Дийн Кунц
Древният враг (24)

24
ХЛАДНОКРЪВЕН ТЕРОР

Пекарницата на Либерман.

Брайс, Тал, Франк и Джени влязоха в кухнята. Генерал Копърфилд и деветимата учени от неговия екип ги следваха по петите, а четирима войници, мъкнейки автомати, завършваха колоната.

Кухнята се изпълни с хора. Брайс се чувстваше неловко. Ами ако ги нападнеха, докато са притиснати заедно? Ами ако се наложеше да напуснат бързо?

Двете глави си стояха точно на същото място, където бяха миналата нощ: във фурните, взирайки се през стъклото. Върху работната маса двете отрязани ръце все така стискаха здраво точилката.

Нивън от хората на генерала направи няколко снимки на кухнята от различни ъгли, после десетина едри планове на главите и ръцете.

Другите се местеха из помещението, стараейки се да не му пречат. Снимането трябваше да бъде извършено преди започването на съдебно-медицинската работа, която не бе много по-различна от установената полицейска практика на мястото на действие на едно престъпление.

При движението на облечените в скафандри учени, техните гумирани дрехи скърцаха. Тежките им обувки стържеха шумно по настлания с плочки под.

— Все още ли мислите, че това прилича на обикновен случай на ХБВ? — попита Брайс Копърфилд.

— Би могло.

Наистина ли?

Копърфилд каза:

— Фил, ти си специалистът по нервнопаралитични газове. Не мислиш ли като мен?

На въпроса отговори човекът, на чийто шлем бе изписано името ХАУК:

— Прекалено рано е да се каже нещо с положителност, обаче изглежда, че може би си имаме работа с нервнолептичен токсин. И има някои неща — най-вече изключителната психопатична жестокост, — които ме карат да се питам дали не става дума за Т-139.

— Това определено е една възможност — рече Копърфилд. — Точно това си помислих, когато влязох.

Нивън продължаваше да щрака с фотоапарата, а Брайс попита:

— Какво е това Т-139?

— Един от основните нервнопаралитични газове в арсенала на руснаците — каза генералът. — Пълното име е Тимошенко-139. Наречен е на Иля Тимошенко — ученият, който го разработил.

— Какъв възхитителен паметник — каза саркастично Тал.

— Повечето нервнопаралитични газове предизвикват смърт от тридесет секунди до пет минути след контакта с кожата — каза Хаук. — Обаче Т-139 не е така милостив.

— Милостив ли? — възкликна ужасен Франк Отри.

— Т-139 не е просто убиец — каза Хаук. — В сравнение с него един убиец е милостив. Т-139 е това, което военните стратези наричат деморализатор.

Копърфилд се намеси:

— Той минава през кожата и влиза в кръвта за по-малко от десет секунди, след което се преселва в мозъка и почти мигновено предизвиква непоправими увреждания на мозъчните тъкани.

— За един период от около четири до шест часа — обясни Хаук — жертвата запазва пълна способност на крайниците и сто процента от нормалната си сила. Отначало само съзнанието пострадва.

— Дементиа параноидес — каза Копърфилд. — Умствено объркване, страх, ярост, загуба на контрол върху чувствата и неудържимо усещане, че всички заговорничат срещу теб. Това е съчетано с непреодолим импулс за извършване на насилствени актове. По същество, шерифе, Т-139 превръща хората в безмозъчни машини-убийци за четири до шест часа. Те се гонят един друг и преследват незасегнати хора извън зоната на газовата атака. Виждате какъв изключително деморализиращ ефект би могло да има това върху неприятеля.

— Разбирам — каза Брайс. — И д-р Пейдж развиваше теорията за подобна заразна болест миналата нощ, за мутация на бяса, която убива някои хора, а други превръща в побъркани убийци.

— Т-139 не е заразна болест — каза бързо Хаук, — а нервнопаралитичен газ. И ако питате мен, аз предпочитам това да е било нападение с нервнопаралитичен газ. Щом веднъж газът се разсее, заплахата изчезва. Една биологична заплаха е значително по-трудна за удържане.

— Ако е било газ — каза Копърфилд — трябва да се е разсеял отдавна, обаче би имало следи от него върху почти всичко. Втечнен остатък. Ще можем да го идентифицираме за нула време.

Те се отдръпнаха до стената, за да направят път на Нивън и неговия фотоапарат.

— Д-р Хаук — каза Джени, — по отношение на този Т-139 вие споменахте, че амбулаторният стадий трае от четири до шест часа. Какво следва по-нататък?

— Значи — отвърна Хаук, — вторият стадий е и последен. Той трае от шест до дванадесет часа. Започва с израждане на еферентните нерви и се изостря до парализа на сърдечния и вазомоторния център, както и центъра на дихателния рефлекс в мозъка.

— Господи Боже — възкликна Джени.

— Обяснете още веднъж и за нас, профаните — помоли Франк.

Джени каза:

— Това означава, че по време на втория стадий от болестта, за един интервал от шест до дванадесет часа, Т-139 постепенно намалява способността на мозъка да управлява автоматичните функции на тялото — като дишане, сърдечни пулсации, разширяване на кръвоносните съдове, функции на органите… Жертвата започва да изпитва неравномерни сърдечни пулсации, изключителни трудности с дишането и постепенно отслабване на всички жлези и органи. Дванадесет часа може да не ти се струват постепенно, но за жертвата са като вечност. Ще има повръщане, диария, неконтролируемо уриниране, продължителни и силни мускулни спазми… И ако са повредени само еферентните мускули, а останалата част от нервната система е незасегната, ще има мъчителна и неотслабваща болка.

