Дийн Кунц
Древният враг (45)

45
ДОБРО И ЗЛО

В неделя вечерта, седмица след пристигането на Джени и Лайза в тихия като гробница Сноуфилд, пет дни след смъртта на древния враг, двете бяха на посещение при Тал Уитмън в болницата на Санта Майра. Той бе получил токсично отравяне от някаква течност, изпусната от чудовището и бе развил лека инфекция, но животът му не беше в опасност. Сега беше почти като нов — и готов да си ходи вкъщи.

Когато Лайза и Джени влязоха в стаята на Тал, той седеше на един стол до прозореца и четеше списание. Беше в униформа. Револверът и кобурът му лежаха на една масичка до стола.

Лайза го прегърна преди той да успее да се изправи и Тал също я прегърна.

— Изглеждаш добре — каза му тя.

— Изглеждаш отлично — отвърна й той.

— Като един милион долара.

— Като два милиона.

— Ще завъртиш главите на жените.

— А ти ще накараш момчетата да правят задно салто.

Това бе малка ежедневна церемония, ритуал, който предизвикваше смях у Лайза. Джени харесваше това; Лайза не се усмихваше често тези дни. През последната седмица изобщо не се бе усмихвала, нито веднъж.

Тал се изправи, Джени също го прегърна и каза:

— Брайс е при Тими. Ще дойде след малко.

— Знаеш ли — каза Тал, — сега той се справя много по-добре с положението. През последната година се виждаше как състоянието на Тими го съсипва. Сега изглежда се справя.

Джени кимна:

— Беше си втълпил, че за Тими е по-добре да умре. Но горе в Сноуфилд отношението му се промени. Мисля, че е решил все пак, че няма по-лошо от смъртта. Където има живот, там има и надежда.

— Така казват.

— След още една година, ако Тими е все още в кома, Брайс може отново да промени мнението си. Но засега изглежда благодарен само да поседи тук за малко всеки ден, държейки топлата ръчичка на момчето. — Тя огледа Тал и попита: — Защо си в униформа?

— Изписват ме.

— Чудесно! — възкликна Лайза.

 

 

Тези дни в стаята на Тими бяха настанили един осемдесет и две годишен мъж, към който бяха прикрепени интравенозна система, монитор за сърдечната дейност и съскащ дихателен апарат.

Въпреки че Тими бе прикачен само към интравенозна система, той бе в прегръдките на пълна забрава, подобна на комата на стареца. Един-два пъти в час, никога по-често и никога за повече от минута, клепачите на момчето потрепваха или устните му се мърдаха, или пък на бузата му трепваше мускул. Това бе всичко.

Брайс седеше до леглото с ръка през преградата, нежно стискайки ръката на сина си. След Сноуфилд дори този оскъден допир бе достатъчен за него. Всеки ден, когато напускаше стаята, се чувстваше по-добре.

Сега, след настъпването на вечерта, нямаше много светлина. На стената точно над леглото имаше лампа, която хвърляше слаба мека светлина само до раменете на Тими, оставяйки в сянка покритото му с чаршаф тяло. На тази мъглява светлина Брайс можеше да види колко е отслабнало момчето му, въпреки интравенозния разтвор. Скулите му бяха изпъкнали. Под очите имаше тъмни кръгове. Брадичката изглеждаше покъртително крехка. Синът му бе дребен за възрастта си. Но сега ръчичката, която държеше Брайс, сякаш принадлежеше на много по-малко дете от Тими; приличаше на бебешка.

Но беше топла. Беше топла.

След малко Брайс неохотно я пусна. Погали косата на момчето, оправи чаршафа, заглади възглавницата.

Време беше да си отива, но не можеше; още не. Плачеше. Не искаше да излезе в коридора със сълзи по лицето.

Издърпа няколко хартиени кърпички от кутията на нощното шкафче, стана, отиде до прозореца и погледна към Санта Майра.

Въпреки че плачеше всеки път, когато влезеше тук, сега сълзите му бяха по-различни. Бяха парещи, отнасяха мъката и го лекуваха. Малко по малко, бавно, но го лекуваха.

 

 

— Изписан ли? — намръщи се Джени. — От кого?

— Да кажем от мен — усмихна се Тал.

— Откога си станал лекар?

— Помислих си, че трябва да се вземе още едно мнение, така че се консултирах със себе си и си препоръчах да се прибирам у дома.

— Тал…

— Наистина, докторе, чувствам се прекрасно. Подутината изчезна и от два дни нямам температура. Готов съм за изписване. Ако ме принудиш да остана, ти ще си виновна за смъртта ми.

