Дийн Кунц
Древният враг (15)

15
НЕЩОТО НА ПРОЗОРЕЦА

Брайс Хамънд се свърза с нощния дежурен офицер, който обслужваше линията за спешни случаи в Поделението за гражданска отбрана на отдела ХБВ в Дъгуей, Юта. Не беше нужно да обяснява дълго и го свързаха с частния телефон на генерал Гален Копърфилд. Копърфилд го изслуша, но не каза много. Брайс искаше да разбере дали е възможно някакъв биологичен или химичен агент да е причината за унищожението на хората в Сноуфилд. Копърфилд отвърна „Да“. Но това бе всичко. Той предупреди Брайс, че разговарят по линия, която не е изолирана и направи смътни, но твърди споменавания за секретна информация и разрешително за получаването й. Когато чу основното и само някои подробности, той грубо прекъсна Брайс и предложи да обсъдят останалото, когато се срещнат лице в лице.

— Чух достатъчно, за да се убедя, че моята организация трябва да се включи. — Генералът обеща да изпрати една полева лаборатория и екип изследователи в Сноуфилд до разсъмване или скоро след това.

Брайс вече оставяше слушалката, когато светлината премигна, намаля, премигна, затрептя и изгасна.

Затърси пипнешком фенерчето на бюрото пред себе си, откри го и светна.

При връщането си в участъка бяха намерили още две полицейски фенерчета с дълги дръжки. Горди бе взел едното, д-р Пейдж — другото. Сега двете светнаха едновременно, дълбаейки големи ярки рани в мрака.

Бяха обсъдили един план на действие, един ред, който да следват, ако светлините угаснат отново. Сега, както бяха планирали, всички отидоха в центъра на стаята, далеч от вратите и прозорците и се събраха в кръг, с лица навън и обърнати един към друг гърбове, намалявайки по този начин уязвимостта си.

Никой не говореше. Всички се ослушваха напрегнато. Лайза Пейдж стоеше отляво на Брайс, сгърбила слабите си рамене и навела глава.

Тал Уитмън стоеше отдясно на Брайс. Беше се озъбил беззвучно и се взираше в тъмнината зад косите лъчи на фенерчетата.

Тал и Брайс държеха револвери.

Тримата бяха с лице към задната половина на стаята, докато другите четирима — д-р Пейдж, Горди, Франк и Стю — бяха с лице към предната страна.

Брайс движеше лъча на фенера си върху всичко наоколо, защото дори смътните очертания на най-обикновените предмети изведнъж изглеждаха застрашителни. Но нищо не се криеше или движеше между познатите мебели и апаратурата. Тишина.

На задната стена, близо до десния ъгъл, имаше две врати. Едната водеше към коридора за трите килии. По-рано бяха претърсили тази част на сградата; килиите, стаята за разпити и двете тоалетни, които заемаха половината от приземния етаж, бяха празни. Другата врата водеше към стълбите за апартамента на помощник-шерифа горе; тези помещения също бяха незаети. Въпреки това Брайс освети полуотворените врати; те с нещо го тревожеха. В тъмното нещо тупна меко.

— Какво беше това? — попита Уоргъл.

— Дойде от тази страна — каза Горди.

— Не, оттук — каза Лайза Пейдж.

— Тихо! — остро рече Брайс.

Туп… туп-туп.

Звукът бе глух. Като падаща на пода възглавница.

Брайс движеше бързо фенерчето напред-назад.

Тал следваше лъча с револвера си.

Брайс си помисли: Какво да правим, ако не светне до края на нощта? Какво да правим, когато батериите се изтощят? Какво ще стане тогава?

От детството си досега той не се бе страхувал от тъмното. Сега си спомни какво означаваше този страх.

Туп-туп… туп… туп-туп.

По-силно. Но не по-близо.

Туп!

— Прозорците! — каза Франк.

Брайс се обърна, сондирайки с фенерчето.