— От шест до дванадесет часа ад — потвърди Копърфилд.

— Докато сърцето спре — каза Хаук — или докато жертвата просто спре да диша и се задуши.

За известно време всички замълчаха и се чуваше само тракането на фотоапарата на Нивън. Накрая Джени каза:

— Аз продължавам да считам, че тук изобщо не може да става дума за нервнопаралитичен газ и че дори нещо като Т-139 не би могло да обясни тези обезглавявания. Първо на първо, никоя от жертвите няма признаци на повръщане или инконтиненция.

— Добре — рече Копърфилд, — ние може да имаме работа с някой дериват на Т-139, който не предизвиква такива симптоми. Или пък някой друг газ.

— Никой газ не може да обясни пеперудата — каза Тал Уитмън.

— Или случилото се със Стю Уоргъл — каза Франк.

— Пеперудата? — учуди се Копърфилд.

— Вие не искахте да чуете нищо за нея, докато не видите другите неща — напомни Брайс на Копърфилд. — Обаче мисля, че вече е време…

— Свърших — каза Нивън.

— Добре — рече Копърфилд. — Шерифе, д-р Пейдж, полицаи, ако бъдете така добри да пазите тишина докато завършим останалите си задачи тук, ще ви бъдем много благодарни за вашето сътрудничество.

Другите веднага се захванаха за работа. Ямагучи и Бетънби прехвърлиха отрязаните глави в две облицовани с порцелан кофи за образци с херметически затварящи се капаци. Валдес внимателно отдели ръцете от точилката и ги постави в трета кофа за образци. Хаук остърга малко брашно от масата и го сложи в малък пластмасов буркан, очевидно защото сухото брашно трябваше да е абсорбирало — и още да съдържа — следи от нервнопаралитичния газ — ако наистина е имало нервнопаралитичен газ. Хаук също така взе проба от масленото тесто под точилката. Голдстейн и Робъртс прегледаха двете пещи, от които бяха извадени главите и сетне Голдстейн измете първата пещ с помощта на една малка прахосмукачка, задвижвана от батерия. Когато свърши с това, Робъртс взе торбичката с прах, запечата я и я надписа, а в същото време Голдстейн използваше прахосмукачката за събиране на незначителни и дори микроскопични доказателства от втората фурна.

Всички учени бяха заети, с изключение на двамата мъже, които носеха костюми без имена върху шлемовете. Те стояха отстрани и само наблюдаваха.

Брайс наблюдаваше наблюдателите и се чудеше кои бяха те и каква функция изпълняваха.

Докато другите работеха, те описваха какво правят и обясняваха какво са намерили, говорейки на един жаргон, който Брайс не разбираше. Нито веднъж двама от тях не заговориха едновременно; този факт — съчетан с молбата на Копърфилд за мълчание от страна на нечленовете на екипа — даваше основание да се предположи, че разговорът се записва.

Между нещата, които висяха на колана около кръста на Копърфилд, имаше касетофон, свързан с комуникационната система на костюма на генерала. Брайс видя, че ролките на лентата се движат.

Когато учените взеха всичко, което искаха от кухнята, Копърфилд каза:

— Добре, шерифе. Сега накъде?

Брайс посочи към касетофона:

— Няма ли да спрете това, докато стигнем дотам?

— Не. Ние започнахме да записваме откакто преминахме бариерата на пътя и ще продължим да записваме докато не открием какво се е случило с този град. По такъв начин, ако нещо се провали, ако умрем преди да сме намерили решението, новият екип ще знае всяка наша стъпка. Няма да им се наложи да започнат отначало и дори ще имат подробен запис на фаталната грешка, която ни е убила.

 

 

Втората спирка бе художествената галерия, в която Франк Отри бе водил другите трима мъже миналата нощ. Той отново водеше през изложбената зала, канцеларията отзад и нагоре по стълбите към апартамента на втория етаж.

На Франк му се струваше, че в тази сцена има нещо почти комично: всички тези космонавти, трополящи по тесните стъпала с театрално сурови лица зад плексигласовите зрителни стъкла, звукът от тяхното дишане, усилван от затворените пространства на шлемовете и изхвърлян от говорителите на гърдите им с прекомерна сила и зловещо звучене. Приличаше на един фантастичен филм от 50-те години — Атаката на чуждите астронавти — и Франк не можа да удържи усмивката си.

Ала тази смътна усмивка се изпари, когато той влезе в кухнята на апартамента и отново видя мъртвия мъж. Тялото лежеше до хладилника, на същото място както миналата нощ, облечено само в долнището на синя пижама. Все така подуто, посиняло, взиращо се с празни очи в нищото.

Франк се отмести от пътя на хората на Копърфилд и отиде при Брайс зад бара, където стоеше тостерът.

След като Копърфилд отново помоли за тишина, учените старателно заобиколиха пръснатите по пода продукти за сандвич и се струпаха около трупа.

За няколко минути те привършиха с предварителния оглед на тялото.

Копърфилд се обърна към Брайс и каза:

— Ще го вземем за аутопсия.

— Още ли мислите, че си имаме работа с обикновен случай на ХБВ? — попита както и по-рано Брайс.

— Напълно е възможно, да — отвърна генералът.

— А посиняването и подуването? — попита Тал.

