Дийн Кунц
Древният враг (18)

18
ЛОНДОН, АНГЛИЯ

Когато в Калифорния настъпи полунощ, в Лондон бе понеделник, осем часът сутринта.

Денят бе мрачен. Над града се носеха сиви облаци. От рано сутринта валеше непрестанен, безрадостен дъждец. Мокрите дървета бяха отпуснали омърлушено клони, улиците блестяха и всички по тротоарите изглежда носеха черни чадъри.

В хотел Чърчил на площад Портмън, дъждът удряше в прозорците и се стичаше по стъклата, размазвайки гледката от трапезарията. От време на време ярки блясъци от светкавици преминаваха през набраздените с вода стъкла на прозорците и за кратко хвърляха призрачни изображения на дъждовни капки по чистите бели покривки на масите.

Бърт Сандлър, дошъл по работа в Лондон от Ню Йорк, седеше на една от масите до прозорците и се чудеше как, за Бога, ще оправдае сумата от тази сметка за закуска в отчета си за разходи. Гостът му започна поръчката си с бутилка добро шампанско, „Мъмс екстра драй“, което не бе никак евтино. С шампанското гостът поръча хайвер — шампанско и хайвер за закуска! — и два вида пресни плодове. И очевидно не бе привършил с поръчките.

От другата страна на масата, д-р Тимоти Флайт обектът, който удивляваше Сандлър — разгледа подробно менюто с детско възхищение и каза на сервитьора:

— Бих искал да поръчам от вашите кроасани.

— Да, сър — отвърна сервитьорът.

— Хрупкави ли са?

— Да, сър. Доста.

— О, много добре. И яйца — каза Флайт. — Две хубави яйца, разбира се, рохки, с препечена филийка с масло.

— Препечена филийка? — запита сервитьорът. — В добавка към двата кроасана, сър?

— Да, да — отвърна Флайт, докосвайки леко с пръсти захабената яка на бялата си риза. — И резенче бекон с яйцата.

Сервитьорът премигна:

— Да, сър.

Най-после Флайт вдигна поглед към Бърт Сандлър:

— Какво е закуската без бекон? Прав ли съм?

— Аз също съм почитател на яйцата с бекон — съгласи се Бърт Сандлър, усмихвайки се насила.

— Много разумно от ваша страна — каза дълбокомислено Флайт. Неговите телени очила се бяха смъкнали почти до върха на зачервения му нос. Той ги намести с дълъг, тънък пръст.

Сандлър забеляза, че частта от рамките, която свързваше двете стъкла, бе чупена и после запоявана. Поправката бе така видимо любителска, че той заподозря, че Флайт сам е запоил рамките, за да спести пари.

— Имате ли хубави свински наденички? — попита Флайт сервитьора. — Не ме лъжете. Ще ги върна веднага, ако не са от най-високо качество.

— Наденичките ни са много добри — увери го сервитьорът. — Аз също съм пристрастен към тях.

— Наденички тогава.

— Вместо бекона ли, сър?

— Не, не, не. В добавка — отвърна Флайт, сякаш въпросът на сервитьора бе не просто любопитство, а признак на ограниченост.

Флайт бе на петдесет и осем години, ала изглеждаше поне с десет години по-стар. Тънката му бяла коса се къдреше по главата и се извиваше около големите му уши като пукаща от статично електричество. Вратът му бе мършав и набръчкан; раменете му бяха тесни; тялото му бе само кости и сухожилия. Човек имаше основание да се усъмни дали наистина може да изяде всичко, което бе поръчал.

— Картофи — каза Флайт.

— Много добре, сър — отвърна сервитьорът, записвайки поръчката в бележника си, вече почти изписал страницата.

— Имате ли подходящи сладкиши? — попита Флайт.

Сервитьорът, образец за поведение в тези обстоятелства, не направи ни най-малък намек за удивителната лакомия на Флайт, но погледна към Бърт Сандлър така, сякаш искаше да каже: „Вашият дядо безнадежден склеротик ли е, сър, или на тази възраст е състезател по маратон, който се нуждае от много калории?“

Сандлър само се усмихна.