Три ярки лъча се насочиха едновременно към прозореца, превръщайки квадратните стъкла в огледала, които скриваха каквото и да се криеше зад тях.

— Завъртете фенерчетата към тавана или пода — каза Брайс.

Единият лъч отиде нагоре, другите два — надолу.

Непряката светлина разкри прозорците, но не ги превърна в отразяващи сребристи повърхности.

Туп!

Нещо се удари о единия прозорец, карайки хлабавата рамка да издрънчи, и отскочи в нощта. Брайс доби впечатление за криле.

— Какво беше това?

— …птица…

— …не от птиците, които някога…

— …нещо…

— …ужасно…

То се върна, удряйки се отново о стъклото с по-голяма настойчивост от преди: Туп-туп-туп-туп-туп!

Лайза изпищя.

Франк Отри ахна, а Стю Уоргъл каза:

— Мили Боже!

Горди издаде задавен звук.

Гледайки в прозореца, Брайс се чувстваше като че преминава през завесите на реалността в някакво място на кошмари и илюзии.

С угаснали улични лампи, Скайлайн роуд бе напълно тъмна освен бледата лунна светлина; обаче нещото на прозореца бе смътно осветено.

Дори смътното осветяване на това пърхащо чудовище бе прекалено. Това, което Брайс видя от другата страна на прозореца — което сметна, че вижда в многообразието на калейдоскопа от светлини, сенки и блещукаща лунна светлина, — бе нещо, излязло от кошмарен сън. То имаше разпереност на крилете около един метър. Глава на насекомо. Къси, трептящи пипала. Малки, остри и непрестанно движещи се челюсти. Сегментно тяло. Тялото висеше между светлосивите криле и имаше приблизително размера и формата на две футболни топки, поставени една до друга; и то бе сиво, със същия оттенък, както крилете — мухлясало, отвратително сиво, — и мъхесто и влажно на вид. Брайс съзря и очи: огромни, черни като мастило, мултифасетни, изпъкнали лещи, които улавяха светлината, пречупваха я и я отразяваха, блестейки мрачно и алчно.

Ако наистина виждаше това, което смяташе, че вижда, нещото на прозореца бе нощна пеперуда с размерите на орел. Което беше пълна лудост.

То се нахвърляше върху прозореца с нова ярост, вече бясно, бледите му криле удряха така бързо, че то се превърна в петно. Движеше се покрай тъмните прозорци, многократно отскачайки в нощта, после се връщаше и се опитваше бясно да премине през прозореца. Туптуптуптуп. Но нямаше сили да пробие вътре. Освен това нямаше черупка; тялото му бе меко и въпреки невероятните размери и страшния вид, то бе неспособно да счупи стъклото.

Туптуптуп.

После изчезна.

Лампите светнаха.

Това е като проклето театрално представление, помисли си Брайс.

Когато разбраха, че нещото на прозореца няма да се върне, всички се придвижиха, по неизказано съгласие, към предната част на помещението. Преминаха през ограждението в мястото за посетители, до прозорците и се взряха навън в пълно мълчание.

Скайлайн роуд си беше същата.

Нощта бе пуста.

Нищо не помръдваше.

Брайс седна на скърцащия стол зад бюрото на Пол Хендерсън. Другите го заобиколиха.

— Така — възкликна Брайс.

— Така — отвърна Тал.

Спогледаха се. Бяха неспокойни.

— Някакви мнения? — попита Брайс.

Никой не каза нищо.

— Някаква теория какво би могло да е това?

— Отвратително — отвърна Лайза и потръпна.

— Точно такова беше — каза д-р Пейдж, успокояващо прегръщайки малката си сестра през раменете.

Брайс бе впечатлен от емоционалната сила и жилавост на докторката. Тя изглежда поемаше всяко сътресение, на което я подлагаше Сноуфилд. Всъщност тя се държеше по-добре от неговите хора. Единствено тя не отклони очи, когато срещна неговите; посрещна погледа му открито.