— Може да е алергична реакция от нервнопаралитичен газ — каза Хаук.

— Ако плъзнете нагоре крачола на пижамата — каза Джени, — надявам се да откриете, че реакцията се разпростира дори върху неоткритата част от кожата.

— Да, така е — каза Копърфилд. — Вече видяхме.

— Но как ще обясните реакцията на кожата, след като не е имала допир с нервнопаралитичен газ?

— Такива газове обикновено имат висок проникващ фактор — каза Хаук. — Те преминават през повечето дрехи. Фактически почти единственото нещо, което може да спре много от тях, е пластмасово или гумено облекло.

Точно каквото вие носите, а ние нямаме, помисли си Франк.

— Там има още едно тяло — каза Брайс на генерала. — Искате ли да хвърлите поглед и на него?

— Непременно.

— Оттук, сър — каза Франк.

Той ги изведе от кухнята и ги поведе по коридора с извадено оръжие.

Франк се страхуваше да влезе в спалнята, където мъртвата жена лежеше гола върху измачканите чаршафи. Той помнеше грубите неща, които Стю Уоргъл бе казал за нея, и имаше ужасното усещане, че Стю сега е там, с русокосата и техните мъртви тела са скопчени в студена и вечна страст.

Ала само жената се намираше там. Простряна на леглото. С широко разтворени крака. С уста, зинала в безконечен писък.

Когато Копърфилд и хората му свършиха предварителния оглед на тялото и бяха готови да тръгнат, Франк им обърна внимание върху автоматичния 22-калибров пистолет, който тя изглежда бе изпразнила в убиеца.

— Считате ли, че тя ще стреля в някакво си облаче, нервнопаралитичен газ, г-н генерал?

— Не, разбира се — каза Копърфилд. — Обаче може би тя вече е била засегната от газа, с увреден мозък. Може би е стреляла по халюцинации, по фантоми.

— Фантоми — повтори Франк. — Да, сър, точно това трябва да е било. Защото, вижте, тя е изстреляла всичките десет патрона в пълнителя и все пак ние открихме само два куршума — един в онзи висок скрин и един в стената, където виждате дупката. Това означава, че по-голямата част са попаднали в онова, по което е стреляла.

— Аз познавах тези хора — каза д-р Пейдж. — Гари и Сенди Уечлас. Тя беше добър стрелец. Спечели няколко състезания на окръжния панаир миналата година.

— Значи е притежавала умението да уцели осем пъти от десет — каза Франк. — И дори осем попадения не са спрели нещото, което тя се е опитвала да спре. Осем попадения дори не са му пуснали кръв. Разбира се, фантомите не кървят. Обаче, сър, би ли могъл един фантом да излезе оттук и да отнесе със себе си тези осем куршума?

Копърфилд го гледаше намръщено.

Всички учени също се бяха смръщили.

Войниците не само се мръщеха, но и се оглеждаха неспокойно.

Франк виждаше, че състоянието на двете тела — и особено кошмарното изражение на жената — оказаха въздействие върху генерала и хората му. Въпреки че не искаха да си признаят, те се бяха сблъскали с нещо отвъд техния опит. Те продължаваха да се придържат към обяснения, които имаха смисъл за тях — нервнопаралитичен газ, вирус, отрова, — ала започваха да се съмняват.

Хората на Копърфилд бяха взели със себе си един пластмасов чувал с цип за тела. В кухнята те плъзнаха облеченото с пижама тяло в чувала, сетне го изнесоха от сградата и го оставиха на тротоара с намерение да го приберат на връщане към подвижните лаборатории.

Брайс ги поведе към супермаркета Джилмартин. Вътре, отзад до хладилниците за млечни продукти, където беше станал инцидентът, той им разказа за изчезването на Джейк Джонсън.

— Нямаше писъци. Изобщо нямаше звук. Само няколко секунди тъмнина. Няколко секунди. Обаче когато светна отново, Джейк го нямаше.

— Вие погледнахте ли… — започна Копърфилд.

— Навсякъде.

— Може да е побягнал навън — предположи Робъртс.

— Да — каза д-р Ямагучи. — Може би е дезертирал. Като се има предвид какво е видял…

— Боже мой — каза Голдстейн, — ами ако е напуснал Сноуфилд? Може да се намира зад карантинната линия, разнасяйки инфекцията…

— Не, не и не. Джейк не би могъл да дезертира. Той не бе най-енергичният полицай от групата, обаче не би могъл да избяга. Той не бе безотговорен човек.

— Със сигурност не — съгласи се Тал. — Освен това, бащата на Джейк е бил окръжен шериф, така че тук се намесва и семейната гордост.

— А и Джейк беше предпазлив човек — каза Франк. — Той не правеше нищо без да го обмисли.

Брайс кимна:

— Във всеки случай, ако е побягнал ужасен, той щеше да вземе някоя патрулна кола. Със сигурност не е напуснал пеш града.

— Вижте — каза Копърфилд, — той би трябвало да знае, че няма да го пуснат през бариерата, така че изобщо се е държал далече от магистралата. Трябва да е минал през горите.

Джени поклати глава:

— Не, генерале. Тук земята е дива. Полицаят Джонсън би трябвало да знае, че може да се изгуби и умре.

— Освен това — каза Брайс, — един изплашен човек би ли се гмурнал лудешки в непозната гора през нощта? Не вярвам, г-н генерал. Обаче мисля, че е време да чуете какво се случи с другия ми полицай.

