Дийн Кунц
Древният враг (14)

14
ЗАДЪРЖАНЕ НА НЕПРИЯТЕЛЯ

Брайс седеше на бюрото, което бе принадлежало на Пол Хендерсън. Беше избутал встрани отвореното издание на Тайм, което Пол бе чел по време на изтребването на Сноуфилд. Върху попивателната хартия лежеше един жълт лист хартия за писма, изпълнен със сбития почерк на Брайс.

Около него, останалите шестима бяха заети със задачите, които им бяха възложени. В участъка цареше военна атмосфера. Непреклонната им решителност да оцелеят бе създала между тях атмосфера на крехко, но постоянно засилващо се другарство. Имаше дори предпазлив оптимизъм, може би основан на това, че те все още са живи, докато толкова много други хора бяха мъртви.

Брайс бързо прегледа списъка, който бе написал, опитвайки се да определи дали не е пропуснал нещо. Накрая дръпна телефона към себе си. Веднага получи линия и бе благодарен за това, имайки предвид трудностите на Дженифър Пейдж в това отношение.

Поколеба се преди първия разговор. Чувството за огромното значение на момента му тежеше. Дивото унищожаване на цялото население в Сноуфилд не можеше да се сравни с нищо станало досега. След няколко часа в Санта Майра щяха да дойдат множество журналисти, стотици журналисти от цял свят. До сутринта случката в Сноуфилд щеше да измести от първите страници всички други новини. Си Би Ес, Ей Би Си и Ен Би Си щяха да прекъсват редовните си предавания, за да съобщават последни данни и бюлетини за развитието на кризата. Медиите щяха да отразяват напрегнато нещата. Докато светът не разбереше дали някой мутирал микроб не бе играл роля в тукашните събития, стотици милиони хора щяха да чакат със затаен дъх, питайки се дали смъртните им актове не са издадени вече в Сноуфилд. Дори ако заразата бъдеше изключена, вниманието на света нямаше да се отклони от Сноуфилд, докато мистерията не бъдеше обяснена. Натискът да се намери решение щеше да бъде непоносим.

От лична гледна точка, частният живот на Брайс щеше да се промени завинаги. Той отговаряше за полицейския контингент; следователно, щяха да го показват по всички новини. Тази перспектива го ужасяваше. Той не бе от шерифите, които обичат парадирането. Предпочиташе да не се изтъква.

Но точно сега не можеше просто така да напусне Сноуфилд.

Набра телефона за спешни случаи в собствената си канцелария в Санта Майра, избягвайки телефонистката. Дежурен полицай бе Чарли Мърсър, един добър човек, на когото можеше да се разчита, че ще направи точно това, което му е казано.

Чарли отговори по средата на второто позвъняване.

— Отделът на шерифа. — Имаше безизразен носов глас.

— Чарли, Брайс Хамънд е.

— Да, сър. Вече се чудехме какво е станало там.

Брайс изложи накратко положението в Сноуфилд.

— Мили Боже! — възкликна Чарли. — И Джейк ли е мъртъв?

— Не знаем със сигурност дали е мъртъв. Да се надяваме, че не е. Сега ме чуй, Чарли, има много неща за правене през следващите няколко часа и ще е много по-лесно за всички нас, ако успеем да задържим всичко в тайна, докато не създадем база тук и не обезпечим границите й. Задържане на неприятеля, Чарли. Това е ключовата дума. Сноуфилд трябва да бъде здраво изолиран и това ще се извърши много по-лесно, ако можем да го направим преди журналистите да плъзнат из планините. Зная, че мога да разчитам на теб да запазиш мълчание, но има други, които…

— Не се притеснявай — каза Чарли. — Ще задържим положението за няколко часа.

— Добре. Първо, искам още дванадесет души. Още двама за барикадата на отбивката за Сноуфилд. Десет тук при мен. Ако е възможно, подбери хора без семейства.

— Толкова ли е зле?

— Наистина. И по-добре подбери такива, които нямат познати и роднини в Сноуфилд. Още нещо: Да си донесат запаси от вода и храна за няколко дни. Не искам да консумират нищо от Сноуфилд, докато не бъдем сигурни, че нещата тук са безопасни.

— Добре.

— Всеки да вземе револвера си, пушка срещу безредици и сълзотворен газ.

— Разбрано.

— Това ще те остави без достатъчно персонал, а и ще стане още по-зле, когато започнат да прииждат журналистите. Ще трябва да извикаш няколко от помощните полицаи за контролиране на трафика и наплива от хора. Сега, Чарли, ти познаваш тази местност доста добре, нали?

— Роден съм и израснал в Пайнвил.

