Дийн Кунц
Древният враг (11)

11
РАЗСЛЕДВАНЕ

Брайс приклекна до тялото на Пол Хендерсън.

Останалите седем — неговите хора, д-р Пейдж и Лайза — се бяха събрали в приемната, зад дървената преграда в сноуфилдския шерифски участък. Бяха притихнали в присъствието на смъртта.

Пол Хендерсън беше добър човек с добри инстинкти. Смъртта му бе голяма загуба.

Брайс каза:

— Д-р Пейдж?

Тя приклекна от другата страна на трупа.

— Да?

— Не сте ли местили тялото?

— Дори не съм го пипала, шерифе.

— Няма ли кръв?

— Точно както виждате. Никаква кръв.

— Раната може да е на гърба — каза Брайс.

— Дори и да е така, пак щеше да има кръв на пода.

— Може би. — Той се взря в поразителните очи на Джени — зелено, изпъстрено със злато. — Обикновено не местя тялото преди съдебният лекар да го е видял. Но този случай е извънреден. Трябва да обърна този мъж.

— Не съм сигурна дали не е опасно да го докосвате.

— Някой трябва да го стори — каза Брайс.

Д-р Пейдж се изправи и всички се отдръпнаха на няколко крачки.

Брайс сложи ръка върху пурпурно-черното обезобразено лице на Хендерсън.

— Кожата е още леко топла — рече той учудено.

Д-р Пейдж каза:

— Не смятам, че са мъртви от дълго време.

— Но едно тяло не губи цвета си и не се подува само за няколко часа — каза Тал Уитмън.

— Тези тела могат — каза докторът.

Брайс преобърна трупа, излагайки на показ гърба. Нямаше рана.

Надявайки се да открие някакво неестествено хлътване в черепа, Брайс зарови пръсти в гъстата коса на мъртвия мъж, опипвайки костите. Ако бяха ударили помощник-шерифа силно отзад по главата… Но случаят не бе такъв. Черепът бе непокътнат.

Брайс се изправи.

— Докторе, онези два случая на обезглавяване, които споменахте… струва ми се, че трябва да ги видим.

— Може ли един от вашите хора да остане тук със сестра ми?

— Разбирам чувствата ви — каза Брайс. — Но едва ли ще е разумно да разделям хората си. Може би няма сигурност в многобройността; но от друга страна може и да има.

— Всичко е наред — увери Лайза Джени. — И без това не желая да оставам.

Тя беше смело момиче. И тя, и по-голямата й сестра възбуждаха любопитството на Брайс Хамънд. Бяха бледи, а очите им бяха трескави от потресение и ужас като на дервиши — но се справяха много по-добре, отколкото биха се справили повечето хора в този странен кошмар.

Сестрите Пейдж поведоха групата навън от участъка и надолу по улицата към пекарнята.

За Брайс бе трудно да повярва, че съвсем неотдавна Сноуфилд е бил нормално оживено градче. Градът изглеждаше сух, опустошен и мъртъв като стар изоставен град в далечна пустиня, някъде накрая на света, където дори вятърът често забравя да отиде. Мълчанието, покрило града, приличаше на тишина от безброй години, от десетки години, от векове, тишина от невъобразимо дълго натрупване на епохи върху епохи.

Скоро след пристигането в Сноуфилд, Брайс бе използвал електрически мегафон, за да призове за някакъв отговор от притихналите къщи. Сега дори изглеждаше глупаво, че бе очаквал отговор.

Те влязоха в пекарнята на Либерман през предния вход и отидоха в кухнята в задната част на сградата.

На дървения плот, две отрязани ръце държаха дръжките на точилка.

Две отрязани глави надничаха от две врати на фурни.

— О, Господи — каза тихо Тал.

Брайс потръпна.

Очевидно нуждаейки се от опора, Джейк Джонсън се облегна о един висок бял шкаф.

Уоргъл каза:

— Боже мой, били са заклани като двойка тъпи крави — и всички заговориха едновременно.

— …защо по дяволите някой би…

— …болен, извратен…

— …а къде са телата?

— Да — рече Брайс, повишавайки глас да надвие приказките, — къде са телата? Нека ги открием.

За няколко секунди никой не помръдна, всички се смразиха от мисълта какво биха могли да открият.

— Д-р Пейдж, Лайза, не е нужно да ни помагате — каза Брайс. — Стойте настрана.

Лекарката кимна. Момичето се усмихна с признателност.