Като се облегна о един хладилник със сирене и месни консерви, Брайс им разказа за пеперудата, за нападението върху Уоргъл и смразяващото кръвта състояние на тялото. Разказа им и за сблъсъка на Лайза с възкръсналия Уоргъл и за последвалото откритие, че тялото го няма.

Копърфилд и неговите хора отначало изразяваха удивление, сетне объркване, сетне страх. Обаче по време на по-голямата част от разказа на Брайс те го гледаха в предпазливо мълчание и си разменяха многозначителни погледи.

Накрая той им разказа за детското гласче, което идваше от кухненския канал малко преди тяхното пристигане. И тогава, за трети път, попита:

— Е добре, г-н генерал, все още ли мислите, че това прилича на обикновен случай на ХБВ?

Копърфилд се поколеба, огледа осветения магазин, накрая срещна очите на Брайс и каза:

— Шерифе, искам д-р Робъртс и д-р Голдстейн да направят пълен медицински преглед на теб и всички, които са видели тази… ъ-ъ… пеперуда.

— Вие не ми вярвате.

— О, аз вярвам, че вие наистина мислите, че сте видели всички тези неща.

— По дяволите — възкликна Тал.

Генералът продължи:

— Вие сигурно разбирате, че ни изглеждате като заразени, като страдащи от халюцинации.

Брайс бе отегчен от тяхното неверие и разочарован от умствената им ограниченост. От тях като учени се очакваше да бъдат възприемчиви към нови идеи и неочаквани възможности. Вместо това те изглеждаха решени да насилят фактите, за да пасват на техните предварително създадени представи за онова, което ще открият в Сноуфилд.

— Мислите, че всички ние сме имали едни и същи халюцинации? — попита Брайс.

— Известни са масови халюцинации — отвърна Копърфилд.

— Генерале — каза Джени, — това, което видяхме, изобщо не беше халюцинация. То притежаваше характерните качества на реалността.

— Доктор Пейдж, отдавам специално внимание на всяко ваше изказване. Но тъй като сте една от тези, които твърдят, че са видели онази пеперуда, вашето мнение по въпроса просто не е обективно.

Гледайки навъсено Копърфилд, Франк Отри каза:

— Обаче, сър, ако това е било само наша халюцинация — тогава къде е Стю Уоргъл?

— Може би и той, и Джейк Джонсън са избягали от вас — каза Робъртс. — И може би вие просто сте обединили тяхното изчезване с вашите заблуждения.

От дългата си практика Брайс знаеше, че всяка дискусия се проваля, когато човек се възбуди. Той се насили да остане спокоен, както си беше облегнат о хладилника, и стараейки се да говори тихо и бавно, каза:

— Г-н генерал, от нещата, които казахте, вие и вашите хора, някой би си помислил, че отделът на окръжния шериф на Санта Майра е пълен изключително със страхливци, луди и кръшкачи.

Копърфилд замаха помирително с обшитите си с гума ръце:

— Не, не, не. Ние не казваме нищо подобно. Моля те, шерифе, помъчи се да разбереш. Ние само сме откровени с вас. Ние ви казваме как виждаме положението — как то изглежда на кой да е човек със специални познания по химическа и биологична война. Халюцинациите са едно от нещата, които очакваме да открием у оцелелите. Те са едно от нещата, които трябва да търсим. Сега, ако можете да ни предложите логическо обяснение за съществуването на тази пеперуда с размери на орел… е, може би тогава и ние ще можем да повярваме в нея. Обаче вие не можете. Което оставя нашето предположение — че вие просто сте имали халюцинации — като единствено разумно обяснение.

Брайс забеляза, че четиримата войници го гледаха по много по-различен начин сега, когато го подозираха, че е жертва на нервнопаралитичен газ. В края на краищата, един човек, страдащ от чудновати халюцинации, очевидно е неустойчив, опасен, може би дори достатъчно буен да реже човешки глави и да ги пъха във фурни. Войниците повдигнаха автоматите си с няколко сантиметра, въпреки че все още не се целеха в Брайс. Те го гледаха — както гледаха и Джени, и Тал, и Франк — с едно ново и явно подозрително изражение.

Преди Брайс да успее да отговори на Копърфилд, стресна го силен шум отзад в магазина, отвъд месарските маси. Брайс се отдели от хладилния шкаф, обърна се към източника на вълнението и постави дясната си ръка върху револвера в кобура.

С ъгълчето на окото си видя, че двама от войниците реагират по-скоро на него самия, отколкото на шума.

Когато той постави ръката си върху револвера, те незабавно повдигнаха автоматите си.

Това, което бе привлякло вниманието на Брайс, бе някакво чукане. И един глас. И двете идваха от хладилното помещение от другата страна на месарската зона, което беше на не повече от пет метра почти срещу мястото, където се бяха струпали Брайс и другите. Дебелата изолирана врата на хладилното отделение притъпяваше валящите по нея удари, но те все пак се чуваха силно. Гласът също беше притъпен, думите неясни, ала Брайс сметна, че чува нечии викове за помощ.

— Някой е затворен там — каза Копърфилд.

— Не може да бъде — каза Брайс.

Намеси се Франк:

— Не може да бъде затворен, защото вратата се отваря и от двете страни.

Внезапно чукането и викането спряха.

Дрънчене.

Тракане на метал о метал.

Дръжката на широката, лъскава стоманена врата се повдигна нагоре, надолу, нагоре, надолу, нагоре…

Ключалката щракна. Вратата се отвори. Но само няколко сантиметра. После спря.