— Точно това имах пред вид. Разгледах картата и доколкото виждам, до Сноуфилд може да се стигне само по два пътя. Първият е магистралата, която вече е блокирана. — Брайс се завъртя на стола си и се взря в голямата карта, поставена в рамка на стената. — Освен това, има една стара противопожарна просека нагоре към другата страна на планината. Там, където свършва, изглежда започва запустял път. Просто една пътека и според картата изглежда, че тя излиза на върха на най-голямата ски-писта от тази страна на планината, точно над Сноуфилд.

— Да — отвърна Чарли. — Ходил съм на екскурзия до горите там. Официално се нарича Стария планински зелен път. Но местните хора често го наричат Мускулното шосе.

— Трябва да поставим няколко души в началото на противопожарната просека и да отпращаме всички, отправили се нататък.

— Упоритите журналисти ще видят голям зор.

— Не можем да рискуваме. Знаеш ли някакви други пътища, които ги няма на картата?

— Не — отвърна Чарли. — Иначе трябва да стигнеш до Сноуфилд направо през планината, прокарвайки си собствена пътека на всяка крачка. Това там е пустош; не е място за забавление на туристи през уикенда, за Бога. Никой неопитен турист няма да се опита да премине през гората. Ще бъде пълна глупост.

— Добре. Нещо друго, трябва ми един телефонен номер от архива. Спомняш ли си онзи семинар по прилагане на закона, на който ходих в Чикаго… о… преди около шестнадесет месеца. Един от ораторите бе военен. Копърфилд, мисля. Генерал Копърфилд.

— Разбира се — каза Чарли. — От Отдел ХБВ на Армейския медицински корпус.

— Точно така.

— Мисля, че наричат службата на Копърфилд Поделение за гражданска отбрана. Почакай. — Чарли се забави по-малко от минута. Върна се с номера и го прочете на Брайс. — Намира се в Дъгуей, щата Юта. За Бога, смяташ ли, че може да е нещо, което да накара тези момчета да се втурнат. Толкова ли е страшно?

— Наистина е страшно — съгласи се Брайс. — Още няколко неща. Искам да пуснеш едно име по телекса. Тимоти Флайт. — Брайс го продиктува буква по буква. — Няма описание. Неизвестен адрес. Разбери дали го издирват някъде. Провери и във ФБР. После намери всичко за някои си г-н и г-жа Харълд Ордни от Сан Франциско. — Той даде на Чарли адреса, който бе вписан в регистъра на хотел Кендълглоу. — Още нещо. Когато новите дойдат тук горе в Сноуфилд, да вземат от моргата найлонови торби за телата.

— Колко?

— За начало… двеста.

— Ъ-ъ… двеста?

— Може би ще имаме нужда от много повече докато приключим. Може да се наложи да вземем назаем от други окръзи. Най-добре да провериш това. Много хора изглеждат просто изчезнали, но телата им все пак може да се открият. Тук са живели около петстотин души. Възможно е да ни потрябват толкова найлонови чували.

Дори повече от петстотин, помисли си Брайс. Може да потрябват няколко и за нас.

Въпреки че Чарли бе слушал внимателно, когато Брайс му каза, че целият град е избит и въпреки че нямаше причини да не вярва на Брайс, той очевидно не бе успял напълно, емоционално да схване ужасните размери на бедствието докато не чу поръчката за двеста торби за трупове. Мисълта за всички тези тела, затворени в непрозрачни найлонови чували и натрупани едно върху друго по улиците на Сноуфилд — това окончателно го потресе.

— Света Богородице — възкликна Чарли Мърсър.

Докато Брайс Хамънд разговаряше по телефона с Чарли Мърсър, Франк и Стю започнаха да разглобяват полицейската радиостанция, която се намираше до едната стена в стаята. Брайс им бе казал да разберат какво не е наред с апарата, защото нямаше видими признаци за повреда.

Предната част бе захваната с десет стегнато завити болтчета, Франк ги развинтваше едно по едно.

Както обикновено, Стю не му бе от голяма помощ. Той продължаваше да хвърля погледи към д-р Пейдж, която се намираше в другия край на стаята, работейки с Тал Уитмън върху нещо.

— Тя е много сладка — каза Стю, хвърляйки алчни погледи към докторката и чоплейки в същото време носа си.

Франк не каза нищо.

Стю се вгледа в това, което бе извадил от носа си, изучавайки го така, сякаш бе перла, намерена в мида. После отново хвърли поглед към докторката.

— Виж как е изпънала джинсите. Господи, как ми се иска да пъхна фитила си там.

Франк гледаше трите болтчета, които бе махнал от радиото и преброи до десет, устоявайки на изкушението да забие едно от болтчетата право в дебелата глава на Стю.

— Не си толкова тъп да я закачаш, надявам се.

— Защо не? Страшна е, не съм виждал такава.

— Ти само опитай и шерифът ще те изрита.

— Не ме е страх от него.

— Ти ме удивляваш, как можеш да мислиш за секс точно сега? Не ти ли е идвало наум, че можем да загинем тук тази нощ, може би в следващите минути?

