Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
nqgolova (2008)
Сканиране
Георги (2003)
Корекция
vens

Източник: http://dhv.hit.bg

 

Издание:

Плеяда, София, 1994

Печат: Полипринт, Враца

464 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bruja)

2
ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

По здрач на тази ранна септемврийска неделя планините бяха обагрени само в два цвята: зелен и син. Дърветата — борове, ели, смърчове — приличаха на изработени от същия филц, с който са покрити масите за билярд. Студени сини сенки се спускаха наоколо и ставаха все по-гъсти и по-големи с всяка изминала минута.

Зад волана на своя Понтиак Транс Ам, Дженифър Пейдж се усмихваше в приповдигнато настроение от красотата на планините и чувството за завръщане у дома. Тя беше родом от тия места.

Колата зави от магистралата с три платна в междуградския двупосочен черен асфалтов път, който се извиваше и изкачваше шест километра нагоре през прохода, за да стигне до Сноуфилд.

Лайза, четиринадесетгодишната сестра на Дженифър, която седеше до нея на предната седалка, каза:

— Много ми харесва тук горе.

— На мен също.

— Кога ще падне сняг?

— След месец, може и по-скоро.

Дърветата се издигаха нагъсто от двете страни на пътя. Колата се движеше в тунел от надвиснали клони и Джени включи фаровете.

— Никога не съм виждала сняг, освен на снимки — каза Лайза.

— До другата пролет ще ти е омръзнал.

— Никога. Не и на мен. Винаги съм мечтала да живея в снежна страна, като теб.

Джени погледна момичето. Дори за сестри приликата им бе поразителна: същите зелени очи, еднаква кестенява коса и високи скули.

— Ще ме научиш ли да карам ски? — попита Лайза.

— Е, скъпа, щом започнат да пристигат скиорите, ще се появят обичайните изкълчени глезени, счупени стави, изметнати гърбове, скъсани сухожилия… Ще съм доста заета по това време.

— О — отвърна Лайза, неспособна да прикрие разочарованието си.

— Освен това, защо да се учиш от мен, когато можеш да взимаш уроци от истински професионалист?

— Професионалист ли? — попита живо Лайза.

— Разбира се. Хенк Сандерсън ще ти дава уроци, ако го помоля.

— Кой е той?

— Собственик е на хотел Пайн Нол и дава уроци по ски, но само на няколко избрани ученици.

— Той любовник ли ти е?

Джени се усмихна, припомняйки си какви чувства я вълнуваха на четиринадесет години. На тази възраст повечето момичета бяха вманиачени на тема момчета, момчетата над всичко останало.

— Не, Хенк не ми е любовник, познавам го от две години, откакто пристигнах в Сноуфилд, просто сме добри приятели.

Минаха покрай зелена табела, на която с бели букви бе изписано:

СНОУФИЛД — 3 МИЛИ

— Обзалагам се, че има доста свестни момчета на моята възраст.

— Сноуфилд не е много голям град — предупреди я Джени. — Но предполагам, че ще се намерят няколко свестни момчета.

— Но по време на сезона ще ги има с дузини!

— Хей, детенце! Няма да излизаш с разни пришълци — поне още няколко години.

— Защо пък не?

— Защото аз го казвам.

— Но защо?

— Преди да излизаш по срещи с момчета, трябва да знаеш откъде са, какви са и от какви семейства произхождат.

— О, мога чудесно да преценявам характери — каза Лайза. — Първото ми впечатление обикновено е точно. Не трябва да се тревожиш за мен. Няма да се мотая с някой убиец с брадва или откачен изнасилвач.

— Сигурна съм, че няма — каза Джени, намалявайки скоростта на един остър завой, — защото ще излизаш само с местните момчета.

Лайза въздъхна и поклати театрално глава в знак на разочарование.

— В случай, че не си забелязала, Джени, докато те нямаше преминах пубертета.

— О, това не ми убягна.

Взеха завоя. Още една права отсечка пред тях и Джени натисна отново газта.

— Сега имам гърди — рече Лайза.

— И това забелязах — отвърна Джени, приемайки невъзмутимо момичешките й брътвежи.

— Вече не съм дете.