Охладеният въздух отвътре се втурна навън, смесвайки се с по-топлия въздух в магазина. По дължината на отворената врата се издигнаха мустачета ледена пара.

Макар в помещението зад вратата да светеше, Брайс не можеше да види нищо през тесния отвор. Въпреки това той знаеше как изглежда отделението за замразено месо. По време на издирването на Джейк Джонсън миналата нощ, Брайс бе влизал и търсил вътре. Това беше ледено клаустрофобично място без прозорци, около три и половина на четири и половина метра. Имаше още една врата — снабдена с две резета, — която се отваряше към пасажа за приемане на доставките от месо. Боядисан бетонен под. Изолирани бетонни стени. Луминисцентни лампи. Студен въздух, идващ от вентилационни отвори на три от стените, циркулираше около дебелите парчета говеждо, телешко и свинско месо, които висяха на монтирани в тавана куки.

Брайс не чуваше нищо освен усиленото в защитните костюми дишане на учените и войниците, дори то бе сподавено; някои от тях изглежда бяха спрели да дишат.

Тогава от хладилното отделение дойде стон на болка. Някакъв жалостен слаб глас викаше за помощ. Отеквайки от студените бетонни стени, носен от спираловидно издигащите се струи въздух, които излизаха от леко открехнатата врата, гласът бе немощен, изкривен от ехото и все пак узнаваем.

— Брайс… Тал…? Кой е там навън? Франк? Горди? Има ли някой навън? Може ли… някой… да ми помогне?

Това беше Джейк Джонсън.

Брайс, Джени, Тал и Франк стояха неподвижни и слушаха.

Копърфилд каза:

— Който и да е, той се нуждае силно от помощ.

— Брайс… моля ви… някой…

— Познаваш ли го? — попита Копърфилд. — Той вика твоето име — нали, шерифе?

Без да дочака отговора, генералът заповяда на двама от хората си — сержант Харкър и редник Паскали — да погледнат в хладилното помещение за месо.

— Чакайте! — каза Брайс. — Никой да не ходи там. Нека тези хладилни шкафове останат между нас и хладилното помещение докато не узнаем повече.

— Шерифе, макар и да имам намерение да си сътрудничим, доколкото е възможно, ти нямаш власт върху мен и хората ми.

— Брайс… аз съм… Джейк… За Бога, помогни ми. Счупих проклетия си крак.

— Джейк? — попита Копърфилд, хвърляйки бърз любопитен поглед към Брайс. — Значи този човек вътре е същият, за когото ти каза, че е отвлечен оттук миналата нощ?

— Някой… да ми помогне… Господи, с-студено е… т-толкова е с-с-студено.

— Звучи като него — съгласи се Брайс.

— Ето на! — каза Копърфилд. — Няма нищо загадъчно, в края на краищата. Той е бил тук през цялото време.

Брайс погледна генерала:

— Казах ти, че миналата нощ претърсихме навсякъде. Дори и в този проклет хладилник. Нямаше го там.

— Е добре, сега е там — каза генералът.

— Хей, вие вънка! С-студено ми е. Не м-м-мога да движа този… проклет крак!

Джени докосна ръката на Брайс:

— Нещо не е наред. Нещо не е наред.

Копърфилд каза:

— Шерифе, не можем да стоим тук и да оставим един ранен човек да страда.

— Ако Джейк действително е бил тук цяла нощ — каза Франк Отри, — досега да е измръзнал до смърт.

— Ако това е хладилно отделение за месо — каза Копърфилд, — тогава въздухът вътре не е леден, а само студен. Ако човекът е топло облечен, спокойно би могъл да оцелее толкова дълго.

— Но първо на първо как е попаднал вътре? — попита Франк. — Какво по дяволите е правил там?

— Той не беше там миналата нощ — каза нетърпеливо Тал.

Джейк Джонсън отново извика за помощ.

— Там е опасно — каза Брайс на Копърфилд. — Чувствам го. Моите хора го чувстват. Д-р Пейдж го чувства.

— А аз не — рече Копърфилд.

— Генерале, ти не си бил достатъчно дълго в Сноуфилд, за да разбереш, че трябва да очакваш най-неочакваното.

— Като например пеперуди с размери на орел?

Преглъщайки гнева си, Брайс каза:

— Ти не си бил тук достатъчно дълго, за да… ъ-ъ… нищо не е така, както изглежда.

Копърфилд го изучаваше скептично.

— Не ми се прави на загадъчен, шерифе.

В хладилното отделение Джейк Джонсън започна да вика. Хленчещите му молби бяха страшни за слушане. Той звучеше като изнемощял от болка и изпаднал в ужас старец. Изобщо не изглеждаше опасен.

— Трябва да помогнем на този човек — каза Копърфилд.

— Няма да рискувам хората си — каза Брайс. — Вече не.

Копърфилд отново заповяда на сержант Харкър и редник Паскали да огледат хладилното отделение. Макар и да личеше от поведението му, че не вижда някаква голяма опасност за въоръжени с автомати мъже, той им заповяда да действат предпазливо. Генералът продължаваше да вярва, че врагът е нещо малко като бактерия или молекула нервнопаралитичен газ.

Двамата войници закрачиха бързо покрай редиците с хладилници към вратата, от която се влизаше в помещението за обработка на месо.

Франк каза:

— Щом Джейк можа да открехне вратата, защо не я отвори напълно, за да го видим?