Те тревожно претърсиха всички шкафове, отвориха всички чекмеджета и врати. Горди Брогън надникна вътре в голямата фурна, която нямаше стъклен прозорец, а Франк Отри влезе в хладилното помещение. Брайс прегледа малката, блестяща от чистота тоалетна в единия край на кухнята. Но не откриха телата — или каквито и да било части от телата — на двамата възрастни.

— Защо им е било на убийците да извозват телата? — попита Франк.

— Може да си имаме работа с някаква секта — каза Джейк Джонсън. — Може би телата са им били нужни за някакъв странен ритуал.

— Ако е имало някакъв ритуал — каза Франк, — на мене ми се струва, че е бил проведен точно тук.

Горди Брогън се стрелна към тоалетната, препъвайки се като голямо дългуресто дете, съставено сякаш само от дълги крака, дълги ръце, лакти и колене. През вратата, която той затръшна зад себе си, се чуха звуци от повръщане.

Стю Уоргъл се изсмя и рече:

— Господи, какъв мухльо.

Брайс се обърна към него и изръмжа:

— Какво по дяволите намираш за толкова смешно, Уоргъл? Тук са умрели хора. На мен реакцията на Горди ми изглежда по-нормална от нашата.

Лицето със свински очички и големи челюсти на Уоргъл притъмня от гняв.

Той нямаше интелекта да се почувства неловко.

Господи, как презирам този мъж, помисли си Брайс.

Когато Горди се върна от банята, изглеждаше смутен.

— Извинявай, шерифе.

— Няма причини да се извиняваш, Горди.

Прекосиха кухнята и помещението за продажби и излязоха на тротоара.

Брайс веднага тръгна към дървената врата между пекарнята и съседния магазин. Надникна над нея в тъмния покрит пасаж. Д-р Пейдж се доближи до него и той попита:

— Това ли е мястото, където сте помислили, че има нещо в гредите?

— Ами, на Лайза й се стори, че се бе спотаило покрай стената.

— Но беше в този пасаж?

— Да.

Тунелът бе напълно тъмен.

Брайс взе фенерчето с дълга дръжка на Тал, отвори скърцащата врата, извади револвера си и пристъпи в пасажа. Вътре се носеше неопределена миризма на влажно. Поскърцването на ръждясалите панти на вратата и после звукът от собствените му стъпки проехтяха напред в тунела.

Лъчът на фенера бе мощен и освети почти половината дължина на тунела. Обаче шерифът го фокусира на по-късо разстояние и обходи мястото, изучавайки тухлените стени и сетне тавана, който бе около три метра над главата му. Поне в тази част на пасажа по гредите нямаше нищо.

С всяка стъпка Брайс все повече се убеждаваше, че револверът не му е нужен — докато не стигна почти средата на тунела. Тогава внезапно почувства… нещо странно… някакво вълнение, една студена тръпка на предусещане полази по гърба му. Чувстваше, че вече не е сам.

Той бе от хората, които се доверяват на своите съмнения и не пренебрегна това. Спря, вдигна револвера, ослуша се внимателно в тишината, бързо задвижи фенерчето по стените и тавана, огледа с особено внимание гредите, погледна напред в мрака почти до изхода от другата страна и дори хвърли поглед назад, за да види дали нещо не се промъква тайнствено зад него. Нищо не го причакваше в мрака. И все пак той продължаваше да чувства, че го наблюдават недружелюбни очи.

Тръгна отново напред и фенерчето освети нещо. Покрит с метална решетка, на пода на пасажа се намираше един около тридесетсантиметров квадратен отводнителен канал. Вътре в канала проблесна нещо неясно, отразявайки лъча на фенера; то се движеше.

Брайс се доближи предпазливо и насочи светлината право надолу в канала. Каквото и да бе проблеснало, вече го нямаше.

Клекна до отводнителния канал и надникна през решетките. Светлината разкри само стените на една тръба. Това бе колектор за дъждовна вода с диаметър около тридесет сантиметра и бе сух, което означаваше, че едва ли скоро е виждал вода.

Да е било плъх? Сноуфилд бе курортно селище, което обслужваше сравнително голям приток от хора; по тази причина градът вземаше необичайно строги мерки за предпазване от всякакъв вид вредители. Разбира се, въпреки старанието в това отношение, присъствието на един-два плъха не бе невъзможно. Онова нещо би могло да бъде плъх. Но на Брайс не му се вярваше.

Той измина разстоянието до алеята от другата страна, сетне се върна до вратата, където Тал и другите го чакаха.

— Видя ли нещо? — попита Тал.

— Нищо — каза Брайс, излизайки на тротоара и затваряйки вратата зад себе си.

Разказа им за чувството, че някой го наблюдава и за движението в отточния канал.

