Дийн Кунц
Древният враг (38)

38
ИЗГЛЕДИ ЗА УСПЕХ

През отворената врата на лабораторията се промъкваха тънки струйки мъгла.

Сара бе седнала на работната маса, приведена над микроскопа.

— Невероятно — тихо промълви тя.

Джени бе седнала до Сара пред другия микроскоп и също изучаваше проба от тъканта на променящия формата си организъм.

— Никога не съм виждала такава клетъчна структура.

— Невъзможно е… и все пак съществува — каза Сара.

Брайс стоеше зад Джени. Нямаше търпение Джени да му покаже пробата. Разбира се, нямаше да му стане много ясно. Не би разбрал разликата между нормалната и анормалната клетъчна структура. Но въпреки всичко държеше да погледне.

Макар и учен, доктор Флайт не беше биолог; строежът на клетката нямаше да означава за него кой знае колко повече, отколкото за Брайс. Въпреки това и той едва се сдържаше да не надникне. Беше се надвесил очакващо над рамото на Сара. Тал и Лайза стояха наблизо, също така горейки от желание да хвърлят поглед на Дявола върху предметното стъкло.

Продължавайки да се взира напрегнато в микроскопа, Сара каза:

— По-голямата част от тъканта няма клетъчен строеж.

— Същото е и с тази проба — рече Джени.

— Но всяка органична материя трябва да има клетъчна структура — каза Сара. — Клетъчната структура всъщност е отличителна черта на органичната материя, необходимо условие за всяка жива тъкан, растение или животно.

— Повечето от това тук ми изглежда неорганично — каза Джени, — но разбира се, не може да е.

Брайс се намеси:

— Да. Всички знаем колко живо е то.

— Виждам клетки тук-там — каза Джени. — Не са много; няколко.

— В тази проба също — каза Сара. — Но всяка клетка изглежда съществува отделно от другите.

— Доста са раздалечени, наистина — потвърди Джени. — Сякаш плуват в море от необособена материя.

— Много гъвкави клетъчни стени — каза Сара. — Разклонено в три посоки ядро. Много странно. И заема около половината от вътрешността на клетката.

— Какво означава това? — попита Брайс. — Важно ли е?

— Нямам представа дали е важно или не — отвърна Сара, отдръпвайки се от микроскопа и мръщейки се. — Просто не зная какво да мисля.

На всичките три монитора просветна въпрос: НЕ ОЧАКВАХТЕ ЛИ ПЛЪТТА НА САТАНАТА ДА БЪДЕ МИСТЕРИОЗНА?

То им бе изпратило мостра от плътта си с големина на мишка, но не всичката бе използвана дотук за различните тестове. Половината си стоеше в лабораторната паничка на масата.

Трептеше като желе.

Отново се превърна в паяк и неспокойно заобикаля в кръг из чинийката.

Стана на хлебарка и известно време тичаше напред-назад.

Превърна се в гол охлюв.

Щурец.

Зелен бръмбър с дантелена червена окраска на гърба.

Брайс и доктор Флайт седнаха пред микроскопите, а Лайза и Тал изчакваха реда си.

Джени и Сара застанаха пред един видеотерминал, където компютърът представяше в увеличен вид сканирането на електронния микроскоп. Сара бе нагласила системата на нула и я бе насочила върху ядрото на една от разпилените клетки на променящото формата си.

— Разбра ли нещо? — попита Джени.

Сара кимна, но не отмести поглед от екрана.

— Дотук мога да правя само предположения. Но бих казала, че недиференцираната материя, която очевидно представлява по-голямата част от съществото, е вещество, което може да копира всяка клетъчна структура, която пожелае; тъканта е тази, която имитира. Може да се преобразува в кучешки клетки, в заешки клетки, в човешки клетки… Но когато съществото е в покой, тази тъкан няма собствена клетъчна структура. Освен малкото разпръснати клетки, които видяхме… значи те по някакъв начин управляват аморфната тъкан. Клетките дават заповедите; те произвеждат ензими или химични сигнали, които казват на безструктурната тъкан в какво трябва да се превърне. — Следователно тези разпръснати клетки остават непроменени през цялото време, независимо каква форма приема съществото.

— Да. Така изглежда. Ако реши да се превърне например в куче и ако вземем проба от тъканта на кучето, ще видим кучешки клетки. Но тук-там, пръснати из пробата, ще срещнем тези подвижни клетки с техните разклонени в три посоки ядра и това ще ни докаже, че в действителност съществото изобщо не е куче.