— За смъртта ти ли?

— Храната в болницата със сигурност ще ме убие.

— Изглежда готов за танци — каза Лайза.

— Ти пък откъде взе лекарската си диплома? — попита Джени. А на Тал каза: — Добре… нека погледна. Свали ризата.

Той я съблече бързо и лесно, не вдървено както вчера. Джени внимателно разви бинтовете и откри, че той е прав: нямаше нито подутини, нито рани, нито корички.

— Победихме го — увери я той.

— Обикновено не изписваме пациенти вечерно време. Формулярите се попълват сутрин; изписването е между десет и дванадесет часа.

— Правилата съществуват, за да бъдат нарушавани.

— Казано от полицай звучи ужасно — подразни го тя. — Виж, Тал, предпочитам да останеш още една нощ, просто, защото…

— А аз предпочитам да не остана, просто, защото полудявам.

— Наистина ли си решил?

— Той наистина е взел решение — каза Лайза.

— Докторе — заговори Тал, — оръжието ми беше в сейфа заедно с лекарствата. Трябваше да се моля, да лаская, да досаждам на една симпатична сестра на име Пола, за да ми го даде този следобед. Казах й, че със сигурност ще ме пуснете тази вечер. Знаеш ли, Пола е душица, много привлекателна жена, неомъжена, добра партия, възхитителна…

— Не се горещи толкова — каза Лайза. — Тук има малолетни.

— Иска ми се да излизам с Пола — каза Тал. — Искам да остана цяла вечност с Пола. Но сега, докторе, ако не се прибера у дома, ще се наложи отново да върна револвера в сейфа, и може би шефката на Пола ще разбере, че тя ми го е дала преди да ме изпишат и Пола може да загуби работата си и ако това стане, никога няма да излезе с мен, няма да мога да се оженя за нея, няма да има никакви малки Тал Уитмънчета, които да тичат наоколо, даже никога, защото ще отида в манастир и ще се обрека на безбрачие, понеже съм решил, че Пола е единствената жена за мен. Така че, ако не ме изпишеш, ще съсипеш не само целия ми живот, но и ще лишиш света от един малък черен Айнщайн или от един малък черен Бетховен.

Джени се засмя и поклати глава.

— Добре, добре. Ще попълня формуляра за изписване и ще можеш да си отидеш тази вечер.

Той я прегърна и бързо облече ризата си.

— Пола по-добре да внимава — каза Лайза. — Прекалено си ловък, за да те оставят да се мотаеш около жените без звънец на врата.

— Аз? Ловък? — Той закопча колана с кобура на кръста си. — Аз съм само добрият стар срамежлив Тал Уитмън. През целия си живот съм бил стеснителен.

— О, разбира се — каза Лайза.

Джени отново взе думата:

— Ако…

Но внезапно Тал обезумя. Блъсна Джени встрани и я повали на пода. Тя удари рамото си в таблата на леглото и падна тежко на пода. Чу изстрел и видя Лайза да пада, но не разбра дали момичето е уцелено или се опитва да се прикрие; за секунда помисли, че Тал стреля по тях. Тогава забеляза, че той все още се опитва да извади револвера си от кобура.

В момента, когато изстрелът проехтя през стаята, се разби стъкло. Беше прозорецът зад Тал.

— Хвърли го! — извика Тал.

Джени извърна глава и видя на прага на вратата силуета на Джийн Тър, очертан от по-ярката светлина на болничния коридор зад него.

 

 

Застанал в сянката до прозореца, Брайс изтри сълзите си и смачка мокрите хартиени кърпички. Дочу лек шум зад себе си в стаята, помисли, че е някоя сестра, обърна се — и видя Флетчьр Кейл. За момент се вцепени от изненада.

Кейл стоеше до края на леглото на Тими, едва се виждаше на слабата нощна лампа. Не бе забелязал Брайс. Гледаше момчето — и се хилеше. По лицето му бе изписана лудост. Беше въоръжен.

Брайс се отмести от прозореца и посегна към револвера си. Твърде късно осъзна, че е без униформа и без кобур отстрани. Имаше малък тридесет и осем калибров пистолет в кобура на глезена; наведе се да го вземе.

Но Кейл го бе забелязал. Револверът в ръката на Кейл щракна и изгърмя последователно три пъти.

Брайс усети тежък удар отляво, болката премина през целия му гръден кош. Докато падаше на пода, чу как оръжието на убиеца изтрещя още три пъти.