Тази жена, помисли си той, е изключителна.

— Невъзможно — каза Франк Отри. — Точно такова беше. Абсолютно невъзможно.

— По дяволите, какво става с вас? — попита Уоргъл и сви вежди. — То беше само една птица. Нищо повече. Само една проклета птица.

— Да имаш да вземаш! — отвърна Франк.

— Само една отвратителна птица — настоя Уоргъл. Когато другите не се съгласиха, той каза: — Лошото осветление и сенките навън ви дават фалшиво впечатление. Не сте видели това, което си мислите, че сте видели.

— И какво смяташ, че сме видели? — попита го Тал.

Лицето на Уоргъл почервеня.

— Не видяхме ли същото нещо, което ти не искаш да повярваш, че си видял? — настоя Тал. — Една нощна пеперуда? Видя ли една дяволски голяма, отвратително невъзможна пеперуда?

Уоргъл сведе поглед към обувките си.

— Видях една птица. Просто една птица.

Брайс разбра, че Уоргъл има толкова малко въображение, че не може да обхване невъзможното дори когато го види със собствените си очи.

— Откъде дойде? — попита Брайс.

Никой не знаеше.

— Какво искаше? — попита той.

— Нас — каза Лайза.

Всички изглежда бяха съгласни с тази оценка.

— Но нещото на прозореца не беше това, което взе Джейк — каза Франк. — То беше слабо, леко. Не би могло да отнесе едър мъж.

— Тогава какво е взело Джейк? — попита Горди.

— Нещо по-голямо — отвърна Франк. — Нещо много по-силно и по-зло.

Брайс реши, че е дошло времето да им разкаже за нещата, които бе чул — и почувствал — по телефона, между разговорите с губернатора Ретлок и генерал Копърфилд: мълчаливото присъствие; окаяните писъци на чайките; предупредителния звук на гърмящата змия; и най-лошото, агонизиращите отчаяни писъци на мъже, жени, деца. Не бе имал намерение да отваря дума за това преди настъпването на утрото, преди идването на дневната светлина и подкрепленията. Но те биха могли да забележат нещо важно, което той бе пропуснал, някоя следа, която да им бъде от помощ. Още повече, сега, когато всички те бяха видели нещото на прозореца; в сравнение с него случката с телефона вече не бе така шокираща.

Другите изслушаха Брайс и тази нова информация предизвика отрицателен ефект върху тяхното държание.

— Кой ли дегенерат би записал писъците на жертвите си? — попита Горди.

Тал Уитмън поклати глава.

— Може да е нещо друго. Може да е…

— Да?

— Е, никой от вас не би искал да чуе това точно сега.

— След като си започнал, довърши — настоя Брайс.

— Добре — отвърна Тал, — ами ако не е било запис? Искам да кажа, ние знаем, че от Сноуфилд са изчезнали хора. В действителност изчезналите са повече от мъртвите. Значи… ами ако изчезналите са били държани някъде? Като заложници. Може би писъците са идвали от хора, които още са били живи, които са били измъчвани и може би убивани точно тогава, точно докато ти си бил на телефона и си слушал.

Припомняйки си тези ужасяващи писъци, Брайс почувства как постепенно се смразява до мозъка на костите си.

— Независимо дали е било запис или не — каза Франк Отри, — вероятно ще сбъркаме, ако мислим за заложници.

— Да — отвърна д-р Пейдж. — Ако г-н Отри иска да каже, че трябва да внимаваме да не ограничаваме мисленето си само до стандартни ситуации, напълно съм съгласна. Това просто не прилича на драма със заложници. Тук става нещо страшно особено, нещо, с което никой не се е сблъсквал преди, така че нека не се заблуждаваме само защото ще ни е по-удобно с познатото обяснение. Освен това, ако си имаме работа с терористи, как се връзва това с нещото на прозореца? Не се връзва.

Брайс кимна.