— Либерманови са били убити от хора — каза Франк Отри. — Не от нещо толкова малко, че да пълзи през каналите.

— Май случаят наистина е такъв — съгласи се Брайс.

— Но ти действително си почувствал нещо там, нали? — тревожно запита Лайза.

— Усетих нещо — каза Брайс на момичето. — Всъщност, то не ми въздейства толкова силно, колкото ти каза. Но определено то е… странно.

— Добре — каза Лайза. — Радвам се, че не ни смятате просто за две истерични жени.

— Вземайки под внимание какво сте преживели, вие двете сте толкова неистерични, колкото изобщо е възможно.

— Добре — каза момичето, — Джени е доктор и се надявам и аз някой ден да стана доктор, а докторите просто не могат да си позволят да са истерични.

Тя бе сладко дете — въпреки че Брайс не можеше да не отбележи, че по-голямата сестра е дори по-хубава. И момичето, и лекарката имаха една и съща прелестна кестенява коса, гъста и лъскава; това бе тъмночервеникавото кафяво на добре полирано черешово дърво. Двете имаха еднаква златиста кожа. И понеже чертите на д-р Пейдж бяха по-зрели от тези на Лайза, те бяха и по-интересни и привлекателни за Брайс. Очите й бяха с една отсянка по-зелени от тези на сестра й.

Брайс каза:

— Д-р Пейдж, бих искал да видя къщата с барикадираните в кабинета тела.

— Да — каза Тал. — Убийствата в заключена стая.

— Това е къщата на Оксли на Вейл. — Тя ги поведе надолу по улицата към ъгъла на Вейл лейн и Скайлайн роуд.

Сухото влачене от стъпките им бе единствения звук и Брайс отново си помисли за запустели места, за скарабеите, пъплещи сред купища древни чупливи папируси в пусти гробници.

Като зави по Вейл лейн, д-р Пейдж спря и каза:

— Том и Карин Оксли живеят… ъъ… живееха на две пресечки по-нататък.

Брайс огледа улицата и рече:

— Вместо да отидем направо до къщата на Оксли, нека погледнем във всички къщи и магазини оттук дотам — поне от тази страна на улицата. Смятам, че е безопасно да се разделим на две групи, по четирима. Няма да отиваме в две различни посоки. Ще сме достатъчно близо да си помагаме, ако се появи опасност. Д-р Пейдж, Лайза — оставате с Тал и мен. Франк, поверявам ти втората група.

Франк кимна.

— Вие четиримата няма да се делите — предупреди ги Брайс. — Всеки да бъде в полезрението на останалите трима. Разбрано?

— Да, шерифе — отвърна Франк Отри.

— Добре, вие четиримата ще прегледате първата сграда след ресторанта, а ние ще се заемем със съседната къща. Ще изминем улицата както при игра на дама и ще сравним бележките си в края на блока. Ако се натъкнете на нещо действително интересно, нещо повече от трупове, ще ме повикате. Ако имате нужда от помощ, изстреляйте два-три куршума. Ще чуем изстрелите дори да сме вътре в някоя сграда. Вие също се ослушвайте за изстрели от наша страна.

— Може ли да направя едно предложение? — попита д-р Пейдж.

— Разбира се — отвърна Брайс.

Тя се обърна към Франк Отри и каза:

— Ако попаднете на тела, които имат показания за кръвоизливи от очите, ушите, носа или устата, осведомете ме веднага. Или пък някакви признаци за повръщане или диария.

— Защото тези неща могат да означават зараза? — попита Брайс.

— Да — каза тя. — Или отравяне.

— Но ние отхвърлихме това, нали? — попита Горди Брогън.

Джейк Джонсън, който изглеждаше по-стар от своите петдесет и седем години каза:

— Не ги е отрязала главите на тези хора някоя заразна болест.

— Мислих върху това — каза д-р Пейдж. — Какво, ако това е зараза или химическа отрова, с която никога не сме се сблъсквали досега — разновидност на бяса, да кажем — и която убива някои хора, но само подлудява други? Какво, ако осакатяванията са дело на такива хора, изпаднали в дива лудост?

— Възможно ли е? — попита Тал Уитмън.

— Не. Но не е и невъзможно. Още повече, кой може да каже кое е вероятно и кое не? Възможно ли е това да се случи за пръв път в Сноуфилд?

Франк Отри подръпна мустаците си и рече:

— Но ако тук има групи от бесни маниаци, разхождащи се наоколо… къде са тогава те?