 

 

— Хвърли го! — извика Тал и Джени видя Джитър, и още един куршум рикошира в металната рамка на леглото и сигурно се бе ударил в тавана, защото долу паднаха няколко парчета от звукоизолиращия материал.

Тал се наведе и изстреля два куршума. Първият улучи Джитър в лявото бедро. Вторият го удари в стомаха, повдигна го и го отхвърли назад в ъгъла, където се приземи във фонтан от кръв. Не помръдна повече.

Тал възкликна:

— Защо, по дяволите?

Джени викаше Лайза и залази на четири крака около леглото, питайки се дали сестра й е жива.

 

 

От няколко часа Кейл беше болен. Имаше треска. Очите му горяха и като че ли бяха пълни с пясък. Болестта го връхлетя изведнъж. Имаше и главоболие и както стоеше до леглото на момчето, започна да му се повдига. Краката му омекнаха. Нищо не разбираше; трябваше да е защитен, непобедим. Но може би Луцифер не беше доволен от него, защото изчака пет дни преди да напусне пещерите. Може би тази болест е предупреждение да се захване с Неговото дело. Симптомите вероятно ще изчезнат веднага щом момчето умре. Да. Сигурно така ще стане. Кейл се ухили на изпадналото в кома дете, понечи да насочи дулото на револвера и трепна от спазъм в корема.

И в този миг съзря движение в сенките. Отдръпна се от леглото. Някакъв мъж. Идваше към него. Хамънд. Кейл откри огън и изстреля шест куршума, не искаше да рискува. Беше замаян, погледът му бе замъглен, а ръката му бе слаба, едва държеше оръжието; дори в такова малко помещение не можеше да се прицели добре.

Хамънд падна тежко и не помръдна.

Въпреки че светлината бе слаба и зрението на Кейл бе размътено, той забеляза петна от кръв по стената и по пода.

Щастливо усмихнат, чудейки се кога болестта ще го напусне, сега, когато бе изпълнил една от задачите на Луцифер, Кейл се заклатушка към тялото, възнамерявайки да му изпрати още един последен куршум. Дори и Хамънд да бе напълно мъртъв, Кейл искаше да пусне един куршум в това подло, самодоволно лице, искаше да го размаже.

Сетне щеше да се занимае с момчето.

Ето какво искаше Луцифер. Пет трупа. Хамънд, момчето, Уитмън, доктор Пейдж и момичето.

Кейл стигна до Хамънд, започна да се навежда над него…

…и шерифът се раздвижи. Ръката му бе бърза като светлината. Измъкна пистолет от кобура на глезена си и преди Кейл да реагира, дулото просветна.

Куршумът удари Кейл. Той се препъна, падна. Револверът излетя от ръката му. Чу го да се удря в крака на едно легло.

„Не е възможно — каза си Кейл. — Аз съм защитен. Никой не може да ме нарани.“

 

 

Лайза бе жива. Когато падна зад леглото, не беше простреляна; просто търсеше прикритие. Джени я прегърна.

Тал се бе навел над Джийн Тър. Водачът на бандата бе мъртъв, със зееща рана на гърдите.

Струпа се тълпа: сестри, санитари, няколко лекари, един-двама пациенти в халати и по чехли.

Някакъв червенокос санитар се втурна вътре. Изглеждаше като в шок.

— На втория етаж също е имало престрелка!

— Брайс — каза Джени и леденото острие на страха я преряза в стомаха.

— Какво става тук? — попита Тал.

Джени се затича към изхода в края на коридора, блъсна вратата, спусна се надолу през две стъпала наведнъж. Тал я настигна на площадката на втория етаж. Полицаят отвори вратата и те се втурнаха по коридора.

Пред вратата на Тими се бе събрала друга тълпа. Джени разблъска зяпачите и влезе с разтуптяно сърце.

На пода имаше някакво тяло. Една сестра се бе навела до него. Джени си помисли, че е Брайс. После го видя на стола. Друга сестра срязваше ризата на рамото му. Беше само ранен.

Брайс пресилено се усмихна.

— Май трябва да внимаваш, докторе. Ако винаги пристигаш толкова бързо на адреса, ще започнат да те наричат линейка-изтребител.

Тя заплака. Не успя да се въздържи. Никога не се бе радвала така както сега, като чу гласа му.

— Само една драскотина — изрече той.

— Сега звучиш като Тал — каза тя, смеейки се през сълзи. — Тими добре ли е?

— Кейл щеше да го убие. Ако не бях тук…

— Това Кейл ли е?

— Да.