— Права си. Но не мисля, че Тал искаше да каже, че хората са задържани по традиционни мотиви.

— Не, не — отвърна Тал. — Това не ще да са терористи или похитители. Дори ако хората са били задържани, това не означава непременно, че други хора ги държат. По-скоро смятам, че са задържани от нещо, което не е човешко същество. Нека бъдем непредубедени! Може би то ги държи, нещото, което никой от нас не може да определи. Може би то ги държи само за да продължи удоволствието си, като изсмуква живота от тях. Може би то ги държи, за да ни дразни с писъците им, точно както е дразнело Брайс по телефона. Да го вземат мътните, ако си имаме работа с нещо наистина извънредно, наистина нечовешко, неговите причини да държи заложници — ако изобщо държи заложници — сигурно са неразбираеми за нас.

— Господи, говорите като лунатици — възкликна Уоргъл.

Никой не му обърна внимание.

Те бяха преминали през огледалото. Невъзможното ставаше възможно. Врагът бе непознатото.

Лайза Пейдж се окашля. Лицето й бе пепеляво. С едва доловим глас тя каза:

— Може да е изплело паяжина някъде на тъмно, в мазе или пещера, може би е омотало липсващите хора в паяжината си, направило ги е на живи пашкули. Може би ги пази докато огладнее отново.

Ако абсолютно нищо не стоеше зад царството на възможното, ако дори най-ексцентричните теории можеха да бъдат верни, то тогава може би момичето е право, помисли си Брайс. Може би на някое тъмно място вибрира огромна паяжина, на която висят сто-двеста или дори повече хапки с размери на мъже, жени и деца, увити в индивидуални опаковки, за да се запазят пресни и за удобство. Може би някъде в Сноуфилд живи човешки същества са превърнати в отвратителен еквивалент на опаковани във фолио кексове, очакващи само да нахранят някакъв брутален, непредсказуемо зъл, загадъчно разумен ужас от друго измерение.

Не. Глупости.

От друга страна: възможно е.

Господи! Брайс приклекна пред късовълновото радио и разгледа обезобразените му вътрешности. Имаше скъсани проводници. Някои части бяха раздробени или смазани като с чук.

Франк каза:

— Трябва да са махнали капака, за да стигнат до частите, точно както и ние.

— Значи след като са разбили чарковете — каза Уоргъл, — са се погрижили отново да монтират капака?

— И защо изобщо са си създали толкова работа? — чудеше се Франк. — Могли са да извадят радиото от строя просто като изтръгнат шнура.

Лайза и Горди се появиха точно когато Брайс обръщаше гръб на радиото. Момичето каза:

— Храната и кафето са готови, ако някой има желание.

— Гладен съм — каза Уоргъл, облизвайки устни.

— Всички трябва да хапнем нещо, дори да не ни се иска — рече Брайс.

— Шерифе — каза Горди. — Лайза и аз се питахме какво е станало с животните, домашните животни. Спомнихме си за тях, когато ти разправяше, че си чул звуци от куче и котка по телефона. Сър, какво се е случило с всички животни?

— Никой не е забелязал куче или котка — каза Лайза. — Или пък чул лай.

Спомняйки си безмълвните улици, Брайс се намръщи и каза:

— Прави сте. Това е много странно.

— Джени казва, че в града е имало известен брой доста големи кучета. Няколко немски овчарки. Един доберман, който тя познава. Дори един датски дог. Не мислиш ли, че те трябва да са се съпротивлявали? Не мислиш ли, че някои от кучетата са успели да избягат? — попита момичето.

— Добре — каза бързо Горди, изпреварвайки отговора на Брайс, — значи може би то е било достатъчно голямо да се справи с едно обикновено ядосано куче. Добре, значи ние знаем също така, че куршумите не го спират, което показва, че сигурно нищо не може да го спре. То изглежда е голямо и силно. Обаче, сър, голямо и силно не означава непременно много нещо за една котка. Котките са бързи като светкавица. Трябва да е нещо страшно много коварно, за да се справи с всички котки в града.

