Дийн Кунц
Древният враг (39)

39
ВИДЕНИЕТО

Флетчър Кейл се събуди на разсъмване.

Гората все още тънеше в мрак. Млечна дневна светлина проникваше надолу в снопове през отворите в зеления балдахин, образуван от гъсто преплетените клони на огромните дървета. Слънчевите лъчи бяха разсеяни, мътни от мъглата и не се виждаше почти нищо.

Беше прекарал нощта в джипа комби на Джейк Джонсън. Излезе от колата и застана до нея, ослушвайки се внимателно за шумове от преследвачи. Миналата нощ, няколко минути след единадесет часа, поел курс към тайното убежище на Джейк Джонсън, Кейл се бе изкачил с колата по пътя Маунт Ларсън, завил бе по противопожарната просека, която водеше нагоре по северните склонове на Сноутоп — и си бе навлякъл белята. На десетина метра отпред фаровете уловиха табели, поставени от двете страни на пътя; с големи червени букви на бял фон бе написано: КАРАНТИНА. Карайки прекалено бързо, беглецът едва взе завоя и видя точно пред себе си полицейска блокада. Една патрулна кола бе преградила пътя. Двама полицаи тръгнаха да излизат от колата.

Кейл си спомни, че беше чул за карантинна зона около Сноуфилд, но бе сметнал, че това важи само за другата страна на планината. Удари спирачките, съжалявайки, че поне веднъж не е обърнал внимание на новините.

Снимката му бе разпратена навсякъде. Тези мъже щяха да го разпознаят и след час щеше да се озове отново в затвора.

Изненадата бе единствената му надежда. Те нямаше да очакват неприятности. Обслужването на карантинния пост бе лесна, приспивна работа.

Пушката НК91 бе на седалката до Кейл, покрита с одеяло. Той грабна оръжието, излезе от джипа и откри огън по ченгетата. Полуавтоматичната пушка затрака и полицаите изпълниха един кратък, блуждаещ танц на смъртта, като призрачни фигури в мъглата.

Той изтъркаля телата в канавката, изтегли патрулната кола от пътя и подкара джипа през контролния пункт. После се върна и премести колата така, че да изглежда, че убиецът на полицаите не е продължил нагоре в планината.

Измина пет километра нагоре по неравната противопожарна просека и стигна до друг, още по-неравен, обрасъл път. Два километра по-нататък, на края на тази пътека, той паркира джипа в храсталака и излезе.

В добавка към НК91 имаше пълна чанта с други оръжия от килера на Джонсън, плюс 63 440 долара, които бе разпределил в седемте джоба с ципове на ловджийското си яке. Единственото друго нещо, което носеше бе фенерче и това бе почти всичко, от което се нуждаеше, защото варовиковите пещери бяха добре запасени с необходимите неща.

Последния половин километър трябваше да извърви пеша и възнамеряваше да приключи пътуването скоро, но бързо разбра, че дори с фенерче гората бе объркваща нощем, в мъглата. Почти сигурно щеше да се загуби. А щом се загубиш в пустошта, можеш да се въртиш в кръг, на метри от целта, без да разбереш колко близо си бил до спасението. Само още няколко крачки и Кейл се върна обратно до джипа, за да изчака дневната светлина.

Дори да откриеха двамата мъртви полицаи на блокадата преди настъпването на утрото и дори ченгетата да разберяха, че убиецът е отишъл към планината, нямаше да подхванат преследване преди разсъмване. Когато хайката стигнеше дотук утре, Кейл щеше да се е скрил в пещерите.

Беше спал на предната седалка на джипа. Не беше като хотел Плаца, но бе по-удобно отколкото в затвора.

Сега, застанал до колата в бледата ранна светлина, той се ослушваше за шумове от преследвачи. Не чу нищо. Всъщност и не очакваше да чуе. Съдбата не му бе предопределила да гние в затвора. Очакваше го прекрасно бъдеще. Сигурен беше в това.

Той се прозина, протегна се, после се изпика на стъблото на един голям бор.

След тридесет минути, когато стана по-светло, Кейл пое по пътечката, която не можа да открие през нощта. И видя нещо, което не бе забелязал в тъмнината: храсталаците бяха изпотъпкани. Неотдавна оттук бяха минавали хора.

Продължи предпазливо, държейки пушката в дясната си ръка, готов да застреля всеки, който се опита да го нападне.

