Дийн Кунц
Древният враг (42)

42
ДРУГАТА СТРАНА НА АДА

Асфалтът под Джени се разчупи с тътен като от оръдеен изстрел.

Бум!

Младата жена залази назад, но не бе достатъчно бърза. Настилката под нея се раздвижи и започна да хлътва.

Пропадаше в ямата, Господи не ако падането не я убие, то ще излезе от скривалището си и ще я залови, ще я завлече долу на скрито място; ще я погълне преди някой да се опита да я спаси…

Тал Уитмън я сграбчи за глезените и я задържа. Джени висеше в ямата с главата надолу. Асфалтът се срути в дупката и се разби долу. Настилката под краката на Тал се разклати, започна да поддава и той за малко не изпусна Джени. После отстъпи назад, влачейки я със себе си по-далече от ронещия се ръб на пропастта. Когато Джени отново се озова на твърда почва, той й помогна да се изправи.

Макар и да знаеше, че е биологически невъзможно сърцето й да се качи в гърлото, тя буквално го преглътна.

— Боже мой — възкликна задъхано, — благодаря ти! Тал, ако не беше…

— Няма нищо — каза Тал, въпреки че и той едва не я последва в капана.

„Проста работа“ — помисли си Джени, спомняйки си случката с Тал, за която й бе разказал Брайс.

Забеляза, че на другия край на ямата Тимоти Флайт нямаше да има нейния късмет. Брайс нямаше да успее да го хване навреме.

Настилката под Флайт се поддаде. Едно парче с размери три на два метра изчезна в ямата, отнасяйки археолога със себе си. То не се разби на дъното като асфалта от страната на Джени. Оттатък стената на дупката бе полегата и плочата се плъзна десетина метра надолу към дъното и се спря върху друга отломка.

Флайт все още бе жив. Крещеше от болка.

— Трябва бързо да го извадим оттам — каза Джени.

— Няма смисъл дори да се опитва — възрази Тал.

— Ама…

— Виж!

То бе дошло за Флайт. Изригна от един от тунелите, които излизаха на пода на дупката и вероятно водеха надолу в дълбоките пещери. Огромен псевдопод от аморфна протоплазма се издигна на три метра във въздуха, гърчейки се падна на земята, откъсна се от криещото се отдолу основно тяло и се превърна в противно тлъст черен паяк с размерите на пони. Беше само на три-четири метра от Тимоти Флайт и запълзя към него през отломките от настилката с явното намерение да го убие.

Проснат безпомощно на бетонната плоча, с която бе паднал в дупката, Тимоти виждаше приближаването на паяка. Болката му се замени от вълна на ужас.

Черните тънки крака леко преодоляваха руините и съществото се приближаваше много по-бързо от човек. Върху крехките си на вид крачета имаше хиляди твърди, приличащи на тел черни власинки. Изпъкналият му корем бе гладък, лъскав, светъл на цвят.

Три метра. Два и половина.

Издаваше смразяващ кръвта звук, полуписък-полусъскане.

Два метра. Един метър.

Спря пред Тимоти, който се втренчи нагоре в чифт огромни мандибули, остри хитинови челюсти. Вратата между лудостта и здравия разум започна да се отваря в мозъка му.

Внезапно върху Тимоти се изля млечнобял дъжд. За секунда ученият си помисли, че паякът го пръска с отрова. После разбра, че това е Биосан-4. Другите бяха горе, на ръба на ямата, насочили пръскачките надолу.

Течността опръска и паяка. Черното му тяло се нашари с бели точки.

Пръскачката на Брайс бе повредена от една отломка. Не пускаше нито капка.

Ругаейки, той разкопча презрамките и я изтърси на улицата. Докато от другата страна на ямата Тал и Джени пръскаха надолу Биосан-4, Брайс отиде бързо до канавката и взе двата резервни контейнера с бактериосъдържащ разтвор. Те се бяха претърколили по настилката встрани от издигналия се асфалт и се бяха спрели в бордюра. Контейнерите имаха дръжки и Брайс ги сграбчи и двата. Бяха тежки. Втурна се обратно към края на дупката, поколеба се, после се спусна надолу по склона до самия му край. Успя да се задържи някак си на крака, здраво стискайки и двата контейнера.

Не тръгна към Флайт. Джени и Тал правеха каквото можеха за унищожаването на паяка. Вместо това Брайс се заизкачва по натрошените камъни, насочвайки се към дупката, от която променящият формата си бе изпратил последния си фантом.