— Много коварно и много бързо — каза Лайза.

— Да-а — каза разтревожено Брайс. — Много бързо.

Джени точно бе започнала да яде сандвича си, когато шерифът Хамънд седна на един стол до бюрото и постави чинията на коленете си.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Съвсем не.

— Тал Уитмън ми разказа, че си била бичът на местната моторизирана банда.

Тя се усмихна.

— Тал преувеличава.

— Този човек не знае да преувеличава — отвърна шерифът. — Нека ти разкажа нещо за него. Преди шестнадесет месеца бях за три дни на една конференция в Чикаго и когато се завърнах, Тал бе първият човек, когото видях. Попитах го дали се е случило нещо докато ме е нямало, а той отвърна, че всичко било както обикновено — пияни шофьори, сбивания по баровете, няколко кражби, разни КНД…

— Какво е КНД? — попита Джени.

— О, това са случаите с котка на дърво.

— В действителност полицаите не спасяват котки, нали?

— Да не ни мислиш за безсърдечни? — попита той, преструвайки се на възмутен.

— КНД? Хайде де!

Той се усмихна. Имаше прекрасна усмивка.

— На всеки няколко месеца ни се случва да сваляме някоя котка от дърво. Но КНД не означава само котка на дърво. Това е нашето съкращение за всяко досадно обаждане, което ни отвлича от по-важната работа.

— А-ха.

— Няма значение, когато се върнах от Чикаго онзи път, Тал ми каза, че през тези три дни всичко било наред. А после, сякаш съвсем случайно, добави, че имало опит за обир в един денонощен магазин. Когато се случило, Тали бил там като купувач, без униформа. Но дори когато не е на служба, от полицая се изисква да носи оръжието си и Тал имал револвер в кобур на глезена. Разказа ми, че единият от нападателите бил въоръжен; каза, че бил принуден да го убие и каза да не се тревожа дали е имал право да го застреля или не. Каза, че е направил нужното. Когато се заинтересувах за него, той отвърна: „Брайс, това наистина бе едно забавление“. По-късно разбрах, че двама от нападателите са заплашвали да застрелят всички. Вместо това, Тал застрелял единия, но не преди той да стреля по него. Негодникът прострелял лявата му ръка и чак секунда след; това Тал го убил. Раната на Тал не била сериозна, но страшно кървяла и трябва много да го е боляло. Разбира се, не видях превръзката, защото тя беше под ръкава на ризата му и Тал не си даде труда да спомене за нея. Та ето го Тал в денонощния магазин, целият в кръв, и разбира, че е свършил патроните. Вторият негодник, който грабнал изпуснатото от първия оръжие, също няма патрони и решава да избяга. Тал се втурва след него, започва бой от единия до другия край на малкия супермаркет. Мъжът бил пет сантиметра по-висок и десет кила по-тежък от Тал и не бил ранен. Но знаеш ли какво ми каза офицерът от подкреплението, че намерили, когато дошли по-късно? Казаха, че Тал бил седнал на тезгяха до касата, без риза, и пиел чаша благодарствено кафе, а в същото време продавачът се опитвал да спре кръвоизлива. Единият от заподозрените бил мъртъв. Другият бил в безсъзнание, проснат в лепкава маса от различни сладкиши. Изглежда те паднали върху рафт с кексове по средата на боя. Стотина пакети със закуски били разпилени по пода, а Тал и другият ги били изпотъпкали докато се борели. Повечето от опаковките били разкъсани. Имало различни видове бисквити и десертчета по цялата пътека. Зигзагообразни следи от обувки били отпечатани направо върху боклука, така че можело да се проследи развитието на боя, просто гледайки лепкавата следа.

Шерифът завърши разказа си и погледна с очакване към Джени.

— О! Да, той ти е казал, че арестуването е било лесно — просто едно забавление.

— Да, забавление. — Шерифът се усмихна.

