Дийн Кунц
Древният враг (35)

35
ПАНДЕМОНИУМ

Сал Корело, агентът по рекламата, който бе нает да посрещне Тимоти Флайт на международното летище в Сан Франциско, бе дребен, но мускулест мъж с червеникаво руса коса и яркосини очи. Имаше вид на изпълнител на главна роля. Ако беше висок метър и осемдесет и пет вместо един и петдесет и пет, може би щеше да е известен колкото Робърт Редфорд. Обаче интелигентността, остроумието и агресивният му чар компенсираха недостига на височина. Знаеше как да получи желаното от себе си и от своите клиенти.

Обикновено Корело можеше да накара дори журналистите да се държат така добре, че да ги объркаш с цивилизовани хора; но не и тази вечер. Случаят беше твърде нашумял и твърде пресен. Корело не беше виждал нищо подобно: стотици журналисти и любопитни граждани се втурнаха към Флайт в мига, в който се появи, бутаха се и се опитваха да си проправят път към професора, завираха микрофони в лицето му, ослепяваха го със светкавици и крещяха въпроси. „Доктор Флайт…“, „Професор Флайт…“, „… Флайт!“ Флайт, Флайт, Флайт-Флайт-Флайт, Флайт-Флайт-Флайт-Флайт… Въпросите се превърнаха в неразбираеми крясъци от шумотевицата на надвикващи се гласове. Сал Корело го заболяха ушите. Професорът изглеждаше объркан, почти уплашен. Корело хвана възрастния мъж здраво за ръката и го поведе през развълнуваната тълпа, превръщайки се в малка, но ефикасна стенобойна машина. Докато стигнат до малката трибуна, която Корело и служителите по безопасността на летището бяха издигнали в единия край на залата за пътници, професор Флайт изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да припадне или да издъхне.

Корело взе микрофона и бързо накара тълпата да замлъкне. Накара ги да оставят Флайт да произнесе кратко слово, обеща, че по-късно ще могат да зададат няколко въпроса, представи оратора и отстъпи няколко крачки встрани.

Когато всички видяха добре Тимоти Флайт, не успяха да потиснат чувството си на внезапен скептицизъм. То се носеше над тълпата; Корело го видя по лицата им: ясно доловимо опасение, че Флайт ги баламосва. И наистина, Флайт приличаше на вманиачен. Бялата му коса се вееше накъдрена, сякаш бе пъхнал пръсти в електрически контакт. Очите му бяха широко разтворени, едновременно от страх и в опит да се пребори с умората, а лицето му имаше отпуснатия вид на прекаляващ с виното човек. Трябваше да се обръсне. Дрехите му бяха смачкани, висяха като безформени торби. Напомняше на Корело на някой от онези улични фанатици, които обявяват приближаването на последното сражение между силите на доброто и злото.

По-рано същия ден Бърт Сандлър, издателят от „Уинтъргрийн и Уайл“, бе подготвил Корело по телефона от Лондон за възможността Флайт да направи отрицателно впечатление на журналистите, но Сандлър нямаше защо да се тревожи. Новинарите ставаха все по-нетърпеливи, докато Флайт се окашля няколко пъти шумно, в микрофона, но когато най-после започна да говори, те се омаяха за една минута. Той им разказа за колонията на остров Роъноук, за напуснатите селища на маите, за загадъчно изчезналите морски обитатели и за армията, безследно изчезнала в хиляда седемстотин и единадесета година. Постепенно множеството притихна. Корело си отдъхна.

Флайт им разказа за ескимоското селище Енджикуни, намиращо се на осемстотин километра северозападно от аванпоста на Канадската кралска моторизирана полиция в Чърчил. През един зимен следобед на ноември хиляда деветстотин и тридесета година един френско-канадски трапер и търговец, Джо Лабел, се отбил в Енджикуни и открил, че всички живеещи там са изчезнали. Всички вещи, включително скъпоценните ловни пушки, били изоставени. Били оставени наполовина изядени блюда. Шейните (но без кучетата) си стояли там, което означавало, че не е възможно цялото село да се е изместило другаде. Селището, както Лабел се изразил по-късно, било „зловещо като гробище в глуха доба“. Лабел веднага отишъл в станцията на моторизираната полиция в Чърчил. Провели подробно разследване, но никога не открили и следа от жителите на Енджикуни.

Докато репортьорите си взимаха бележки и насочваха микрофоните на касетофоните си към Флайт, той им изложи своята зловеща теория за древния враг. Имаше ахкания от изненада, недоверчиви изражения, но нямаше взрив от въпроси или кресливо неверие.

Веднага щом Флайт свърши с четенето на подготвеното си изявление, Сал Корело изостави обещанието си за отговори на въпроси. Хвана Флайт под ръка и го избута през една врата зад импровизираната трибуна, на която стояха микрофоните.