Всички обърнаха поглед към тихата улица. Към дълбоките сенки, спуснали се над дворовете, тротоарите и паркираните коли. Към тъмните прозорци на верандите. Към черните прозорци на приземните етажи.

— Крият се — каза Уоргъл.

— Дебнат — каза Горди Брогън.

— Не, това няма смисъл — каза Брайс. — Бесни маниаци нямаше просто да се крият, чакат и планират. Те щяха да ни подгонят.

— Така или иначе — тихо каза Лайза, — това не са побеснели хора. Нещо много по-необикновено е.

— Може би тя е права — каза д-р Пейдж.

— Което никак не ме успокоява — каза Тал.

— Е, ако открием признаци от повръщане, диария или кръвоизлив — рече Брайс, — тогава ще разберем. А ако не открием…

— Ще трябва да измисля нова хипотеза — отвърна д-р Пейдж.

Те се смълчаха, не бързаха да започнат претърсването, защото не знаеха какво ще открият — или дали нещо няма да ги открие тях самите.

Времето сякаш бе спряло.

Никога няма да се съмне, помисли си Брайс Хамънд, никога, докато не се размърдаме.

— Да тръгваме — каза той.

 

 

Първата сграда бе тясна и дълга, с една комбинация от художествена галерия и магазин за предмети на изкуството на първия етаж. Франк Отри счупи едно стъкло на предната врата, пресегна се вътре и отключи. После влезе и включи осветлението.

Давайки знак на другите да го последват, той каза:

— Разпръснете се. Не стойте един до друг. Не трябва да представляваме лесна мишена.

Докато Франк говореше, той си спомни за службата си във Виетнам преди почти двадесет години. Тази операция имаше същото късащо нервите качество на бойна задача: търсене и унищожаване на територията на партизаните.

Промъкнаха се предпазливо през галерията, но не намериха никого. И в малкия кабинет в дъното на изложбената зала нямаше никой. Обаче една врата от този кабинет водеше към стълби за втория етаж.

Изкачиха стълбите по войнишки. Франк се изкачи догоре сам, с извадено оръжие, а другите изчакаха. Той намери ключа на осветлението в края на стълбището, натисна го и видя, че се намира в ъгъла на хола на апартамента на съдържателя на галерията. Когато се увери, че помещението е празно, направи знак на хората си да се качат. Когато другите изкачиха стъпалата, Франк влезе в хола, придържайки се бдително близо до стената.

Претърсиха останалата част на апартамента, отнасяйки се към всяка врата като към потенциална точка на засада. И кабинетът, и трапезарията бяха празни. Никой не се криеше в дрешниците.

На кухненския под откриха мъртъв мъж. Беше само със синьо долнище на пижама и подпираше отворената врата на хладилника с посинялото си подпухнало тяло. Нямаше видими наранявания. Лицето му не изразяваше ужас. Изглежда бе умрял така внезапно, че не бе успял да зърне нападателя — и без ни най-малко предупреждение, че смъртта е близо. Продуктите за приготвяне на сандвич бяха разпилени около него по пода: счупен буркан майонеза, салам, смачкан домат, пакетче швейцарско сирене.

— Със сигурност не е убит от болест — каза натъртено Джейк Джонсън. — Колко болен би могъл да бъде, щом се е канил да яде салам?

— Станало е наистина много бързо — рече Горди. — Ръцете му са пълни с неща, които е вадил от хладилника и когато се е обърнал… просто се е случило. Банг: ей така.

В спалнята откриха още един труп. Тя лежеше в леглото, гола. Не по-млада от двадесет години и не по-стара от четиридесет; беше трудно да се разбере възрастта, защото бе напълно посиняла и подута. Лицето й бе изкривено от ужас, точно като това на Пол Хендерсън. Бе умряла по средата на писък.

Джейк Джонсън извади от джоба на ризата си молив и го промуши през спусъка на 22-калибровия автоматичен пистолет, който лежеше върху измачканите чаршафи до тялото.

— Смятам, че няма нужда да внимаваме с това — каза Франк. — Не е била застреляна. Няма никакви рани; няма кръв. Ако някой е използвал пистолета, това е била тя. Дай да го видя.

Франк взе автоматичния пистолет от Джейк и извади пълнителя. Беше празен. Дръпна шейната, насочи дулото към нощната лампа и надникна в цевта; в гнездото нямаше патрон. Поднесе дулото към носа си, подуши и му замириса на барут.

— Скоро ли е стреляно? — попита Джейк.

— Съвсем наскоро. Ако предположим, че е бил пълен, когато го е използвала, това означава, че е стреляла десет пъти.

— Виж тук — рече Уоргъл.