— Той вероятно е употребил последните си сили, за да отключи вратата — каза Копърфилд. — Та това личи от гласа му, за Бога. Пълно изтощение.

Харкър и Паскали преминаха вратата зад хладилниците.

Ръката на Брайс стисна здраво дръжката на револвера в кобура му.

Тал Уитмън каза:

— В това положение нещо хич не е наред, по дяволите. Ако това наистина е Джейк и ако той се нуждае от помощ, защо е чакал досега, за да отвори вратата?

— Единственият начин да разберем е да го попитаме — отвърна генералът.

— Не, искам да кажа, че този хладилник има и външен вход — рече Тал. — Той е могъл да отвори вратата по-рано и да се провикне в пасажа. Както е тих градът, щяхме да го чуем по пътя си към Хилтоп.

— Може би досега е бил в безсъзнание — каза Копърфилд.

Харкър и Паскали се движеха покрай месарските маси и електрическия трион за месо.

Джейк Джонсън отново завика:

— Идва ли… някой? Идва ли… някой?

Джени понечи да повдигне ново възражение, обаче Брайс каза:

— Не говори!

— Докторе — каза Копърфилд, — можете ли наистина да очаквате от нас да пренебрегнем виковете на човека за помощ?

— Не, разбира се — отвърна Джени. — Обаче трябва да помислим за безопасен начин да погледнем вътре.

Клатейки глава, Копърфилд я прекъсна:

— Трябва да се погрижим за него незабавно. Чуйте го, докторе. Той е тежко ранен.

Джейк отново стенеше от болка.

Харкър се приближи до вратата на хладилното отделение за месо.

Паскали отстъпи малко назад и встрани, за да може да прикрива по-добре сержанта.

Мускулите на Брайс по гърба, раменете и врата се стегнаха от напрежение.

Харкър стигна вратата.

— Не — каза тихо Джени.

Вратата бе окачена така, че се отваряше навътре. Харкър посегна с дулото на автомата си и я бутна да се отвори напълно. Ледените панти изстъргаха и изскърцаха остро.

През Брайс премина тръпка.

Джейк не бе проснат пред вратата. Той изобщо не се виждаше.

Нищо не можеше да се види покрай сержанта, освен висящо говеждо месо: тъмно, нашарено със сланина, кърваво.

Харкър се поколеба…

(Не прави това! — помисли си Брайс.)

…и сетне хлътна вътре. Той пресече приведен прага, погледна наляво, завъртайки оръжието натам, сетне почти мигновено погледна надясно, обръщайки дулото.

Отдясно Харкър видя нещо. Той се изправи рязко от изненада и уплаха. Като се препъна припряно назад, той се удари о един говежди бут.

— По дяволите!

Харкър придружи вика си с къс автоматен откос. Брайс потрепна. Бумтежът бе оглушителен. Нещо бутна далечния край на вратата на хладилника и тя се затръшна.

Харкър хванат в капан с онова. С онова.

— Господи! — възкликна Брайс.

Без да губи време в заобикаляне, Брайс се покатери на високия до кръста хладилник пред себе си, стъпвайки върху пакети с швейцарско сирене Крафт и покрито с восък холандско сирене Гауда, и се прехвърли от другата страна, в месарската секция.

Чу се още един автоматен откос. Този път по-дълъг, може би до изпразване на пълнителя на оръжието.

Паскали се бореше неистово с дръжката на вратата на хладилника.

Брайс заобиколи месарските маси:

— Какво става?

Редник Паскали изглеждаше прекалено млад за войник — и много изплашен.

— Трябва да го измъкнем оттам! — каза Брайс.

— Не мога! Тая шибания не се отваря!

Вътре стрелбата бе спряла. Започнаха писъци.

Паскали извиваше отчаяно непреклонната дръжка.

Макар дебелата изолирана врата да притъпяваше писъците на Харкър, те въпреки това бяха силни и за кратки мигове дори се засилваха. Излизайки през вграденото в костюма на Паскали уоки-токи, агонизиращите вопли изглежда бяха оглушителни, защото редникът внезапно вдигна ръка на шлема си, сякаш опитвайки се да запуши уши.

Брайс бутна войника встрани и сграбчи дългата дръжка на вратата с две ръце. Ала тя не помръдваше ни нагоре, ни надолу.

В хладилника пронизващите звуци ту заглъхваха, ту се издигаха, ставайки по-силни, по-остри и по-ужасяващи.

Какво по дяволите правеше то с Харкър? — питаше се Брайс. — Жив ли го дереше?

Брайс хвърли поглед към хладилните шкафове. Тал се бе прекатурил през изложбения шкаф и идваше на помощ. Генералът и един друг войник, редник Фоудър, се бяха спуснали към портала. Франк бе скочил върху един хладилен шкаф и се бе обърнал към главната част на магазина, внимавайки това безредие до месарския хладилник да не е само диверсия. Всички останали продължаваха да стоят заедно на пътеката зад хладилниците.

Брайс се провикна:

— Джени!

— Да?

— Този магазин има ли железарска секция?

— Има.

— Трябва ми отвертка.

— Сега. — Тя вече тичаше.

Харкър пищеше.

Божичко, колко ужасно пищеше. По-ужасно от кошмар. По-ужасно от лудница. По-ужасно от Ада.

От слушането на тези писъци Брайс го изби ледена пот. Копърфилд стигна до хладилното помещение:

— Оставете ми тази дръжка.

— Няма смисъл.

— Оставете ми я!

