Робърт Лъдлъм
Планът Икар (25)

23

Еманюел Уайнграс седеше в тапицираното в червено сепаре на кафенето в Меса Верде, с него бе и собственикът на заведението. Архитектът беше преживял два изпълнени с напрежение часа, напомнили му за безумните дни в Париж, когато бе работил за Мосад. Сега положението не бе чак толкова драматично, нито пък противниците му бяха особено опасни, но той все пак беше възрастен човек, на когото отново се бе наложило да се промъкне от едно място на друго, без да го забележи никой. В Париж се бе изплъзнал на група терористи и бе стигнал от „Сакре Кьор“ чак до булевард Мадлен. Тук, в Колорадо, се наложи да се добере от къщата на Евън до град Меса Верде, без да бъде задържан от цялата армия медицински сестри, които приятелят му бе наел и сега бяха на нокти заради оживлението навън.

— Как го направи? — попита Гонзалес-Гонзалес, мустакатият набит собственик на кафенето, докато му наливаше уиски.

— Има две неща, за които цивилизованият човек открай време се е нуждаел от уединение. Едното е тоалетната. Казах, че отивам по малка нужда, и се измъкнах през прозореца. После се смесих с тълпата, направих се с един от апаратите на Евън на фотограф, докато накрая хванах такси и дойдох тук.

— И теб си те бива! — прекъсна го Гонзалес-Гонзалес. — Тия хитреци днес правят луди пари!

— Мошеници такива! Още не се бях качил и оня кретен ми вика: „Стотачка до летището, сър.“ Свалих си шапката и му разправям: „Данъчното управление сигурно ще се заинтересува от новите тарифи във Верде.“ Оня ме позна. „А, вие ли сте, господин Уайнграс, само се пошегувах, господин Уайнграс.“ А аз му викам: „На тях можеш да им искаш и по двеста долара, но мен ме закарай в кафенето!“

Двамата мъже избухнаха в гръмогласен смях, тъкмо когато иззвъня автоматът на стената до сепарето. Гонзалес сложи ръка на рамото на Уайнграс.

— Нека вдигне Гарсия.

— Защо? Нали каза, че момчето ми се е обаждало вече два пъти.

— Гарсия знае какво да отговори. Току-що го инструктирах.

— Кажи и на мен!

— Ще даде на конгресмена номера на телефона в моя кабинет и ще му предаде да се обади на него след две минути.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Няколко минути след теб пристигна някакъв келеш, когото не познавам.

— Чудо голямо! Тук идват много хора, които не познаваш.

— Той не е тукашен, Мани. Няма ни дъждобран, ни шапка, нито фотоапарат, но все пак не е тукашен. Облечен е, в костюм с жилетка.

Уайнграс понечи да се извърне.

— Недей — заповяда Гонзалес и го сграбчи за ръката. — Той често поглежда насам. Взел те е на мушка.

— Какво ще правим?

— Просто ще изчакаме и ще станеш, когато ти кажа.

Келнерът на име Гарсия окачи слушалката на телефона, изкашля се и отиде при червенокосия мъж в тъмен костюм и жилетка. Наведе се и му каза нещо на ухото. Изтупаният клиент изгледа студено неочаквания пратеник, а келнерът вдигна рамене и се върна на бара. Мъжът остави бавно и незабележимо няколко банкноти на масата, след което стана и излезе през най-близката врата.

— Хайде! — прошепна Гонзалес-Гонзалес и се изправи, махайки на Мани да го последва.

Подир пет секунди вече бяха в разхвърляния му кабинет.

— Конгресменът ще се обади след минута.

Собственикът на кафенето посочи на Мани стола зад бюрото, което преди десетилетия бе виждало и по-добри дни.

— Сигурен ли си, че беше Кендрик? — попита Уайнграс.

Гарсия се закашля, а това означаваше „да“.

— Какво каза Хосе на оня тип на масата?

— Че съобщението по телефона сигурно е за него, тъй като само той отговарял на описанието.

— А какво беше съобщението?

— Много просто, мой човек. Че се налага непременно да се свърже с хората си отвън.

— И толкоз?

— Той се омете, нали? Това би трябвало да ни говори нещо.

— Какво например?