На Флайт сервитьорът каза:

— Да, сър, имаме няколко вида пасти. Има вкусен…

— Избери и донеси няколко — рече Флайт. — В края на закуската, естествено.

— Оставете това на мен, сър.

— Добре. Много добре. Отлично! — каза Флайт, грейнал. Накрая, с известно нежелание, остави менюто.

Сандлър едва не въздъхна от облекчение. Той поръча портокалов сок, яйца, бекон и препечена филийка, докато в същото време професор Флайт оправяше повехналия карамфил, който бе забоден на ревера на поизлъскания му син костюм.

Когато Сандлър завърши поръчката си, Флайт се наведе към него заговорнически:

— Ще пийнете ли малко шампанско, г-н Сандлър?

— Бих пийнал една-две чаши — отвърна Сандлър, надявайки се бълбукащата течност да отпусне мозъка му и да му помогне да формулира някакво приемливо обяснение за това разточителство, някаква правдоподобна история, която да убеди дори пестеливите чиновници в счетоводството, които щяха да се ровят в тази сметка с електронен микроскоп.

Флайт погледна към сервитьора.

— Тогава по-добре донеси две бутилки.

Сандлър, който пиеше вода с лед, едва не се задави. Сервитьорът си отиде, а Флайт се загледа навън през набраздения от дъжда прозорец до тяхната маса.

— Отвратително време. Така ли е в Ню Йорк през есента?

— Има дъждовни дни. Но понякога есента е прекрасна в Ню Йорк.

— И тук е така — каза Флайт. — Макар да ми се струва, че ние имаме повече такива дни от вас. Репутацията на Лондон за дъждовно време не е напълно незаслужена.

Професорът поддържаше банален разговор до сервирането на шампанското и хайвера, сякаш се страхуваше, че щом приключи обсъждането на работата, Сандлър бързо ще откаже останалото от поръчката.

Същински дикенсов герой, помисли си Сандлър.

Веднага след като вдигнаха тост, пожелавайки си взаимно щастие, и пийнаха от шампанското, Флайт каза:

— Значи вие сте изминали целия този път от Ню Йорк, за да ме видите, така ли? — Очите му бяха весели.

— Всъщност за да се срещна с няколко писатели — отвърна Сандлър. — Всяка година правя това пътуване. Разузнавам за пишещи се книги. Английските автори са популярни в Щатите, особено писателите на криминални романи.

— Маклийн, Фолет, Форсайт, Бегли, такива ли?

— Да, много са популярни, някои от тях.

Хайверът бе превъзходен. По настояване на професора, Сандлър си взе малко от него с нарязан на ситно лук. Флайт слагаше по малко на парченца препечен хляб и го ядеше без да се смущава.

— Но аз търся не само известни писатели на криминални романи — каза Сандлър. — Търся най-различни книги. Както и неизвестни автори. И понякога предлагам теми, когато имам сюжет за определен писател.

— Както изглежда, имате наум нещо за мен.

— Първо на първо, трябва да кажа, че прочетох „Древният враг“, когато бе публикуван за първи път, и ми се стори впечатляващ.

— На някои хора им се стори впечатляващ — каза Флайт. — Но на повечето им се стори вбесяващ.

— Чух, че книгата ви е създала неприятности.

— Всъщност, нищо друго освен неприятности.

— Какви?

— Загубих мястото си в университета преди петнадесет години, когато бях на четиридесет и пет години — възраст, на която повечето учени постигат сигурна позиция.

— Загубили сте работата си заради „Древният враг“?