Брайс се отдръпна.

Генералът бе едър мускулест човек — фактически най-едрият тук. Изглеждаше достатъчно силен да изкорени столетен дъб. Напрягайки се и ругаейки, той не помръдна дръжката нито милиметър повече от Брайс.

— Проклетото резе трябва да се е строшило или изкривило — каза задъхано Копърфилд.

А Харкър пищеше ли пищеше. Брайс си помисли за пекарницата на Либерманови. Точилката на масата. Ръцете. Отрязаните глави. Точно така би пищял човек, гледайки как отрязват ръцете му до китките.

Копърфилд заудря по вратата от ярост и безсилие.

Брайс хвърли поглед към Тал. Това се случваше за пръв път: Талбърт Уитмън видимо изплашен.

Викайки на Брайс, Джени мина през портала. Носеше три отвертки в ярко оцветени опаковки от картон и пластмаса.

— Не знаех какъв размер ти е нужен — каза тя.

— Добре — каза Брайс, посягайки към инструментите, — а сега бързо да те няма. Върни се при другите.

Без да обръща внимание на неговата заповед, тя му подаде две от отвертките, но задържа третата.

Писъците на Харкър бяха станали толкова пронизителни, толкова ужасяващи, че вече не приличаха на човешки.

Докато Брайс късаше една от опаковките, Джени разкъса на парцали третата яркожълта кутия и извади оттам отвертката.

— Аз съм лекар. Оставам.

— Той няма нужда от лекарска помощ — каза Брайс, неистово разкъсвайки втората опаковка.

— Може би не е така. Ако ти мислеше, че няма никакъв шанс, нямаше да се опитваш да го извадиш оттам.

— По дяволите, Джени!

Той се безпокоеше за нея, но разбираше, че няма да може да я разубеди, щом тя вече бе решила да остане.

Той взе от нея третата отвертка, избута с рамо генерал Копърфилд и се върна при вратата.

Не можеше да махне щифтовете на пантите на вратата, понеже тя се отваряше навътре и пантите бяха от вътрешната страна.

Обаче дръжката бе монтирана през една широка пластина, зад която се намираше затварящия механизъм. Пластината бе закрепена за вратата с четири винта. Брайс клекна пред нея, избра най-подходящата отвертка и свали първия винт, оставяйки го да падне на пода.

Писъците на Харкър спряха.

Настъпилата тишина бе така непоносима, както и писъците.

Брайс отвинти втория, третия и четвъртия винт.

Сержант Харкър не се чуваше.

Когато пластината се разхлаби, Брайс я плъзна по дръжката, освободи я и я отстрани. Хвърли бърз поглед на вътрешностите на ключалката, зачовърка механизма с отвертката. В отговор на това от ключалката изхвръкнаха назъбени частици разкъсан метал; още части изтрополяха надолу в някакво празно пространство вътре във вратата. Ключалката бе старателно раздробена изотвътре във вратата. Брайс намери жлеба за освобождаване на резето, пъхна отвертката и натисна надясно. Изглежда пружината бе изкривена или изскочила, защото имаше много малък свободен ход. Все пак шерифът успя да издърпа достатъчно резето, то излезе от дупката в касата на вратата и той бутна навътре. Нещо изщрака; вратата започна да се отваря.

Всички, включително и Брайс, се дръпнаха встрани.

Собственото тегло на вратата подпомогна значително тласъка и тя продължи бавно-бавно да се отваря навътре.

Редник Паскали прикриваше с автомата си, а Брайс и Копърфилд извадиха револверите си, въпреки че сержант Харкър бе доказал, че такива оръжия са безполезни.

Вратата се отвори изцяло.

Брайс очакваше нещо да се хвърли към тях, ала не се случи нищо.

Като погледна през рамката на вратата, той видя, че външната врата е отворена, въпреки че със сигурност беше затворена няколко минути преди това, когато Харкър влезе вътре. Зад тази врата лежеше залетият от слънцето пасаж.

Копърфилд заповяда на Паскали и Фоудър да проверят помещението. Те бързо минаха през вратата и единият зави наляво, а другият надясно и двамата изчезнаха от полезрението.

След няколко секунди Паскали се върна:

— Чисто е, сър.

Копърфилд влезе вътре и Брайс го последва.

Автоматът на Харкър лежеше на пода.

Сержант Харкър висеше от окачалката за месо на тавана до един говежди бут — висеше на една огромна, отвратително остра двузъба кука за месо, която бе промушена през гърдите му.

Стомахът на Брайс се сви конвулсивно. Той започна да се извръща от окачения мъж — и тогава осъзна, че това в действителност не е Харкър. Това бяха само защитният костюм и шлемът на сержанта, които висяха отпуснати и празни. Здравата изкуствена материя бе разкъсана. Плексигласовото зрително стъкло бе строшено и наполовина откъснато от гуменото уплътнение, за което бе прикрепено здраво. Харкър е бил издърпан от костюма преди окачването.

Но къде е Харкър?

Изчезнал.

Още един. Просто изчезнал.

Паскали и Фоудър излязоха на площадката за товарене навън и заоглеждаха нагоре и надолу по пасажа.

— След всички тези писъци — каза Джени, приближавайки се до Брайс — няма кръв нито по пода, нито по костюма.