— Първо, че действително има някой отвън. Второ, че или хората му са някъде при летището, или той ще се свърже с тях и чрез други съобщителни средства — например по някой от ония тежкарски телефони в колите. Трето, че е дошъл и не по-малко тежкарския си костюм не само за да изпие една бира, която и без това едва преглъщаше — както и ти често се задавяш от чудесното ми шампанско. Четвърто, без съмнение е federale.

— От ФБР ли? — попита учуден Мани.

— Аз лично, разбира се, никога не съм преминавал нелегално южната граница от моята прекрасна страна, но и до такава невинна душица като мен достигат разни истории… Знаем какво да търсим, приятелю. Comprende, hombre?^[1]

— Винаги съм казвал — рече Уайнграс и седна зад бюрото, — че и в най-скапания американски бардак ще научиш повече за живота, отколкото във всички клоаки на Париж.

— Париж, Франция означават много за теб, нали, Мани?

— Вече не чак толкова, amigo^[2]. Не знам защо, но започвам да ги забравям. Тук става нещо с моето момче и аз не разбирам какво. Но е важно.

— Той също означава много за теб, нали?

— Евън е мой син. — Телефонът иззвъня и Уайнграс вдигна рязко слушалката до ухото си, а Гонзалес-Гонзалес излезе от стаята. — Ти ли си, Вятърничава главо?

— Какво става при теб, Мани? — попита Кендрик от другия край на линията в къщата със скучна архитектура на източното крайбрежие в Мериланд. — Да не те прикрива отряд на Мосад?

— Нещо много по-добро — отвърна старият архитект от Бронкс. — Няма нито счетоводители, нито финансови ревизори, които да ми броят шекелите за един крем карамел. Сега е твой ред. Какво става при теб, по дяволите?

— Не знам, наистина!

Евън му разказа подробно за събитията през деня — от изненадващата новина, че се е разчуло за престоя му в Оман, която Сабри Хасан му беше донесъл на басейна, до бягството му в евтиния мотел във Вирджиния, от срещата с франк Суон от Държавния департамент до това, как е отишъл с ескорт в Белия дом; от враждебния му разговор с началника на президентската канцелария до представянето му на президента на Съединените щати, който оплескал всичко с решението си следващия вторник да го награди с Ордена на свободата, и то в Синия кабинет с Военноморския оркестър. Накрая и за жената на име Калейла, която му бе спасила живота, но всъщност се бе оказала специална агентка на Централното разузнавателно управление и сега му я препращаха за разпит.

— Доколкото си ми разправял за нея, тя едва ли има нещо общо с тази история.

— Защо?

— Защото ти е казала, че е арабка, изпълнена със срам, и ти си й повярвал — сам ми призна. В някои отношения, Вятърничава главо, те познавам по-добре, отколкото ти — себе си. Не можеш да бъдеш излъган лесно. Точно затова преуспя и с фирмата „Кендрик“… Ако тази жена те е издала, само ще се засрами още повече и съвсем ще се побърка.

— Няма кой друг да ме е издал, Мани. Останалите не биха могли да го направят.

— Значи има и други освен тях.

— Кой, за Бога? Това са единствените хора, които знаеха, че съм бил там.

— Нали току-що ми разказа и за някакъв русоляв тип с чужд акцент, който според Суон също е знаел за мисията ти в Маскат. Той откъде е научил?

— Него никой не може да го намери, дори Белият дом.

— Ами ако познавам хора, които ще го открият? — прекъсна го Уайнграс.

— Не, Мани — отсече Кендрик. — Това не е Париж и твоите израелци нямат работа тук. Аз им дължа прекалено много, макар че някой ден ще те помоля да ми разкажеш за интереса им към един заложник в посолството.

— Изобщо не ми казаха — отвърна Уайнграс. — Знаех, че имат план, и предположих, че може би е трябвало да се свържат с някого в посолството, но те не говореха за това пред мен. Умеят да си държат езика зад зъбите… Сега какво ще правиш?

— Утре ще се срещна с тази Рашад. Нали ти казах.

— А после?

— Май не гледаш телевизия.

— Аз съм при Гонзалес. Забрави ли, че той пуска само видео? Сега върти един мач от световното през осемдесет и втора и почти всички в кафенето си мислят, че го излъчват на живо. Какво дават по телевизията?