Франк се обърна и видя Уоргъл да сочи към една дупка от куршум в стената срещу леглото. Беше на височина около два метра от пода.

— И тук — каза Горди Брогън, привличайки вниманието им към друг куршум, забил се в дървото на тъмния скрин.

Намериха десетте бронзови гилзи във или около леглото, но не успяха да открият къде се бяха забили останалите осем куршума.

— Нали не вярваш да е уцелила осем пъти? — попита Горди Франк.

— Господи, не би могла! — каза Уоргъл, издърпвайки колана с кобура нагоре по дебелите си бедра. — Ако беше уцелила някого осем пъти, нямаше да е единствения труп в тази стая.

— Така е — каза Франк, въпреки че не обичаше да се съгласява за каквото и да било със Стю Уоргъл. — Освен това, няма кръв. Осем попадения биха означавали много кръв.

Уоргъл отиде до края на леглото и се взря в мъртвата жена. Тя бе облегната на няколко възглавници, а краката й бяха проснати в уродлива поза на желание.

— Мъжът в кухнята трябва да е бил тук, чукайки тази курва — каза Уоргъл. — Когато е свършил, отишъл в кухнята да вземе нещо за хапване. Докато са били разделени, някой е влязъл и я е убил.

— Първо са убили мъжа в кухнята — каза Франк. — Нямаше да го изненадат неподготвен, ако го бяха атакували след като тя е изстреляла десет изстрела.

— Човече, бих искал да прекарам цял ден в леглото с курва като тази — каза Уоргъл.

Франк зяпна към него.

— Уоргъл, ти си отвратителен. Наистина ли се възбуждаш дори от подпухнал труп — просто, защото тя е гола?

Лицето на Уоргъл почервеня и той отмести поглед от трупа.

— Какво по дяволите ти става, Франк? Какво си мислиш, че съм — някакъв перверзен тип ли? Хм? Не. Виждал съм тази картина по време на нощните дежурства. — Той посочи към една снимка в сребърна рамка до лампата. — Виж, по бикини е. Вижда се, че е страшно парче. Големи гърди. Страхотни крака. Това ме привлече, приятелю.

Франк поклати глава.

— Просто съм смаян как изобщо нещо може да те възбуди посред толкова много смърт.

Уоргъл взе това за комплимент и намигна.

„Ако се измъкна жив от тази работа, помисли си Франк, никога няма да допусна Брайс Хамънд да ми даде Уоргъл за партньор. Преди това ще напусна.“

Горди Брогън каза:

— Как е възможно да уцели осем пъти и да не спре нещото? Как може да няма капка кръв?

Джейк Джонсън прокара отново ръка по бялата си коса.

— Не зная, Горди. Но в едно съм сигурен — много бих искал Брайс да не ме бе докарвал никога тук.

 

 

До картинната галерия, върху табелата отпред на старомодната двуетажна сграда бе написано с готически букви:

Навсякъде светеше, вратата не бе заключена, Брукхартс работеше до девет дори и в неделя вечер извън сезона.

Брайс влезе пръв, следван от Дженифър и Лайза Пейдж. Тал влезе последен. Когато избираше кой да пази гърба му в опасни ситуации, Брайс винаги предпочиташе Тал Уитмън. Никому нямаше такова доверие, както на Тал, дори на Франк Отри.

Брукхартс бе претрупано място, ала учудващо уютно и приятно. Имаше високи хладилни шкафове със стъклени врати, които бяха пълни с бутилки и метални кутии бира; рафтове, стойки и кошове, препълнени с бутилки вино и спиртни питиета; други рафтове, натъпкани догоре с книги с меки корици, вестници и списания. Пури и цигари бяха наредени в кутии и кашони, метални кутии с тютюн за лула бяха изложени на купчини, разпръснати по някои от щандовете. Разни лакомства бяха натъпкани там, където е имало място: пликчета с бонбони, дъвки, фъстъци, пуканки, гевреци, чипс, царевични пръчици, мексикански царевични питки.

Брайс ги водеше през празния магазин и се оглеждаше за тела между редовете. Ала нямаше нито един труп.

Имаше обаче голяма локва вода, дълбока два-три сантиметра, която бе покрила около половината от пода. Те я заобиколиха внимателно.

— Откъде се е появила тази вода? — запита се Лайза.

— Трябва да е изтекла от кондезационното корито на някой от охладителите за бира — каза Тал Уитмън.

Заобиколиха един сандък с вино и внимателно огледаха хладилниците. Никъде около тихо бръмчащите уреди нямаше вода.

— Може да е протекло от водопроводната инсталация — каза Дженифър Пейдж.