Джени изтри с ръкав сълзите си и прегледа рамото на Брайс. Куршумът бе преминал през него, влязъл бе отпред и бе излязъл отзад. Нямаше причини да смята, че има заседнало парче, но все пак възнамеряваше да се разпореди да го прегледат на рентген. Макар и без големи изблици, раната кървеше обилно и Джени нареди на сестрата да спре кръвоизлива с марлени тампони.

Той щеше да се оправи.

Успокоена за състоянието на Брайс, Джени се обърна към мъжа на пода. Състоянието му беше по-сериозно. Сестрата бе разкъсала якето и ризата му; беше прострелян в гърдите. Кашляше и от устата му бликаше алена кръв.

Джени изпрати сестрата да вземе носилка и да повика спешно хирург. Тогава забеляза, че Кейл има треска. Челото му гореше, лицето му беше зачервено. Когато го хвана за китката да провери пулса му, забеляза, че е покрита с огненочервени петънца. Вдигна ръкава нагоре и откри, че точиците са стигнали до средата на ръката. Имаше ги и по другата китка. По лицето и врата ги нямаше. Джени бе забелязала бледочервени белези по гърдите му, но ги беше взела за кръв. Разглеждайки ги отново, по внимателно от преди, тя установи, че са като тези по китките.

Шарка? Не. Нещо друго. Нещо по-лошо от шарка. Сестрата се върна с двама санитари и с носилка на колела и Джени каза:

— Трябва да поставим етажа под карантина. И този отгоре. Тук има някаква заразна болест, но не съм съвсем сигурна каква точно.

 

 

След рентгена и след като превързаха раната му, настаниха Брайс в стаята до Тими. Когато изтръпналите му нерви започнаха да възстановяват функциите си, болката в рамото се засили. Шерифът отказа да вземе болкоуспокояващи лекарства, защото искаше главата му да остане бистра, докато не разбере какво се бе случило и защо.

Джени дойде да го види един час след като го сложиха в леглото. Изглеждаше изтощена и все пак умората не намаляваше красотата й. Самото й присъствие бе най-доброто лекарство.

— Как е Кейл? — попита той.

— Куршумът не е засегнал сърцето. Улучил е белия дроб и е скъсал една артерия. При нормални обстоятелства прогнозата щеше да бъде благоприятна. Обаче ще му се наложи да се възстановява не само от хирургичната намеса; трябва да се справи и с една разновидност на петнистия тиф.

Брайс премигна.

— Петнист тиф ли?

— Има две ранички като от изгаряния с цигара на десния прасец, или по-скоро белези от две изгаряния, за да се отърве от кърлежите. Дървесните кърлежи пренасят заразата. Съдейки по вида на белезите, бих казала, че е бил ухапан преди пет-шест дни, точно колкото е инкубационният период на петнистия тиф. Симптомите трябва да са го съборили преди няколко часа. Бил е замаян, трябва да му е било студено и да е имал болки в ставите…

— Ето защо се целеше толкова зле! — каза Брайс. — Стреля три пъти отблизо и ме рани само веднъж.

— По-добре благодари на Бога, че е изпратил кърлежи в крачолите му.

Брайс се замисли и каза:

— Това направо прилича на Божие дело, нали? Но какво ли са били замислили той и Тър? Защо са рискували да дойдат въоръжени тук? Мога да разбера това, че Кейл иска да убие мен и дори Тими. Но защо Тал, теб и Лайза?

— Няма да повярваш — каза тя. — От миналия вторник сутринта Кейл си е водил дневник за това, което нарича „Събитията след Богоявление“. Изглежда Кейл и Тър са сключили сделка с Дявола.

 

 

В четири часа в понеделник сутринта, само шест дни след богоявлението, за което бе писал Кейл, той почина в окръжната болница. Преди да си отиде от този свят, отвори очи, диво се втренчи в сестрата, после се загледа зад нея, съзря нещо, което го изпълни с ужас, нещо, което сестрата не можеше да види. Някак си намери сили да вдигне ръце, сякаш се опитваше да се предпази, и понечи да извика, но издаде само предсмъртно хъркане. Когато сестрата се опита да го успокои, той каза:

— Това не е моето предопределение. — И сетне угасна.

 

 

На тридесет и първи октомври, повече от шест седмици след събитията в Сноуфилд, Тал Уитмън и Пола Торн (сестрата, с която излизаше) проведоха вечеринка с маски по случай празника на Вси Светии в къщата на Тал в Санта Майра. Брайс отиде като каубой. Джени бе краварка. Лайза се бе маскирала като вещица, с висока островърха шапка и много черен грим.

Тал отвори вратата и каза:

— Пили-пили. — Беше се маскирал в костюм като пиле.