— Не поставиха въпроса толкова направо — каза Флайт, слагайки хапка хайвер в устата си. — Това щеше да ги направи да изглеждат твърде ограничени. Бюрократите в колежа, ръководителят на моята катедра и повечето от моите видни колеги избраха непреките атаки. Скъпи ми Сандлър, конкуренцията между обзетите от жажда за власт политици и безскрупулните игри на младите кариеристи в една голяма корпорация са нищо, по отношение на грубостта и злобата, ако ги съпоставим с държанието на учените, които изведнъж видят възможност да се изкачат по университетската стълбица за сметка на някой от тях самите. Те разпространиха неоснователни слухове, скандални глупости за сексуалните ми предпочитания, предположения за интимни отношения с мои студентки. Всъщност, и със студенти. Нито една от тези клевети не бе дискутирана открито, за да мога да я отхвърля. Само сплетни. Шушукания зад гърба ми. Отровни. По-открито правеха изтънчени внушения за некомпетентност, преумора, умствено изтощение. Разтоварваха ме, разбираш ли; така си мислеха те, въпреки че в това нямаше нищо разтоварващо от моя гледна точка. Осемнадесет месеца след публикуването на „Древният враг“ си отидох. И никой друг университет не ме искаше, уж заради моята лоша репутация. Истинската причина разбира се бе, че теориите ми бяха твърде чудати за академичния вкус. Останах си обвинен в опит да натрупам състояние от насърчаването на обичайното човешко влечение към псевдонаука и сензации, в продаване на доброто си име.

Флайт спря да говори и отпи с наслада малко шампанско.

Сандлър бе искрено ужасен от разказа на Флайт.

— Но това е оскърбително! Книгата ви е научен трактат. Никога не е била в списъка на бестселърите. Обикновеният човек би имал невероятни трудности в четенето на „Древният враг“. Да направиш състояние от такъв труд е наистина невъзможно.

— Факт, който моя милост може да потвърди — отвърна Флайт и довърши хайвера.

— Бил сте уважаван археолог — възкликна Сандлър.

— О, никога всъщност чак пък уважаван — каза Флайт с пресилена скромност. — Въпреки че никога не съм бил срам за професията, както често твърдяха след това. Ако поведението на колегите ми ви се струва невероятно, господин Сандлър, то е защото не разбирате поведението на животните. Искам да кажа, учените-животни. Учените са свикнали всички знания да идват на малки части, капка по капка. И наистина, така се натрупват повечето от знанията. Следователно, никога не са подготвени за онези фантазьори, които пристигат с нови прозрения, напълно променяйки за един ден цели области на изследване. Коперник е бил осмиван от съвременниците си, дето вярвал, че планетите се въртят около слънцето. Естествено, Коперник се оказа прав. Има безброй примери в историята на науката. — Флайт се изчерви и пийна още от шампанското. — Не че се сравнявам с Коперник или с някой друг велик мъж. Просто се опитвам да обясня защо колегите ми се обърнаха срещу мен. Трябваше да го предвидя.

Сервитьорът дойде да отнесе празната чиния от хайвер и сервира портокаловия сок на Сандлър и плодовете на Флайт.

Когато отново остана насаме с Флайт, Сандлър каза:

— Продължавате ли да вярвате, че теорията ви е валидна?

— Абсолютно! — отвърна Флайт. — Аз съм прав; или най-малкото има страхотна вероятност да съм прав. Историята е пълна със загадъчни масови изчезвания, за които историците и археолозите не могат да дадат приемливо обяснение.

Сълзящите очи на професора станаха остри и изпитателни под буйните му бели вежди. Той се наклони над масата, фиксирайки Сандлър с хипнотичен поглед.

— На десети декември 1939 година — каза Флайт, — на хълмовете до Нанкин, една армия от три хиляди китайски войници на път към фронтовата линия да се бият с японците, просто изчезва без никаква следа, преди да стигне до бойното поле. Нито едно тяло не е намерено. Нито един гроб. Нито един свидетел. Японските военни историци никога не са открили какъвто и да било документ, отнасяш, се до тази китайска военна част. През провинцията, през която минали изчезналите китайски войници, селяните не чули престрелка или други признаци на сблъсък. Армията просто се изпарила във въздуха. А в 1711 година, по време на Войната за испанското наследство, четирихилядна войска започнала поход в Пиринеите. Всички до един изчезнали на позната и приятелска, земя, преди да се установят на първия нощен лагер!

Флайт все още бе погълнат от темата, както когато бе писал книгата, преди седемнадесет години. Той бе забравил за плодовете и шампанското. Беше се втренчил в Сандлър, сякаш го приканваше да оспорва скандалните теории на Флайт.