— Още по-добра причина да се опитам да я спечеля, ако получа възможност — отвърна Уоргъл. — Исках да кажа, по дяволите, ако животът ни виси на косъм, кой ще го е грижа? Кой иска да умре? Нали? Дори и другата е приятна.

— Другата какво?

— Момичето, малката — отвърна Стю.

— Тя е само на четиринадесет години.

— Сладко парче.

— Тя е дете, Уоргъл.

— Достатъчно е голяма.

— Отвратително.

— Не би ли искал хубавите й крачка да те обгърнат, Франк?

Отвертката се измъкна от прореза на главата на болта и се плъзна по металната плоскост със стържещ звук.

С почти недоловим глас, от който обаче усмивката на Уоргъл замръзна, Франк каза:

— Ако чуя някога, че си докоснал момичето дори с пръст или което и да е друго младо момиче, където и било и когато и да било, не само ще помогна на следствието срещу тебе; ще те преследвам. Зная как се преследват хора, Уоргъл. Във Виетнам не съм седял зад бюро. Бях на бойното поле. Все още зная как да се справям сам. Зная как да се справя с теб. Чуваш ли ме? Вярваш ли ми?

За момент Уоргъл не можеше да проговори. Само гледаше в очите на Франк.

От другия край на стаята долитаха разговори, но нито една от думите не беше ясна. Все пак бе ясно, че никой не разбираше какво става до радиото.

Най-накрая Уоргъл премигна, облиза устни и погледна надолу към обувките си, после вдигна поглед и се усмихна глупаво:

— Е-е, за Бога, Франк, не се сърди. Не се ядосвай толкова. Нямах предвид това.

— Вярваш ли ми? — настоя Франк.

— Разбира се, естествено. Но ти казвам, нямах нищо предвид. Просто си дрънках. Приказки от съблекалните. Знаеш как е. Знаеш, че нямах предвид това. Да не съм извратен, за Бога? Ей, хайде, Франк, успокой се. Окей?

Франк го изгледа продължително и рече:

— Хайде да разглобим радиото.

Тал Уитмън отвори високия метален оръжеен шкаф.

— Я гледай ти, цял арсенал — рече Джени Пейдж.

Той й подаваше оръжията, а тя ги подреждаше върху близката маса.

Шкафът изглежда съдържаше прекалено голямо количество огнестрелно оръжие за град като Сноуфилд. Две свръхмощни пушки със снайпер. Две полуавтоматични картечници. Две пушки за стрелба с пластмасови куршуми. Две огнепръскачки. Две пушки за изстрелване на гранати със сълзотворен газ. Три индивидуални оръжия: два 38-калиброви и един голям Смит и Уесън 357 Магнум.

Докато лейтенантът трупаше кутии с амуниции на масата, Джени разглеждаше внимателно Магнума:

— Истинско страшилище, нали?

— Да. С него можеш да спреш и брамински бивол.

— Изглежда Пол е поддържал всичко в превъзходно състояние.

— Справяш се с оръжията, сякаш знаеш всичко за тях — каза лейтенантът, слагайки още амуниции на масата.

— Винаги съм ги мразела. Никога не съм искала да притежавам оръжие — отвърна тя. — Но след като живях тук три месеца, имахме неприятности с една моторизирана банда, която бе решила да основе нещо като летен лагер на едно място близо до Маунт Ларсън роуд.

— Хромовия Демон.

— Точно те — каза Джени. — Банда грубияни.

— Най-меко казано.

— Няколко пъти, когато отивах на нощни повиквания по домовете, към Маунт Ларсън или Пайнвил, имах нежелан моторизиран ескорт. Караха от двете страни на колата, крещейки, махайки с ръце, правеха се на интересни. Всъщност не се опитваха да направят нещо, но със сигурност бяха…

— Заплашителни.

— Ти го каза. Тогава си купих пистолет, научих се как да стрелям и получих разрешително да го нося.

Лейтенантът започна да отваря кутиите с амуниции.

— Имала ли си повод да го използваш?

— Е — каза тя, — не се е налагало да застрелвам никого, слава Богу. Но веднъж се наложи да го покажа. Беше точно след мръкване. Бях на път към Маунт Ларсън и Демоните отново ме ескортираха, но този път бе различно. Четирима от тях ме заобиколиха и започнаха да намаляват скоростта, принуждавайки ме и аз да намаля. Накрая ме накараха да спра по средата на пътя.

— Трябва доста да са те уплашили.

— Така беше. Един от Демоните слезе от мотора си. Беше огромен, може би един и деветдесет, с дълга къдрава коса и обица. Приличаше на пират.

— Имаше ли червено и жълто око, татуирани на дланта на всяка ръка?

— Да! Е, поне на дланта, която сложи на прозореца на колата, докато ме гледаше.

Лейтенантът се облегна на масата, до която бяха подредили пушките.

