Дийн Кунц
Древният враг (23)

23
КРИЗИСНИЯТ ЕКИП

В кристалната утринна светлина Сноуфилд изглеждаше току-що почистен и спокоен. Лек ветрец поклащаше дърветата. Небето бе безоблачно.

Като излезе от хотела заедно с Брайс, Франк, д-р Пейдж и още няколко души, Тал Уитмън погледна нагоре към слънцето и гледката му припомни един спомен от детството му в Харлем. Той често си купуваше бонбони от вестникарската будка на Боуз, която се намираше до блока с апартамента на леля Беки. Брайс предпочиташе лимоновите дражета. Те притежаваха най-приятния оттенък на жълтото, който той бе виждал. И сега, тази сутрин, той видя, че слънцето имаше точно същия оттенък на жълтото и висеше като огромно лимоново драже. Това му припомни с изненадваща сила вида, шумовете и миризмите на вестникарската будка на Боуз.

Лайза вървеше зад Тал. Всички спряха на тротоара и зачакаха пристигането на поделението за защита от ХБВ отдолу по склона.

В подножието на хълма не се движеше нищо. Планинският склон бе притихнал. Очевидно екипът на Копърфилд още бе далеч.

Чакайки на лимонената светлина, Тал се питаше дали вестникарската будка на Боуз продължава да работи на старото си място. Най-вероятно бе празна, мръсна и порутена. Или може би продаваше списания, тютюн и бонбони само като параван за незаконна продажба на наркотици.

С възрастта Тал все по-остро усещаше една тенденция към израждане на всичко. Приятните квартали западаха, западналите запустяваха, запуснатите се рушеха. Редът даваше път на хаоса. Това можеше да се види навсякъде. Повече убийства с всяка следваща година. Все по-голяма злоупотреба с наркотици. Спираловидни темпове на нападения, изнасилвания, кражби с взлом. Това, което спасяваше Тал от песимизма по отношение на бъдещето на човешкия род, бе неговото страстно убеждение, че добрите хора — хората като Брайс, Франк и д-р Пейдж; хората като леля му Беки — ще съумяват да задържат течението на израждането и може би от време на време да го обръщат назад.

Обаче вярата му в силата на добрите хора и отговорните действия се бе изправила пред една сериозна проверка тук в Сноуфилд. Това зло изглеждаше непобедимо.

— Чуйте! — каза Горди Брогън. — Мотори.

Тал погледна към Брайс:

— Мислех, че не трябва да ги очакваме по-рано от обяд. Те идват три часа по-рано.

— Обяд е възможно най-късното време на пристигане — каза Брайс. — Копърфилд искаше да дойде колкото може по-скоро. Съдейки по разговора ми с него, той е твърд командир, човек, който обикновено получава от хората си това, което иска.

— Точно като теб, а? — попита Тал.

Брайс го изгледа изпод сънливите си, отпуснати клепачи:

— Аз? Твърд? Защо, аз съм мек като котенце.

— Или като пантера — ухили се Тал.

— Идват!

В началото на Скайлайн роуд се показа една голяма кола и шумът от работещия й двигател ставаше все по-силен.

Колите на Поделението за гражданска отбрана от ХБВ бяха три. Джени ги гледаше как пълзят бавно нагоре по дългата стръмна улица към хотел Хилтоп.

Процесията се водеше от блестящ бял самоходен фургон — една преустроена единадесетметрова грамада. Тя нямаше врати и прозорци отстрани. Единственият й вход очевидно се намираше отзад. Извитото предно стъкло на кабината бе тъмно, така че не можеше да се вижда вътре, и изглежда бе от много по-дебело стъкло, отколкото обикновените фургони. По колата нямаше нито опознавателни знаци, нито някаква маркировка, че принадлежи на армията. Табелата с номера беше стандартната за Калифорния. Очевидно анонимността по време на придвижване бе част от програмата на Копърфилд.

Зад първия фургон идваше втори. Колоната завършваше един камион без знаци, който теглеше деветметрово сиво ремарке. Прозорците на камиона също бяха от цветно бронирано стъкло.

Понеже не беше сигурен, че шофьорът на водещия камион вижда тяхната група пред хотел Хилтоп, Брайс излезе на платното на улицата и размаха ръце над главата си.