Новинарите се развикаха възмутено при това предателство и връхлетяха върху трибуната, опитвайки се да последват Флайт.

Корело и професорът влязоха в служебния коридор, където ги очакваха няколко души от охраната на летището. Един от пазителите на реда затръшна и заключи вратата след тях, изолирайки крещящата тълпа репортери.

— Оттук — каза един от охраната.

— Хеликоптерът е там — рече друг.

Те закрачиха бързо по лабиринта от коридори, после надолу по бетонни стъпала, през една метална врата и навън, по брулената от вятъра асфалтова площадка, където ги очакваше лъскав син хеликоптер Бел Джетрейнджър II — луксозно летателно средство с прекрасна форма.

— Това е губернаторският хеликоптер — обясни Корело на Флайт.

— Губернатора? — каза Флайт. — Той тук ли е?

— Не. Но предоставя хеликоптера си на ваше разположение.

Докато се качваха в удобното отделение за пътници, витлата над главите им заработиха.

 

 

С притиснато до студеното прозорче чело, Тимоти Флайт наблюдаваше как Сан Франциско изчезва в нощта.

Беше развълнуван. Преди приземяването на самолета се чувстваше сънен и изморен; но вече не. Беше нащрек и гореше от нетърпение да научи повече за случилото се в Сноуфилд.

Хеликоптерът развиваше твърде голяма за този вид машини скорост и пътуването до Санта Майра отне по-малко от два часа. Корело — умен, бързо говорещ, занимателен мъж — помогна на Флайт да подготви друго изявление за хората от информационните средства, които ги очакваха. Пътуването премина бързо.

Приземиха се в средата на ограден паркинг зад окръжното полицейско управление. Корело отвори вратата на пътническото отделение преди спирането на витлата; изскочи от хеликоптера, обърна се към вратата му и брулен от вятъра на перките, подаде ръка на Тимоти.

Една агресивна група журналисти — по-многобройна от онази в Сан Франциско — изпълваше алеята. Притиснаха ги до телената ограда, крещейки въпроси с насочени напред микрофони и камери.

— Ще дадем изявления по-късно — извика му Корело. — Точно в този момент полицаите чакат, за да те свържат по телефона с шерифа горе в Сноуфилд.

Няколко полицаи преведоха Тимоти и Корело в зданието и през коридора в един кабинет, където ги очакваше униформен мъж. Името му беше Чарли Мърсър. Беше едър, с толкова гъсти вежди, каквито Тимоти не бе виждал досега — и с бързото и ефикасно държание на първокласен секретар.

Придружиха Тимоти до стола зад бюрото.

Мърсър набра някакъв телефонен номер в Сноуфилд и се свърза с шерифа Хамънд. Разговорът се транслираше по високоговорителите в помещението, така че нямаше нужда Флайт да държи слушалката, а и всички вътре можеха да чуват.

Веднага след като размени поздравления с Тимоти, Хамънд предаде първата потресаваща новост:

— Доктор Флайт, ние видяхме древния враг. Или поне смятам, че това е нещото, което имате предвид. Огромно… амебовидно нещо. Променящо формата си и можещо да имитира всичко.

Ръцете на Тимоти се разтрепериха; той се хвана за дръжките на стола.

— Господи.

— Това ли е вашият древен враг? — запита Хамънд.

— Да. Съхранил се е от друга ера. Стар е милиони години.

— Ще ни кажете повече, когато пристигнете тук — каза Хамънд. — Ако успея да ви убедя да дойдете.

Тимоти чу едва половината от това, което каза шерифът. Мислеше за древния враг. Беше писал за него; искрено вярваше, че съществува; и все пак не беше подготвен да види теорията си потвърдена. Това го разтърси.

Хамънд му разказа за ужасната смърт на полицай, на име Горди Брогън.

Освен Тимоти, само Сам Корело изглеждаше изумен и ужасен от разказа на Хамънд. Мърсър и останалите очевидно бяха чули за всичко преди часове.

— Вие сте го видели и сте живи? — смаяно каза Тимоти.

— Трябваше да остави някой от нас жив — каза Хамънд, — за да се опитаме да ви убедим да дойдете. То ви гарантира безопасно преминаване.

Тимоти замислено прехапа долната си устна. Хамънд продължи:

— Доктор Флайт? Все още ли сте на телефона?

— Какво? О… да. Да, тук съм. Какво искате да кажете с това, че гарантира безопасното ми идване?

Хамънд му разказа смайващата история за разговора с древния враг чрез компютъра. Докато шерифът говореше, Тимоти се изпоти. Видя кутия с хартиени кърпички „Клинекс“ в ъгъла на бюрото пред себе си; грабна няколко и изтри лицето си.