— Президента. Току-що оповести, че съм в превантивна изолация.

— Звучи ми като затвор.

— В известен смисъл си е така, но се понася, а и надзирателите ме глезят.

— Ще ми дадеш ли телефона си?

— Не го знам. На апарата няма нищо, листчето е празно, ала ще те държа в течение. Ще ти се обадя, ако се преместя. Тази линия не може да бъде засечена, но всъщност няма значение.

— Добре, нека сега аз те попитам нещо. Говорил ли си на някого за мен?

— Ами, не! Може името ти да фигурира в секретното досие за Оман, а и изрично подчертах, че освен мен мнозина други заслужават уважение, но на никого не съм разказвал за теб. Защо?

— Защото ме следят.

— Какво?

— И това никак не ми харесва! Гонзалес казва, че този тип, дето върви по петите ми, е от федералните и не е сам.

— Денисън вероятно е видял името ти в досието и е заповядал да те охраняват.

— От какво? Винаги съм се пазил сам, дори в Париж — иначе от три години да съм мъртъв. И защо си мислиш, че фигурирам в досието? Никой освен членовете на Масадската бригада не знаеше как се казвам, а на пресконференцията сутринта, когато си тръгнахме, имената ни въобще не бяха споменати. И накрая, Вятърничава главо, ако са решили да ме охраняват, защо не са ме уведомили? Щом съм толкова опасен, че да заслужавам подобна защита, току-виж съм счупил главата на някой от пазачите си, когото не познавам.

— Както обикновено — каза Кендрик, — в целия куп небивалици, които изръси, може да има и зрънце истина. Ще проверя.

— Непременно. Може и да не ми остава много да живея, но не искам някой да ми пръсне главата преждевременно — независимо кой. Обади ми се утре, трябва да се връщам в бърлогата на Баба Яга, докато обитателките й не са ме издали на главния дявол пазвантин.

— Поздрави Гонзалез — добави Евън. — И му кажи, че като се върна, не искам да виждам тия вносни глупости. А също така му благодари, Мани.

Кендрик затвори телефона, но не махна ръка от слушалката. Пак я вдигна и набра 0.

— Централа — произнесе доста колебливо някаква жена, след като телефонът бе звънял повече от обикновено.

— Не знам защо — започна Евън, — но не ми приличате на каква да е телефонистка.

— Сър?…

— Няма значение, госпожице. Казвам се Кендрик и трябва незабавно да се свържа с господин Хърбърт Денисън, началника на президентската канцелария — спешно е. Моля ви, направете всичко възможно да го намерите и му предайте да ми се обади до пет минути. В противен случай ще бъда принуден да се обърна към съпруга на секретарката си, който е лейтенант във Вашингтонското полицейско управление, и да му кажа, че мога съвсем точно да определя мястото, където съм държан.

— Сър, моля ви!

— Мисля, че се изразих съвсем смислено и ясно — прекъсна я Евън. — Господин Денисън да ми се обади до пет минути, които вече текат. Благодаря, госпожице, приятен ден.

Кендрик отново затвори телефона, но този път дръпна ръката си и отиде при настенния бар, където имаше кофичка с лед и бутилки отбрани марки уиски. Наля си, погледна часовника и се приближи до голям прозорец, който гледаше към обления в светлина заден двор. Засмя се, като видя, че в имението има и игрище за крокет с бели пейки от ковано желязо отстрани, но усмивката му се стопи при вида на морския пехотинец, облечен цивилно, в непретенциозната униформа на обслужващия персонал. Крачеше по пътеката покрай каменната стена със страховито насочен автомат, който изобщо не приличаше на играчка. Мани се бе оказал прав — това беше затвор. След секунди телефонът иззвъня и конгресменът от Колорадо се върна при него.

— Привет, Хърби, как си?

— Как да съм, копеле такова, като бях под душа? Мокър — ето как съм. Какво искаш?

— Искам да знам защо следят Уайнграс. Искам да знам как въобще са разбрали за него, гледай да ми дадеш много смислено обяснение, защото ме засяга лично.

— Чакай малко, неблагодарнико — рязко го прекъсна началникът на президентската канцелария. — Кой, по дяволите, е тоя Уайнграс? Някое творение на Манишевиц ли?