— Името му е Джийн Тър. Той е водачът на Хромовите демони. Не са много агресивни. Той няколко пъти е прибиран, но никога за нещо сериозно или за дълго. Винаги, когато изглежда, че Джитър го очакват неприятности, някой от хората му поема вината по всички обвинения. Той има невероятно влияние върху последователите си. Правят всичко, което пожелае; като че ли го обожават. Дори след като попаднат в затвора, Джитър се грижи за тях, успява да им изпрати пари и наркотици, а те му остават верни. Той знае, че не можем да го пипнем, така че винаги е вбесяващо любезен и услужлив към нас, правейки се на честен гражданин; за него това е една голяма шега. Както и да е, Джитър дошъл до колата ти и се загледал в теб?

— Да. Искаше да изляза, а аз не исках. Каза ми поне да смъкна стъклото, за да не си викаме един на друг. Аз му отвърнах, че не ми пречи да викам. Той заплаши да счупи стъклото, ако не го сваля. Знаех, че ако го направя, той ще отвори вратата отвътре, така че реших, че е по-добре да изляза от колата по собствено желание. Казах му, че ще изляза, ако отстъпи малко назад. Той се отдръпна от вратата и аз извадих пистолета изпод седалката. В момента, в който отворих вратата и излязох, той се опита да се приближи. Аз забих дулото в корема му. Предпазителят бе свален; той веднага го забеляза.

— Господи. Бих искал да видя израза на лицето му! — рече ухилено лейтенант Уитмън.

— Бях уплашена до смърт — каза Джени. — Искам да кажа, бях уплашена от него, разбира се, но също се страхувах, че може да се наложи да натисна спусъка. Не бях сигурна дали бих могла да натисна спусъка. Обаче разбирах, че не трябва да оставя Джитър да забележи, че имам каквито и да било съмнения.

— Ако го бе забелязал, щеше да те изяде жива.

— Точно това си помислих. Така че се държах невъзмутимо и решително. Казах му, че съм доктор, че съм на път към тежко болен пациент и нямам намерение да се задържам. Говорех тихо. Другите трима все още бяха на моторите си и от местата си не можеха да видят пистолета или да чуят какво говорех. Този Джитър изглежда е от онзи тип хора, които по-скоро ще умрат отколкото да приемат заповеди от жена, така че не исках да го карам да се чувства неудобно и евентуално да го предизвикам да направи някоя глупост.

Лейтенантът поклати глава.

— Наистина си го поставила на място.

— Напомних му освен това, че някой ден ще се нуждае от доктор. Какво щеше да стане, ако падне от този свой мотоциклет и остане неподвижен на пътя, сериозно наранен, и аз съм докторът, който дойде — след като ме е наранил, ще имам добра причина да си го върна? Казах му, че един лекар може да направи разни неща за усложняване на раните, така че пациентът да се възстановява продължително и болезнено. Помолих го да си помисли върху това.

Уитмън я беше зяпнал. Тя каза:

— Не зная дали това го разколеба или просто пистолетът, но той се замисли, след което направи една сцена заради тримата си другари. Каза им, че съм приятелка на негов приятел. Каза, че ме е срещал веднъж, преди години, но не ме познал отначало. Отдадоха ми цялата вежливост, на която бяха способни Демоните. Той обеща, че никой вече нямало да ме безпокои. Качи се отново на своя Харли и отпраши, а другите трима го последваха.

— А ти просто продължи към Маунт Ларсън?

— Какво друго? Пациентът ме очакваше.

— Невероятно.

— Трябва все пак да призная, че се потих и тресях чак до Маунт Ларсън.

— И оттогава не са те безпокоили мотористи?

— Всъщност, когато ме задминават по пътищата, те ми се усмихват широко и ми махат.

Уитмън се разсмя. Джени каза:

— Значи, това е отговорът на твоя въпрос: Да, зная как да стрелям, но се надявам никога да не се наложи да стрелям по никого.

Тя погледна към Магнума 357 в ръката си, намръщи се, отвори една кутия с амуниции и започна да зарежда револвера.

Лейтенантът взе няколко патрона от една друга кутия и зареди една пушка.

За момент замълчаха, после той рече:

— Щеше ли да направиш това, което си казала на Джийн Тер?

— Какво? Да го застрелям?

— Не. Искам да кажа, ако те беше наранил или може би изнасилил, а по-късно получиш възможност да го лекуваш като твой пациент… щеше ли…?

Джени свърши със зареждането на Магнума и остави оръжието.

— Е, бих се изкушила. Но от друга страна, много уважавам хипократовата клетва. Така че… значи… имам меко сърце и ще дам на Джитър най-добрата медицинска помощ, на каквато съм способна.

— Знаех си, че ще отговориш така.

— Говоря грубовато, но отвътре съм много мека.