Продължиха огледа, отправяйки се към килера, който се използваше като склад за вино и бира в картонени кашони, после се качиха на горния етаж, над магазина, където имаше канцелария. Не откриха нищо необичайно.

Върнаха се в магазина и се отправиха към предната врата. Брайс спря и клекна да погледне по-отблизо локвата. Натопи пръста си в нея; приличаше на вода и нямаше миризма.

— Какво не е наред? — попита Тал.

Изправяйки се, Брайс каза:

— Странно — тази вода тук.

— Най-вероятно е това, което каза д-р Пейдж: теч от водопровода — рече Тал.

Брайс кимна. Въпреки че не можеше да обясни защо, голямата локва му изглеждаше от значение.

 

 

Аптеката Тейтън бе малка и обслужваше Сноуфилд и всички околни планински селища. Над нея имаше апартамент, който заемаше два етажа; беше обзаведен в кремаво и прасковен цвят, с яркозелени акцентиращи части и няколко красиви старинни предмети.

Франк Отри преведе хората си през цялото здание, но не откриха нищо забележително — освен измокрения килим в дневната. Беше направо прогизнал; обувките им шляпаха по него.

Гостилницата Кендълглоу определено излъчваше очарование и изтънченост: големи стрехи и красиви инкрустирани корнизи, прозорци с резбовани бели капаци. Две лампи със стойки висяха от каменни колони, от двете страни на къса каменна алея. Три малки прожектора пръскаха ветрилообразни театрални светлини по фасадата на гостилницата.

Джени, Лайза, шерифът и лейтенант Уитмън спряха на алеята пред Кендълглоу и Хамънд каза:

— Отворено ли е по това време на годината?

— Да — отвърна Джени. — Извън сезона успяват да попълнят почти половината стаи. Имат прекрасна репутация за изтънчените пътници — а притежават само шестнадесет стаи.

— Добре… нека хвърлим един поглед.

Предната врата водеше в малък уютен салон: дъбов под, тъмен ориенталски килим, светлобежови канапета, два стола стил Кралица Ана, облечени в розова материя, маси от черешово дърво, бронзови лампи.

Рецепцията бе от дясната страна. Върху дървеното гише стоеше един звънец и Джени го натисна рязко няколко пъти, без да очаква отговор и без да получи такъв.

— Дан и Силвия имат апартамент зад тази служебна зона — каза тя и посочи към малките служебни помещения зад гишето.

— Те ли са собствениците? — попита шерифът.

— Да. Дан и Силвия Канарски.

Шерифът я изгледа за момент.

— Твои приятели ли са?

— Да. Близки приятели.

— Тогава по-добре да не гледаме в апартамента — рече той.

В неговите сини очи с тежки клепачи просветна разбиране и съчувствие. Джени бе изненадана от внезапните чувства на нежност и разбиране, които изпълниха лицето му. През изминалия час, докато наблюдаваше действията му, тя все по-силно осъзнаваше, че той е значително по-бдителен и по-умен, отколкрто й се стори в началото. Сега, гледайки в неговите чувствителни, пламенни очи, тя осъзна, че той е възприемчив, интересен, страхотен.

— Не можем да си отидем просто така — каза тя. — Рано или късно, това място трябва да бъде претърсено. Целият град трябва да бъде претърсен. Може би ще е добре да отметнем това място.

Тя вдигна подвижната част на дървеното гише и с отправи към вратата, разположена зад мястото на администратора.

— Моля ви, докторе — каза шерифът, — винаги оставяйте аз или лейтенант Уитмън да влизаме първи.

Тя отстъпи покорно назад и той влезе пред нея в апартамента на Дан и Силвия, но не откриха никого. Никакви трупове.

Благодаря ти, Господи.

Когато се върнаха на гишето, лейтенант Уитмън прелистваше книгата за гости.

— Само шест стаи са били заети, всичките на втория етаж.

Шерифът откри ключовете на едно табло до кутиите за писма.

С почти отегчителна предпазливост те се качиха по стълбите и прегледаха шестте стаи. В първите пет намериха багаж, фотоапарати, написани наполовина пощенски картички и други признаци, че в хотела наистина е имало гости, но не откриха самите гости.

В шестата стая, когато лейтенант Уитмън се опита да отвори вратата на банята, тя се оказа заключена. Той задумка по нея и извика:

— Полиция! Има ли някой вътре?

Никакъв отговор.

Уитмън погледна дръжката, после шерифа.

— Няма бутон за заключване от тази страна, значи трябва да има някой вътре. Да я разбия ли?