Джени никога не бе виждала по-абсурден костюм. Тя се смя толкова много, че известно време не забелязваше, че и Лайза се смее.

Това беше първият смях на момичето през последните шест седмици. Преди едва съумяваше да се усмихне. Сега се смееше така, че от очите й потекоха сълзи.

— Хей, чакай малко — каза Тал, преструвайки се на обиден. — И ти имаш доста глупав вид като вещица.

Той намигна на Джени и тя разбра, че е избрал пилешкия костюм заради ефекта, който би имал върху Лайза.

— За Бога — каза Брайс, — мръдни от вратата и ни пусни вътре, Тал. Ако хората те видят в тези одежди, ще загубят и малкото уважение, което им е останало към отдела на шерифа.

Тази нощ Лайза се включваше в разговорите и в игрите и се смееше непрекъснато. Това бе едно ново начало.

 

 

През август следващата година, в първия ден на медения им месец в Хонолулу, Джени откри Брайс на терасата на хотелската стая с изглед към Уайкики Бийч. Беше намръщен.

— Да не се притесняваш, че си толкова далеч от Тими, а?

— Не. Но си мисля за него. Напоследък… имам чувството, че в края на краищата всичко ще се оправи. Странно. Това е нещо като предчувствие. Сънувах сън миналата нощ. Тими се събужда от кома, поздравява ме и ме моли за един голям хамбургер „Макдоналд“. Само че… не приличаше на другите ми сънища. Беше толкова истински.

— Ти никога не си губил надежда.

— Не е така. За момент я бях загубил. Но си я възвърнах.

Те стояха мълчаливи, оставили топлият морски вятър да ги гали, заслушани в шума на разбиващите се в брега вълни.

Сетне отново се любиха.

 

 

Тази вечер отидоха в един добър китайски ресторант. Пиха шампанско цяла вечер дори когато келнерът любезно ги посъветва да преминат на чай с яденето, за да не „покварят“ небцата си.

По време на десерта Брайс заговори:

— Има и още нещо, което каза Тими в този сън. Когато ме видя изненадан от събуждането му от комата, той каза: „Татко, щом има Дявол, значи трябва да има и Бог. Не се ли досети за това, когато срещна Дявола? Господ не би допуснал да проспя целия си живот.“

Джени се втренчи със съмнение в него. Той се усмихна.

— Не се тревожи. Не бягам от тебе. Нямам намерение да започна да изпращам пари на онези проповедници-шарлатани от телевизията, искайки от тях да се молят за Тими. По дяволите, дори нямам намерение да започна да ходя на черква. Неделя е единственият ден, когато мога да поспя! Това, за което говоря, не е твоят стандартен, градински вариант на религията…

— Да, но онова не беше наистина Дявола — каза тя.

— Не беше ли?

— То беше праисторическо същество, което…

— Не може ли да е и двете?

— С какво сме се захванали тук?

— С философска дискусия.

— През медения ни месец?

— Ожених се за теб отчасти и заради ума ти.

По-късно, в леглото, точно преди да заспят, той каза:

— Добре, мога да кажа само, че древният враг ме накара да разбера, че в този свят има много повече загадки, отколкото някога смятах. Не мога да изключа нищо. Като се връщам назад и имам предвид какво преживяхме в Сноуфилд, как Тал извади оръжието си, когато влезе Джитър, как петнистият тиф надви над дулото на Кейл…, та значи, на мен ми се струва, че сме били предопределени да оцелеем.

Те заспаха, събудиха се на зазоряване, любиха се и отново заспаха.

На сутринта Джени каза:

— В едно съм сигурна.

— И какво е то?

— Било е предопределено да се оженим.

— Без съмнение.

— И каквото и да, ставаше, съдбата рано или късно щеше да ни срещне.

Този следобед, докато се разхождаха по брега, Джени си помисли, че вълните приличат на огромни водни колела. Звукът й припомни старата поговорка, че воденичните колела на Небето се въртят бавно — Бог забавя, но не забравя. Шумът на вълните засили този образ и тя видя в съзнанието си огромни воденични колела, въртящи се едно срещу друго. Тя каза:

— Значи смяташ, че е имало значение? И цел?

Не му беше необходимо да я пита какво иска да каже.

— Да. Всичко, всеки обрат и завой в живота. Значение, цел.

Морската пяна заливаше пясъка.

Джени слушаше „воденичните колела“ и се чудеше какви ли загадки и чудеса, какви ли ужаси и радости се мелят точно в този момент, за да бъдат поднесени в бъдещето.