— Нито пък възрастна. Ти си девойка.

— Аз съм млада жена.

— Млада? Да. Жена? Още не.

— Господи!

— Чуй ме. Аз съм законната ти настойница. Нося отговорност за теб. Освен това съм твоя сестра и те обичам. Ще правя това, което смятам — и което зная, че е най-доброто за теб.

Лайза шумно въздъхна.

— Защото те обичам — наблегна Джени.

Лайза смръщено отвърна:

— Май си също толкова стриктна, колкото беше мама.

Джени кимна.

— Може би повече.

— Господи.

Джени хвърли поглед към Лайза. Момичето гледаше през страничния прозорец. Лицето й почти не се виждаше, но не личеше да е ядосана; не се цупеше. Всъщност устните й бяха леко извити в неопределена усмивка. Независимо дали го разбират или не, всички деца обичат да бъдат наставлявани. Дисциплината е израз на загриженост. Номерът е да не си много тираничен.

Вглеждайки се отново в пътя, Джени хвана волана с две ръце и рече:

— Ще ти кажа какво ще ти позволявам да правиш.

— Какво?

— Ще ти позволявам да си връзваш обувките.

Лайза премигна.

— Хм?

— И да влизаш в банята, когато пожелаеш.

Неспособна да издържи повече в позата на накърнено достойнство, Лайза се изхихика.

— Ще ми позволиш ли да ям, когато съм гладна?

— О, абсолютно. — Джени се усмихна. — Дори да оправяш леглото си сутрин.

— Много си великодушна! — каза Лайза.

В този момент момичето изглеждаше дори по-младо от възрастта си. С маратонки, джинси и каубойска риза, неспособна да удържи смеха си, Лайза изглеждаше мила, нежна и страшно уязвима.

— Приятели ли сме? — попита Джени.

— Приятели.

Джени бе учудена и доволна от лекотата, с която общуваха през дългия път от Нюпорт Бийч. Все пак, въпреки кръвната връзка, те бяха почти непознати. На тридесет и една години, Джени бе със седемнадесет години по-възрастна от Лайза. Бе напуснала дома си преди втория рожден ден на Лайза, шест месеца преди смъртта на баща им. През годините в медицинското училище и по време на специализацията като интернист в болницата Калъмбия Пресбитериън в Ню Йорк, Джени бе твърде заета с работа и далеч от дома, за да посещава редовно майка си и Лайза. После, след като завърши лекарската си специализация, тя се завърна в Калифорния и отвори кабинет в Сноуфилд. През изминалите две години работеше усилено за създаването на добра клиентела, която да обслужва в Сноуфилд и още няколко малки градчета в планините. Неотдавна майка им почина и едва тогава Джени започна да съжалява, че не е била по-близка с Лайза. Може би щяха да успеят да наваксат пропуснатите години — сега, когато останаха сами.

Пътят се издигаше постепенно и здрачът за момент се разпръсна, когато колата излезе от сенчестата планинска долина.

— Ушите ми са като натъпкани с памук — каза Лайза и се прозя да изравни налягането.

Направиха още един остър завой и Джени намали скоростта. Отпред се простираше дълъг, спускащ се надолу път, който преминаваше в Скайлайн роуд, главната улица на Сноуфилд.

Лайза внимателно се взираше през предното стъкло, изучавайки града с явно удоволствие.

— Изобщо не е, каквото си представях!

— Какво си очаквала?

— О, нали знаеш, много грозни малки мотели с неонови реклами, много бензиностанции, такива неща. Но това място наистина е чудесно!

— Имаме много строги строителни принципи — каза Джени. — Неонът не е приемлив. Пластмасовите табели не са позволени. Никакви ярки цветове, никакви кафенета с форма на кафеник.

— Супер е — каза Лайза, зяпайки докато бавно преминаваха през града.

Рекламите представляваха груби дървени табели, всяка с името на магазина и вида на дейността му. Архитектурата бе малко еклектична — норвежки, швейцарски, баварски и френско-италиански алпийски стил, — но всяка сграда бе построена в един или друг планински стил със свободно използване на камък, плочи, дърво, открити греди, цветно и оловно стъкло. Частните домове нагоре по Скайлайн роуд също бяха украсени със сандъчета цветя, балкони и градински веранди с декоративни огради.