— Значи това не ни дава нещо, което да помогне за спасението ни? — попита Джени.

— Поне аз не виждам такова нещо.

 

Късчето аморфна плът пак възприе образа на паяк. После паякът изчезна и се появиха десетки мравки, които запъплиха една през друга по дъното на чинийката. Мравките се съединиха отново и образуваха едно-единствено същество — червей. Червеят се погърчи малко и се превърна в голяма мокрица. Мокрицата стана на бръмбар. Скоростта на промените като че ли се засилваше.

— Ами мозъкът? — питаше се на глас Джени.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сара.

— Нещото трябва да има център на разума. Сигурно паметта му, знанията, мисловните му способности не са складирани в тези разпръснати клетки.

— Вероятно имаш право — каза Сара. — Някъде в съществото трябва да има орган, аналогичен на човешкия мозък. Не същият като нашия мозък, разбира се. Много, много по-различен. Но с подобни функции. Той вероятно управлява клетките, които видяхме, а те от своя страна управляват безформената протоплазма.

С нарастващо вълнение, Джени каза:

— Мозъчните клетки ще имат поне една важна прилика с разпръснатите клетки в аморфната материя: Самите те никога няма да променят формата си.

— Най-вероятно е така. Трудно е да си представим как паметта, логичното мислене и разумът могат да бъдат натрупани в някаква тъкан, която няма сравнително устойчива, постоянна клетъчна структура.

— Следователно мозъкът ще е уязвим — каза Джени. В очите на Сара се прокрадна надежда.

Джени продължи:

— Ако мозъкът не е аморфна тъкан, няма да може да се възстанови сам, когато се повреди. Правиш дупка в него и дупката си остава. Мозъкът ще бъде повреден завинаги. Ако бъде повреден в достатъчна степен, няма да може да управлява аморфната тъкан, която образува тялото му, и тялото също ще умре.

Сара се втренчи в нея:

— Джени, мисля, че може би ти откри нещо.

Брайс каза:

— Ако можем да определим местоположението на мозъка и изстреляме няколко куршума в него, ще спрем нещото. Но как да го открием? Нещо ми подсказва, че променящото формата си пази добре мозъка си, далеч от нас, под земята.

Възбудата на Джени премина. Брайс бе прав. Мозъкът би могъл да е слабото място, но те нямаха възможност да изпробват тази теория.

 

 

Сара преглеждаше резултатите от химичния анализ на образеца от тъкан.

— Изключително разнообразен списък на въглеводороди — каза тя. — И някои от тях съвсем не са в незначителни количества. Много високо въглеводородно съдържание.

— Въглеродът е основен елемент на всяка жива тъкан — каза Джени. — Каква е разликата тогава?

— В степента — каза Сара. — Има такова изобилие на въглерод в толкова разнообразни форми…

— Това помага ли ни някак?

— Не зная — замислено отвърна Сара. Прелистваше разпечатката и преглеждаше останалите резултати.

Мокрица.

Скакалец.

Гъсеница.

Бръмбар. Мравки. Гъсеница. Мокрица.

Паяк, щипалка, хлебарка, стоножка, паяк.

Бръмбар-червей-паяк-охлюв-щипалка.

Лайза се взираше в парченцето тъкан. То претърпяваше бърза редица от промени, много по-бързо от преди, все по-бързо и по-бързо с всяка изминала минута.

Нещо не беше наред.

— Петролатум — каза Сара.

— Какво е това? — попита Брайс.

— Нефтено желе — отвърна Джени.

Намеси се Тал:

— Имаш предвид… като вазелин?

Флайт се обърна към Сара:

— Сигурно не искаш да кажеш, че аморфната тъкан е чисто и просто петролатум.

— Не, не и не — бързо отвърна Сара. — Разбира се, че не. Това е жива тъкан. Но има прилики в съотношението на въглеводородите. Съставът на тъканта е далеч по-сложен от състава на петролатума, разбира се. И с дори повече на брой неорганични и органични вещества, отколкото в човешкото тяло. Внушителна група киселини и основи… Не мога да проумея как преработва храната, как диша, как функционира без циркулационни системи, без забележима нервна система, или пък как изгражда нови безклетъчни тъкани. Обаче тези изключително високи стойности на въглеводородите…

Гласът й постепенно заглъхна. Очите й сякаш се замъглиха и тя всъщност вече не гледаше резултатите от анализа.