— Съвсем вярно — отвърна той. — Като си се изправила срещу него, ти е била нужна твърдост, която не всеки притежава. Но ако ти беше сторил нещо лошо и ако ти по-късно злоупотребиш с него като доктор, просто за да си го върнеш… е, това ще е съвсем различно.

Джени вдигна поглед от тридесет и осем калибровия пистолет, който току-що бе взела от разнообразните оръжия на масата и срещна очите на чернокожия мъж. Бяха ясни, изучаващи очи.

— Доктор Пейдж, ти си човек на място. Ако искаш, наричай ме Тал. Повечето хора го правят. Това е съкратено от Талбърт.

— Добре, Тал. А ти ме наричай Джени.

— Не мога да обещая.

— О? Защо не?

— Ти все пак си доктор. Леля ми Беки — тя ме отгледа — винаги се отнасяше към докторите с голямо уважение. Просто не ми е удобно да се обръщам към един доктор с неговото… с нейното малко име.

— И докторите са хора, както знаеш. А като се има предвид, че всички тук се намираме в нещо като тенджера под налягане…

— Все едно — отвърна той, клатейки глава.

— Ако това те притеснява, тогава ми викай като повечето от пациентите ми.

— Как?

— Просто Док.

— Док? — Той размисли и по лицето му постепенно се разля усмивка. — Док. Звучи ми като онези прошарени заядливи стари глупаци, които Бари Фицджералд играе във филмите през тридесетте и четиридесетте години.

— За съжаление не съм прошарена.

— Няма нищо. Още по-малко си стар глупак.

Тя тихо се изсмя.

— Харесва ми иронията в това — каза Уитмън. — Док. Да-а, и когато си помисля как си забила дулото на револвера в корема на Джийн Тър, всичко си отива на мястото.

Заредиха още две пушки.

— Тал, защо са всичките тези оръжия за малък участък в градче като Сноуфилд?

— Когато искаш да получаваш от съответните щатски и федерални фондове за окръжния правоохранителен бюджет, налага се да изпълняваш техните изисквания за всякакви смешни неща. Едно от изискванията е да имаш минимални арсенали в полицейските участъци. Сега… значи… може би трябва да сме доволни, че имаме всичката тази железария.

— Особено ако има по кого да стреляме.

— Подозирам, че ще има — отвърна Тал. — Ще ти кажа нещо.

— Какво?

Хубавото му тъмно лице можеше да изглежда и объркващо сурово.

— Смятам, че стрелянето по хора не трябва да те притеснява. Някак не ми се вярва, че си имаме работа с хора.

 

 

Брайс набра частния, нефигуриращ никъде номер на резиденцията на губернатора в Сакраменто и попадна на една прислужница, която заяви твърдо, че губернаторът не може да дойде на телефона, дори за обаждане от стар приятел, изпаднал в опасно за живота положение. Тя искаше от Брайс да остави съобщение. След това той говори с главния иконом, който също поиска от него да остави съобщение. Сетне, след като го свързаха, той говори с Гари По, главния политически помощник и съветник на губернатора Джек Ретлок.

— Брайс — каза Гари. — Джек не може да се обади в момента. Има много важна вечеря. Японския министър на търговията и генералния консул в Сан Франциско.

— Гари…

— Опитваме се с всички сили да спечелим новия японско-американски завод за електроника за Калифорния, страхуваме се, че може да отиде в Тексас или Аризона, може би дори в Ню Йорк. Господи, Ню Йорк!

— Гари…

— Защо изобщо имат предвид Ню Йорк с всички проблеми с работниците и тамошните данъци?

— Гари, млъкни.

— А?

Брайс никога не бе викал на някого. Дори Гари По — който можеше да говори по-бързо и по-високо от панаирен викач — бе шокиран и замълча.

— Гари, спешно е. Повикай Джек.

По отвърна обидено:

— Брайс, аз съм упълномощен да…

— Имам страшно много работа в следващите един-два часа, Гари. Ако доживея дотогава. Не мога да загубя петнадесет минути да ти разкажа всичко и после още петнадесет да го предадеш на Джек. Слушай, аз съм в Сноуфилд. Оказа се, че всички които живееха тук, са мъртви, Гари.

— Какво?

— Петстотин души.

— Брайс, това някаква шега ли е или…

— Петстотин умрели. Това е най-малкото. Сега ще викнеш ли Джек?

— Но Брайс, петстотин…

— Викни Джек, по дяволите!

По се замисли, после каза:

— Стари приятелю, дано наистина да си в беда. — Той остави слушалката и отиде да викне губернатора.