— В по-голям мащаб — продължи професорът, — да разгледаме градовете на маите — Копан, Пиедрас Неграс, Паленк, Менче, Сейбал и още няколко, — които са били напуснати за един ден. Десетки хиляди, стотици хиляди май напускат домовете си, приблизително в 610 година след Христа, вероятно за една единствена седмица, дори за един ден. Някои изглежда отишли на север и основали други градове, но има доказателства, че безброй хиляди просто са изчезнали. Всички за шокиращо кратко време. Не са се погрижили да вземат със себе си много от своите гърнета, инструменти, готварски принадлежности… Многоуважаваните ми колеги казват, че земите около градовете на маите станали неплодородни, което наложило хората да се изместят на север, където земята била по-продуктивна. Но ако миграцията е била планирана, защо са изоставили покъщнината си? Защо не са взели скъпоценните си царевични зърна? Защо нито един от тях не се е върнал да плячкоса изоставените богатства в опустелите градове? — Флайт леко удари с юмрук по масата. — Това е нелогично! Емигрантите не тръгват на трудно пътешествие без подготовка, без да вземат всяко сечиво, което може да им е полезно. Освен това, в някои от къщите в Пиедрас Неграс и Сейбал има доказателства, че семействата са напуснали след като са приготвили изобилни вечери — но преди да ги изядат. Това със сигурност идва да покаже, че са напуснали внезапно. Никоя от известните теории не може да отговори ясно на тези въпроси — освен моята, колкото и да е причудлива, колкото и да е странна, колкото и да е невероятна.

— Колкото и да е страшна — добави Сандлър.

— Именно — каза Флайт.

Професорът се облегна на стола си, задъхан. Забеляза чашата с шампанско, грабна я, изпразни я и облиза устни.

Появи се сервитьорът и отново напълни чашите.

Флайт бързо изяде плодовете, сякаш се страхуваше сервитьорът да не отнесе парниковите ягоди.

Сандлър изпита съжаление към възрастния мъж. Очевидно професорът отдавна не бе имал случай да бъде поканен в скъп ресторант.

— Бях обвинен, че се опитвам да обясня всяко загадъчно изчезване, от маите до съдията Крейтър и Амелия Иърхарт, с една единствена теория. Това бе съвсем несправедливо. Никога не съм отварял дума за съдията или нещастната авиаторка. Интересуват ме единствено необяснените масови изчезвания, както на хора, така и на животни, каквито в историята има буквално стотици.

Сервитьорът донесе кроасаните.

Навън слънчевата светлина проникна през мрачните облаци и стъпи върху друга част на града; яркият десант бе придружен от ужасен гръм, който проехтя из целия небесен свод.

Сандлър каза:

— Ако след публикуването на вашата книга има ново, потресаващо масово изчезване, то може да придаде значителна достоверност…

— Ах — прекъсна го Флайт, удряйки натъртено с пръст по масата, — но и преди е имало такива изчезвания!

— Но тогава те трябва да са били на първите страници на всички вестници…

— Осведомен съм за два такива случая. Може да има и други — заяви твърдо Флайт. — Единият е свързан с масово изчезване на по-низши организми — по-специално, риби. Отбелязан бе в пресата, но без особен ентусиазъм. Политика, убийства, секс и двуглави кози са единствените неща, за които вестниците си дават труда да съобщават. За да разбереш какво всъщност става, трябва да четеш научни списания. От тях разбрах, че преди осем години морски биолози забелязали драматично намаляване на броя на рибите в една област на Тихия океан. И наистина, броят им намалял наполовина. В някои научни кръгове първоначално се разтревожиха, уплашиха се, че океанските температури може би претърпяват внезапна промяна, която може да унищожи живота в моретата с изключение на най-издръжливите форми. Но случаят не се оказа такъв. Постепенно морският живот в тази област — от хиляди квадратни километри — се възстанови. Накрая никой не успя да обясни какво се бе случило с милионите същества, които бяха изчезнали.

— Замърсяване — предположи Сандлър, между две последователни глътки портокалов сок и шампанско.

