Дийн Кунц
Древният враг (21)

21
СЕНЗАЦИОННИЯТ МАТЕРИАЛ

Санта Майра.

Понеделник, 1:02 през нощта.

— Ало?

— Санта Майра Дейли Нюз?

— Да.

— Вестникът?

— Госпожо, вестникът е затворен. Вече сме един часа през нощта.

— Затворен? Не знаех, че и вестниците затварят.

— Това не е Ню Йорк Таймс.

— Не печатате ли сега утрешния брой?

— Печатането не става тук. Тук са стопанските и редакционните служби. Печатницата ли търсите или нещо друго?

— Ами… имам един материал.

— Ако става дума за некролог или продажба на сладки или нещо друго, обадете се пак сутринта след девет и…

— Не, не. Това е сензационен материал.

— А-ха, разпродажба на домашно имущество?

— Какво?

— Няма значение. Ще трябва да звъннете пак сутринта.

— Чакайте, чуйте, аз работя в телефонната компания.

— Това не е чак пък сензационен материал.

— Не, виждате ли, аз открих това нещо, понеже работя в телефонната компания. Вие редакторът ли сте?

— Не. Отговарям за рекламните материали.

— Добре… може би все пак ще можете да ми помогнете.

— Госпожо. Аз седя тук в една неделна нощ — не, вече понеделнишка сутрин — съвсем сам в една тъжна малка канцелария и се опитвам да измисля как по дяволите да намеря достатъчно материали, за да остане този вестник платежоспособен. Уморен съм. Раздразнителен съм…

— Лоша работа.

— … и се страхувам, че ще трябва да позвъните пак сутринта.

— Но в Сноуфилд става нещо ужасно. Не зная какво точно, но зная, че има загинали. Може би има дори много мъртви хора или най-малкото в смъртна опасност.

— Господи, сигурно съм по-уморен, отколкото си мисля. Това започва да ме интересува. Разкажете ми.

— Ние пренасочихме телефонната служба на Сноуфилд, откъснахме я от системата за автоматично набиране и спряхме всички входящи повиквания. Сега имаме достъп само до два номера там и на двата отговарят хората на шерифа. Причината да направят това е да изолират мястото преди журналистите да разберат какво става.

— Госпожо, какво сте пили?

— Аз не пия.

— Тогава какво сте пушили?

— Слушайте, зная и още нещо. Звънят им непрекъснато от службата на шерифа в Санта Майра, от канцеларията на губернатора и от някаква военна база в Юта и те…

 

 

Сан Франциско. Понеделник, 1:40 през нощта.

— Тук Сид Сандовиц. С какво мога да ви бъда полезен?

— Казвах им, че искам да говоря с някой репортьор от Сан Франциско Кроникъл, човече.

— Аз съм такъв.

— Човече, вашите хора ми тряскаха телефона три пъти! Що за шибани маниери имате?

— Подбирай си думите.

— Айде стига, бе.

— Слушай, знаеш ли колко деца като теб звънят по вестниците и ни губят времето с тъпи шегички и номера?

— Хм? Как разбра, че съм дете?

— Защото звучиш като дванайсетгодишен.

— Аз съм на петнайсет!

— Поздравления.

— Айде стига, бе.

— Слушай, синко, имам момче на твоята възраст и само затова си давам труда да те слушам, когато другите не искат. Така че ако наистина имаш нещо интересно, изплюй го.

— Добре, баща ми е професор в Станфорд. Той е вирусолог и епидемиолог. Разбираш ли какво означава това, човече?

— Изучава вируси, заразни болести и други подобни.

— Да. И той се продаде.

— Как така?

— Прие една субсидия от шибаните военни. Човече, той е включен в някаква биологична военна група. Счита се, че това е мирно приложение на неговите изследвания, обаче ти знаеш, че това е дрън-дрън ярина. Той продаде душата си и сега те предявяват претенциите си. Как ти се струва?

— Фактът, че баща ти се е продал — ако наистина се е продал, — може да е сензация за вашето семейство, но се страхувам, че няма да заинтересува особено читателите.

— Хей, човече, не ти се обаждам да ти продавам лимонада. Имам истински материал. Тази нощ те дойдоха за него. Има някаква криза. Склонен съм да мисля, че той трябваше да отлети по работа на изток. Аз се прокраднах горе и ги подслушах в стаята, докато той излагаше всичко на майка ми. В Сноуфилд има някакво заразяване. Тревога първа степен. Опитват се да го държат в тайна.

— Сноуфилд, Калифорния?

— Да, да. Това, което си мисля, човече, е че те са провеждали тайни изпитания на някакво бактериологично оръжие върху нашия собствен народ и то е излязло от контрол. Или може би е имало случайно изтичане. Със сигурност там става нещо наистина сериозно.

— Как се казваш, синко?

— Рики Бетънби. Името на баща ми е Уилсън Бетънби.

— Станфорд ли каза?

— Да. Ще се заемеш ли с това, човече?

— Може би тук има нещо. Обаче преди да започна да се обаждам на хората в Станфорд, трябва да ти задам още много въпроси.

— Давай. Ще ти разкажа всичко, което мога. Искам всичко да излезе наяве. Искам той да си плати, дето се продаде.

 

 

През цялата нощ изтичаха поверителни сведения. В Дъгуей, Юта, един армейски офицер, който трябваше да бъде по-предпазлив, използва един телефонен автомат извън базата, за да се обади в Ню Йорк и изплюе историята на многообичния си по-малък брат, който бе репортьор-новак на Таймс. В леглото, след правене на секс, един помощник на губернатора разказа на своята любовница-журналистка. Тази и други дупки в дигата доведоха до разрастването на потока информация от тънка струйка до пълноводна река.

Към три часа сутринта, номераторът в службата на окръжния шериф в Санта Майра бе претоварен. На разсъмване Санта Майра гъмжеше от вестникарски, телевизионни и радиорепортьори. За няколко часа улицата пред службата на шерифа се напълни с журналистически коли, микробуси с камери, носещи емблемите на телевизионни станции от Сакраменто и Сан Франциско, репортьори и любопитни хора от всички възрасти.

Полицаите отказаха да се борят със струпването на хора в средата на улицата, защото те бяха прекалено много, за да се поберат на тротоарите. Оградиха мястото и го превърнаха в огромен прес-център на открито. Няколко предприемчиви момчета от един съседен жилищен блок започнаха да продават сандвичи и сладки и — с помощта на невиждана дотогава редица от електрически шнурове — горещо кафе. Техният подкрепителен пункт стана център на слуховете, където репортьорите се трупаха да си разменят теории и мълви, чакайки най-новите официални бюлетини.

Други новинари се пръснаха из Санта Майра, търсейки хора с приятели или роднини в Сноуфилд или които по някакъв начин бяха свързани с разположените там полицаи. Други репортьори се разположиха до полицейската барикада на отклонението за Сноуфилд.

Въпреки всичката тази дандания, половината от пресата все още не бе пристигнала. Много представители на източните медии и чуждестранната преса бяха още на път. За властите, които се опитваха геройски да се справят с бъркотията, най-лошото предстоеше. Следобед щеше да стане истински цирк.