Наблюдавайки генетичката, на Тал му се стори, че тя внезапно се е развълнувала от нещо. Това не личеше от лицето й или пък от движенията на тялото й. И въпреки това, в нея определено имаше нещо ново, което му казваше, че е попаднала на нещо важно.

Тал хвърли поглед към Брайс. Очите им се срещнаха. Разбра, че и Брайс е забелязал промяната в Сара.

Почти несъзнателно Тал сплете пръсти.

— Елате и вижте — каза настоятелно Лайза.

Тя стоеше до блюдото на Петри с частта от тъканта, която още не бяха използвали.

— Бързо, елате! — повтори Лайза, когато те не реагираха веднага.

Джени и другите се струпаха и се втренчиха в нещото в чинийката.

Скакалец-червей-стоножка-охлюв-щипалка.

— Става все по-бързо и по-бързо — каза Лайза.

Паяк-червей-стоножка-паяк-охлюв-паяк-червей-паяк-червей…

И още по-бързо…

паякчервейпаякчервейпаякчервейпаяк…

— Едва превърнало се наполовина в червей, започва отново да се превръща в паяк — каза Лайза. — Като обезумяло. Виждате ли? Нещо става.

— Сякаш е изгубило контрол, сякаш е полудяло — отбеляза Тал.

— Като че ли се е повредило — каза Флайт.

Изведнъж структурата на парченцето от аморфна тъкан се измени. От него изтече подобна на мляко течност; парченцето се сплеска и се превърна в сополива купчинка от безжизнена каша.

Не мърдаше.

Не приемаше друга форма.

Джени посегна да го докосне, но не посмя.

Сара взе една лабораторна лъжичка и бодна материята върху чинийката.

Тя пак не помръдна.

Сара я разбърка.

Тъканта стана още по-течлива, но това беше единствения й отклик.

— Мъртво е — тихо каза Флайт.

Брайс изглеждаше наелектризиран от развитието на нещата. Обърна се към Сара:

— Какво имаше в блюдото на Петри, преди да поставиш там пробата?

— Нищо.

— Трябва да е имало някакъв остатък.

— Не.

— Помисли, по дяволите. Животът ни зависи от това.

— В блюдцето нямаше нищо. Взех го от стерилизатора.

— Някаква следа от химикал…

— Беше абсолютно чисто.

— Почакай, почакай. Нещо в блюдцето трябва да е реагирало с тъканта от променящото формата си — каза Брайс. — Наистина ли беше чисто?

— Каквото и да е имало в блюдцето — рече Тал, — това е нашето оръжие.

— Това вещество ще убие променящото формата си — каза Лайза.

— Не непременно — заяви Джени, бързайки да разбие надеждите на момичето.

— Изглежда прекалено лесно — съгласи се Флайт, оправяйки с трепереща ръка непокорната си бяла коса. — Нека не прибързваме със заключенията.

— Особено когато има други възможности — каза Джени.

— Какви? — попита Брайс.

— Значи… знаем, че основната маса на съществото може да отдели от себе си части, с каквато форма си избере, може да управлява дейността на тези откъснати части и може да ги извиква обратно, както извика кучето, което изпрати да убие Горди. Обаче, нека предположим, че едно отделено късче от променящото формата си може да живее извън тялото-майка само за относително къс период от време. Нека предположим, че аморфната тъкан се нуждае от постоянно подхранване с даден ензим, за да запази единството си, от ензим, който не се произвежда в тези отделно разположени управляващи клетки, разпръснати из тъканта…

— …от ензим, който се изработва само от мозъка на променящото формата си — каза Сара, схванала последователността на мислите на Джени.

— Точно така — продължи Джени. — Следователно… Откъснатото парче ще трябва да се съедини отново с основната маса, за да се снабди с нов запас от този жизнено важен ензим или вещество.

— Това е доста вероятно — каза Сара. — Та нали човешкият мозък произвежда ензими и хормони, без които нашите тела не могат да живеят. Защо пък мозъкът на променящото формата си да не изпълнява подобна функция?

— Добре — рече Брайс. — Какво означава това откритие за нас?

— Ако това е откритие, а не просто неправилно предположение — каза Джени, — тогава ние със сигурност можем да унищожим цялото същество, ако успеем да унищожим мозъка. Променящият формата си организъм няма да може да се раздели на части, да избяга и да продължи да живее в други въплъщения. Без тези произвеждани от мозъка важни вещества — били те ензими, хормони или нещо друго — отделните части в края на краищата ще се превърнат в безжизнена каша, точно както стана с нещото в блюдото на Петри.