— Еманюел Уайнграс е архитект с международна известност и много близък мой приятел. Живее в къщата ми в Колорадо и по причини, които не е необходимо да обяснявам, престоят му там трябва да остане в пълна тайна. А ти къде и на кого си споменавал за него?

— Как да говоря за човек, на когото не съм виждал и очите, идиот такъв.

— Истината ли казваш, Хърби? Защото в противен случай мога през следващите няколко седмици да превърна живота ти в истински ад.

— Стига да бях сигурен, че ще се отърва от теб, щях да извадя торбата с лъжите, но в случая с Уайнграс тя няма да ми помогне. Нямам представа кой е той, ти ще ми кажеш.

— Нали си чел докладите за Оман?

— Те вече са прикрепени към досието и са засекретени. Чел съм ги, разбира се.

— И не си ли срещал в тях името Уайнграс? — Не, щях да го запомня. Доста е странно.

— Не и за него. — Кендрик замълча, ала не за дълго, така че Денисън не успя да се намеси. — Възможно ли е ЦРУ или Агенцията за национална сигурност, или някоя друга организация от тоя род да установи наблюдение над мой гост, без да те уведоми?

— Изключено! — изкрещя човекът, който дърпаше конците в Белия дом. — Щом става въпрос за теб и кашата, в която ни забърка, никой не може да мръдне и на милиметър от набелязания план, без да ме уведоми!

— Последен въпрос. В досието за Оман споменава ли се човекът, който се върна с мен от Бахрейн?

Сега беше ред на Денисън да помълчи. Накрая той рече:

— Издаваш се, конгресмене.

— Рискуваш здравата да загазиш. Ако си мислиш, че вече съм ви създал достатъчно неприятности, по-добре въобще не се опитвай да разбереш каква е връзката ми с архитекта. Остави го на мира.

— Както кажеш — съгласи се началникът на президентската канцелария. — Но при име като Уайнграс мога да направя друга връзка, която ме плаши. Например с Мосад.

— Добре. Сега просто ми отговори на въпроса. Какво пишеше в досието за полета от Бахрейн до базата „Андрюс“?

— Че си пътувал с някакъв стар арабин в европейски дрехи, отдавнашен агент на Консулския отдел, който се връщал в Щатите за лечение. Али не знам кой си — от Държавния департамент потвърдиха самоличността му и той изчезна. Не се безпокой, Кендрик. Никой тук не подозира за съществуването на господин Уайнграс.

— Благодаря, Хърб.

— Аз пък ти благодаря за това „Хърб“. Мога ли да ти помогна с нещо?

Евън се загледа в прозореца, после в осветения двор и в пехотинеца.

— Ще ти направя услуга и ще отвърна с „не“ — каза меко той. — Поне засега. Но можеш да ми обясниш още нещо. Телефонът се подслушва, нали?

— Не по обичайния начин. В него има малка черна кутия като при самолетите. Тя се вади от определени хора и лентата се обработва при най-строги мерки за сигурност.

— Можеш ли да отмениш подслушването, да речем, за трийсетина минути, искам да се обадя на един човек. Ще е по-добре и за теб, повярвай ми.

— Съгласен съм… Е, линията вероятно е претоварена — нашите хора я използват доста често, когато са в тези къщи. Дай ми пет минути, а после се обади и в Москва, ако щеш.

— Пет минути.

— Мога ли вече да се върна под душа?

Кендрик затвори телефона, извади портфейла си и бръкна с показалец под капачето и издадената в Колорадо шофьорска книжка. Извади листчето с двата тайни телефона на франк Суон и пак погледна часовника си. Смяташе да изчака десет минути и да се обади, надявайки се да намери заместник-шефа на Консулския отдел на един от двата номера. Успя. Беше в апартамента си, разбира се. След като размениха кратки поздрави, Евън му каза къде се намира — по-скоро къде мисли, че се намира.

— Как е „превантивната изолация“? — попита Суон с уморен глас. — Бил съм в няколко от тези къщи, когато разпитвахме дезертирали шпиони. Дано са те настанили в имение с конюшни или поне с два басейна, единия закрит, разбира се. Те всички си приличат — струва ми се, че правителството ги купува, за да се отблагодари на богаташите, решили да се отърват от тях и гратис да се сдобият с нови. Дано ни подслушват. И аз вече нямам басейн.