Тимоти Флайт наблюдаваше с ужас как паякът се извива над него, превръщайки се в огромно ловджийско куче. Не беше просто куче, а Цербер с отчасти кучешко и отчасти човешко лице. Козината му (където не бе напръскано с Биосан-4) бе много по-черна от тази на паяка, огромните му лапи имаха остри нокти, а зъбите му бяха дълги колкото пръстите на Тимоти. Дъхът му вонеше на сяра и на нещо още по-лошо.

По кучето започнаха да се появяват язви, понеже бактерията разяждаше аморфната плът и в Тимоти затрептя надежда.

Гледайки надолу към него, кучето заговори с глас, подобен на ронещ се по нанадолнище чакъл:

— Мислех, че си моят Матей, но ти бе моят Юда.

Огромните челюсти се разтвориха.

Тимоти изкрещя.

Макар и да умираше от израждащото действие на бактерията, съществото заби свирепо зъбите си в лицето му.

Вниманието на Тал Уитмън, който стоеше на ръба на ямата, се разкъсваше между отвратителната гледка от убийството на Флайт и самоубийствената мисия на Брайс с контейнерите.

Флайт. Въпреки че фантомът куче се разтваряше от киселиноподобното действие на бактерията, той не умираше достатъчно бързо. Захапа лицето на Флайт, а след това и врата му.

Брайс. На седем метра от Цербера, Брайс бе стигнал до дупката, от която протоплазмата бе изригнала преди няколко минути. Започна да развинтва капачката на единия от контейнерите.

Флайт. Кучето яростно разкъсваше главата на Флайт. Задните части на звяра бяха загубили формата си и се пенеха и разлагаха, но фантомът се бореше упорито да запази формата си и да разкъсва и дъвче Флайт колкото може по-дълго.

Брайс. Отвъртя капачката на първия контейнер. Тал чу как тя издрънча върху парче бетон, когато Брайс я захвърли встрани. Тал бе сигурен, че нещо ще изскочи от дупката, от пещерите отдолу и ще хване Брайс в смъртоносна хватка.

Флайт. Беше престанал да крещи.

Брайс. Наклони контейнера и заизлива бактериосъдържащия разтвор в подземния лабиринт под дъното на ямата.

Флайт бе мъртъв.

Единственото останало от кучето бе голямата му глава. Въпреки че нямаше тяло, въпреки че се изприщваше и гноясваше, тя продължаваше да хапе мъртвия археолог.

Долу лежаха окървавените останки на Тимоти Флайт.

А какъв приятен старец беше.

Треперейки от отвращение, Лайза, която бе сама от нейната страна на ямата, отстъпи от ръба. Стигна до бордюра на улицата, повървя замаяна покрай него и накрая спря, остана там, треперейки…

…и изведнъж осъзна, че стои върху решетката на отточния канал. Спомни си за пипалата, които бяха излезли от канала и бяха впримчили и убили Сара Ямагучи. Бързо отскочи на тротоара.

Огледа сградите зад себе си. Намираше се до един от покритите проходи между два магазина. Втренчи се със страх в затворената врата.

Дали нещо не се таеше в прохода? Дали не я дебнеше?

Лайза понечи да слезе отново на уличното платно, видя отточния канал и остана на тротоара.

Направи неуверена стъпка вляво, поколеба се, пристъпи вдясно, отново се поколеба. И в двете посоки се редяха входове и пасажи. Нямаше смисъл да се мести. Никое място не бе по-безопасно.

 

 

Веднага щом започна да излива Биосан-4 от синия контейнер в дупката на дъното, на Брайс му се стори, че забелязва движение в мрака отдолу. Очакваше някой фантом да се хвърли отгоре му и да го дръпне в подземното си леговище. Обаче изпразни цялото съдържание на синият контейнер в дупката, без нищо да го подгони.

Влачейки втория контейнер и целият в пот, шерифът се промъкна между отломките от бетон и счупени тръби. Заобиколи предпазливо един прекъснат и цвърчащ електрически кабел, прескочи някаква локва, образувана до спукана водопроводна тръба. Мина покрай обезобразеното тяло на Флайт и смърдящите останки от разложения фантом, който го бе убил.

Когато стигна до следващата дупка на дъното на ямата, Брайс коленичи, отвъртя капачката на вторият контейнер и изля съдържанието му в камерата отдолу. Захвърли вече празния контейнер и побягна. Нямаше търпение да излезе от ямата преди да бъде нападнат като Флайт от някой фантом.

Преминал бе една трета от пътя си нагоре по наклонената стена на ямата, откривайки, че изкачването е много по-трудно от очакваното, когато чу нещо страховито зад себе си.

 

 

Джени наблюдаваше как Брайс със зъби и нокти си проправя път нагоре към улицата. Бе затаила дъх, страхуваше се, че той няма да се справи.