Товарите във фургоните и камиона очевидно бяха доста тежки. Двигателите се напъваха и изкачваха мъчително улицата, движейки се с по-малко от петнадесет километра в час, после с по-малко от десет, напредвайки бавно, но сигурно, стенейки, стържейки. Когато най-накрая стигнаха Хилтоп, те продължиха и на ъгъла завиха надясно по пресечката отстрани на хотела.

Докато автоколоната спре и паркира, Джени, Брайс и другите заобиколиха отстрани на хотела. Всички улици на Сноуфилд с направление изток-запад вървяха покрай планината и повечето от тях бяха равни. Беше много по-лесно и безопасно трите коли да паркират там, отколкото на стръмната Скайлайн роуд.

Джени стоеше на тротоара, гледаше задната врата на първия фургон и чакаше някой да излезе.

Трите прегрети двигатели угаснаха един след друг и настъпи тягостна тишина.

Настроението на Джени се повиши за пръв път откак пристигна в Сноуфилд миналата вечер. Специалистите бяха дошли. Както повечето американци, тя имаше огромна вяра в специалистите, в техниката, в науката. Всъщност, вярваше сигурно повече от останалите, защото самата тя бе специалист, човек на науката. Скоро те ще разберат какво е убило Хилда Бек, Либерманови и другите. Специалистите бяха пристигнали. Най-после кавалерията бе дошла.

Първо се отвори задната врата на камиона и оттам долу скочиха хора. Те бяха облечени като за операции в биологически заразена атмосфера. Носеха бели пластмасови костюми от разработения от НАСА вид, с широки шлемове, които имаха гигантски плексигласови зрителни стъкла, всички носеха на гърба си индивидуални бутилки с въздух, както и системи за пречистване и регенерация с големина на чанта за документи.

Интересно защо, ала на Джени отначало мъжете не й заприличаха на космонавти. Те изглеждаха като последователи на някаква странна религия, блестящи в своите жречески одежди.

От камиона се бяха изсипали една дузина пъргави мъже. Още продължаваха да се появяват, когато Джени осъзна, че те бяха тежко въоръжени. Те се разпръснаха около двете страни на фургона и заеха позиции между своето превозно средство и хората на тротоара, обръщайки се с гръб към колите. Тези мъже не бяха учени. Те бяха поддържаща част. Имената им бяха изписани върху шлемовете, точно над зрителните стъкла: СЕРЖ. ХАРКЪР, Р-К ФОУДЪР, Р-К ЛАСКАЛИ, ЛЕЙТ. ЪНДЪРХИЛ. Те извадиха оръжията си и се прицелиха навън, обезпечавайки един периметър по решителен начин, който не допускаше вмешателство.

Потресена и объркана, Джени видя пред себе си дулото на един автомат.

Като пристъпи към войската, Брайс каза:

— Какво по дяволите означава това?

Сержант Харкър, който се намираше най-близо до Брайс, насочи оръжието се към небето и изстреля кратък предупредителен откос.

Брайс спря като закован.

Тал и Франк посегнаха автоматически към револверите си.

— Не! — извика Брайс. — Не стреляйте, за Бога! Ние сме от една и съща страна.

Един от войниците заговори. Лейтенант Ъндърхил. Гласът му, излизащ от един малък усилвател, намиращ се в една петнадесетсантиметрова квадратна кутия на гърдите му, звучеше тенекиено:

— Моля не се приближавайте до колите. Наше първо задължение е да запазим целостта на лабораториите и ще го направим на всяка цена.

— По дяволите — рече Брайс, — нямаме намерение да създаваме никакви неприятности. Аз съм този, който ви повика първи.

— Не се приближавайте — заяви твърдо Ъндърхил.

Най-накрая задната врата на първия самоходен фургон се отвори. Четиримата души, които излязоха оттам, бяха също облечени в херметически костюми, но не бяха войници. Те се движеха, без да бързат. Не бяха въоръжени. Единият бе жена; Джени зърна едно поразително красиво женско ориенталско лице. Пред имената върху шлемовете на четиримата нямаше военни звания: БЕТЪНБИ, ВАЛДЕС, НИВЪН, ЯМАГУЧИ. Това бяха цивилни учени, които в случай на извънредна химическо-биологическа тревога се вдигаха от частните си жилища в Лос Анджелис, Сан Франциско, Сиатъл и други западни градове и постъпваха под разпореждането на Копърфилд. Според Брайс имаше по един такъв екип за западните, източните и южните щати.

