Дийн Кунц
Древният враг (31)

31
КОМПЮТЪРНИ ИГРИ

Брайс бе извадил и заредил служебния си револвер. Хвана дръжката на вратата с другата си ръка и я отвори широко. Едновременно с това отскочи назад и насочи оръжието си към лабораторията.

Беше празна. Два смачкани предпазни костюма лежаха на пода на лабораторията, а друг бе проснат на въртящия се стол пред компютъра.

Брайс отиде до задната врата на другата лаборатория.

Тал каза:

— Остави на мен.

Брайс поклати глава.

— Остани на мястото си. Пази жените; те не са въоръжени. Ако нещо изскочи оттук, когато отворя вратата, бързо изчезвайте.

Със силно биещо сърце Брайс спря зад втората полева лаборатория. Сложи ръка на вратата. Отново се спря. Сетне я отвори, по-предпазливо от първата.

И тази лаборатория бе пуста. Два защитни костюма. Нищо друго.

Когато Брайс надникна в лабораторията, всички осветителни тела на тавана премигнаха и угаснаха. Той трепна изненадано от внезапно настъпилата тъмнина. След миг обаче светлината отново се появи, въпреки че не беше от лампите на тавана; беше необичайна светлина, зеленикав блясък, който го учуди. Тогава видя, че това просто са трите компютъра, които се бяха включили едновременно. После изгаснаха. Отново светнаха. Изгаснаха, светнаха, изгаснаха, светнаха, изгаснаха… Отначало мигаха едновременно, после последователно, отново и отново. Накрая всичките се включиха и останаха в това положение, изпълвайки иначе тъмната стая с тайнствена светлина.

— Влизам — каза Брайс.

Другите се възпротивиха, но той вече бе изкачил стълбата и влязъл през вратата. Отиде до първия монитор, където на тъмнозеления фон светеха пет думи от светлозелени букви.

ИСУС МЕ ОБИЧА — ЗНАЯ ТОВА.

Брайс погледна другите два екрана. На тях бяха написани същите думи.

Премигване. Сега имаше нови думи:

ТАКА МИ КАЗВА БИБЛИЯТА.

Брайс се намръщи.

Що за програма беше това? Това бяха думите на една от песните, които излизаха от канала на кухненската мивка в хотела.

БИБЛИЯТА Е ПЪЛНА С ГЛУПОСТИ, написа компютърът.

Премигване.

ИСУС СЕ ЧУКА С КУЧЕТА.

Последните три думи останаха няколко секунди на екрана. На Брайс му се стори, че от зелената светлина на екраните на терминалите сякаш лъха хлад. Както светлината от огнището носи суха топлина, така това излъчване носеше хлад, който го пробождаше.

На тези монитори не се изпълняваше обикновена програма. Не беше нещо вкарано в компютъра от хората на Копърфилд, нито някакъв код, нито логическо упражнение, нито проверка на системата.

Премигване.

ИСУС Е МЪРТЪВ. ГОСПОД Е МЪРТЪВ.

Премигване.

АЗ СЪМ ЖИВ.

Премигване.

ИСКАШ ЛИ ДА ИГРАЕМ НА 20 ВЪПРОСА?

Взирайки се в монитора, Брайс почувства как в него се надига примитивен, суеверен ужас; ужас и страхопочитание, свиващи стомаха и парализиращи гърлото. Но не разбираше защо. На дълбоко, почти несъзнателно ниво усещаше присъствието на нещо демонично, древно и… познато. Но как би могло да е познато? Дори не знаеше какво е. И все пак… вероятно го знаеше. Дълбоко в себе си. Инстинктивно. Само ако можеше да проникне в самия себе си, под цивилизованото лустро, включващо много скептицизъм, ако можеше да проникне в паметта на дедите си, може би щеше да открие истината за нещото, което изби хората в Сноуфилд.

Премигване.

ШЕРИФ ХАМЪНД?

Премигване.

ИСКАШ ЛИ ДА ИГРАЕШ НА 20 ВЪПРОСА С МЕН?

Използването на името му го потресе. И тогава последва много по-голяма и шокираща изненада.

ЕЛЪН.

Името светеше на монитора, името на починалата му съпруга и всеки мускул на тялото му се напрегна, чакаше да се появи още нещо, но за известно време нямаше нищо друго освен скъпото за него име. Не можеше да откъсне поглед от името и тогава…

ЕЛЪН ГНИЕ.