— Видях игрище за крокет.

— Е, чудо голямо! Какво искаш да ми кажеш? Има ли някаква надежда скоро да се откача?

— Може би. Поне се опитах да облекча малко положението ти… франк, трябва да ти задам един въпрос — можем да говорим свободно и с имена. В момента телефонът не се подслушва.

— Кой ти каза?

— Денисън.

— И ти му повярва? Между другото, изобщо не ме интересува дали ни подслушват.

— Вярвам му, защото той се досеща за какво ще говорим и иска да разграничи себе си и шефа си от тази история. Каза, че линията ще бъде „претоварена“.

— Прав е. Страх го е разговорът ни да не стигне до ушите на някое дрънкало. За какво става въпрос?

— За Мани Уайнграс и за връзките му с Мосад…

— Казах ти, че тази тема е табу — прекъсна го заместник-шефът на отдела. — Добре де, наистина не ни подслушват. Карай нататък.

— Разбрах от Денисън, че в оманското досие като пътници на самолета от Бахрейн до военновъздушната база „Андрюс“ сме вписани аз и един стар арабин в европейски дрехи, който бил агент на Консулския отдел…

— И който е върнат тук за лечение — намеси се Суон. — Това беше най-малкото, което можехме да направим за Али Саада и семейството му след дългогодишната му безценна работа за тайните ни служби.

— Сигурен ли си във формулировката?

— Никой не би могъл да я знае по-добре от мен. Аз я писах.

— Ти ли? Значи си разбрал, че това е Уайнграс?

— Не беше трудно да се досетя. Инструкциите ти, които Грейсън ни предаде, бяха доста прозрачни. Ти настояваше — забележи, настояваше — да доведеш в Щатите едно неназовано лице.

— Не исках да се разкрие участието на Мосад…

— Да де, както и аз. Само не можем да вкараме някого просто така в страната — противоречи на правилата, да не говорим за закона, — освен ако не е в нашите регистри. Затова го вписах под чуждо име.

— Но как разбра, че е Мани?

— Много просто. Говорих с началника на Бахрейнската гвардия, на когото беше възложено да те охранява тайно. Описанието му беше много точно, а когато онзи ми разказа как проклетият старец изритал един от хората му, задето те оставил да се спънеш, докато си се качвал в колата за летището, разбрах, че това може да е само Уайнграс. Както се казва, репутацията му пак го изпревари.

— Благодаря ти — рече тихо Евън. — И от свое, и от негово име.

— Не се сетих как другояче да ти се отплатя.

— Значи разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозират за ролята на Уайнграс в Оман?

— И през ум не им минава. Забрави за Маскат, кракът му не е стъпвал там. И тук просто няма такъв човек.

— Денисън дори не знаеше кой е…

— Естествено.

— Но въпреки това го следят, франк. Някой го държи под наблюдение в Колорадо.

— Не сме ние.

 

 

На двеста седемдесет и пет метра северно от безликата къща, край Чесапийк Бей се намираше имението на Самюъл Уинтърс, бележит историк и дългогодишен приятел и съветник на президента на Съединените щати. На млади години баснословно богатият учен беше прочут и като спортсмен — лавиците в личния му кабинет бяха отрупани с купи от състезания по поло, тенис, ски и ветроходство, свидетелстващи за някогашните му успехи. Сега възрастният педагог се бе отдал на по-спокоен спорт, на игра, която поколения Уинтърсови бяха обичали и която играеха още от двайсетте години по моравите в имението край залива Ойстър. Това беше крокетът и щом някой от семейството започнеше строеж на ново жилище, сред първите му грижи беше да осигури и подходяща ливада за класическо игрище: дванайсет на двайсет и три метра, задължителните размери, приети през 1882 година от Националната асоциация. Така че една от забележителностите, която грабваше окото на посетителите в имението на Уинтърс, беше „игрището“ за крокет вдясно от огромната къща над Чесапийк Бей. Покрай него имаше множество бели пейки от ковано желязо, които му придаваха допълнителен чар и където си почиваха играчите, спрели да обмислят следващия си ход или да пийнат нещо.