Мажейки мармалад на парче кроасан, Флайт каза:

— Не, не и не. Не, сър. За предизвикване на такова опустошително намаление на видове в това огромно пространство се изисква най-голямото замърсяване на водата в историята. Злополука от такъв размер не би останала незабелязана. Но не е имало никакви злополуки, никакво разливане на петрол — нищо. Нещо повече, едно обикновено разливане на петрол не би могло да причини това; засегнатата област и обемът на водата са огромни. А и по бреговете не бе изхвърлена мъртва риба. Тя просто изчезна безследно.

Бърт Сандлър бе възбуден. Направо надушваше парите. Той имаше усет за някои книги и никога предчувствието не го бе лъгало. (Е, освен онази книга за диети от филмовата звезда, която, една седмица преди публикуването, почина от недояждане, след като шест месеца не бе яла нищо друго освен грейпфрут, папая, стафиди и моркови.) Тук се криеше бестселър: двеста-триста хиляди броя с твърда корица, може би дори повече; два милиона с мека корица. Ако можеше да убеди Флайт да изложи популярно и преработи сухия научен материал на „Древният враг“, професорът щеше да има средства за шампанско за много години напред.

— Казахте, че знаете за две масови изчезвания от публикуването на книгата насам — каза Сандлър, насърчавайки го да продължи.

— Другият случай бе в Африка през 1980 година. Между три и четири хиляди души от едно първобитно племе — мъже, жени и деца — изчезнаха от един относително отдалечен район в Централна Африка. Намериха колибите им празни; те бяха изоставили всичките си принадлежности, включително големи запаси храна. Изглеждаше, че просто са побягнали в гората. Единствените следи от насилие бяха няколко счупени гърнета. Разбира се, масовите изчезвания в тази част на света са поразяващо по-чести от преди, главно поради политическо насилие. Кубински наемници, действащи със съветско оръжие, са съдействали за ликвидирането на цели племена, не желаещи да поставят етническата си самоличност на второ място след революционните цели. Обаче когато цели села са били изколвани по политически причини, те винаги са били плячкосвани, после подпалвани, а телата винаги заравяни в масови гробове. В този случай не е имало плячкосване, нито палеж, нито пък са открити трупове. Няколко седмици по-късно, ловни надзиратели от тази област докладвали за необяснимо намаляване на дивеча. Никой не свързал това с липсващите селяни; за това било докладвано като за самостоятелно явление.

— Но вие знаете, че не е така.

— Да, аз подозирам, че не е така — отвърна Флайт, мажейки последното парче от кроасана с ягодов мармалад.

— Повечето от тези изчезвания изглежда се случват в отдалечени райони — каза Сандлър. — Което затруднява доказването им.

— Да. И за това ми натякваха. Всъщност повечето произшествия стават в морето, защото то покрива по-голямата част от Земята. Морето може да бъде отдалечено като Луната, а какво става под водата е отвъд нашите възможности. Все пак не забравяйте двете армии, които ви споменах — китайската и испанската. Тези изчезвания са станали в съвременната цивилизация. И ако десетки хиляди маи са паднали жертва на Древния враг, теорията за чието съществуване създадох, значи това е случай на атакуване с ужасяваща дързост на цели градове, центрове на цивилизацията.

— И вие смятате, че това може да се случи и сега, днес…

— Несъмнено!

— … в място като Ню Йорк или дори тук в Лондон?

— Безспорно! Може да се случи буквално навсякъде, където са налице геоложките основания, които изложих в книгата си.

Двамата отпиха шампанско и се замислиха.

Дъждът удряше по прозорците с още по-голяма ярост.

Сандлър не бе сигурен дали вярва на теориите, които бе изложил Флайт в „Древният враг“. Той разбираше, че те биха могли да образуват основата на една много успешна книга, написана в популярен стил, но това не означаваше, че трябва да вярва в тях. Той в действителност не искаше да вярва. Да вярваш бе като да отвориш вратите на ада.

Погледна към Флайт, който отново наместваше повяхналия карамфил на ревера си и каза:

— От това ме побиват тръпки.

— Би трябвало — кимна Флайт. — Би трябвало.

Дойде сервитьорът с яйцата, бекона, наденичките и препечените филийки.