Не можеше да диша.

Как би могло да знае за Елън?

Премигване.

ЕЛЪН ХРАНИ ЧЕРВЕИТЕ.

Що за глупости? Какъв беше смисълът на всичко това?

ТИМИ ЩЕ УМРЕ.

Предсказанието светеше, зелено върху зелено.

Той ахна. „Не“ — промълви тихо. През последната година бе мислил, че е по-добре Тими да умре. По-добре, отколкото да изтлее бавно. Преди няколко дни би казал, че ще е по-добре синът му да почине. Но не и сега. Сноуфилд му доказа, че няма по-лошо от смъртта. В прегръдките на смъртта нямаше надежда. Но докато Тими бе жив, имаше шанс да се възстанови. Все пак лекарите бяха казали, че момчето няма големи поражения на мозъка. Следователно, ако Тими се събудеше някога от неестествения си сън, имаше добър шанс да възвърне нормалните си способности и функции. Шанс, обещание, надежда. И Брайс каза „Не“ на компютъра. „Не.“

Премигване.

ТИМИ ЩЕ ИЗГНИЕ. ЕЛЪН ГНИЕ. ЕЛЪН ГНИЕ В АДА.

— Кой си ти? — попита Брайс.

В момента, в който го изрече, се почувства глупаво. Не можеше да говори на компютър като на друго човешко същество. Ако искаше да задава въпроси, трябваше да ги напише.

ЩЕ СИ ПОГОВОРИМ ЛИ?

Брайс се извърна от монитора. Отиде до вратата и се показа навън.

Другите облекчено си отдъхнаха при появата му.

Окашля се, опитвайки се да потисне тревогата си, и каза:

— Доктор Ямагучи, нуждая се от помощта ви.

Тал, Джени, Лайза и Сара Ямагучи влязоха в лабораторията. Франк и Горди останаха отвън до вратата, напрегнато оглеждайки улицата, където дневната светлина бързо избледняваше.

Брайс показа на Сара компютърните екрани.

ЩЕ СИ ПОГОВОРИМ ЛИ?

Той й разказа какво се бе появило на екрана и преди да довърши, Сара го прекъсна:

— Но това е невъзможно. Компютърът не разполага нито с програма, нито с лексиката, за да има възможност да…

— Нещо контролира компютъра — каза Брайс.

Сара се смръщи.

— Контролира? Как?

— Не зная.

— Кой?

— Не кой — каза Джени, прегръщайки сестра си през раменете. — По-скоро какво.

— Да — рече Тал. — Това нещо, този убиец, каквото по дяволите и да е, то контролира компютъра ви, доктор Ямагучи.

Явно озадачена, генетичката седна пред единия от терминалите и натисна някакъв бутон на принтера.

— Добре ще е да отпечатваме, в случай че наистина излезе нещо. — Деликатните й, почти детски ръце за момент останаха неподвижни над клавиатурата. Брайс наблюдаваше през рамото й. Тал, Джени и Лайза се извърнаха към останалите два терминала — и точно тогава всичките монитори се изчистиха. Сара се загледа в зеления екран пред себе си и най-после написа кода към програмата и зададе въпрос.

ИМА ЛИ НЯКОЙ?

Принтерът изтрака и започна да печати. Изведнъж се появи отговор.

ДА.

КОЙ СИ ТИ?

НЕИЗБРОИМ.

— Какво означава това? — попита Тал.

— Не зная — отвърна генетичката.

Сара написа отново въпроса и получи същия неясен отговор: НЕИЗБРОИМ.

— Попитай го за името — каза Брайс.

Сара се подчини и думите, които написа, се появиха моментално на трите екрана:

ИМАШ ЛИ ИМЕ?

ДА.

КАК ТИ Е ИМЕТО?

МНОГО.

ИМАШ МНОГО ИМЕНА?

ДА.

КАКВО Е ЕДНО ОТ ИМЕНАТА ТИ?

ХАОС.

КАКВИ ДРУГИ ИМЕНА ИМАШ?

ТИ СИ ОТЕГЧИТЕЛНА, ГЛУПАВА КУЧКА. ЗАДАЙ ДРУГ ВЪПРОС.