Брайс познаваше Джек Ретлок от седемнадесет години. Когато постъпи в полицията в Лос Анджелис, беше прикрепен към Джек през първата година. По това време Джек бе ветеран със седем години в полицията. И наистина Джек изглеждаше така ловък и опитен, че Брайс не вярваше да стане дори наполовина толкова добър полицай. След година обаче стана по-добър. Поискаха да останат в двойка, партньори. Но осемнадесет месеца по-късно на Джек му писна от съдебната система, която непрекъснато освобождаваше хулиганите, за чието вкарване в затвора той хвърляше толкова сили, напусна полицията и се захвана с политика. Като ченге бе събрал купища грамоти за храброст. Той повтори своя образ на герой в креслото на градския съвет на Лос Анджелис, после стана кмет, побеждавайки в изборите. Оттам скочи направо на губернаторското място. Кариерата му бе много по-впечатляваща от колебливия успех на Брайс до шерифския пост в Санта Майра, но Джек винаги бе по-енергичния от двамата.

— Дуди? Ти ли си? — попита Джек, вдигайки слушалката в Сакраменто.

Дуди бе прякорът, с който той наричаше Брайс. Винаги бе казвал, че пясъчно русата коса, луничките, благото лице и кукленските очи на Брайс му напомнят за Хауди Дуди.

— Аз съм, Джек.

— Гари бълнува някакви небивалици…

— Истина е — отвърна Брайс и разказа на Джек всичко за Сноуфилд.

След като изслуша цялата история, Джек пое дълбоко въздух и рече:

— Иска ми се да беше пияница, Дуди.

— Не са пиянски приказки, Джек. Чуй ме, първо искам…

— Националната гвардия?

— Не! — каза Брайс. — Точно това искам да избегна колкото може по-дълго, ако имаме избор.

— Ако не използвам гвардията и другите сили на мое разположение и по-късно се окаже, че не съм ги изпратил веднага, ще ми трият сол на главата.

— Джек, разчитам на теб да вземеш правилното решение, а не просто правилното политическо решение. Докато не разберем повече за положението, не искам орди гвардейци да бродят наоколо. Те са страхотни, когато помагат при наводнение, пощенски стачки, такъв вид неща. Но не са истински военни. Те са продавачи, адвокати, дърводелци и учители. Тук има нужда от здраво контролирана, ефикасна малка полицейска акция, а такова нещо може да се проведе само от истински полицаи, професионални полицаи.

— А ако твоите хора не могат да се справят?

— Тогава аз ще съм първият, който ще викне гвардията.

Накрая Ретлок каза:

— Добре. Никаква гвардия. Засега.

Брайс въздъхна.

— И искам да държиш настрана щатската здравна служба.

— Дуди, бъди разумен. Как да го сторя? Ако има най-малко съмнение, че някаква заразна болест е очистила Сноуфилд — или пък някакво отравяне на околната среда…

— Чуй ме, Джек, Здравната служба върши добра работа, щом работата дойде до откриване и контролиране на чумни епидемии, масови хранителни отравяния или заразяване на водата. Но в основата си те са бюрократи; те действат бавно. Не можем да си позволим да се бавим. Имам усещането, че времето ни изтича. Всеки момент адът ще се отвори; всъщност ще се учудя, ако това не стане. Между другото, Здравната служба няма нужната апаратура да се справи и те нямат евентуален план да обхванат цял град с мъртъвци. Но има кой да го направи, Джек. Отдел ХБВ на Армейския медицински корпус има една сравнително нова програма, която те наричат Поделение за гражданска отбрана.

— Отдел ХБВ? — попита Ретлок. В гласа му се появи непознато напрежение. — Да не искаш да кажеш момчетата за химическа и биологическа война?

— Да.

— Господи, не мислиш, че това има нещо общо с нервнопаралитичен газ или бактериологична война…

— Вероятно не — отвърна Брайс, спомняйки си за отрязаните глави на Либерманови, ужасното чувство докато преминаваше през пасажа, невероятната бързина, с която Джейк Джонсън изчезна. — Но не зная много, за да отхвърля ХБВ или каквото и да било друго.

В гласа на губернатора изкристализира силен гняв.

— Ако проклетата армия е проявила нехайство към някой от тези шибани смъртоносни вируси, ще им взема главите!

— Спокойно, Джек. Може да не е злополука. Може да е работа на терористи, които са се добрали до проба с някакво вещество за ХБВ. Или може би руснаците изпитват нашата система за анализ и защита срещу ХБВ. Точно за справяне с такива ситуации Армейският медицински корпус нареди на своя отдел ХБВ да създаде службата на генерал Копърфилд.

— Кой е Копърфилд?

— Генерал Гейлън Копърфилд. Командир на Поделението за гражданска отбрана на отдела ХБВ. Точно за такъв вид положения трябва да бъдат уведомявани те. За няколко часа Копърфилд може да изпрати екип от добре обучени учени в Сноуфилд. Първокласни биолози, вирусолози, бактериолози и патолози с подготовка по най-съвременната съдебна медицина, поне един имунолог и биохимик, невролог — дори невропсихолог. Отделът на Копърфилд е конструирал съвършени подвижни полеви лаборатории. Намират се в депа из цялата страна, значи трябва някоя от тях да е относително близо до нас. Дръж на разстояние Здравната служба. Те нямат хора от калибъра на тези, които може да даде Копърфилд и нямат подвижна диагностична апаратура като Копърфилд. Искам да се обадя на генерала; всъщност веднага ще му се обадя, но искам твоето съгласие и твоите гаранции, че щатските бюрократи няма да се мотаят наоколо и да се намесват.