От втория фургон излязоха шест души. ГОЛДСТЕЙН, РОБЪРТС, КОПЪРФИЛД, ХАУК. Последните двама бяха с костюми без знаци и без имена над зрителните стъкла. Те се придвижиха зад линията от въоръжени войници и застанаха до Бетънби, Валдес, Нивън и Ямагучи.

Тези десет души започнаха да разговарят помежду си с помощта на вградените в костюмите си радиостанции. Джени виждаше как устните им се мърдат зад плексигласовите визьори, обаче крякащите кутии на гърдите им не препредаваха нито дума, което означаваше, че разполагат с възможности да водят както публични, така и строго поверителни дискусии. Засега бяха избрали поверителността.

Но защо? питаше се Джени. Те нямат какво да крият от нас. Нали?

Генерал Копърфилд, най-високият от двадесетте, се отдели от групата зад първия фургон, стъпи на тротоара и се доближи до Брайс.

Преди Копърфилд да вземе инициативата, Брайс излезе напред:

— Господин генерал, искам да зная защо ни държат на мушка.

— Съжалявам — каза Копърфилд, обърна се към войниците, които стояха с каменни лица, и рече: — Добре, момчета. Положението е под контрол. Свободно.

Поради контейнерите с въздух, които носеха, войниците не можеха да заемат удобно класическата позиция свободно. Движейки се обаче с плавната хармония на прецизен в строевата подготовка екип, те веднага смъкнаха автоматите от раменете си, разтвориха краката си точно тридесет сантиметра, поставиха оръжията право долу отстрани и застанаха неподвижни, с лице напред.

Брайс бе прав, когато каза на Тал, че Копърфилд прилича на строг командир. За Джени бе очевидно, че в поделението на генерала няма проблеми с дисциплината.

Като се обърна отново към Брайс, Копърфилд се усмихваше иззад зрителното си стъкло и каза:

— Така по-добре ли е?

— По-добре е — каза Брайс. — И все пак искам обяснение.

— Просто СПД — отвърна Копърфилд. — Стандартна процедура на действие. Това е част от обичайната рутина. Нямаме нищо против теб или хората ти, шерифе. Ти си шерифът Брайс Хамънд, нали? Помня те от конференцията в Чикаго миналата година.

— Да, сър, аз съм Хамънд. Обаче вие все още не сте ми дали задоволително обяснение. Просто СПД не е достатъчно.

— Няма нужда да повишаваш тон, шерифе. — Копърфилд потупа с ръкавица крякащата кутия на гърдите си. — Това нещо не е просто един говорител. То е снабдено и с изключително чувствителен микрофон. Виждаш ли, когато отиваме в някое място, където може да има сериозно биологическо или химическо заразяване, ние трябва да отчитаме възможността, че можем да бъдем залети от множество болни и умиращи хора. Ние обаче просто не сме екипирани да провеждаме лечение. Ние сме изследователски екип. Занимаваме се стриктно с патология, а не с лечение. Нашата работа е да разберем всичко каквото можем за заразяването, така че снабдени както трябва медицински екипи да дойдат веднага след нас, за да се занимаят с оцелелите. Обаче умиращи и отчаяни хора могат да не разберат, че не можем да ги лекуваме. Такива хора биха могли да нападнат подвижните лаборатории от яд или чувство за безизходност.

— Или страх — вметна Тал Уитмън.

— Точно така — каза генералът, не забелязвайки иронията. — Нашите имитации на психологически стрес показват, че това е една реална възможност.

— А ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви — попита Джени, — ще ги убиете ли?

Копърфилд се обърна към нея. Слънцето озари зрителното му стъкло, превръщайки го в огледало, и за момент тя не можеше да го види. После той леко се отмести и лицето му отново изплува, не дотолкова, че тя да види как изглежда в действителност. Това бе едно нереално лице, ограничено от прозрачната част на шлема.

— Д-р Пейдж, предполагам — каза Копърфилд.

— Да.

— Е добре, докторе, ако терористи или агенти на чуждо правителство извършат акт на биологическа война срещу някоя американска общност, нашата работа, на мен и моите хора, е да изолираме микроба, да го идентифицираме и да предложим мерки за удържането му. Това е отрезвяваща отговорност. Ако позволим някому, дори на страдащите жертви, да ни възпре, опасността от разпространение на чумата ще нарасне драматично.

— Значи — каза Джени, продължавайки да го притиска, — ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви, вие ще ги убиете.

— Да — каза той сухо. — Дори благоприличните хора трябва понякога да избират по-малката от две злини.