Брайс сви разочаровано рамене.

— Отново сме в изходна позиция. За да имаме някакъв шанс да нанесем смъртоносен удар, трябва да установим мястото на мозъка му, обаче съществото никога няма да ни позволи това.

— Не сме в изходна позиция — каза Сара, сочейки към безжизнената слуз в блюдото на Петри, — това ни показва още нещо важно.

— Какво? — попита Брайс. Тонът му изразяваше чувство на безсилие. — Нещо полезно ли, нещо, което може да ни спаси — или просто е пак някаква фантастична информация?

Сара обясни:

— Сега знаем, че аморфната тъкан съществува в крехко химическо равновесие, което може да бъде разрушено.

Тя направи пауза, за да достигне това до съзнанието му.

Дълбоките бръчки на безпокойство по лицето на Брайс се поизгладиха. Сара продължи:

— Плътта на променящото формата си може да бъде повредена. То може да бъде убито. Доказателството е тук, в блюдото на Петри.

— Как ще използваме този факт? — попита Тал. — Как ще разрушим химическото равновесие?

— Точно това трябва да открием — отговори Сара.

— Имаш ли някакви идеи? — попита Лайза генетичката.

— Не — каза Сара. — Никакви.

Ала Джени изведнъж почувства, че Сара лъже.

На Сара й се искаше да им разкаже за плана, който й бе хрумнал, но се въздържа. Първо на първо, стратегията й предлагаше само крехка нишка на надежда. Не искаше да предизвика надежди в тях и после да ги види отново сломени. И нещо още по-важно: ако им кажеше какво е намислила и ако по някакво чудо беше открила начин да унищожи променящия формата си организъм, той щеше да чуе какво казва щеше да узнае плановете й и щеше да я спре. Нямаше място, където да обсъди безопасно идеите си с Джени, Брайс и останалите. Най-голям шанс щяха да имат, ако древният враг си остане в неведение и самодоволство.

Сара трябваше да спечели малко време, няколко часа, през които да приведе плана си в действие. Врагът бе на милиони години, практически безсмъртен. Какво бяха няколко часа за такова същество? Сигурно ще се съгласи с нейната молба. Сигурно.

Тя седна пред един от компютърните терминали, очите й пареха от умора. Нуждаеше се от сън. Всички те имаха нужда от сън. Нощта почти бе преминала. Прокара ръка през лицето си, сякаш това можеше да прогони умората. После написа: ТАМ ЛИ СИ?

ДА.

ПРОВЕДОХМЕ НЯКОЛКО ТЕСТА — написа тя, а в същото време другите се струпаха около нея.

ЗНАЯ — отговори то.

СМАЯНИ СМЕ. ИСКАМЕ ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ.

РАЗБИРА СЕ.

ИСКАМЕ ДА ПРОВЕДЕМ ОЩЕ ТЕСТОВЕ.

ЗАЩО?

ЗА ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ ЗА ТЕБЕ.

ОБЯСНИ — отвърна закачливо то.

Сара се замисли за момент, сетне написа: ДОКТОР ФЛАИТ ИСКА ДОПЪЛНИТЕЛНИ ДАННИ, ЗА ДА МОЖЕ ДА ПИШЕ ЗА ТЕБ ПО-ДОСТОВЕРНО.

ТОЙ Е МОЯТ МАТЕЙ.

ТОЙ ИСКА ОЩЕ ДАННИ, ЗА ДА РАЗКАЖЕ ЗА ТЕБ КАКТО ТРЯБВА.

То върна отговор от три реда в центъра на екрана:

— ФАНФАРИ —

НАЙ-ВЕЛИКАТА ИСТОРИЯ

— ФАНФАРИ —

Сара не можеше да каже със сигурност дали то им се подиграваше или пък самомнението му бе толкова пораснало, че да сравнява собствената си история с историята на Христос.

Екранът премигна. Появиха се нови думи: ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ С ВАШИТЕ ТЕСТОВЕ.

ИМАМЕ НУЖДА ОТ ОЩЕ ЛАБОРАТОРНО ОБОРУДВАНЕ.

ЗАЩО? ИМАТЕ НАПЪЛНО ЕКИПИРАНА ЛАБОРАТОРИЯ.