Тал Уитмън загреба няколко гилзи, изхвърлени от автомата; подът бе залят от тях. Медните гилзи блещукаха в отворената му ръка:

— Много такива, обаче не виждам много куршуми. Изглежда сержантът е уцелил онова, по което е стрелял. Трябва да го е ударил поне стотина пъти. Може би двеста. Колко патрона има в един от тези големи пълнители, генерале?

Копърфилд се втренчи в лъскавите кутийки, ала не отговори.

Паскали и Фоудър се върнаха от площадката за товарене и Паскали каза:

— Там няма и следа от него, сър. Искате ли да потърсим по-надалече по алеята?

Преди Копърфилд да успее да отговори, Брайс каза:

— Генерале, трябва да отпишеш сержант Харкър, колкото и да ти е мъчно. Той е мъртъв. Не храни никакви надежди за него. Това е смъртта. Смъртта. Не вземане на заложници. Не тероризъм. Не нервнопаралитичен газ. Тук няма нищичко такова. Ние си играем на топчета. Аз не разбирам напълно какво по дяволите става тук и откъде е дошло то, обаче зная със сигурност, че то е олицетворение на Смъртта. Смъртта е тук под някаква форма, която ние все още не можем дори да си представим, движена от някаква цел, която може никога да не разберем. Пеперудата, която уби Стю Уоргъл — тя не беше истинският вид на това нещо. Чувствам го. Пеперудата беше като съживяването на тялото на Уоргъл, когато той тичаше след Лайза в тоалетната — мъничко заблуда… ловкост на ръцете.

— Един фантом — каза Тал, използвайки думата, която Копърфилд бе използвал с малко по-различно значение.

— Един фантом, да — каза Брайс. — Още не сме се сблъскали с истинския противник. Той е нещо, което чисто и просто обича да убива. То може да убива бързо и безшумно, както отмъкна Джейк Джонсън. Обаче то уби Харкър по-бавно, причинявайки му истинска болка, карайки го да пищи. Защото то искаше да чуем тези писъци. Убийството на Харкър прилича на онова, което казахте за Т-139: то е един деморализатор. Това нещо не е отнесло сержант Харкър. То го е утрепало, генерале. Утрепало го е. Не рискувай живота на повече хора в търсене на тялото.

Известно време Копърфилд мълчеше, после каза:

— А гласа, който чухме. Това беше твоят човек, Джейк Джонсън.

— Не — каза Брайс. — Не мисля, че това в действителност беше Джейк. Звучеше като него, обаче сега започвам да подозирам, че ние сме се изправили срещу нещо, което е страхотен имитатор.

— Имитатор ли? — възкликна Копърфилд.

Джени погледна към Брайс:

— Онези животински звуци по телефона.

— Да. Котките, кучетата, птиците, гърмящите змии, плачещото дете… Това почти приличаше на представление. Сякаш то се фукаше: „Хей, вижте какво мога, вижте колко съм умно.“ Гласът на Джейк Джонсън беше само поредното превъплъщение от неговия репертоар.

— Какво предполагаш? — попита Копърфилд. — Нещо свръхестествено?

— Не. То е реално.

— Тогава какво? Назови го — поиска Копърфилд.

— Не мога, да го вземат мътните — каза Брайс. — Може би то е естествена мутация или дори нещо излязло от някоя лаборатория по генно инженерство. Знаеш ли нещо за това, генерале? Може би армията има цяла проклета дивизия от генетици, които създават биологични бойни машини, изкуствени чудовища, предназначени да колят и тероризират, същества, изплетени от ДНК на половин дузина животни. Вземи част от генетичната структура на паяк-тарантул и я комбинирай с част от генетичната структура на крокодил, кобра, оса, може би дори мечка гризли, и вмъкни гените на човешки ум просто ей така, на майтап. Пъхни всичко това в една епруветка; дръж я в инкубатор; грижи се за нея. Какво ще получиш? На какво ще прилича то? Изглеждам ли като бълнуващ лунатик просто защото предлагам такова нещо? Един съвременен смахнат Франкенщайн? Наистина ли са отишли толкова далече в изследванията по рекомбиниране на ДНК? Може би дори не трябва да отхвърлям свръхестественото. Това, което се опитвам да кажа, генерале, е, че то може да бъде всичко. Затова не мога да го назова. Отпусни въображението си, генерале. Без значение какви ужасни неща ще извикаш, не можем да ги отхвърлим. Ние си имаме работа с непознатото, а непознатото обхваща всички наши кошмари.

Копърфилд се втренчи в него, после погледна нагоре към костюма и шлема на сержант Харкър, които висяха на куката за месо. Сетне се обърна към Паскали и Фоудър:

— Няма да претърсваме алеята. Шерифът вероятно е прав. Сержант Харкър е изчезнал и ние не можем да направим нищо за него.

За четвърти път от пристигането на Копърфилд в града, Брайс попита:

— Още ли мислиш, че си имаме работа просто с един обикновен случай на ХБВ?

— Може да са замесени химични или биологични агенти — каза Копърфилд. — Както отбеляза ти, не можем да изключим нищо. Обаче ти си прав, шерифе, случаят не е прост. Съжалявам за предположението си, че сте имали халюцинации и…

— Приемам извинението — каза Брайс.

— Някакви теории? — попита Джени.

— Добре — каза Копърфилд. — Искам незабавно да започнем първата аутопсия и патологичните тестове. Може и да не открием зараза или нервнопаралитичен газ, обаче бихме могли да намерим нещо, което да ни наведе на следа.

— Най-добре е да постъпите така, сър — каза Тал. — Защото имам предчувствие, че времето изтича.