— Наистина е красиво — каза Лайза докато Джени караше нагоре по хълма към скиорските лифтове и високия край на града. — И винаги ли е толкова тихо?

— О, не — каза Джени. — През зимата градът наистина оживява и…

Остави изречението недовършено като осъзна, че градът не бе просто тих. Изглеждаше направо мъртъв.

През всеки друг мек септемврийски неделен следобед поне някои от жителите щяха да се разхождат навън по плочите на тротоарите и да седят по балконите и верандите с изглед към Скайлайн роуд. Зимата приближаваше и тези последни дни на хубавото време бяха особено ценени. Ала днес, когато следобедът преминаваше във вечер, тротоарите, балконите и верандите бяха пусти. Дори в онези магазини и къщи, в които светеше, нямаше признаци на живот. Джениният Транс Ам бе единствената кола, която се движеше по дългата улица.

Тя спря пред знака стоп на първата пресечка. Сен Мориц уей пресичаше Скайлайн роуд, простирайки се три преки на изток и четири на запад. Погледна в двете посоки, но не видя никого.

Следващата пресечка също беше пуста. Както и пресечката след нея.

— Странно — каза Джени.

— Трябва да има някое страшно шоу по телевизията — каза Лайза.

— Сигурно е така.

Минаха покрай ресторант Маунтинвю на ъгъла на Вейл лейн и Скайлайн. Вътре светеше, но през големите ъглови витрини не се виждаше никой. Маунтинвю бе любимо място за срещи на местните жители и през зимата, и извън сезона и бе необичайно ресторантът да бъде напълно пуст по това време на деня. Дори не се виждаха никакви сервитьорки.

Лайза явно бе загубила интерес към неестествената тишина, въпреки че първа я бе забелязала. Отново зяпаше и се възхищаваше на чудната архитектура.

Но Джени не можеше да повярва, че всички са се струпали пред телевизорите, както предположи Лайза. Мръщейки се объркано, тя поглеждаше към всеки прозорец докато караше колата си към хълма. Не забеляза признаци на живот.

Сноуфилд бе дълъг шест пресечки от началото до края на наклонената главна улица, къщата на Джени бе по средата на най-горната отсечка, от западната страна на улицата, близо до скиорските лифтове. Представляваше двуетажна швейцарска хижа от камък и греди с три прозореца с капаци от страната на улицата и мансарда. Начупеният на множество ъгли покрив бе покрит с каменни плочи, изпъстрени в сиво, синьо и черно. Къщата бе построена на шест метра от постлания с каменни плочи тротоар, зад висок до кръста жив плет. В единия край на верандата имаше табелка с надпис; ДЖЕНИФЪР ПЕЙДЖ, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА; написани бяха и приемните часове.

Джени паркира колата в късата алея.

— Каква готина къща! — възкликна Лайза.

Първата къща, която някога Джени бе притежавала; обичаше я и се гордееше с нея. Само видът на къщата я стопли и ободри, за момент забрави странната тишина, обгърнала Сноуфилд.

— Е, не е много голяма, особено след като отделих част от долния етаж за чакалня и кабинет. А и все още банката притежава повече от нея, отколкото аз самата. Но наистина има стил, нали?

— Много — отвърна Лайза.

Те излязоха от колата и Джени откри, че след залеза студеният вятър се е засилил. Беше облечена в зелен пуловер и джинси, но въпреки това потръпна. Есента в планините бе променлива, меки дни се редуваха с хладни нощи.

Дженифър се протегна, раздвижи схваналите се от продължителното шофиране мускули и затвори вратата. Звукът проехтя към планината и надолу към града. Бе единственият звук в здрача.

Застана за момент до колата, загледана към Скайлайн роуд и центъра на Сноуфилд. Нищо не помръдваше.

— Бих могла да остана тук завинаги — заяви доволно Лайза, щастливо взирайки се надолу към града.

Джени се ослуша. Ехото от затръшнатата врата заглъхна и не се замести от друг звук, освен мекия шепот на вятъра.