Ръцете й се бяха изпотили. Тя ги изтри в джинсите си, след което написа отговора си:

ТАЗИ ЛАБОРАТОРИЯ Е НАПЪЛНО ЕКИПИРАНА САМО ЗА НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В ТЯСНА ОБЛАСТ: АНАЛИЗ НА АГЕНТИ ЗА ХИМИЧЕСКА И БАКТЕРИОЛОГИЧНА ВОЙНА. НЕ СМЕ ОЧАКВАЛИ, ЧЕ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СЪС СЪЩЕСТВО КАТО ТЕБЕ. ТРЯБВА ДА ПОРЪЧАМЕ ДРУГО ЛАБОРАТОРНО ОБОРУДВАНЕ, ЗА ДА СВЪРШИМ РАБОТАТА КАКТО ТРЯБВА.

ДЕЙСТВАЙТЕ.

ЩЕ НИ ТРЯБВАТ НЯКОЛКО ЧАСА, ЗА ДА ПОЛУЧИМ ОБОРУДВАНЕТО ТУК — обясни му тя.

ДЕЙСТВАЙТЕ.

Тя се втренчи в думата, зелена върху зелен фон, не можейки да повярва, че спечелването на още време е станало така лесно.

Отново заудря клавишите: ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ ВЪРНЕМ В ХОТЕЛА И ДА ИЗПОЛЗВАМЕ ТЕЛЕФОНА.

ДЕЙСТВАЙТЕ, ОТЕГЧИТЕЛНА КУЧКО. ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ.

Ръцете й отново бяха потни. Изтри ги в джинсите си и се изправи.

От начина, по който я гледаха другите разбра, че те знаят, че тя крие нещо и че им е ясно защо пази мълчание.

Но как са разбрали? Толкова ли е очевидно? Щом те знаят, дали и то не е разбрало?

Тя се окашля и каза неуверено:

— Да вървим.

 

 

— Да вървим — каза неуверено Сара Ямагучи, но Тимоти ги спря:

— Почакайте. Само една-две минутки. Искам да опитам нещо.

Той седна пред компютърния терминал. Въпреки че бе поспал малко по време на полетите, умът му не бе достатъчно изострен. Разтърси глава, вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, сетне написа: ТУК Е ТИМОТИ ФЛАЙТ.

ЗНАЯ.

ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ.

ДЕЙСТВАЙ.

ЧРЕЗ КОМПЮТЪРА ЛИ?

ТОЙ Е ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ ПРЕД НЕИЗГАРЯЩИЯ ХРАСТ.

Една-две секунди Тимоти се можеше да разбере какво иска да каже то. Когато схвана шегата, се засмя почти на глас. Неизгарящият храст на Мойсей. Проклетото нещо имаше извратено чувство за хумор. Тимоти написа: ТВОЯТ И МОЯТ ВИД ТРЯБВА ДА ЖИВЕЯТ В МИР.

ЗАЩО?

ЗАЩОТО ЖИВЕЯТ НА ЕДНА И СЪЩА ПЛАНЕТА.

КАКТО ФЕРМЕРЪТ ЖИВЕЕ ВЪВ ФЕРМАТА С ДОБИТЪКА СИ. ВИЕ СТЕ МОЯТ ДОБИТЪК.

НИЕ СМЕ ДВАТА ЕДИНСТВЕНИ РАЗУМНИ ВИДА НА ЗЕМЯТА.

ВИЕ МИСЛИТЕ, ЧЕ ЗНАЕТЕ МНОГО. ВСЪЩНОСТ НЕ ЗНАЕТЕ ПОЧТИ НИЩО.

ТРЯБВА ДА СИ СЪТРУДНИЧИМ — упорито настояваше Тимоти.

ВИЕ СТЕ ПО-НИЗШИ ОТ МЕН.

ИМАМЕ МНОГО ДА НАУЧИМ ЕДИН ОТ ДРУГ.

НЯМА КАКВО ДА НАУЧА ОТ ВАШИЯ РОД.

МОЖЕ ДА СМЕ ПО-УМНИ ОТКОЛКОТО ПРЕДПОЛАГАШ.

ВИЕ СТЕ СМЪРТНИ. НЕ Е ЛИ ИСТИНА?

ДА.

ЗА МЕН ЖИВОТЪТ ВИ Е КРАТЪК И МАЛОВАЖЕН КАКТО Е ЗА ВАС ЖИВОТЪТ НА МУХИТЕ-ЕДНОДНЕВКИ.