Видимо шокирана, генетичката погледна нагоре към Брайс.

— Това определено не е дума, която може да се намери в компютърните езици.

Лайза се обади:

— Не го питай кой е. Попитай го какво е.

— Да — каза Тал. — Да видим дали ще ти даде физическо описание.

— Ще помисли, че му искаме диагностичен тест — каза Сара. — Ще започне да изписва диаграми.

— Не, няма — отвърна Брайс. — Забрави ли, че не разговаряш с компютъра, а с нещо друго. Компютърът е само средство за връзка.

— О, разбира се — каза Сара. — Въпреки думата, която то употреби току-що, иска ми се да мисля за него като за добрата стара Меди.

След кратък размисъл, тя написа:

ДАЙ НИ ФИЗИЧЕСКО ОПИСАНИЕ ЗА СЕБЕ СИ.

АЗ СЪМ ЖИВ.

БЪДИ ПО-ОПРЕДЕЛЕН.

ПО ПРИРОДА СЪМ НЕОПРЕДЕЛЕН.

ЧОВЕК ЛИ СИ?

СЪДЪРЖАМ И ТАЗИ ВЪЗМОЖНОСТ.

— Той си играе с нас — каза Джени. — Забавлява се.

Брайс изтри лицето си с ръка.

— Попитай какво се е случило с Копърфилд.

КЪДЕ Е ГЕЙЛЪН КОПЪРФИЛД?

МЪРТЪВ.

КЪДЕ Е ТЯЛОТО МУ?

НЯМА ГО.

КЪДЕ Е?

ОТЕГЧИТЕЛНА КУЧКА.

КЪДЕ СА ДРУГИТЕ, КОИТО БЯХА С ГЕЙЛЪН КОПЪРФИЛД?

МЪРТВИ.

ТИ ЛИ ГИ УБИ?

ДА.

ЗАЩО ГИ УБИ?

ТИ

Сара написа на компютъра: ПОЯСНИ.

ТИ СИ

ПОЯСНИ.

ВСИЧКИ СТЕ МЪРТВИ.

Брайс видя, че ръцете й треперят. Въпреки това се движеха по клавишите бързо и точно:

ЗАЩО ИСКАШ ДА НИ УБИЕШ?

ЗАЩОТО СТЕ ЗА ТОВА.

ИСКАШ ДА КАЖЕШ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАМЕ САМО ЗА ДА БЪДЕМ УБИТИ?

ДА. ВИЕ СТЕ КОТИЛО. ВИЕ СТЕ СВИНИ. ВИЕ СТЕ БЕЗПОЛЕЗНИ.

КАК СЕ КАЗВАШ?

ПРАЗНОТА.

ПОЯСНИ.

НЕБИТИЕ.

КАК СЕ КАЗВАШ?

ЛЕГИОН.

ПОЯСНИ.

ПИСНА МИ НА ОНАЯ РАБОТА, ТЪПА КУЧКО.

Сара се изчерви и каза:

— Това е лудост.

— Усещам го тук около нас — каза Лайза.

Джени притисна окуражително сестра си през раменете и рече:

— Скъпа? Какво искаш да кажеш?

Гласът на момичето бе напрегнат, треперещ:

— Можеш да усетиш присъствието му. — Погледът й обходи лабораторията. — Въздухът изглежда плътен — не усещате ли? И студен. Като че нещо ще… ще се материализира точно тук пред нас.

Брайс знаеше какво иска да каже тя.

Тал улови погледа на Брайс и кимна. Той също го чувстваше.

Обаче Брайс бе сигурен, че това което чувстваха, е субективно усещане. Нищо всъщност нямаше да се материализира. Въздухът не бе по-плътен отколкото преди минута; просто изглеждаше така заради напрежението, а когато си вдървен от напрежение, напълно естествено е да поемаш по-трудно въздух. А ако въздухът е хладен… е, това се дължи на настъпването на нощта.

Екраните отново се изчистиха. После се появи:

КОГА ИДВА ТОЙ?

Сара написа: ПОЯСНИ.

КОГА ИДВА ЗАКЛИНАТЕЛЯТ?

— Господи — каза Тал. — Какво значи това?

ПОЯСНИ — написа Сара.

ТИМОТИ ФЛАЙТ.

— По дяволите — възкликна Джени.