Има разни видове тишина. Всички те не си приличат. Тишината в драпираните с кадифе стаи на погребалния дом е много по-различна от мрачната и ужасна тишина на скръб в самотната спалня на вдовицата. На Джени й се стори, че в тишината на Сноуфилд има тъга; обаче не знаеше защо се чувства така и дори защо изобщо й дойде тази странна мисъл. Спомни си тишината на спокойната лятна нощ, която в действителност не е тишина, а неуловим хор от крилата на нощните пеперуди, блъскащи се в прозорците, щурците, движещи се в тревата и лекото поскръцване на верандата. Сноуфилдският безшумен сън бе наситен с такива неща, както и с трескава активност — далечни гласове, движение, борба — почти извън досега на сетивата. И нещо друго. Съществуваше и тишината на зимната нощ, дълбока и безчувствена, но в очакване на оживените нарастващи шумове на пролетта. Сега тишината също бе изпълнена с очакване и това караше нервите на Джени да се напрягат.

Искаше й се да извика, да попита дали има някой тук. Не го стори, защото съседите можеха да се покажат, изплашени от вика й, всички невредими, объркани от нейната реакция и тогава щеше да изглежда смешна. Доктор, който се държи глупаво на публично място в понеделник, е доктор без пациенти във вторник.

— …да остана тук завинаги, вечно — казваше Лайза, все още превъзнасяйки красотата на планинското селище.

— Не те ли… тревожи? — попита Джени.

— Кое?

— Тишината.

— Да, чудесна е. Толкова е спокойно.

Наистина бе спокойно. Нямаше и следа от нещо тревожно.

Джени се чудеше защо тогава е толкова напрегната. Тя отвори багажника на колата и извади куфара на Лайза, после още един.

Лайза вдигна втория куфар и посегна към сака си в багажника.

— Не се претоварвай — каза Джени. — И без това трябва да се връщаме още няколко пъти.

Прекосиха ливадата по каменната пътека и продължиха до верандата, където от кехлибарено червеникавия залез се стелеха сенки като разцъфващи листчета на нощни цветя. Джени отвори вратата и влезе в тъмното антре.

— Хилда, пристигнахме!

Нямаше никакъв отговор. Единствената светлина в къщата бе в далечния край на коридора, зад отворената кухненска врата.

Джени остави куфара и светна в коридора.

— Хилда?

— Коя е Хилда? — попита Лайза, пускайки куфара и сака.

— Икономката ми. Знае по кое време ще пристигнем. Мислех, че вече е приготвила вечерята.

— Ау, икономка! Искаш да кажеш, че живее тук?

— Има апартамент над гаража — каза Джени, слагайки портмонето си и ключовете от колата на малката масичка под голямото огледало в месингова рамка.

Лайза бе впечатлена.

— Хей, ти да не би да си богата, а?

Джени се засмя.

— Едва ли. Всъщност не мога да си позволя Хилда — но също така не мога да си позволя да съм без нея.

Чудейки се защо свети в кухнята, след като Хилда не е там, Джени тръгна по коридора, а Лайза я следваше отблизо.

— С часовете в кабинета и спешните случаи от още три други планински градчета никога не бих яла нещо друго освен сандвичи с кашкавал и понички, ако не беше Хилда.

— Добра готвачка ли е? — попита Лайза.

— Прекрасна. Прекалено добра, що се отнася до десертите.

Кухнята беше обширна и с висок таван. Тенджери, тигани, черпаци и други съдове висяха на блестящата неръждаема метална стандартна рамка над централния готварски блок с четири котлона, грил и място за обработване на продуктите. Плотовете бяха покрити отгоре с теракотни плочи, а шкафовете бяха от тъмен дъб. В другия край на стаята имаше двойна мивка, двойна фурна, микровълнова печка и хладилник.

Щом прекрачи прага, Джени се обърна наляво и отиде до писалището, където Хилда съставяше менюто и пишеше списъците за покупки. Там би трябвало да намери бележка. Не намери такава и когато се извърна от малкото писалище, чу сподавения вик на Лайза.