ЩОМ Е ТАКА, КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМА ДАЛИ ЩЕ ПИША ЗА ТЕБ ИЛИ НЕ?

ЗАБАВЛЯВА МЕ ТОВА, ЧЕ ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ВАШИЯ ВИД Е СЪЗДАЛ ТЕОРИЯ ЗА МОЕТО СЪЩЕСТВУВАНЕ. ТОВА Е КАТО ОПИТОМЕНА МАЙМУНА ДА УЧИ ТРУДЕН НОМЕР.

НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ СМЕ ПО-НИЗШИ ОТ ТЕБ — написа смело Тимоти.

ДОБИТЪК.

МИСЛЯ, ЧЕ ИСКАШ ДА СЕ ПИШЕ ЗА ТЕБ, ЗАЩОТО СИ ПРИДОБИЛ ЧОВЕШКО АЗ.

ГРЕШИШ.

МИСЛЯ, ЧЕ ТИ НЕ СИ БИЛ РАЗУМНО СЪЩЕСТВО ПРЕДИ ДА ЗАПОЧНЕШ ДА СЕ ХРАНИШ С РАЗУМНИ СЪЩЕСТВА, С ХОРА.

НЕВЕЖЕСТВОТО ТИ МЕ РАЗОЧАРОВА.

Тимоти продължаваше да го предизвиква: МИСЛЯ, ЧЕ ЗАЕДНО СЪС ЗНАНИЯТА И СПОМЕНИТЕ, ИЗВЛЕЧЕНИ ОТ ТВОИТЕ ЖЕРТВИ-ХОРА, ТИ СИ ПРИДОБИЛ И РАЗУМ. ТИ СИ НИ ДЛЪЖНИК ЗА СОБСТВЕНАТА СИ ЕВОЛЮЦИЯ.

То не отговори.

Тимоти изчисти екрана и продължи да пише: СЪЗНАНИЕТО ТИ ПРИТЕЖАВА СЪВСЕМ ЧОВЕШКА СТРУКТУРА — АЗ, СВРЪХ-АЗ И ТАКА НАТАТЪК.

ДОБИТЪК — отвърна то.

Премигване.

СВИНЕ — каза то.

Премигване.

ДОЛНИ ЖИВОТНИ — написа то.

Премигване.

ОТЕГЧАВАШ МЕ — каза то.

Сетне екраните изгаснаха.

Тимоти се отпусна на стола си и въздъхна.

Шерифът Хамънд каза:

— Хубав експеримент, доктор Флайт.

— Какво високомерие — рече Флайт.

— Като на някой бог — каза доктор Пейдж. — То фактически се мисли за бог.

— В известен смисъл — намеси се Лайза — то наистина е бог.

— Да-а — каза Тал Уитмън, — в общи линии то е бог. Притежава всички способности на бог, не е ли така.

— Или на дявол — каза Лайза.

 

 

Отвъд уличните лампи и над мъглата, нощта бе сива. В далечния край на небето заискриха първите смътни блясъци на зората.

На Сара й се искаше д-р Флайт да не бе предизвикал променящото формата си така смело.

Безпокоеше се, че го е настроил враждебно и че сега той няма да изпълни обещанието си да им даде повече време.

Докато траеше кратката разходка от полевите лаборатории до хотел Хилтоп, Сара непрекъснато очакваше от мъглата да изскочи и да се хвърли върху тях уродлив фантом. Не трябва да ги убива сега. Не сега. Не и когато най-сетне имаше проблясък на надежда.

Навсякъде из града, в мъглата и сенките, се носеха странни животински звуци, зловещ вой, какъвто не бе чувала никога преди. То продължаваше да се занимава с непрекъснатите си превръщания. Адски писък съвсем наблизо накара оживелите да се скупчат.

Обаче не ги нападнаха.

Улиците бяха спокойни. Нямаше дори ветрец; мъглата висеше неподвижно във въздуха.

Нищо не ги чакаше и в хотела.

Сара седна пред централния оперативен пулт и набра номера на базата на Поделението за гражданска защита от химическа и бактериологична война в Дъгуей, щата Юта.

Джени, Брайс и другите се скупчиха наоколо и напрегнаха слух.

