Дийн Кунц
Древният враг (43)

43
АПОСТОЛИ

Флетчър Кейл вече не се страхуваше. Седна до Джитър и гледаше как сатанинската плът се превръща във все по-чудати форми.

Постепенно усети, че прасецът на десния му крак го сърби. Зачеса го несъзнателно, докато наблюдаваше свръхестествените трансформации на демоничния гост.

Заточен в пещерите от неделя, Джитър не знаеше нищо за случилото се в Сноуфилд. Кейл му преразказа малкото, което знаеше, и Джитър се възбуди:

— Загряваш ли какво е това, това е знак. Извършеното в Сноуфилд е като известие за света, че е настанало Неговото време. Царството му ще настъпи скоро. Той ще властва на земята хиляда години. Библията го казва, човече — хиляда години Ад на земята. Всички ще страдат — освен ти и аз и други като нас. Щото ние сме избраните, човече. Ние сме Неговите апостоли. Ние ще властваме над света с Луцифер, светът ще ни принадлежи и ще можем да вършим всякакви безбожни неща, над когото си пожелаем. Над всекиго. И никой няма да ни докосне, никой, никога. Разбираш ли? — попита Тър, стискайки ръката на Кейл, гласът му се издигна от вълнение, вибрираше от евангелистка страст, страст, която лесно се предаде на Кейл и породи у него замайващ, сатанински екстаз.

С ръката на Джитър върху своята, Кейл си представи, че усеща горещия поглед на червено-жълтото татуирано око — магьосническото око, което надничаше в душата му и разпознаваше загадъчно родство.

Кейл се окашля, почеса се по глезена си и по прасеца и каза:

— Да. Да, разбирам. Наистина разбирам.

От калния стълб в центъра на помещението започна да се образува камшикоподобна опашка. Появиха се криле, разпериха се, плеснаха веднъж. Израснаха ръце, големи и мускулести. Дланите бяха огромни, със силни пръсти, завършващи с нокти. На върха на стълба в тинестата маса се оформи лице: брадичка и челюсти като изсечен гранит; пукнатина като уста с тънки устни, криви жълти зъби, зловещи кучешки зъби; нос като свинска зурла; безумни кървавочервени очи, нечовешки, като призматичните очи на муха. Върху челото изникнаха рога, в съответствие с представите на християнската митология. Косата изглеждаше като съставена от червеи; те лъщяха, тлъсти и зеленикаво-черни, гърчейки се непрестанно в преплитащи се възли.

Жестоката уста се отвори. Дяволът изрече:

— Вярвате ли?

— Да — каза Тър с обожание. — Ти си моят господар.

— Да — разтреперано изрече Кейл. — Вярвам. — Почеса се по десния си прасец. — Наистина вярвам.

— Принадлежите ли ми? — попита призракът.

— Да, завинаги — каза Тър, а Кейл потвърди.

— Ще се откажете ли от мен? — попита той.

— Не.

— Никога.

— Искате ли да ме зарадвате?

— Да — отвърна Тър, а Кейл каза:

— С каквото пожелаеш.

— Ще си тръгна скоро — заяви призракът. — Още не е дошло времето да властвам. Този ден наближава. Скоро. Но първо трябва да се преодолеят някои обстоятелства, да се сбъднат някои предсказания. И тогава ще се върна, не само за да дам знак на човешкия род, а за да остана хиляда години. Дотогава ви оставям под закрилата на моята мощ, която е огромна; никой няма да може да ви навреди или попречи. Дарявам ви с безсмъртие. Обещавам ви, че за вас Адът ще бъде място на големи наслади и безмерни награди. В замяна, вие трябва да извършите пет неща.

Той им каза какво иска от тях, за да докажат себе си и да го удовлетворят. Докато говореше, по Него избиха пъпки, пришки и рани, от които сълзеше жълтеникава течност.

Кейл се чудеше какво може да е значението на тези рани. После съобрази, че Луцифер е баща на всички болести. Вероятно това бе неособено изтънчен намек за ужасните чуми, които можеше да им изпрати, ако не пожелаят да се заемат с петте задачи.

Плътта се пенеше, разтваряше се. Парчета от нея падаха на пода; няколко се удариха в стените, докато фигурата се мяташе и гърчеше. Дяволската опашка се отдели от централното тяло и се заизвива на пода; за секунди се разложи в безжизнена купчина мръсотия, която миришеше на мърша.

Когато завърши с обясненията какво иска от тях, Той каза:

— Сключваме ли сделката?

— Да — отвърна Тър, а Кейл рече:

— Да, сделка.

Лицето на Луцифер, покрито с гноящи рани, се стопи. Рогата и крилата също се стопиха. Пенейки се и капейки приличаща на гной паста, нещото се просмука през пода и изчезна в реката отдолу.

И странно, смърдящата мъртва тъкан не се изпари. Ектоплазмата трябваше да изчезне със заминаването на свръхестествената сила, но тази материя остана: гнойна, отвратителна, блестяща на светлината на газовия фенер.

Постепенно екстазът на Кейл затихна. Започна да усеща през панталоните си студа, излъчващ се от варовика.

Джийн Тър се изкашля.

— И тъй… и тъй, какво ще кажеш?

Кейл се почеса по сърбящия прасец. Под мястото на сърбежа сега усещаше точка на тъпа, пулсираща болка.