Момичето бе заобиколило до далечната страна на централния готварския блок. Стоеше до хладилника и гледаше надолу към нещо на пода пред мивката. Цялата трепереше, а лицето й бе страшно бледо. Изпълнена с внезапен страх, Джени бързо заобиколи блока.

Хилда Бек лежеше на пода по гръб, мъртва. Беше се втренчила в тавана с безжизнени очи и безцветният й език се показваше между зъбите и подпухналите й устни.

Лайза вдигна поглед от умрялата жена, взря се в Джени, опита се да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.

Джени хвана сестра си за ръка и я отведе в другия край на кухнята, откъдето трупът не се виждаше. Прегърна Лайза. Момичето също я прегърна. Силно. Напрегнато.

— Добре ли си, скъпа?

Лайза не каза нищо. Трепереше неконтролируемо.

Само преди шест седмици, прибирайки се един следобед от кино, Лайза бе намерила майка си на кухненския под в къщата им в Нюпорт Бийч, умряла от мозъчен кръвоизлив. Момичето беше опустошено. Без да има спомени от баща си, който бе починал, когато е била само на две години, Лайза се бе привързала силно към майка си. За известно време тази загуба дълбоко я разтърси, беше объркана и потисната. Постепенно възприе смъртта на майка си и започна да се усмихва отново. През последните дни изглеждаше както преди. И сега това.

Джени заведе момичето до писалището, накара я да седне и клекна пред нея. Взе хартиена кърпичка от кутията на бюрото и изтри изпотеното чело на Лайза. Кожата на момичето беше не само бледа, но и ледено студена.

— С какво мога да ти помогна, сестричке?

— Ще се оправя — разтреперено отвърна Лайза.

Хванаха си ръцете. Момичето стисна нейните толкова силно, че й причини болка. Накрая промълви:

— Помислих си… Когато изведнъж я видях там… така на пода… помислих си… това е лудост, но си помислих… че е мама. — Сълзите напираха в очите й, но тя се опитваше да ги спре. — Зная, мама я няма вече. И тази жена там дори не прилича на нея. Но беше… изненадващо… такъв шок… толкова объркващо.

Продължиха да стоят така и лека-полека ръцете на Лайза се отпуснаха.

След малко Джени проговори:

— По-добре ли си?

— Да. Малко.

— Искаш ли да полегнеш?

— Не. — Тя пусна ръката на Джени и взе една хартиена кърпичка от кутията Клинекс. Изтри носа си. Погледна към мястото, където лежеше тялото. — Това ли е Хилда?

— Да — каза Джени.

— Съжалявам.

Джени много харесваше Хилда Бек. Болеше я сърцето от нейната смърт, но точно сега бе по-загрижена за Лайза.

— Сестричке, смятам, че ще е по-добре да излезеш оттук. Какво ще кажеш да ме почакаш в кабинета докато огледам тялото? После ще трябва да се обадя на помощник-шерифа и на окръжния съдебен следовател.

— Ще почакам тук при теб.

— Ще е по-добре да…

— Не! — каза Лайза и започна отново да трепери. — Не искам да остана сама.

— Добре — успокои я Джени. — Можеш да седиш там, където си.

— О, Боже — каза отчаяно Лайза. — Само как изглежда… цялата подпухнала… посиняла… А изразът на лицето… — Тя изтри очи с опакото на ръката си. — Защо е толкова потъмняла и подута?

— Е, сигурно е мъртва от няколко дни — отвърна Джени. — Виж, не се опитвай да мислиш за неща като…

— Ако е била мъртва от няколко дни — каза Лайза с треперещ глас, — защо тук не мирише. Не трябва ли да мирише?

Джени се намръщи. Разбира се, тук трябваше да мирише, ако Хилда Бек бе престояла мъртва достатъчно дълго, че плътта й да потъмнее и тъканите й да подпухнат. Трябваше да мирише. А нямаше миризма.

— Джени, какво се е случило?

— Не зная още.

— Страхувам се.

— Недей. Няма причина.

— Този израз на лицето й — каза Лайза. — Ужасен е.

— От каквото и да е умряла, трябва да е станало бързо. Не изглежда да е била болна или да се е борила. Не е страдала много.

— Обаче… изглежда като умряла по средата на писък.