След кратко колебание, Джек Ретлок каза:

— Дуди, какъв сме оставили да стане светът, щом неща като отделът на Копърфилд стават необходими?

— Ще се справиш ли със Здравната служба?

— Да. Какво още ти трябва?

Брайс погледна списъка пред себе си.

— Може да се обърнеш към телефонната компания да изключи автоматичното набиране на Сноуфилд. Когато светът разбере какво се е случило тук, всички телефони в града ще зазвънят и ние няма да можем да поддържаме основните връзки. Ако е възможно, нека всички разговори от и за Сноуфилд да минават през специални оператори, които да отхвърлят ненужното и…

— Ще имам грижата — отвърна Джек.

— Всъщност всеки момент телефонът може да прекъсне. Д-р Пейдж е имала неприятности, когато се е опитала да се свърже с нас, така че се нуждая от късовълнов предавател. Един тук в участъка изглежда е бил саботиран.

— Мога да ти намеря подвижен късовълнов предавател, каравана със собствен бензинов генератор. Службата за готовност при земетресения има няколко. Нещо друго?

— Като говорим за генератори, хубаво ще е, ако не зависим от електроснабдяването. Очевидно нашият враг тук може да се намесва когато пожелае. Можеш ли да ни намериш два генератора?

— Мога. Нещо друго?

— Ако се сетя за още нещо, няма да се замисля да го поискам.

— Да ти кажа Брайс, като на приятел, никак не ми харесва, че се намираш в такава ситуация. Но като губернатор страшно се радвам, че това попадна под твоята юрисдикция, каквото и по дяволите да е то. Тук има няколко първокласни задници, които да са развалили вече всичко, ако случаят бе попаднал в ръцете им. Досега, ако беше заразна болест, да са я разпространили в половината щат. На теб със сигурност можем да разчитаме там горе.

— Благодаря, Джек.

За момент и двамата замълчаха. После Редлок каза:

— Дуди?

— Да, Джек?

— Пази се.

— Ще се пазя, Джек — отвърна Брайс. — Е, трябва да се свържа с Копърфилд. Ще ти се обадя по-късно.

— Моля те, направи го, Брайс. Обади ми се по-късно. Да не изчезнеш, стари приятелю.

Брайс затвори телефона и огледа полицейското управление. Стю Уоргъл и Франк сваляха предния панел на радиостанцията. Тал и д-р Пейдж зареждаха оръжията Горди Брогън и малката Лайза Пейдж, най-едрият и най-дребният в групата, правеха кафе и нареждаха храна на една от работните маси.

Дори по средата на бедствието, помисли си Брайс, дори в Зоната на мрака, ние си искаме кафето и храната. Животът си тече.

Той вдигна слушалката да се обади на Копърфилд в Дъгуей, щата Юта.

Нямаше сигнал. Натисна няколко пъти бутона за прекъсване.

— Ало.

Нищо.

Брайс почувства, че някой или нещо слуша. Можеше да усети присъствието, точно както го бе описала д-р Пейдж.

— Кой е? — попита Брайс.

Всъщност не очакваше отговор, но получи. Не беше глас. Беше някакъв особен и все пак познат звук: писък на птици, може би чайки; да, чайки, летящи нависоко над бруления от вятъра бряг.

Звукът се промени. Стана тракащ. Като зърна в празна кратуна. Предупредителен звук на гърмяща змия. Да, без съмнение. Много ясен звук на гърмяща змия.

И изведнъж отново се промени. Електронно жужене. Не, не електронно. Пчели. Жужене на пчели, рояк пчели. И сега отново писъци на чайки. И гласът на друга птица, треперливо мелодично чуруликане.

И задъхване. Като уморено куче.

И ръмжене. Не на куче. Нещо по-едро.

И съскане на биещи се котки.

Въпреки че в самите звуци нямаше нищо особено заплашително — освен може би гърмящата змия и ръмженето, — Брайс го побиха тръпки.

Животинските звуци престанаха.

Брайс почака, заслуша се и попита:

— Кой е на телефона?

Никакъв отговор.

— Какво искаш?

От слушалката долетя друг звук и прободе Брайс като с ледена кама. Писъци. Мъжки, женски и детски. Много писъци. Десетки писъци. Не театрални писъци; не престорен ужас. Бяха истински, шокиращи писъци на прокълнати: писъци на силна болка, страх и разкъсващо душата отчаяние.

На Брайс му призля. Сърцето му биеше лудо.

Изглеждаше му като че се бе свързал със самия ад. Бяха ли това писъците на мъртъвците от Сноуфилд, запечатани на магнетофонна лента? От кого? Защо?