— Изглежда солидна врата — каза Хамънд. — Не е нужно да си изкълчваш рамото. Стреляй в ключалката.

Джени хвана Лайза за ръката и я дръпна встрани, за да я предпази, ако случайно куршумът рикошира.

Лейтенант Уитмън извика предупредително към онзи, който евентуално се намираше вътре, и стреля. После отвори вратата е ритник и бързо влезе вътре.

— Няма никой.

— Може да са минали през прозореца — каза шерифът.

— Тук няма никакви прозорци — каза Уитмън, мръщейки се.

— Сигурен ли си, че вратата бе заключена?

— Напълно. И може да се заключи само отвътре.

— Но как — като вътре нямаше никой?

Уитмън вдигна рамене.

— Освен това, има нещо, което трябва да погледнеш.

Всъщност всички погледнаха, защото банята бе достатъчно обширна да влязат четирима души. Върху огледалото над мивката, с едри, мазни черни букви бе надраскано набързо следното съобщение:

В един друг апартамент над един друг магазин, Франк Отри и неговите хора откриха още един прогизнал с вода килим, който джвакаше под краката им. В дневната, трапезарията и спалните килимите бяха сухи, но този в коридора към кухнята бе съвсем мокър. В самата кухня три четвърти от покрития с плочки под бе покрит с вода, на някои места до към три сантиметра дълбока.

Стоейки в коридора и гледайки в кухнята, Джейк Джонсън каза:

— Трябва да е теч от водопроводната инсталация.

— Ти каза това и на другото място — припомни му Франк. — Прилича на съвпадение, не мислиш ли?

Горди Брогън рече:

— Та това е само вода. Не виждам какво общо има с… всички убийства.

— По дяволите — каза Стю Уоргъл, — губим си времето. Тук няма нищо. Да вървим.

Без да им обръща внимание, Франк влезе в кухнята, внимателно заобиколи единия край на малкото езерце и се насочи към сухата част до една редица от шкафове. Отвори няколко от вратите и намери малко пластмасово кошче за отпадъци. Беше сухо и чисто и имаше автоматичен капак, който се затваряше херметически. В едно чекмедже намери мерителна лъжичка, гребна с нея от водата и я изля в пластмасовия контейнер.

— Какво правиш? — попита Джейк от прага.

— Вземам проба.

— Проба ли? Защо? Това е вода.

— Да — каза Франк, — но има нещо странно в нея.

 

 

Банята. Огледалото. Големите мазни черни букви. Джени се вгледа в четирите изписани думи.

— Кой е Тимоти Флайт? — попита Лайза.

— Може да е човекът, който е написал това — каза лейтенант Уитмън.

— Стаята от Флайт ли е наета? — попита шерифът.

— Сигурен съм, че не видях това име в регистъра — каза лейтенантът. — Можем да проверим, когато слезем долу, но аз съм съвсем сигурен.

— Може би Тимоти Флайт е един от убийците — каза Лайза. — Може човекът, който е наел стаята, да го е познал и да е оставил това съобщение.

Шерифът поклати глава.

— Не. Ако Флайт имаше нещо общо със случилото се в този град, не би оставил името си. Щеше да го изтрие.

— Освен ако не е знаел, че то е тук — каза Джени.

Лейтенантът каза:

— Или може би е знаел, че е тук, но е от онези бесни маниаци, за които ти говореше, и не му пука дали ще го хванем или не.

Брайс Хамънд погледна към Джени.

— Някой в града да се казва Флайт?

— Никога не съм чувала за него.

— Познаваш ли всички в Сноуфилд?

— Да.

— Всичките петстотин?

— Почти всички — каза тя.

— Почти, хм? Тогава тук би могло да има някой Тимоти Флайт.

— Дори и да не съм го срещала никога, все пак щях да чуя някой да го споменава. Градът е малък, шерифе, поне извън сезона.

— Може да е някой от Маунт Ларсън, Шейди Рост или Пайнвил — предположи лейтенантът.

На Джени й се искаше да разговарят за съобщението върху огледалото някъде другаде. Навън. На открито. Където нищо не може да се промъкне наблизо, без да се разкрие. Имаше тревожното, несигурно, ала безспорно усещане, че нещо — нещо ужасно странно — се движи в този момент в някоя друга част на хотела, потайно изпълнявайки някаква ужасяваща задача, за която и тя, и шерифът, и Лайза, и помощник-шерифът нямаха представа.

— Какво ще кажете за втората част? — попита Лайза, сочейки ДРЕВНИЯ ВРАГ.

