Дийн Кунц
Древният враг (33)

33
ФАНТОМИ

Брайс каза:

— Хайде да се връщаме в хотела.

В следващия четвърт час нощта щеше да завладее града.

Сенките растяха с бързината на ракови клетки, процеждайки се от потайните места, където се бяха крили през деня. Разстилаха се една връз друга и образуваха локви от мрак.

Небето бе оцветено в карнавални багри — оранжево, червено, жълто, лилаво — но хвърляше само оскъдна светлина върху Сноуфилд.

Те се отдалечиха от полевите лаборатории, където преди малко бяха разговаряли с „него“ с помощта на компютъра, и се насочиха към ъгъла, когато светнаха уличните лампи.

В същия момент Брайс дочу нещо. Хленч. Мяукане. Лай. Цялата група се обърна като един и погледна назад.

Зад тях по тротоара куцаше куче, опитвайки се с всичка сила да ги стигне. Беше териер. Предният му ляв крак изглежда бе счупен. Езикът му висеше. Козината му беше провиснала и оплетена; изглеждаше раздърпано. Направи още една накуцваща стъпка и зави жално.

Брайс се прикова на място от внезапната поява на кучето. То беше първият оцелял, когото виждаха, не в много добра форма, но жив.

Но защо беше живо? Какво го бе спасило след като всички бяха загинали?

Ако можеха да намерят отговора, това би могло да им помогне да оцелеят.

 

 

Горди реагира пръв.

Появата на ранения териер го впечатли много повече от останалите. Не можеше да понесе гледката на страдащо животно. По-скоро би предпочел самият той да страда. Сърцето му заби по-бързо. Въздействието бе по-силно от друг път, защото знаеше, че това не е обикновено куче, нуждаещо се от помощ и утеха. Този териер беше Божи знак. Да. Знак, че Господ му дава още една възможност да приеме Неговия дар. Горди се отнасяше към животните по същия начин както Свети Франциск Асизки и не трябваше да го отритва. Ако обърнеше гръб на Божия дар както преди, със сигурност щеше да бъде прокълнат. Но ако реши да помогне на това куче… В ъгълчетата на очите му се появиха сълзи; потекоха по страните му. Сълзи на облекчение и щастие. Беше обгърнат от Божията милост. Нямаше съмнение какво трябва да направи. Втурна се към кучето, което бе на около шест метра от него.

 

 

Отначало Джени бе поразена от появата на кучето. Втренчи се в него. Сетне по нея се разля неудържима радост. Животът тържествуваше над смъртта. То не бе уловило всички живи същества в Сноуфилд, въпреки всичко. Това куче (което седна уморено, когато Горди се втурна към него) бе оцеляло, което означаваше, че може би те ще успеят да напуснат града живи…

…и после се сети за пеперудата.

И пеперудата беше живо същество. Но не беше приятелски настроена.

И съживеният труп на Стю Уоргъл.

Там, на тротоара до сенките, кучето положи глава на паважа и захленчи, молейки за помощ.

Горди стигна до него, наведе се и заговори с утешаващ, нежен глас:

— Не се плаши, момчето ми. Спокойно. Какво добро куче си ти. Всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред, момчето ми. Спокойно…

В Джени се надигна ужас. Отвори уста да извика, но другите я изпревариха.

— Горди, недей! — изпищя Лайза.

— Връщай се! — изкрещяха Брайс и Франк Отри.

Тал викна:

— Махни се от него, Горди!

Но Горди изглежда не ги чуваше.

 

 

Когато Горди приближи териера, той повдигна четвъртитата си глава от тротоара и издаде лек угоднически звук. Беше ценен екземпляр. Ако кракът му се излекуваше, изкъпан и сресан, щеше да е прекрасен.

Горди протегна ръка към кучето.

То го помириса, но не го близна.

Той го погали. Горкото животно бе студено, невероятно студено и леко влажно.

— Горкото момче — каза Горди.

Кучето миришеше странно. Остро. Наистина отвратително. Горди не бе помирисвал нещо подобно.

— Къде, по дяволите, си бил? — попита той кучето. — В какво си се въргалял?

Кучето зави и затрепери.

Зад себе си Горди дочу виковете на другите, но бе твърде погълнат с кучето. Вдигна го с две ръце от тротоара, изправи се и го притисна към гърдите си, а нараненият крак увисна безпомощно.

Никога не бе пипал толкова студено животно. Не само козината му бе мокра и студена; но под нея изглежда не биеше сърце.

То близна ръката му.