Гледката беше същата като на игрището за крокет край безликата къща на двеста седемдесет и пет метра южно от имението на учения и това беше напълно обяснимо, като се има предвид, че земята, на която се намираха двете имения, навремето бе принадлежала на Самюъл Уинтърс. Преди пет години — след тайното възкръсване на Инвър Брас — Уинтърс без много шум бе дарил южната къща на правителството на Съединените щати, понеже била „безопасна“, или „безлика“. За да се възпре невинното любопитство и да се отклони вражеският интерес на евентуалните неприятели на Съединените щати, сделката изобщо не беше регистрирана. Според нотариалните актове в кметството на Синуид Холоу къщата и земята около нея си принадлежаха на Самюъл и Марта Дженифър Уинтърс (вече покойница) и прекомерно високите крайбрежни данъци за тях все още се плащаха от счетоводителите на семейството, но после благодарното правителство им възстановяваше сумите. Ако някой любопитен тип, бил той свой или чужд, проявеше интерес към аристократичното имение, щеше неизменно да научи, че в него непрестанно кипи живот, че лимузини и доставчици непрекъснато носят провизии и се грижат за големите и не чак толкова големи величия от академичния и индустриалния свят, с които Самюъл Уинтърс е свързан. Цял взвод яки млади градинари поддържаха мястото в безупречен вид, като същевременно обслужваха несекващия поток от гости. Имението приличаше на многофункционален научноизследователски център, собственост на някой мултимилионер, който няма какво да крие.

За да се съхрани тази илюзия, всички сметки по поддръжката се получаваха от счетоводителите на Самюъл Уинтърс, които незабавно ги уреждаха и изпращаха копия на личния адвокат на историка, а той от своя страна ги връчваше в Държавния департамент за възстановяване на разходите. Това споразумение беше просто и изгодно за всички страни, както просто и изгодно бе за Уинтърс да предложи на президента Лангфорд Дженингс конгресменът Евън Кендрик да се усамоти и да избяга за няколко дни от репортерите в „безопасната“ къща на юг от имота му, която в момента не се ползвала. Президентът се съгласи с благодарност и каза, че ще възложи подробностите на Хърб Денисън.

 

 

Милош Варак свали огромните слушалки от главата си и изключи електронния пулт на масата пред себе си. Завъртя стола наляво, натисна едно копче върху стената и веднага дочу почти безшумното спускане на параболоидната антена на покрива. После стана и закрачи безцелно около сложното комуникационно съоръжение в звуконепроницаемото студио в сутерена на Самюъл Уинтърс. Беше разтревожен. Не можеше да проумее това, което току-що бе подслушал в „стерилната“ къща.

Както недвусмислено бе заявил служителят от Държавния департамент, разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозираха за съществуването на Еманюел Уайнграс. Те нямаха представа, че „възрастният арабин“, който Евън Кендрик бе довел със себе си от Бахрейн, е не друг, а Уайнграс. Както се бе изразил Суон, той се бе „отплатил“ на конгресмена за успешната му мисия в Оман, като тайно бе извел Уайнграс от Бахрейн и също толкова тайно го бе прехвърлил в Съединените щати предрешен и под чуждо име. Човекът и дегизировката му бяха изчезнали по бюрократичен път — старият архитект практически не съществуваше. Суон е бил принуден да прибегне до тази измама и заради връзките на Уайнграс с Мосад, но Кендрик беше разгадал хода му. Всъщност конгресменът сам бе взел изключителни мерки да скрие присъствието и самоличността на възрастния си приятел. Милош беше научил, че старецът е постъпил в болница под името Манфред Уайнщайн, бил е настанен и стая с отделен вход в частното крило и след изписването си се е върнал в Колорадо с частен самолет.

Всичко е било скрито-покрито: името Уайнграс не е било регистрирано никъде. И по време на няколкомесечното си възстановяване сприхавият архитект рядко беше напускал къщата и никога не бе посещавал места, където познаваха конгресмена. „Дяволите да го вземат!“, помисли си Варак. Еманюел Уайнграс не съществуваше освен за шепа близки познати на конгресмена като доверената му секретарка и съпруга й, арабското семейство във Вирджиния и три медицински сестри, чието изключително високо възнаграждение изискваше и да си държат устата затворена.

Варак се върна при пулта, изключи копчето за запис, превъртя лентата и намери думите, които искаше да чуе отново.

„— Значи разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозират за ролята на Уайнграс в Оман?

