката артилерия на Пентагона срещу цивилните лицемери и скъперници. Мнозина изгаряха от нетърпение да видят схватката между полковник Робърт Бариш и не по-малко умния, енергичен и заядлив председател на комисията Партридж.

Но тази сутрин, кой знае защо, конгресменът Арвин Партридж от Алабама отсъстваше. Председателят изобщо не се появи и колкото и да го търсеха по телефона, колкото и да пращаха помощници да го издирват из столицата, така и не го откриха. Беше изчезнал сякаш вдън земя.

Ала една комисия на Конгреса не зависи изцяло от председателя си, особено пък ако заседанието е предавано директно по телевизията, и то започна без Партридж; ръководеше го един конгресмен от Северна Дакота, който страдаше от най-жестокия махмурлук в живота си, нещо крайно необичайно за човек, известен като пълен въздържател. Славеше се като кротък скромен евангелистки проповедник, който приемаше присърце библейското послание от оръжията да се изковат рала. И щеше да бъде лесна плячка за лъв като полковник Робърт Бариш.

— В края на изявлението си пред тази инквизиция, организирана от цивилните, искам категорично да защитя една могъща и свободна институция, повела битка на живот и смърт със силите на злото, които биха ни изравнили със земята, ако проявим и за миг слабост. Трябва ли ръцете ни да бъдат вързани от дребнави, измислени от педанти ограничения, с каквито нашите врагове изобщо не се съобразяват?

— Ако правилно съм ви разбрал — каза временно председателстващият със сълзящи очи, — трябва да ви уверя, че никой тук не подлага на съмнение вашата преданост към каузата на националната сигурност.

— Дано, сър.

— Едва ли…

— Чакай бе, фуражко — обади се Евън Кендрик от другия край на залата.

— Моля?

— Казах, чакай малко, ако обичаш.

— Аз съм полковник от въоръжените сили на САЩ и очаквам да се обръщате към мен, както подобава — отвърна раздразнено офицерът.

Евън го изгледа намръщено и за момент забрави за микрофона.

— Ще те наричам, както заслужаваш, надуто копеле такова. — Камерите се изместиха трескаво, микрофоните записукаха, но вече беше късно. — Освен ако не си променил Конституцията, която, да ти кажа, се съмнявам, че си чел — продължи Кендрик и се усмихна, загледан в документите пред себе си. — Инквизиция, виж ти!

— Вашето отношение ме обижда…

— Твоето обижда данъкоплатците — прекъсна го Евън, гледаше досието на Бариш и си припомняше думите на Суон отпреди година. — Искам да попитам, полковник, стреляли ли сте някога с оръжие?

— Та аз съм военен!

— Вече разбрахме. Вие сте военен, чиято заплата се осигурява от цивилни инквизитори като нас, освен ако не сте взели униформата си под наем. — Всички в залата се подсмихнаха. — Искам да знам дали някога сте стреляли с оръжие?

— Безброй пъти. А вие?

— Няколко, не са много, но никога с униформа.

— Тогава смятам въпроса за приключен.

— Не още. А случвало ли ви се е да стреляте с оръжие срещу друг човек, който също е имал намерение да ви убие?

Последвалата пауза не убягна на никого в залата. Всички запомниха тихия отговор:

— Никога не съм участвал в битка, ако имате предвид това.

— Но вие току-що говорихте за борба на живот и смърт, от което всички тук, а и зрителите извън залата, останаха с впечатлението, че сте едва ли не Индиана Джоунс, който прави лошите на пух и прах. Но всъщност не сте, нали, полковник? Вие сте един счетоводител, който се опитва да оправдае с бяло-червено-синьото знаме на свръхпатриотизма кражбата на милиони — а може би милиарди — долари от парите на данъкоплатците.

— Ах, копеле такова!… Как смееш да…

Камерите и писукането отново закъсняха и зрителите видяха как полковник Бариш става от стола и удря с юмрук по масата.

— Заседанието на комисията се закрива! — извика изтощеният председател. — Закрива се. Ясно ли е!

 

 

Белокосият мъж в ъгъла на тъмната апаратна в една вашингтонска телевизионна компания гледаше втренчено монитора с предаването от Конгреса. Присви замислено устни — жест, който почти цяла Америка беше виждала безброй пъти — и се обърна към помощника си.