— Това нещо познава Флайт — каза Тал. — Но как? Дали се страхува от него — или не?

СТРАХУВАШ ЛИ СЕ ОТ ФЛАЙТ?

ГЛУПАВА КУЧКА.

СТРАХУВАШ ЛИ СЕ ОТ ФЛАЙТ? — упорстваше тя.

НЕ СЕ СТРАХУВАМ ОТ НИЩО.

ЗАЩО СЕ ИНТЕРЕСУВАШ ОТ ФЛАЙТ?

ОТКРИХ, ЧЕ ТОЙ ЗНАЕ.

КАКВО ЗНАЕ ТОЙ?

ЗА МЕН.

— Очевидно — каза Брайс, — трябва да отхвърлим предположението, че Флайт е мошеник.

Сара натискаше клавишите: ФЛАЙТ ЗНАЕ ЛИ КАКВО СИ ТИ?

ДА. ИСКАМ ГО ТУК.

ЗАЩО ГО ИСКАШ ТУК?

ТОЙ Е МОЯТ МАТЕЙ.

ПОЯСНИ.

ТОЙ Е МОЯТ МАТЕЙ, МАРКО, ЛУКА И ЙОАН.

Мръщейки се, Сара спря да пише и погледна към Брайс. После пръстите й полетяха по клавишите; ИСКАШ ДА КАЖЕШ, ЧЕ ФЛАЙТ Е ТВОЙ АПОСТОЛ?

НЕ. ТОЙ Е МОЯТ БИОГРАФ. РАЗКАЗВА ЗА МОИТЕ ДЕЛА. ИСКАМ ДА ДОЙДЕ ТУК.

ИСКАШ ДА УБИЕШ И НЕГО?

НЕ. ЩЕ МУ ПРЕДОСТАВЯ БЕЗОПАСЕН ДОСТЪП.

ПОЯСНИ.

ВИЕ ЩЕ УМРЕТЕ. НО НА ФЛАЙТ ЩЕ МУ БЪДЕ ПОЗВОЛЕНО ДА ЖИВЕЕ. ТРЯБВА ДА МУ КАЖЕТЕ. АКО НЕ ЗНАЕ, ЧЕ ИМА БЕЗОПАСЕН ДОСТЪП, НЯМА ДА ДОЙДЕ.

Ръцете на Сара трепереха повече от всякога. Пропусна клавиш, натисна грешна буква, трябваше да изтрие думата и да я напише отново. Тя запита: АКО ДОВЕДЕМ ФЛАЙТ В СНОУФИЛД, ЩЕ НИ ОСТАВИШ ЛИ ЖИВИ?

ВИЕ СТЕ МОИ.

ЩЕ НИ ОСТАВИШ ЛИ ЖИВИ?

НЕ.

До този момент Лайза се бе държала смело за годините си, но да види съдбата си изписана толкова безцеремонно на екрана, бе прекалено много за нея. Започна тихо да плаче.

Джени успокояваше момичето доколкото можеше.

— Каквото и да е — рече Тал, — наистина е надменно.

— Е, все още не сме мъртви — каза Брайс. — Има надежда. Винаги има надежда докато си жив.

Сара отново написа на клавиатурата: ОТКЪДЕ ИДВАШ?

ОТ ВЕКОВЕТЕ.

ПОЯСНИ.

ОТЕГЧИТЕЛНА КУЧКА.

ИЗВЪНЗЕМЕН ЛИ СИ?

НЕ.

— Толкова за Аркхъм и Айли — каза Брайс, след което осъзна, че и двамата вече са мъртви.

— Освен ако не лъже — каза Джени.

Сара се върна на въпроса, който бе задала по-рано: КАКВО СИ ТИ?

ОТЕГЧАВАШ МЕ.

КАКВО СИ ТИ?

ТЪПА УЛИЧНИЦА.

КАКВО СИ ТИ?

РАЗКАРАЙ СЕ.

КАКВО СИ ТИ? — отново написа тя, удряйки клавишите толкова силно, че Брайс помисли, че може да ги счупи. Гневът й изглежда бе станал по-силен от страха й.

АЗ СЪМ ГЛАЗИАЛАБОЛАС.

ПОЯСНИ.