— И през ум не им минава. Забрави за Маскат, кракът му не е стъпвал там. И тук просто няма такъв човек.

— Денисън дори не знаеше кой е…

— Естествено.

— Но въпреки това го следят, франк. Някой го държи под наблюдение в Колорадо.

— Не сме ние.“

А кой тогава?

Точно този въпрос безпокоеше Варак. Единствените, които знаеха за съществуването на Еманюел Уайнграс и какво означава той за Евън Кендрик, бяха петимата членове на Инвър Брас. Възможно ли бе някой от тях?…

Милош не искаше да мисли за това. Бе прекалено мъчително.

 

 

Ейдриън Рашад се сепна от внезапното разтърсване на военния самолет. Погледна пътеката в слабо осветената и не особено луксозна кабина. Служителят от посолството в Кайро явно бе притеснен — направо уплашен. Но бе пътувал и преди с подобни самолети, защото си носеше и успокоително — плоска бутилка в кожена обвивка, която измъкна от куфарчето и долепи до устните си, докато не усети, че спътничката му го наблюдава. Подаде й я стеснително. Тя поклати глава и извика през шума на реактивните мотори:

— Въздушни ями.

— Здравейте, приятели — чу се гласът на пилота по уредбата. — Извинявайте за въздушните ями, но се боя, че при това време още трийсетина минути няма да можем да ги избегнем. Трябва да се придържаме към нашия коридор и да избягваме гражданските маршрути. Много кофти време сте избрали за път. Дръжте се!

Аташето отпи нова глътка от бутилката, по-дълга и по-голяма от предишната. Ейдриън се извърна — арабското в нея й подсказваше да не гледа изплашения мъж, а европейската й кръв я караше като човек, свикнал да лети с военни самолети, да успокои спътника си. Накрая тези две противоположности в нея стигнаха до компромис — тя се усмихна насърчително на аташето и се върна към мислите си, прекъснати преди време от съня.

Защо така внезапно й бяха заповядали да се върне във Вашингтон? Ако искаха да й възложат нова задача, толкова деликатна, че да не може да я получи дори в закодиран вид, защо Мичъл Пейтън не й се бе обадил поне да я предупреди? Не беше в стила на „чичо Мич“ да позволява да й се бъркат в работата без изричното му разрешение. Дори при кризата в Оман преди година — а по-важна задача едва ли бе имало — Мич й бе изпратил запечатани инструкции по дипломатически куриер, в които без обяснения й се нареждаше да работи съвместно с Консулския отдел на Държавния департамент независимо дали й харесва, или не. Тя се бе подчинила и действително не й хареса. А сега изневиделица й бяха заповядали да се върне без много шум в Щатите, и то без да е получила и думица от Мичъл Пейтън.

Конгресменът Евън Кендрик. През последните осемнайсет часа това име беше обиколило света като тътен от приближаваща се буря. Човек лесно можеше да си представи уплашените лица на хората, работили с американеца, сега те поглеждаха към небето и се чудеха дали да се скрият, да си спасяват кожата пред неизбежната буря. Нямаше да им се размине на тези, които бяха помогнали на западняка, намесил се в кризата. Ейдриън се питаше кой е разпространил — не, думата беше твърде слаба — кой е разгласил оманската история! Тя запълваше страниците на всички каирски вестници и една бърза проверка беше потвърдила, че навсякъде в Близкия изток Евън Кендрик се е превърнал в светец или в окаян грешник. В зависимост от съдниците му, които понякога се намираха в една и съща страна, конгресменът щеше да бъде или канонизиран, или екзекутиран. Защо? Дали самият Кендрик нямаше пръст? Дали този уязвим човек, този измислен политик, рискувал живота си, за да отмъсти за едно ужасно престъпление, не бе решил след година на скромност и себеотрицание да спечели от своя подвиг политически дивиденти? В такъв случай това не беше мъжът от кратката им, но бурна връзка преди година. Ейдриън си спомни за нея с резерви, но без съжаление. Това беше една неправдоподобна, трескава, може би неизбежна при онези обстоятелства любов, която обаче трябваше да бъде забравена. Ако я връщаха във Вашингтон заради някакъв си внезапно амбицирал се конгресмен, тези моменти на невероятен покой въобще не бяха съществували.