След по-малко от половин час излезе от гората на сечището около хижата — видя защо пътечката е изпотъпкана. Покрай хижата бяха наредени осем мотоциклета, огромни Харлей Дейвидсън, всичките украсени с името ХРОМОВИЯ ДЯВОЛ.

Шайката неудачници на Джийн Тър. Не всичките. Около половината от бандата, както изглеждаше.

Кейл приклекна до една оголена варовикова скала и заразглежда обвитата в мъгла хижа. Никой не се виждаше. Той тихо порови в торбата, напипа един нов пълнител за НК91 и го пъхна в пушката.

Как се бяха оказали тук Тър и неговите проклети рокери? Изкачването на планината на две колела беше равностойно на труден, изнервящ мотокрос. Разбира се, тези луди копелета се опияняваха от опасностите.

Но какво по дяволите правеха тук? Как са открили хижата и защо са дошли?

Докато се ослушваше за гласове, за някакъв знак къде са мотоциклетистите и какво правят, Кейл осъзна, че не се чуват никакви звуци от животни и от насекоми. Нито от птици. Абсолютно нищо. Призрачна тишина.

Тогава дочу зад себе си шумолене в храстите. Слаб шум, който му прозвуча в свръхестествената тишина като оръдеен изстрел.

Кейл бе коленичил на земята. Хвърли се настрани с котешка бързина, претърколи се през гръб и вдигна пушката.

Беше готов да убива, но не това, което видя. А то беше Джейк Джонсън, на седем-осем метра, който излизаше хилейки се от гората. Гол. Съвсем гологъз.

Още някакво движение. Отляво на Джонсън. Малко по-надалече, където свършваха дърветата.

Кейл улови движението с крайчеца на окото си и завъртя главата си и пушката в тази посока.

От гората на мъгливото открито пространство излезе още един мъж, високата трева плющеше около голите му крака. Той също беше гол и широко ухилен.

Ала това не бе най-лошото. Най-лошото бе, че вторият мъж също беше Джейк Джонсън.

Кейл местеше очи от единия към другия, изплашен и объркан. Те си приличаха като двойка еднакви близнаци.

Но Джейк беше единствено дете — нали така? Кейл никога не бе чувал за близнак.

Трета фигура пристъпи напред изпод сенките на разперените клони на един огромен смърч. Този също беше Джейк Джонсън.

Кейл не можеше да диша.

По дяволите, имаше нищожна вероятност Джонсън да има брат-близнак, но не и двама.

Нещо съвсем не беше наред. Сега Кейл се плашеше не просто от невъзможната тройка близнаци. Сега всичко го плашеше: гората, мъглата, скалистите очертания на планинския склон…

Тримата еднакви мъже се изкачваха бавно по нанагорнището към мястото, където се бе разположил Кейл, приближавайки се и заграждайки го в кръг.

Очите им бяха странни, устите им — жестоки. Кейл бързо се изправи, сърцето му биеше до пръсване.

— Спрете!

Но те не спряха дори когато размаха заплашително пушката.

— Кои сте вие? Какво сте? Какво е това? — питаше Кейл.

Не му отговориха. Продължиха да се приближават. Като зомбита.

Той грабна торбата с оръжията и заотстъпва бързо и несръчно от кошмарното трио.

Не, вече не трио, а квартет. От горичката долу излезе четвърти Джейк Джонсън, гол-голеничък като останалите.

Кейл беше на границата на паниката.

Четиримата идваха към Кейл почти безшумно; не се чуваше нищо освен пукането на сухите листа под краката им. Не показваха недоволство от острите бурени и бодливите клечки под краката им. Един от тях започна да облизва гладно устни. И останалите веднага заоблизваха устни.

Тръпка на леден страх преряза червата на Кейл, чудеше се дали не е полудял. Но тази мисъл бе краткотрайна. Чужд на самосъмнението, той не можеше да я задържи задълго.

Пусна торбата, сграбчи пушката с две ръце и откри огън, описвайки дъга с бълващото дуло на оръжието. Куршумите уцелиха. Видя как се забиха в четиримата мъже, видя отворените рани. Ала нямаше кръв. Едва цъфнали, раните се затваряха; зарастваха, изчезваха за секунди.

Мъжете продължаваха да се приближават.

Не. Това не са хора, а нещо друго.

Халюцинации? Преди години, в гимназията, Кейл бе приемал наркотици. Сега се сещаше, че виденията могат да те тормозят месеци — дори години — след като си престанал да приемаш ЛСД. Никога не бе имал видения, обаче беше чувал за тях. Това ли ставаше сега? Халюцинации?