Джени погледна към Тал Уитмън, който в другия край на стаята ядеше сандвич и разговаряше с Брогън и Лайза.

— Виждаш ли — каза шерифът, — щом Тал казва, че си бичът на Хромовия демон, аз зная, че той не преувеличава. Просто не му е в стила.

Джени поклати глава, впечатлена.

— Когато разказах на Тал за малкото си недоразумение с онзи мъж, когото той нарича Джийн Тър, той реагира така, сякаш това е най-смелата постъпка, която някой е извършил. В сравнение с неговия арест, моята случка изглежда като препирня на детска площадка.

— Не, не — отвърна Хамънд. — Тал не се е шегувал. Наистина мисли, че си много смела. И аз мисля така. Джитър е змия, д-р Пейдж. От отровните.

— Можеш да ме наричаш Джени, ако искаш.

— Добре, Джени-ако-искаш, ти можеш да ме наричаш Брайс.

Той притежаваше най-сините очи, които тя бе виждала някога. Усмивката му се отразяваше ясно както в светещите му очи, така и в извивката на устните му.

Докато се хранеха, те разговаряха за незначителни неща, сякаш тази вечер бе като всяка друга. Той притежаваше впечатляваща способност да предразполага хората, независимо от обстоятелствата. Излъчваше спокойствие. Тя бе благодарна за мирния антракт.

Обаче, когато привършиха с храненето, той насочи разговора отново към сегашното критично положение.

— Познаваш Сноуфилд по-добре от мен. Трябва да намерим подходяща щаб-квартира за тази операция. Това място е твърде малко. Скоро ще дойдат още десетина мъже. И групата на Копърфилд сутринта.

— Колко души ще изпрати?

— Поне десетина. Може би двадесет. Нужна ми е щаб-квартира, от която да мога да контролирам всяко действие. Може да останем тук с дни, така че трябва да има помещение за спане на хората, които не са на дежурство, и трябва да имаме място, където всички да се хранят.

— Някой от хотелите сигурно ще свърши работа — каза Джени.

— Може би. Но не искам хората да спят двама по двама в различни стаи. Ще са много уязвими. Трябва да намерим една голяма спалня.

— Тогава хотел Хилтоп е най-подходящото място. Намира се на една пресечка оттук, от другата страна на улицата.

— О, да, разбира се. Най-големия хотел в града, нали?

— Да. Хилтоп има голямо фоайе, което преминава в бар.

— Пил съм там един-два пъти. Ако сменим мебелите във фоайето, можем да го превърнем в работно помещение за всички.

— Има освен това голям ресторант, разделен на две помещения. Едната част може да стане трапезария, а ако свалим матраци от стаите, другата част може да стане спалня.

— Хайде да погледнем — каза Брайс.

Той остави празната си картонена чиния на бюрото и стана.

Джени погледна към прозорците. Помисли си за странното създание, което се блъскаше в стъклото и в себе си чу тихото, но смразяващо туптуптуптуп.

— Искаш да кажеш… да отидем сега? — попита Джени.

— Защо не?

— Няма ли да е по-разумно да изчакаме подкреплението?

— Те сигурно няма да пристигнат скоро. Няма смисъл да седим тук и да се маем. Ще се почувстваме по-добре, ако вършим нещо полезно; това ще отклони мислите ни от… най-лошите неща, които видяхме.

Джени не можеше да се освободи от спомена за онези черни очи на насекомо, толкова злобни, толкова алчни. Тя се взря в прозорците, в нощта зад тях. Градът вече не изглеждаше познат. Сега той бе напълно чужд, едно враждебно място, в което тя бе нежелан чужденец.

— Тук няма да сме в по-голяма безопасност, отколкото навън — каза тихо Брайс.

Джени кимна, спомняйки си за семейство Оксли в тяхната барикадирана стая. Докато ставаше от бюрото, тя каза:

— Никъде тук няма безопасно място.