ТОВА Е МОЕТО ИМЕ. АЗ СЪМ КРИЛАТ МЪЖ С КУЧЕШКИ ЗЪБИ. АЗ СЪМ БЕСЕН. ОСЪДЕН СЪМ ДА БЕСНЕЯ ВЕЧНО.

Брайс гледаше в екрана неразбиращо. Сериозно ли беше това? Крилат мъж с кучешки зъби? Не е възможно. Сигурно си играеше с тях, забавлявайки се отново. Но какво толкова забавно имаше?

Екранът се изчисти.

Настъпи пауза.

Появиха се нови думи, въпреки че Сара не бе задала въпрос.

АЗ СЪМ ХАБОРИМ. АЗ СЪМ ТРИГЛАВ ЧОВЕК — С ЕДНА ЧОВЕШКА, ЕДНА КОТЕШКА И ЕДНА ЗМИЙСКА ГЛАВА.

— Що за гнусотии? — попита раздразнено Тал.

Въздухът в стаята определено ставаше по-студен.

„От вятъра е — каза си Брайс. — Вятърът през вратата, носещ хлада на настъпващата нощ.“

АЗ СЪМ РАНТАН.

Премигване.

АЗ СЪМ ПАЛАНТЪР.

Премигване.

АЗ СЪМ АМЛУТИАС, АЛФИНА, ЕПИН, ФУАРД, ВЕЛИАЛ, ОМГОРМА, НЕБИРОС, ВААЛ, ЕЛИГОР И МНОГО ДРУГИ.

Странните имена проблясваха за миг на трите монитора, сетне изчезнаха.

АЗ СЪМ ВСИЧКО И НИЩО. АЗ СЪМ НИЩО. АЗ СЪМ ВСИЧКО.

Премигване.

Трите екрана светеха в яркозелено, празни за секунда, две, три. После угаснаха.

Горните лампи светнаха.

— Край на интервюто — каза Джени.

Велиал. Едно от имената, с което се бе нарекло.

Брайс не беше силно религиозен, но бе чел достатъчно, за да знае, че Велиал е или едно от имената на Сатаната, или името на някой друг от падналите ангели. Не беше сигурен какво е точно.

Горди Брогън бе най-религиозният измежду всички, набожен римо-католик. Когато Брайс излезе последен от полевата лаборатория, помоли Горди да хвърли поглед върху имената в края на разпечатката.

Докато Горди четеше съответните редове, стояха на тротоара до лабораторията, на мъжделивата дневна светлина. След двадесет минути или може би по-малко щеше да се мръкне.

— Тук — каза Горди. — Това име. Ваал — посочи той на сгънатата компютърна хартия. — Не зная със сигурност къде съм го виждал преди. Не е в църква или в катехизиса. Може би съм го чел в някоя книга.

Брайс забеляза странния тон и ритъм в думите на Горди. Не беше само нервност. Изговаряше някои думи прекалено бавно, после твърде бързо, после отново бавно, после почти френетично.

— Книга ли? — попита Брайс. — В Библията?

— Не. Не мисля. Не съм голям читател на Библията. А трябва. Трябва да се чете редовно. Но това име съм го виждал в обикновена книга. В роман. Не мога да си спомня.

— Та кой е този Ваал? — попита Брайс.

— Май беше много силен демон — каза Горди.

А с гласа му ставаше нещо ненормално; със самия него.

— Какво ще кажеш за другите имена? — попита Брайс.

— Не ми говорят нищо.

— Помислих си, че може да са имена на други демони.

— Ами, знаеш ли, католическата църква не се занимава много-много с проповеди за прогонване на демони — каза Горди, продължавайки да говори странно. — Може би трябва. Да. Може би трябва. Май си прав. Мисля, че са имена на демони.

Джени уморено въздъхна:

— Значи просто си е поиграл с нас.

Горди поклати енергично глава:

— Не. Не е игра. Никак. Казваше истината.

Брайс се намръщи:

— Горди, наистина ли мислиш, че то е демон или самият Сатана, или нещо подобно — наистина ли?

— Глупости — каза Сара Ямагучи.

— Да — каза Джени. — Цялото представление с компютъра, този демоничен образ, който иска да ни внуши — всичко това е за допълнително объркване. Никога няма да ни каже истината за себе си, защото ако знаем истината, ще можем да измислим начин да се преборим с него.