Накрая Джени каза:

— Добре, връщаме се към онова, което Лайза каза в началото. Изглежда, че човекът, който го е написал ни казва, че Тимоти Флайт е негов враг. И наш враг, също така, струва ми се.

— Възможно е — отвърна със съмнение Брайс Хамънд. — Но начинът на изразяване ми изглежда малко странен — „древния враг“. Някак тромаво. Почти архаично. Ако се е заключил в банята, за да се спаси от Флайт и после е написал набързо предупреждението, защо да не напише „Тимоти Флайт, стария ми враг“ или нещо по-недвусмислено?

Лейтенант Уитмън се съгласи с него:

— Всъщност, ако е искал да остави съобщение, обвиняващо Флайт, би трябвало да напише: „Тимоти Флайт го направи“ или може би „Флайт уби всички“. Последното нещо, което би искал, е да бъде неясен.

Шерифът започна да оглежда нещата по лавицата над мивката, малко под огледалото: шишенце лосион за кожа Менен, миришещ на лимон афтършейв, електрическа самобръсначка, две четки за зъби, гребени, четки за коса, комплект дамски гримове.

— Както виждам, в тази стая е имало двама души. Значи и двамата са се заключили в банята — което означава, че и двамата са се изпарили във въздуха. Но с какво са писали по огледалото?

— Изглежда трябва да е било молив за вежди — каза Лайза.

Джени кимна.

— И аз мисля така.

Претърсиха банята за черен молив за вежди. Не го намериха.

— Страхотно — каза раздразнено шерифът. — Значи моливът за вежди е изчезнал заедно с може би двама души, които са се били заключили тук. Двама души, отвлечени от заключена стая.

Слязоха по стълбите до рецепцията. Според книгата за регистриране на гостите, стаята, в която намериха съобщението, бе заета от някои си г-н и г-жа Харълд Ордни от Сан Франциско.

— Никой от другите гости не се казва Тимоти Флайт — каза шерифът Хамънд, затваряйки книгата.

— Е — каза лейтенант Уитмън, — предполагам, че това е всичко, което можем да направим тук засега.

На Джени й олекна да чуе това.

— Добре — каза Брайс Хамънд. — Нека настигнем Франк и другите. Може те да са открили нещо, което ние не сме.

Тръгнаха през фоайето. Само след няколко крачки Лайза ги спря с писък.

Всички я видяха, секунда след като бе приковала вниманието на момичето. Беше на масата, точно под светлината на една лампа с розов абажур, така красиво осветена, че изглеждаше почти като произведение на изкуството. Мъжка ръка. Отрязана ръка.

Лайза се извърна от страшната гледка.

Джени прегърна сестра си и надникна над рамото й със страховито любопитство. Ръката. Проклетата, подигравателна, невъзможна ръка.

Държеше здраво молив за вежди между палеца, показалеца и средния пръст. Моливът за вежди. Същият. Той трябваше да е.

Джени изпита не по-малък ужас от Лайза, но прехапа устни и подтисна писъка си. Но не само видът на ръката будеше у нея отвращение и ужас. Това, което накара дъхът й да пресекне и да изгаря гърдите й бе фактът, че преди малко тази ръка я нямаше на масата. Някой я бе поставил там, докато бяха на горния етаж, знаейки, че ще я намерят; някой се подиграваше с тях, някой с изключително извратено чувство за хумор.

Присвитите очи на Брайс Хамънд бяха отворени повече, отколкото Джени бе виждала досега.

— Да го вземат мътните, това нещо го нямаше преди, нали?

— Не — каза Джени.

Шерифът и заместник-шерифът държеха револверите си с насочени към пода дула. Сега ги вдигнаха, като че ли отрязаната ръка можеше да пусне молива за вежди, да скочи от масата към нечие лице и да извади нечии очи.

Бяха занемели.

Спираловидните орнаменти на ориенталския килим сякаш се бяха превърнали в хладилни серпантини, излъчващи вълни леден въздух.

Над главите им, в някоя далечна стая, подът или несмазана врата изскърца, изстена, изскърца.

Брайс Хамънд вдигна поглед нагоре към тавана на фоайето.

Кръъъъъъъц.

Това можеше да е просто естествен звук. Но можеше да е и нещо друго.

— Сега няма съмнение — каза шерифът.

— Няма съмнение в какво? — попита лейтенант Уитмън, гледайки не към шерифа, а към другите врати на фоайето.

Шерифът се обърна към Джени.

— Когато чу сирената и камбаните точно преди да пристигнем, ти каза, че си разбрала, че каквото и да се е случило в Сноуфилд, то може да продължава.

— Да.

— Сега сме сигурни, че си била права.