Езикът му бе леден.

 

 

Франк спря да крещи. Само гледаше втренчено. Горди бе взел песа и бе започнал да го прегръща и да се суети над него, без да се случи нищо лошо. Все пак можеше да е просто куче. Може би…

И тогава…

Кучето близна ръката на Горди. През лицето на Горди премина странно изражение, а кучето започна… да се променя.

Господи.

Беше като топка маджун, променяща формата си под бързите ръце на невидим скулптор. Сплъстената козина като че ли се топеше и сменяше цвета си, сетне структурата й също се промени, докато не заприлича по-скоро на люспи, зеленикави люспи, а главата хлътна в тялото, което всъщност вече не беше тяло, а просто безформено нещо, купчина гърчеща се материя, краката се скъсиха и станаха дебели, и всичко това стана само за пет-шест секунди, а после…

Горди се опули шокирано в нещото в ръцете си.

От аморфната маса, в която се бе превърнало кучето, започна да се оформя глава на гущер със злобни жълти очи. Устата на гущера се появи от подобната на тесто тъкан и между многото малки остри зъби затрептя раздвоен език.

Горди се опита да хвърли нещото на земята, но то се държеше здраво за него, Господи, беше прилепнало за него, сякаш бе приело формата на ръцете му, сякаш ръцете му в действителност бяха вътре в нещото.

Сетне то престана да бъде ледено. Внезапно стана топло. И после горещо. Болезнено горещо.

Преди гущерът да възникне напълно от пулсиращата маса плът, той започна да изчезва и се заформи ново животно, лисица, но лисицата бързо се изроди преди да се оформи изцяло и се превърна в катерички, двойка катерички с тела, съединени като сиамски близнаци, но те бързо се разделиха и…

Горди започна да крещи. Тръскаше ръце нагоре-надолу, опитвайки се да се отърве от нещото.

Сега топлината беше като огън. Болката беше непоносима.

Господи, моля те.

Болката го разяждаше нагоре по ръцете, през раменете.

Той пищеше и хълцаше, залитна крачка напред, отново разтърси ръце, опитвайки се да ги раздалечи, но нещото се беше захванало здравата.

Полуоформените катерички се стопиха и от аморфната тъкан, която държеше и която го държеше, започна да се появява котка, сетне котката бързо изчезна и изникна нещо друго — Господи, не, не, Господи, не, — нещо насекомоподобно с големината на териер, но с шест или осем очи на отвратителната си глава и с много заострени крачета и…

Болката премина през цялото тяло на полицая. Той залитна встрани, падна на колене, после на една страна. Риташе и се тресеше в агония, гърчеше се и се влачеше по тротоара.

 

 

Сара Ямагучи не можеше да повярва на видяното. Звярът, нападнал Горди, изглежда напълно контролираше своята ДНК. Можеше по желание да променя формата си с учудваща скорост.

Такова същество не можеше да съществува. Тя щеше да го знае; беше биолог, генетик. Невъзможно. И все пак го имаше.

Паякообразната форма се изроди и нова фантомна форма зае мястото й. В естествено състояние съществото изглежда представляваше просто маса от желеобразна тъкан, изпъстрена в сиво-кестеняво-червено, кръстоска между голяма амеба и някаква противна плесен. То пропълзя нагоре по ръцете на Горди…

…и внезапно едната ръка на Горди се промуши през слузта, която я бе обгърнала. Но това вече не беше ръка. Господи, не беше. Бяха само кости. Пръсти на скелет, неподвижни и бели, напълно оглозгани. Плътта бе изядена.

Сара онемя, залитна назад, обърна се към канавката и повърна.

Джени дръпна Лайза две крачки назад, по-далеч от нещото, с което Горди се бореше.

Момичето пищеше.

Слузта потече по кокалестата ръка, покри оголените кости, обгърна ги, обви ги като ръкавица от пулсираща тъкан. За няколко секунди костите изчезнаха и ръкавицата се сви на топка и се стопи обратно в основното тяло на организма. Нещото се гърчеше противно, саморазбъркваше се, набъбваше, образувайки тук-там вдлъбнатини, които после се издуваха, променяйки се трескаво, като че ли всеки момент на неподвижност означаваше смърт. То се надигаше нагоре по ръцете на Горди, а той се бореше отчаяно да се отърве от него, и докато то напредваше към раменете му, не оставяше нищо след себе си, нищо, нито чукани, нито кости; поглъщаше всичко. Започна да се разпростира върху гръдния кош, и където и да се придвижваше, Горди просто изчезваше в него и не се появяваше обратно, сякаш потъваше в цистерна с разяждаща киселина.