— Как ще обясниш разпнатия на кръст свещеник на олтара на нашата „Света Богородица от планините“? — попита Горди.

— Това също е част от играта му да ни обърква — отвърна Тал.

Очите на Горди бяха странни. Не беше просто страх. Това бяха очите на духовно изтерзан, дори агонизиращ човек.

„Трябваше да го забележа по-рано“ — наруга се Брайс.

Говорейки тихо, но със замайваща скорост, Горди каза:

— Мисля, че времето е дошло. Краят. Най-после. Точно както пише в Библията. Нещо, в което не вярвах. Вярвах във всичко друго, което казва църквата. Но не и в това. Не в деня на Страшния съд. Просто си мислех, че всичко ще продължава вечно, както досега. Но сега той е тук, нали? Да. Страшният съд. Не само за хората в Сноуфилд. За всички ни. Краят. Питам се как ли ще ме осъдят. Страх ме е. Имах дарба, извънредна дарба и я пропилях. Имах дарбата на Свети Франциск. Винаги съм се разбирал с животните. Наистина. Никога куче не е лаяло по мен. Знаете ли това? Котка никога не ме е драскала. Животните ме разбираха. Вярваха ми. Може би дори ме обичаха. Не съм срещал животно, което да не ме обича. Дивите катерички ядяха от ръката ми. Това е дарба. Родителите ми искаха да стана ветеринарен лекар. Но аз им обърнах гръб, на тях и на дарбата си. Вместо това станах полицай. Носех оръжие. Оръжие. Не трябваше да нося оръжие. Не и аз. Никога. Направих го отчасти, за да ядосам родителите си. Проявих независимостта си, разбирате ли? Но забравих. Забравих какво казва Библията за уважението към баща и майка. Вместо това ги наскърбих. И обърнах гръб на дарбата, която Бог ми даде. Дори повече. Още по-лошо. Плюх на дарбата си. Миналата нощ взех решение да напусна полицията, да оставя оръжието и да стана ветеринар. Но мисля, че съм закъснял. Страшният съд идва, а аз не съзнавах това. Плюх на дарбата, с която Господ ме надари и сега… сега се страхувам.

Брайс не знаеше какво да каже на Горди. Въображаемите му грехове бяха толкова далеч от истинското зло, че беше смешно. Ако тук имаше някой предопределен за рая, това беше Горди. Не че Брайс вярваше в Страшния съд. Не вярваше. Но не можеше да измисли какво да каже на Горди, защото това голямо, грубовато дете бе отишло твърде далеч в заблудата си.

— Тимоти Флайт е учен, не е теолог — строго каза Джени. — Ако Флайт има обяснение за това, което става тук, то ще е строго научно, а не религиозно.

Горди не я слушаше. Сълзи се стичаха по лицето му. Очите му светеха. Когато вдигна глава и се вгледа в небето, не виждаше залеза; изглежда вместо това виждаше някакъв божествен път, по който архангелите и ангелите от небето скоро ще слязат на своите огнени колесници.

Не беше в състояние да му доверяват оръжие. Брайс извади револвера от кобура на Горди и го прибра. Полицаят изглежда дори не забеляза.

Брайс видя, че странният монолог на Горди е оказал сериозно въздействие върху Лайза. Тя изглеждаше като ударена с нещо, зашеметена.

— Всичко е наред — каза й Брайс. — Не идва краят на света. Няма Страшен съд. Горди просто е… разстроен. Ще се справим. Вярваш ли ми, Лайза? Дръж високо хубавата си брадичка. Можеш ли да бъдеш смела още малко?

Тя не реагира веднага. Постепенно дойде на себе си и намери още сили и самообладание. Кимна. Дори успя неуверено да се усмихне.

— Страхотно момиче си — възкликна шерифът. — Също като сестра си.

Лайза погледна към Джени, после върна погледа си върху Брайс:

— Ти си страхотен шериф — каза тя.

Той се зачуди дали усмивката му не е неуверена като нейната.

Беше смутен от доверието й, защото не бе достоен за него.

„Излъгах те, момиче — помисли си той. — Смъртта продължава да е с нас. Отново ще ни нападне. Може би след час. Може би след по-малко от ден. Но рано или късно ще ни нападне отново.“

Всъщност, въпреки че Брайс вероятно не знаеше това, един от тях щеше да умре в следващата минута.