Джени се загледа в Сноуфилд, който на утринното слънце приличаше на гробище не по-малко, отколкото в нощния мрак. Генерал Копърфилд имаше право. Каквото и да направеше за предпазване на екипа си, щеше да бъде по-малкото зло. Голямото зло бе направеното — или предстоеше да бъде направено — на този град.

Тя не можеше да си обясни защо избухна така пред генерала.

Може би, защото си ги бе представяла, него и хората му, като спасителната конница. Искало й се беше всички проблеми да бъдат разрешени, всички неясноти да бъдат изяснени незабавно с пристигането на Копърфилд. Бе осъзнала, че няма да стане така, когато те бяха насочили оръжията си към нея. Мечтата бе угаснала бързо. И съвсем неоправдано тя бе стоварила вината върху генерала.

Това не беше типично за нея. Сигурно нервите й бяха опънати повече, отколкото си мислеше.

Брайс започна да представя хората си на Копърфилд, ала генералът го прекъсна:

— Не искам да бъда невъзпитан, шерифе, обаче нямам време за запознанства. По-късно. Точно сега искам да действам. Искам да видя всички онези неща, за които ми разказа по телефона миналата нощ и после искам да се направи аутопсия.

Той иска да прескочи представянията, защото не вижда смисъл да интимничи с хора, които може би са обречени, помисли си Джени. Ако ние развием симптоми на заразяване, ако това се окаже някакво мозъчно заболяване и ако ние обезумеем и се опитаме да щурмуваме подвижните лаборатории, за него ще бъде по-лесно да ни разстреля, ако не ни познава много добре.

Стига! — каза си ядосано тя.

Тя се загледа в Лайза и си помисли: О, небеса, дете, ако аз съм толкова изтощена, как ли се чувстваш ти. И все пак ти се държиш по-мъжки от всички. Каква прекрасна сестричка имам.

— Преди да ви разведа наоколо — каза Брайс на Копърфилд, — трябва да ви разкажа за нещото, което видяхме миналата нощ, и какво се случи на…

— Не, не — прекъсна го нетърпеливо Копърфилд. — Искам да проуча това стъпка по стъпка. Точно както сте се натъкнали на нещата. Ще има достатъчно време да ми разкажеш какво е станало миналата нощ. Нека започнем да действаме.

— Обаче, виждате ли, все повече изглежда, че не заразна болест е очистила този град — възрази Брайс.

Генералът каза:

— Хората ми дойдоха тук да разследват за евентуална връзка с ХБВ. Това и ще направим най-напред. После можем да разгледаме други възможности. СПД, шерифе.

Брайс отпрати повечето от хората си обратно в хотел Хилтоп, оставяйки със себе си само Тал и Франк.

Джени хвана Лайза за ръка и двете също се насочиха обратно към хотела.

Копърфилд й подвикна:

— Докторе! Почакайте. Искам да дойдете с нас. Вие бяхте първият лекар на мястото на действието. Ако състоянието на телата се е изменило, вие сте тази, която ще го установи най-добре.

Джени погледна към Лайза:

— Искаш ли да дойдеш?

— Обратно в пекарницата? Благодаря, не искам. — Момичето потръпна.

Мислейки си за сладкото детско гласче, което идваше от канала на мивката, Джени каза:

— Не отивай в кухнята. И ако ти се наложи да отидеш в тоалетната, помоли някой да те придружи.

— Джени, всички те са мъже!

— Пет пари не давам. Помоли Горди. Той може да стои пред отделението с гръб към теб.

— Божичко, това няма да е удобно.

— Иска ти се да отидеш в тази тоалетна отново сама?

Момичето пребледня:

— В никакъв случай.

— Добре. Дръж се близо до другите. Подчертавам, близо. Не просто в едно и също помещение. Стой в същата част на помещението. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Джени мислеше за двете телефонни обаждания на Уоргъл тази сутрин. За грубите му заплахи. И въпреки че това бяха заплахи на мъртъв човек, които не би трябвало да имат значение, Джени бе изплашена.

— И ти се пази — каза Лайза.

Джени целуна момичето по бузата.

— Сега побързай и настигни Горди, преди той да завие зад ъгъла.

Лайза се затича и викна:

— Горди! Почакай!

Високият млад полицай спря на ъгъла и погледна назад.

Наблюдавайки как Лайза спринтира по калдъръмения тротоар, сърцето на Джени се сви.

Тя си помисли: Дали няма да е изчезнала, когато се върна? Ще я видя ли отново жива?