 

 

То бе стигнало края на периода си на хранене. Всъщност беше преяло. Възнамеряваше да се отправи към морето по-късно същия ден, през редицата от пещери, подземни канали и подземни реки. Искаше да се прехвърли от континента в океанската шир. Безброй пъти преди бе прекарвало летаргичните си периоди — които понякога продължаваха много години — в студените и тъмни морски дълбини. Там долу, където налягането бе толкова голямо, че много малко живи форми можеха да оцелеят, там долу, където абсолютната тъмнина и тишината почти не подбуждаха към действие, древният враг можеше да забави процесите си на обмяна на веществата; там долу можеше да влезе в така желаното полусънно състояние, в което да размишлява в пълна самота.

Но никога нямаше да стигне до морето. Никога вече. То умираше.

Мисълта за собствената му смърт бе така нова, че още не я беше нагодило към мрачната действителност. В геоложкия фундамент на Сноутоп Маунтин, променящият формата си продължаваше да изхвърля заразени части от себе си. Пълзеше все по-надълбоко и по-надълбоко, през подземната река, която течеше в стигийска тъмнина, още по-надълбоко, в дълбините на адските пространства в земята, във владенията на Орк, Хадес, Озирис, Ереб, Минос, Локи, Сатаната. Всеки път, когато мислеше, че се е освободило от поглъщащите го микроорганизми, странно изгарящо усещане възникваше в някоя точка от аморфната му тъкан, знак, че нещо не е наред, и после идваше нечовешката болка, и то се принуждаваше да се освободи от още инфектирана плът. Отиде още по-дълбоко, надолу в джахана, в Геена, в Преизподнята, Авадон, в Пъкъла. През вековете то пламенно бе играло ролята на Сатаната и други дяволски фигури, които хората му бяха приписвали, беше се забавлявало да подхранва суеверията им. Сега бе осъдено на гибел в съгласие с митовете, за чието създаване само бе помогнало. С горчивина разбираше иронията. Беше изпаднало в униние. Беше осъдено. Щеше да живее в мрак и отчаяние през останалата част от живота си — който се измерваше в часове.

Поне оставяше след себе си двама апостоли. Кейл и Тър. Те ще вършат делото му дори след като престане да съществува. Ще разпръснат ужас и ще отмъстят. Те са абсолютно подходящи за задачата.

Сега, смалил се и сведен само до един мозък и малко количество поддържаща тъкан, променящият формата си се сви в една подземна ниша между скалните породи и зачака края. През последните си минути кипеше от ненавист и ярост към целия човешки род.

 

 

Кейл запретна крачолите си и разгледа прасеца на десния си крак. На светлината на фенера видя две малки червеникави петънца; бяха подути, сърбящи и много чувствителни.

— Ухапвания от насекоми — каза той.

Джийн Тър ги погледна.

— Кърлежи. Влизат под кожата. Чесането няма да ти помогне, докато не ги отстраниш. Изгори ги с цигара.

— Ти имаш ли?

Тър се ухили.

— Имам няколко с „трева“. Ще свършат работа. И кърлежите ще умрат щастливи.

Те запалиха цигарите с марихуана и Кейл изгори кърлежите с тлеещия връх. Почти не го заболя.

— Когато си в гората — каза Тър, — пъхай крачолите си в ботушите.

— Те бяха пъхнати в ботушите ми.

— Тъй ли? Тогава как тия кърлежи са се оказали отвътре?

— Не зная.

След като попушиха марихуана, Кейл се намръщи и каза:

— Той ни обеща, че никой не ще може да ни нарани или спре. Каза, че сме под Неговото покровителство.

— Така е. Непобедими сме.

— Тогава защо ме хапят тези кърлежи? — попита Кейл.

— Е де, това е дребна работа.

— Но ако сме действително защитени…

— Слушай, може би ухапванията от кърлежите са за Него като подпечатване на сделката, която сключихме. С малко кръв. Чаткаш ли?

— Тогава защо не ухапаха и теб?

Джитър сви рамене.

— Това няма значение. Освен това, шибаните кърлежи те ухапаха преди да сключим сделката — нали така?

— О-о — кимна Кейл със замаяна от наркотика глава. — Да. Прав си.

Известно време и двамата мълчаха. Сетне Кейл каза:

— Кога мислиш, че можем да си тръгнем оттук?

— Сигурно още те търсят усилено.

— Но след като не могат да ми навредят…

— Няма смисъл да си създаваме трудности — каза Тър.

— И аз смятам така.

— Ще полежим тихичко няколко дни. Дотогава голямата тупурдия по търсенето ни ще е свършила.

— Тогава ще направим петте неща, както иска той. А после?

— Ще тръгнем, човече. Ще мръднем нанякъде. Ще офейкаме.

— Къде?

— Някъде. Той ще ни покаже пътя. — Тър замълча за малко. После проговори: — Разкажи ми за онова. За убийството на жена ти и детето.

— Какво искаш да научиш?

— Всичко, човече. Кажи какво почувства. Какво е това да затриеш собствената си жена. Най-вече ми разкажи за детето. Какво е това да очистиш дете? Х-м? Никога не съм го правил с толкова малки. Бързо ли го уби или бавно? По-различно ли беше, отколкото с нея? Какво точно направи с детето?

— Само каквото трябваше. Те стояха на пътя ми.

— Дърпаха те надолу, а?

— И двамата.

— Сигурно. Разбирам как е било. Но какво направи?

— Застрелях я.

— И детето ли застреля?

— Не. Насякох го. Със сатъра.

— Без майтап?

Попушиха още марихуана. Лампата съскаше, хихикащото ромолене на подземната река се чуваше през дупката на пода, а Кейл говореше за убийствата на Джоана, Дани и полицаите.

От време на време, подсилвайки думите си с наркоманско хихикане, Джитър казваше:

— Хей, човече, ще се позабавляваме ли? Ще се позабавляваме ли заедно, ти и аз? Разкажи ми още. Кажи. Човече, ще се позабавляваме ли?