Лайза извърна поглед от умиращия мъж и здраво се вкопчи в Джени, ридаейки.

Писъците на Горди бяха непоносими. Револверът на Тал беше вече в ръката му. Той се втурна към Горди.

Брайс го спря.

— Да не си полудял? Тал, дявол да го вземе, безсилни сме.

— Можем да го отървем от страданията му.

— Не се приближавай прекалено до това проклето нещо!

— Не е нужно да се приближаваме много, за да уцелим.

С всяка измината секунда очите на Горди ставаха все по-измъчени и сега той започна да крещи за Божията милост и заудря с пети по паважа, извивайки гръб, тресейки се от усилието да се освободи от нарастващата тежест на кошмарния нападател. Брайс потръпна.

— Добре. Бързо.

Двамата се промъкнаха близо до мятащия се, умиращ полицай и откриха огън. Няколко куршума го удариха. Писъците му спряха.

Те бързо се оттеглиха.

Не се опитаха да убият нещото, което се хранеше с Горди. Знаеха, че куршумите не му действат и започваха да разбират защо. Куршумите убиват чрез разрушаването на жизнено важни органи и основни артерии. Но на външен вид това нещо нямаше нито органи, нито обичайните циркулационни системи. Нито скелет. Изглежда беше маса от недиференцирана и все пак високо усъвършенствана протоплазма. Куршумът можеше да я пробие, но невероятно подвижната материя нахлуваше в канала от куршума и мигновено го затваряше.

Чудовището се хранеше още по-бясно от преди, в беззвучна ярост, и след секунди от Горди не остана нищо. Той бе престанал да съществува. Останал бе само променящият формата си, уголемил се, станал по-едър от кучето, което беше преди, дори по-голям от Горди, чиято материя бе присъединил към своята.

Тал и Брайс се върнаха при останалите, но не се втурнаха към хотела. Докато здрачът бавно се оттегляше по небето, за да отстъпи място на мрака, те наблюдаваха амебовидното нещо на тротоара. То започна да приема нова форма. За секунди цялата безформена протоплазма се претопи в огромен, заплашителен, едър сив вълк и съществото отметна глава назад и зави към небето.

После лицето му се разкъса, елементите на свирепия му вид се заизменяха и Тал можеше да види как човешки черти се опитват да се зародят през вълчето изражение. Човешки очи замениха животинските и се появи част от човешка брадичка. Очите на Горди? Брадичката на Горди? Прераждането продължи само няколко секунди и после чертите на нещото отново възвърнаха вълчия си образ.

Върколак, помисли си Тал.

Но беше сигурен, че не беше нищо подобно. То не беше нищо. Вълчата самоличност, така истинска и плашеща на вид, беше фалшива като всички останали самоличности.

За момент вълкът остана така, изправен срещу тях, оголил огромните си и противно остри зъби, далеч по-големи от зъбите на който и да е вълк, дебнещ в планините и горите на този свят. Очите му просветваха с мътно-кървавия цвят на залеза.

„Ще нападне“ — помисли си Тал.

Той стреля по него. Куршумите улучиха, но не оставиха видими рани, не потече кръв, не причиниха забележима болка.

Вълкът се извърна от Тал с нещо подобно на студено безразличие към стрелбата и тръгна към отворения люк, в който изчезваха електрическите кабели на полевата лаборатория.

Неочаквано от тази дупка се издигна нещо, излезе от отводнителния канал под улицата и се заиздига в здрача, тръпнещо, пробиващо въздуха със страхотна сила, тъмна пулсираща маса, като мръсотия от канал, само дето беше не течна, а желеобразна материя, която се превръщаше в стълб с широчината на дупката, от която продължаваше да излиза в отвратителен ритмичен поток. Ставаше все по-висок: метър, два, два и половина…

Нещо удари Тал по гърба. Той подскочи, опита се да се обърне и осъзна, че само се е блъснал в стената на хотела.

Нямаше представа, че е отстъпвал от стърчащото нещо, което се извисяваше от люка.

Сега виждаше, че пулсиращият, накъдрен стълб бе друго тяло от безформена протоплазма, като териера, който се бе превърнал във вълк; обаче това нещо бе значително по-едро от първото същество. Огромно. Тал се чудеше колко от него все още се крие под улицата, имаше предчувствието, че отводнителният канал е изпълнен с него, че това, което виждат, е само малка част от чудовището.