Може би.

От друга страна… четиримата мъже лъщяха, сякаш утринната мъгла бе кондензирала върху голата им кожа, а това не беше подробност, която можеш да забележиш при халюцинация. И въобще положението беше много по-различно от наркоманските преживявания на Кейл.

Продължавайки да се хили, най-близкият двойник вдигна ръка и посочи към него. И просто да не повярваш, плътта на тази ръка се отдели, обели се от пръстите, от дланта. Плътта като че ли изтичаше без кръв обратно в ръката, сякаш бе восък, топящ се и капещ от горяща свещ; китката се удебели от тази тъкан и после от дланта не остана нищо друго освен кости, бели кости. Един оголен от плътта пръст сочеше към Кейл. Сочеше гневно, презрително, обвиняващо.

На Кейл му се зави свят.

Другите трима близнаци бяха претърпели дори по-ужасни изменения. Единият бе загубил част от плътта на лицето си: Едната лицева кост и ред зъби бяха лъснали; дясното око, лишено от клепача и околната тъкан, блестеше пиянски в гнездото си. На третия мъж му липсваше парче плът от туловището; виждаха се острите му ребра и пулсиращите вътре хлъзгави органи. На четвъртия единият му крак беше нормален, а другият — само кости и сухожилия.

Както обграждаха Кейл, един от тях проговори:

— Детеубиец.

Кейл изпищя, изпусна пушката и побягна. След миг спря, виждайки още двама Джонсъновци да идват откъм хижата. Нямаше накъде да избяга. Освен нагоре към високите голи скали над хижата. Хукна натам, задъхвайки се и хриптейки, стигна хленчейки до храсталака, мина през него и влезе в пещерата, хвърли поглед назад, видя, че шестимата мъже продължават да го следват и потъна в пещерата, в тъмнината, съжалявайки, че фенерчето не е с него, напипа стената с ръка, затътри се пипнешком покрай нея, опитвайки се да възстанови в ума си разположението, спомняйки си, че сравнително дългият тунел завършва с редица чупки — и внезапно осъзна, че това място може и да не е безопасно; напротив, можеше да се окаже капан; да, сигурен беше в това; те искаха да дойде тук — и той погледна назад, видя двама разпадащи се мъже на входа, чу собствения си вой и се втурна още по-бързо напред в дълбокия мрак, защото нямаше къде другаде да отиде, дори това да беше капан, ожули ръката си на една скална издатина, спъна се, замота се, хвърли се пак напред, премина една след друга чупките и после през вратата, влезе вътре и я затръшна след себе си, но разбираше, че това няма да ги спре, сетне видя светлината в съседното помещение, към което се отправи зашеметен от ужас, минавайки покрай купища припаси и принадлежности.

Светлината идваше от един газов фенер.

Кейл пристъпи в третата камера.

На бледата студена светлина видя нещо, което го смрази. Беше се издигнало от подземната река през пода на пещерата, от дупката, в която Джейк Джонсън бе монтирал водната помпа. Гърчеше се. Пенеше се, пулсираше, къдреше се. Тъмна, кървава плът. Безформена.

Образуваха се криле. После изчезнаха.

Миризма на сяра, не особено силна, но предизвикваща повдигане.

По двуметровия стълб слуз се отвориха очи. Фокусираха се върху Кейл.

Той се сви, опря се о стената, държеше се за камъка, сякаш той беше реалността, последното спасение от бездната на умопомрачението.

Някои от очите бяха човешки. Други не. Те го фиксираха — после се затвориха и изчезнаха.

Там, където преди нямаше нищо, се отвориха усти. Зъби. Раздвоени езици, провесени от черни устни. От други усти изригнаха приличащи на червеи пипала, погърчиха се във въздуха, прибраха се. Подобно на крилата и очите, и те изчезнаха в безформената плът.

На пода имаше човек. Беше на няколко крачки от пулсиращото нещо, издигнало се изпод пещерата. Беше седнал в светлия кръг на фенера, лицето му бе в сянка.

Разбрал, че Кейл го е забелязал, човекът се наведе напред и изложи лицето си на светлината. Беше висок метър и деветдесет или повече, с дълга къдрава коса и брада. Около главата му бе навита шарена кърпа. На едното му ухо висеше обеца. Усмихваше се по най-странния начин, който Кейл бе виждал, и вдигна ръка за поздрав, а на дланта на ръката му имаше червено-жълта татуировка на очна ябълка.

Това беше Джийн Тър.