— Осигурете този конгресмен — който и да е той — за предаването следващата неделя.

 

 

Разстроената жена в Чеви Чейс изплака в телефонната слушалка:

— Казвам ти, мамо, никога преди не съм го виждала в такова състояние! Без съмнение беше пиян! Слава Богу, че се е намерил онзи добър чужденец да го доведе вкъщи! Каза, че го бил срещнал пред един ресторант във Вашингтон, едва се държал на крака — можеш ли да си представиш? Едва се държал на крака! Познал го и като добър християнин решил да го прибере от улицата. И знаеш ли кое е най-странното, мамо — винаги съм мислела, че той не близва алкохол Е, явно съм се лъгала! Но колко ли други тайни крие примерният ми проповедник! Тази сутрин твърдеше, че нищо не помнел — нищичко, така казва… О, Боже! Мамо, идва! Мамо, повърна на килима!

 

 

— Къде съм, по дяволите? — прошепна Арвин Партридж, като разтърси глава и се опита да фокусира погледа си върху опърпаните завеси на прозореца на мотелската стая. — Каква е тая миша дупка?

— Да, наистина е миша — отвърна русият мъж, приближил се до леглото. — Макар че гризачите, които обикновено посещават това място, не се задържат повече от час-два.

— Вие! — възкликна представителят от Алабама, втренчил невярващ поглед в чеха. — Какво сте направили с мен, по дяволите?

— Не с вас, сър, а за вас — отвърна Варак. — За щастие успях да ви измъкна от едно доста неудобно положение.

— Какво? — Партридж прехвърли крака през ръба на леглото и макар че не бе дошъл още на себе си, все пак забеляза, че е облечен. — Къде? Как?

— Един мой клиент вечерял в „Керидж Хаус“ в Джорджтаун, където вие сте имали среща с конгресмена от Северна Дакота. И ми се обади, когато започнали неприятностите. Пак за щастие живея наблизо и успях да дойда навреме. Между другото, вие естествено не сте регистриран тук.

— Чакайте малко! — извика Партридж. — Това са глупости! Срещата ми с онзи набеден светец е била нагласена! Някой му се е обадил, че искам да се срещна с него във връзка с работата на комисията, същото съобщение се е получило и в моята канцелария. На сутринта ни предстои среща с онзи перко в Пентагона, Бариш, и двамата решаваме, че не е зле да я обсъдим предварително. А после аз го питам какво става, той пък пита мене!

— Нямам никаква представа, сър.

— Дрън-дрън!… За какви неприятности става дума?

— Бяхте пийнали повечко, отколкото трябва.

— Ами! Изпих едно скапано мартини, а светият отец си поръча лимонада.

— В такъв случай и двамата реагирате много странно на течностите. Вие паднахте от масата, а проповедникът се опита да гаврътне солницата.

320

Председателят на комисията Партридж изгледа свирепо чеха.

— Сънотворно — каза тихо той. — Вие сте ни упоили!

— До снощи кракът ми не беше стъпвал в този ресторант.

— А на всичкото отгоре сте и изпечен лъжец… Божичко, колко е часът?

Партридж понечи да погледне часовника си, Варак го спря.

— Заседанието на комисията приключи.

— По дяволите!

— Проповедникът не беше много убедителен, но новият ви колега остави неизгладимо впечатление. Сигурно ще покажат част от изявлението му по вечерните новини, без някои фрази, естествено.

— О, Боже — промълви на себе си конгресменът. После вдигна поглед към чеха от Инвър Брас. — А за мен какво казаха? Как обясниха отсъствието ми?

— От канцеларията ви направиха съвсем приемливо заявление. Били сте на риба край източния бряг на Мериланд. Двигателят отказал да запали и се наложило да останете на котва на миля от пристана. Всичко е потвърдено, няма проблеми.

— Значи канцеларията ми е направила такова изявление? Кой ги е упълномощил?

— Синът ви. Той притежава забележителното качество да прощава. Чака ви отвън в колата.

 

 

Червенокосият продавач в автомобилния салон „Сааб“ подписа с безкрайно удивление документите и преброи десетте хиляди долара.

— Колата ще бъде готова в три следобед.

— Чудесно — отвърна купувачът, който в графата „професия“ в договора за отпускане на паричен заем бе вписал „барман“, в момента на работа в „Керидж Хаус“, Джорджтаун.