Когато стигна до височина три метра, то престана да расте и започна да се променя. Горната част на стълба се разшири в качулка, в мантия, така че нещото сега заприлича на главата на кобра. Сетне още безформена плът излезе от калния, блестящ, движещ се стълб и се наля в качулката, и качулката бързо се разрасна, докато накрая вече не беше качулка, а чифт огромни криле, черни и ципести, като крилата на прилеп, излизащи от централния (и все така безформен) ствол. И тогава частта от тялото между крилете започна да придобива структура — груби, препокриващи се люспи — и започнаха да се образуват малки крака с нокти. Превръщаше се в крилат змей.

Крилете се размахаха.

Звукът приличаше на камшичен удар.

Тал се притисна о стената.

Крилете се размахаха.

Лайза се вкопчи по-здраво в Джени.

Джени прегърна момичето, но очите, умът и въображението й се бяха фиксирали върху чудовищното нещо, което се бе издигнало от отводнителния канал. То се огъваше, пулсираше и се извиваше в полумрака като съживена сянка.

Крилете отново се размахаха.

Джени усети студения им полъх.

Този нов фантом като че ли щеше да се откъсне от останалата протоплазма в отводнителния канал. Джени очакваше той да изскочи в притъмняващия въздух и да се зарее нанякъде — или може би право срещу тях.

Сърцето й тупаше силно.

Тя разбираше, че бягството е невъзможно. Всяко нейно движение щеше само да привлече вниманието на нещото. Нямаше смисъл да се хабят сили за бягство. Човек не можеше да се скрие никъде от такова нещо.

Светнаха още улични лампи и сенките се прокраднаха с призрачна потайност.

Джени наблюдаваше със страхопочитание как на върха на триметровия стълб от петниста тъкан се оформи змейска глава. Чифт изпълнени с омраза зелени очи се издуха от безформената плът; като че ли гледаше ускорен филм за развитието на два злокачествени тумора. Мътни очи, явно слепи, млечнозелени елипси; те бързо се проясниха и се видяха удължени черни зеници. Очите погледнаха злобно надолу към Джени и другите. Отвори се тридесетсантиметрова цепната уста; от черните венци израснаха редица бели змийски зъби.

Джени си спомни за демоничните имена от екраните на терминалите, дяволските имена, с които се бе нарекло нещото. Масата от аморфна плът, преобразувала се в крилат змей, приличаше на демон, появил се от отвъдния свят.

Вълкът-фантом, който се сля с материята на Горди Брогън, се приближи до основата на стърчащия змей. Докосна се до стълба от пулсираща плът и просто се стопи в него. За по-малко от миг двете същества се превърнаха в едно.

Очевидно първият променящ формата си не бе отделна личност. Той сега беше и вероятно винаги беше представлявал част от огромното същество, което се движеше из отводнителните канали под улиците. Изглежда обемистото тяло-майка отделяше части от себе си и ги изпращаше със самостоятелни задачи — като нападението върху Горди Брогън, — след което ги повикваше обратно.

Крилете се размахаха и звукът отекна по целия град. Сетне започнаха да се стопяват в централния стълб и с поглъщането им той стана по-дебел. Змейското лице също се разтвори. Нещото се уморяваше от това изпълнение, краката, трипръстите стъпала и ужасните нокти се прибрала в стълба, докато не остана нищо друго освен кипящата маса от тъмно оцветена тъкан, както преди. Тя постоя няколко секунди в потискащия здрач, като видение на злото, сетне започна да се стопява в каналите отдолу през люка.

След малко я нямаше.

Лайза бе спряла да пищи. Дишаше тежко и плачеше.

Някои от останалите бяха потресени почти колкото момичето. Гледаха се един друг, но никой не говореше.

Брайс приличаше на бит човек.

Най-накрая той каза:

— Хайде. Да се връщаме в хотела преди да се е стъмнило съвсем.

 

 

На главния вход на хотела нямаше пазач.

— Неприятности — каза Тал.

Брайс кимна. Пристъпи предпазливо през двойната врата и за малко не настъпи една пушка, която лежеше на пода.

Фоайето бе пусто.

— По дяволите — каза Франк Отри.

Претърсиха мястото, стая по стая. Нямаше никой нито в трапезарията, нито в импровизираната спалня. Кухнята също бе празна.

Не беше даден нито един изстрел.

Никой не бе викал.

Но и никой не се бе спасил.

Още десет полицаи бяха изчезнали.

Навън бе настъпила нощта.