Когато шерифът завърши, професорът пое дълбоко въздух и заговори с напрегнат глас:

— Никога не съм предполагал… Искам да кажа… значи, никога не ми е идвало на ум, че…

— Какво има? — попита Хамънд.

Тимоти се окашля.

— Никога не съм предполагал, че древният враг притежава разум на човешко ниво.

— Подозирам, че това може да е дори по-висш разум — каза Хамънд.

— Но аз винаги съм го смятал за животно, за съвсем ограничено същество.

— Не е така.

— Това го прави много по-опасен. Боже мой. Много по-опасен.

— Ще дойдете ли тук горе? — попита Хамънд.

— Нямах намерение да идвам по-близо оттук — каза Тимоти. — Но щом притежава разум… и щом ми предлага безопасно преминаване…

По телефона се чу детски глас, сладкото гласче на малко момченце, вероятно на пет-шест години:

— Моля, моля, моля ела да си поиграем, доктор Флайт. Моля. Добре ще се позабавляваме. Нали?

И тогава, преди Тимоти да успее да отговори, заговори мек и мелодичен женски глас:

— Да, скъпи доктор Флайт, посетете ни. Очакваме ви с нетърпение. Никой няма да ви навреди.

Накрая се чу гласът на възрастен мъж, сърдечен и топъл:

— Толкова много ще научите за мен, доктор Флайт. Ще придобиете толкова знания. Моля ви, елате и започнете своите наблюдения. Предложението за безопасно преминаване е искрено.

Настъпи тишина. Объркан, Тимоти каза:

— Ало? Ало? Кой е там?

— Все още съм тук — отвърна Хамънд.

Другите гласове не се обаждаха.

— Сега съм само аз — каза Хамънд.

Тимоти попита:

— Но кои бяха тези хора?

— Те всъщност не са хора. Те са само фантоми. Мимикрия. Не разбирате ли? С три различни гласа то току-що ви предложи отново безопасно преминаване. Древният враг, докторе.

Тимоти погледна към останалите четирима мъже в стаята. Всички те се взираха напрегнато в черната кутия, от която излизаше гласът на Хамънд — и гласовете на съществото.

Стискайки топката влажни хартиени кърпички в ръка, Тимоти изтри мокрото си от пот лице.

— Ще дойда.

Сега всички в стаята го гледаха. По телефона шерифът Хамънд каза:

— Докторе, няма основателна причина да вярвате, че то ще спази обещанието си. Щом пристигнете тук, може би и вие ще бъдете мъртвец.

— Но ако е разумно същество…

— Това не означава, че ще играе честно — възрази Хамънд. — Всъщност, всички ние тук горе сме сигурни в едно: Това създание е олицетворение на злото. Дявол, доктор Флайт. Бихте ли повярвали на обещанието на Дявола?

По линията отново се появи детският глас, все така сладък и весел:

— Ако дойдете, доктор Флайт, ще пощадя не само вас, но и шестимата, които са в капана тук. Ще ги пусна, ако дойдете да си поиграем. Но ако не дойдете, ще хвана тези свине и ще ги смажа. Ще им изцедя кръвта, ще ги направя на каша и ще ги изям.

Тези думи бяха изречени с нежен, невинен детски тон — и това ги правеше някак си много по-страшни, отколкото, ако бяха изкрещени с разярен бас.

Сърцето на Тимоти биеше силно.

— Тогава всичко е ясно — каза той. — Ще дойда. Нямам друг избор.

— Не идвайте заради нас — възкликна Хамънд. — То може да ви пощади, защото казва, че сте неговият Свети Матей, неговият Марко, неговите Лука и Йоан. Но със сигурност няма да пощади нас, без значение какво казва.

— Ще дойда — заяви твърдо Тимоти.

Хамънд се поколеба. После продължи:

— Добре. Един от моите хора ще ви докара до блокадата на пътя за Сноуфилд. Оттам трябва да дойдете сам. Не мога да рискувам още един човек. Можете ли да шофирате?

— Да, сър — отвърна Тимоти. — Вие осигурете колата и аз ще дойда сам.

Линията заглъхна.

— Ало? — каза Тимоти. — Шерифе?

Никакъв отговор.

— Чувате ли ме? Шериф Хамънд?

Нищо.

То ги бе прекъснало.

Тимоти вдигна поглед към Сал Корело, Чарли Мърсър и двамата мъже, чиито имена не знаеше.

Всички те го гледаха, сякаш бе мъртвец и лежеше в ковчег.

„Но ако умра в Сноуфилд, ако древният враг ме вземе — помисли си той, — няма да има ковчег. Нито гроб. Нито вечен покой.“

— Ще ви закарам до блокадата на пътя — каза Чарли Мърсър. — Ще ви закарам лично.

Тимоти кимна.

Беше време да тръгва.