Един последен писък. Дете. Малко момиченце. Пищеше от ужас, сетне от болка, сетне от невъобразимо страдание, сякаш го разкъсваха. Гласът му се извиси спираловидно все по-високо и по-високо… Тишина.

Тишината бе дори по-лоша от писъците, защото неизвестното присъствие все още беше на линията, сега Брайс можеше да го усети още по-силно. Той бе поразен от съзнанието за абсолютно, безпощадно зло. То беше тук. Той бързо затвори телефона. Тресеше се. Не беше в опасност — и въпреки това целият трепереше.

Погледна през дървената преграда. Другите все още бяха заети със задачите, които им бе възложил. Всъщност никой не бе забелязал, че този разговор бе твърде по-различен от предишния.

Пот загъделичка врата му.

В края на краищата, трябваше да каже на другите какво се бе случило. Ала не точно сега. Защото точно сега не можеше да контролира гласа си. Щяха да чуят вълнението в гласа му и щяха да разберат, че това странно преживяване силно го е разтърсило.

Докато пристигнат подкрепленията, докато не се установят на позиции в Сноуфилд, докато страхът им не попремине, не беше разумно другите да го видят тресящ се от ужас. В края на краищата, те чакаха от него да ги ръководи; той нямаше намерение да ги разочарова.

Пое дълбоко въздух.

Вдигна слушалката и веднага чу сигнала за свободно.

С огромно облекчение набра номера на Поделението за гражданската отбрана на ХБВ в Дъгуей, Юта.

 

 

Лайза харесваше Горди Брогън.

На пръв поглед той изглеждаше застрашителен и намусен. Беше толкова едър и ръцете му толкова големи, че й напомняше за чудовището на Франкенщайн. Всъщност лицето му бе доста привлекателно, ала като се намръщеше, дори когато не беше ядосан, дори когато просто се безпокоеше за нещо или мислеше усилено, веждите му се съединяваха страховито и тъмните му очи ставаха почти черни.

Усмивката го преобразяваше. Беше удивително. Когато Горди се усмихнеше, човек веднага разбираше, че това е истинският Горди Брогън. Разбираше, че другият Горди — онзи, който си е помислил, че вижда, когато Горди е бил намръщен или когато лицето му си е почивало — е бил само плод на въображението. Неговата топла, широка усмивка привличаше вниманието с добротата, която светеше в очите му, спокойствието, изписано на лицето му.

Когато човек го опознаеше, Горди му заприличваше на голямо бебе, нетърпеливо да бъде харесвано. Той беше от онези рядко срещани възрастни хора, които говорят с децата без смущение, снизходителност или покровителство. Беше дори по-добър от Джени в това отношение. И можеше да се усмихва дори в сегашното положение.

Когато наредиха храната на масата — консервирано месо, хляб, сирене, пресни плодове, понички и запарено кафе, — Лайза каза:

— Изобщо не ми приличаш на ченге.

— О? — отвърна Горди. — Как трябва да изглежда ченгето?

— Извинявай! Нещо лошо ли казах? „Ченге“ обидна дума ли е?

— В някои места. Например в затвора.

Тя бе удивена, че той все още може да се смее след всичко случило се тази вечер и каза:

— Сериозно. Как предпочитат пазителите на закона да бъдат наричани? Полицаи?

— Няма значение. Аз съм помощник-шериф, полицай, ченге — както ти харесва. Като изключим това дето мислиш, че не ти приличам на такъв.

— О, приличаш — отвърна Лайза. — Особено като се намръщиш. Но не приличаш на ченге.

— На какво ти приличам?

— Чакай да помисля. — Тя веднага се включи в тази игра, която отклоняваше мислите й от кошмарите наоколо. — Може би приличаш… на млад свещеник.

— Аз?

— Ами да, на амвона би бил направо фантастичен да произнасяш огнени проповеди. И те виждам как вкъщи с усмивка на лице изслушваш проблемите на хората.

— Аз, свещеник? — възкликна той, явно изненадан. — С твоето въображение, трябва да станеш писателка като пораснеш.

— Мисля да стана доктор като Джени. Докторът може да прави толкова добри неща. — Тя замълча. — Знаеш ли защо не приличаш на ченге? Не мога да си те представя да използваш това. — Тя посочи револвера. — Не мога да си представя да стреляш по някого. Дори и да го заслужава.

Тя се изненада от изражението, което се появи на лицето на Горди Брогън. Той видимо бе шокиран.

Преди Лайза да успее да попита какво има, лампите премигнаха.

Тя вдигна поглед.

Лампите премигнаха отново. И отново.

Тя погледна към прозорците. Навън уличните лампи също премигваха.

Не, помисли си тя. Не, моля ти се, Господи, не отново. Не ни потапяй отново в мрак; моля те, моля те!

Светлините угаснаха.