Внезапно погледът й се прикова към първата дупка, в която шерифът бе излял Биосан. Чудовището се издигаше изпод земята, изливаше се по дъното на ямата. Приличаше на прилив от плътна изливаща се мръсотия; с изключение на местата, оцапани от бактериосъдържащия разтвор, сега бе по-тъмен от преди. Гърчеше се, извиваше се и пулсираше по-възбудено, което вероятно беше признак на израждане. Млечните петна от заразата се бяха разпространили по цялото същество. Образуваха се мехури, които се издуваха и се пукаха; отваряха се грозни рани и от тях изтичаше водниста жълтеникава течност. Само за няколко секунди дупката избълва най-малко един тон аморфна плът. Цялата очевидно бе поразена от болестта и продължаваше да приижда, дори още по-бързо, като изригване на лава, като необуздана струя от жива пихтиеста тъкан. От другата дупка започна да извира дори още по-голямо количество от звяра. Огромната слузеста маса покри отломките и се образуваха псевдоподи — безформени, размахващи се ръце, — които се издигаха във въздуха и сетне бързо се оттегляха в пенливи, спазматични пристъпи. И тогава от другите дупки дойде страхотен шум: гласовете на хиляди мъже, жени, деца и животни, крещящи от болка, ужас и отчаяние. Агонизиращият вой бе така сърцераздирателен, че Джени не можеше да го понесе — особено след като някои гласове й прозвучаха до болка познато, като на стари приятели и добри съседи. Тя запуши ушите си с ръце, но това не й помогна; ревът от страдащата тълпа все така я пронизваше. Това разбира се бе предсмъртният вик на едно единствено същество, на променящия формата си звяр, но понеже нямаше собствен глас, той бе принуден да използва гласовете на своите жертви, изразявайки нечовешките си чувства и нечовешкия си ужас със съвсем човешки средства.

Носеше се през развалините. Към Брайс.

Стигнал до средата на полегатата стена, Брайс чу как отзад воят на хилядите самотни гласове се превръща в яростен рев.

Шерифът дръзна да погледне назад и видя, че три-четири тона аморфна плът е изригнала в ямата и че още продължава да излиза, сякаш червата на земята се изпразваха. Плътта на древния враг тръпнеше, подскачаше, пропукваше се в рани като от проказа. Съществото се опита да създаде крилати фантоми, но бе прекалено слабо или неустойчиво, за да изимитира каквото и да е; полузавършени птици и огромни насекоми се разпадаха в приличаща на гной тиня или се сриваха обратно в басейна от тъкан под тях. И въпреки всичко древният враг настигаше Брайс, настигаше го разтреперен от ярост; беше се разлял почти до основата на склона и вече протягаше израждащи се, но все още силни пипала към глезените на шерифа.

Брайс се обърна напред и удвои усилията си да стигне до ръба на ямата.

 

 

Двете големи витрини на „Тауни Бар енд Грил“, пред които бе застанала Лайза, експлодираха на тротоара. Остро парче стъкло я поряза по челото, но иначе бе невредима, защото повечето парчета се приземиха на тротоара между нея и сградата.

От счупените витрини забълва отвратителна, тъмна маса.

Лайза залитна назад и едва не падна на бордюра.

Гнойната, пихтиеста плът изглежда изпълваше цялото здание, от което излизаше.

Нещо се нави около глезена на Лайза.

От решетката на отточния канал зад нея бяха изпълзели навън филизи от аморфна тъкан и бяха хванали момичето.

Лайза изпищя и се опита да се освободи — и откри, че го стори учудващо лесно. Тънките, приличащи на червеи пипала я пуснаха. По тях избиха рани; разцепиха се и за секунди се превърнаха в безжизнена тиня.

Противната маса, която набъбваше от решетката, също умираше от бактерията. Парчета пенеща се тъкан линееха и оплискваха тротоара. И все пак то продължаваше да извира, да образува пипала, които се размахваха във въздуха и търсеха Лайза, но слепешката, като нещо болно и невиждащо.

 

 

Тал видя експлозията на витрините на „Тауни Бар енд Грил“ от другата страна на улицата, но преди да успее да направи и една крачка, за да помогне на Лайза, витрините зад него също се разбиха, витрините на фоайето и ресторанта на хотел Хилтоп, и той изненадано се обърна. Вратите на хотела се отвориха и от вратите и витрините едновременно потекоха тонове протоплазма, която пулсираше (О, Господи, колко ли голямо е проклетото нещо? Колкото целия град? Колкото планината, от която дойде? Безкрайно ли е?) и се гърчеше, прераствайки с десетки плющящи пипала при придвижването си напред, белязана от болестта, ала забележимо по-енергична от онази своя част, която бе изпратена да преследва Брайс в ямата, и преди Тал да успее да вдигне струйника на пръскачката си и да натисне лостчето, студените пипала го откриха, стиснаха го с невероятна сила и го издърпаха през тротоара към хотела, към сълзящата стена от тиня, която все така се изливаше през счупените витрини, и пипалата започнаха да разяждат дрехите му, той усети, че кожата му изгаря, че става на мехури, изрева, киселините разяждаха плътта му, почувства парлива болка по ръцете си, усети огнен камшик по лявото си бедро, спомни си как пипалото бе обезглавило Франк Отри като бързо прояде врата на човека, помисли си за леля Беки…

 

 

Джени избегна едно пипало, което замахна към нея.

Запръска Тал и трите змиевидни израстъци, които го бяха стиснали.

От пипалата капеше разпадаща се тъкан, но те не се бяха изродили напълно.

Дори там, където не беше пръскала, плътта на съществото се разпукваше в нови рани. Целият звяр бе заразен; разяждаха го отвътре. Нямаше да издържи още дълго. Може би само колкото да убие Тал Уитмън.

Той крещеше и се мяташе.

Обезумяла, Джени пусна пръскачката и се приближи до Тал. Сграбчи едното от пипалата и се опита да го откъсне от Тал.

Друго пипало се захвана за нея.

Тя се освободи от несръчната му хватка и осъзна, че щом може да му се изплъзне толкова лесно, значи то е на път да загуби битката с бактерията.

В ръцете й останаха парчета от пипалото, части мъртва тъкан, която смърдеше отвратително.

Макар и да й се повдигаше, Джени задърпа още по-силно и най-сетне пипалото падна встрани от Тал, след което същото се случи с останалите две, а полицаят рухна на тротоара, задъхан и кървящ.

 

 

Слепите опипващи пипала не докоснаха Лайза. Оттеглиха се в изригналата маса пред „Тауни Бар енд Грил“. Сега този мятащ се урод се гърчеше и откъсваше от себе си пенещи се, заразени късове плът.

— То умира — каза високо Лайза, въпреки че наблизо нямаше кой да я чуе. — Дяволът умира.

Брайс пролази по корем последните, почти вертикални сантиметри от стената на ямата. Стигна най-накрая до ръба и се измъкна навън.

Погледна надолу към мястото, откъдето бе дошъл. То не го бе настигнало. На дъното на ямата лежеше невероятно дълго, пихтиесто езеро от аморфна тъкан, което бе заляло всички отломки и което бе практически неподвижно. Няколко човешки и животински форми все още се опитваха да се надигнат, но древният враг губеше дарбата си за мимикрия. Фантомите бяха несъвършени и мудни. Древният враг бавно изчезваше под пласта от собствената си мъртва и разпадаща се плът.

Джени приклекна до Тал.

Ръцете и гърдите му бяха белязани със синкави рани. По дължината на бедрото му имаше кървяща рана.

— Боли ли? — попита тя.

— Когато ме държеше, да, много силно. Но сега не толкова — отвърна той, въпреки че изражението на лицето му не оставяше никакво съмнение, че все още страда.

Огромната маса слуз, която бе изригнала от хотел Хилтоп, сега започна да се оттегля, завръщайки се в канала, от който бе излязла и оставяйки зад себе си изпаряващия се остатък от своята разлагаща се плът.

Мефистофелско отстъпление. Обратно в пъкъла. Обратно от другата страна на Ада.

Доволна, че не представляват непосредствена опасност, Джени прегледа по-внимателно раните на Тал.

— Лоши ли са? — попита той.

— Не чак толкова, колкото си мислех. — Тя го накара да легне по гръб. — Кожата е разядена на места. И малко от подкожната мастна тъкан.

— Вените? Артериите?

— Не. Когато те нападна, то беше слабо, твърде слабо, за да те изгори по-дълбоко. Имаш доста повредени капиляри в повърхностната тъкан. Това е причината за кървенето. Но кръвта е по-малко отколкото можеше да се очаква. Ще си взема чантата веднага щом стане безопасно да се влиза вътре и ще взема мерки срещу евентуална инфекция. Мисля, че ще се наложи да постоиш няколко дни в болницата, за наблюдение, просто за да сме сигурни, че няма забавена алергична реакция спрямо киселината или някакви токсини. Наистина мисля, че ще се оправиш.

— Знаеш ли какво? — каза той.

— Какво?

— Говориш така, сякаш всичко е свършило.

Джени премигна.

Вдигна поглед към хотела. През разбитите витрини се виждаше трапезарията. Нямаше никакви следи от древния враг.

Обърна се и погледна през улицата. Лайза и Брайс заобикаляха, за да дойдат от тукашната страна на ямата.

— Така мисля — каза тя на Тал. — Мисля, че всичко свърши.