Поради продължаващото кризисно положение в Сноуфилд, през нощта в щаб-квартирата в Дъгуей не дежуреше обичайният сержант. Останал бе капитан Дениъл Терш, лекар от Военно-медицинските сили и трети по ранг в поделението, за да ръководи в случай на нужда операциите по поддръжката.

Сара му разказа за последните открития — микроскопските изследвания на тъканта на променящия формата си организъм, резултатите от различните химически анализи — и Терш се увлече, макар това да не беше от неговата научна област.

— Петролатум ли? — попита той по едно време, изненадан от казаното.

— Аморфната тъкан прилича на петролатума само по това, че в нея има подобна смес от въглеводороди. Обаче тъканта разбира се е много по-сложна.

Тя наблегна на това откритие, защото искаше да бъде сигурна, че Терш ще го предаде на останалите учени от екипа за ХБВ в Дъгуей. Ако някой генетик или биохимик видеше данните и после хвърлеше поглед върху списъка на материалите, които искаше тя, то почти сигурно щеше да се досети за нейните планове. Ако някой от поделението за ХБВ разбереше поръчката й, щеше да сглоби оръжието й преди да го изпрати в Сноуфилд и така щеше да й спести времето и опасната работа да го сглобява пред надничащото през рамото й същество.

Тя не можеше просто така да обясни на Терш какво има наум, защото бе сигурна, че древният враг подслушва. По линията се носеше странно слабо съскане…

Накрая тя заговори за нуждата си от допълнително лабораторно оборудване:

— Повечето от тези неща могат да се вземат назаем от университетските и промишлените лаборатории тук в Северна Калифорния. Просто искам от вас да използвате персонала, транспортните средства и пълномощията на армията, за да комплектувате пратката и да ми я изпратите колкото може по-бързо.

— Какво искате? — попита Терш. — Само ми кажете и ще го имате след пет-шест часа.

Тя отново издекламира списъка на апаратите, от които в действителност не се интересуваше, и накрая каза:

— Освен това искам да ми изпратите колкото можете от четвъртото поколение на малкото чудо на доктор Чакрабарти. Нужни са ми и две-три пръскачки със сгъстен въздух.

— Кой е този Чакрабарти — попита озадачен Терш.

— Не го познавате.

— Какво е това малко чудо? Какво имате предвид?

— Просто си запишете: Чакрабарти, четвърто поколение. — Тя му продиктува името буква по буква.

— Нямам никаква представа какво е това — каза той.

Добре, помисли си поуспокоена Сара. Отлично.

Ако Терш знаеше какво представлява малкото чудо на д-р Ананда Чакрабарти, можеше да изтърси нещо преди Сара да успее да го спре. И древният враг щеше да бъде предупреден.

— Това е извън областта, в която сте специалист — каза тя. — Няма нужда да сте чували името или да познавате средството. — Сега тя говореше по-бързо, мъчейки се да се отдалечи от темата колкото може по-скоро. — Нямам време да ви обяснявам, д-р Терш. Другите от програмата за ХБВ със сигурност ще разберат какво искам. Нека минем по-нататък. Доктор Флайт много иска да продължи изследванията си върху създанието и се нуждае от нещата от списъка. Пет-шест часа ли казахте?

— Трябва да стигнат — отвърна Терш. — Как да ги изпратим?

Сара погледна към Брайс. Той нямаше да иска да рискува още някой от хората му да докара товара в града. На капитан Терш тя каза:

— Може ли да бъдат докарани с армейски хеликоптер?

— Да.

— Най-добре кажете на пилота да не се опитва да каца. Променящият формата си организъм може да си помисли, че ще бягаме. Почти сигурно ще нападне екипажа и ще ни избие всички в мига, когато хеликоптерът докосне земята. Кажете им да увиснат във въздуха и да спуснат товара с въже.

— Вързопът може да се окаже твърде голям — рече Терш.

— Сигурна съм, че ще могат да го спуснат — каза тя.

— Значи… добре. Веднага ще се занимая с това. Успех на всички.

— Благодаря — отвърна Сара. — Всички го желаем.

Тя затвори телефона.

— Пет-шест часа започват да ми се струват много време — отбеляза Джени.

— Цяла вечност — каза Сара.

Всички явно горяха от нетърпение да научат за нейния замисъл, но разбираха, че това не може да се обсъжда. Обаче даже в мълчанието им Сара долови нотка на оптимизъм.

Не се надявайте прекалено, помисли си тревожно тя.

Имаше вероятност планът й да се окаже негоден. Всъщност нещата не вървяха благоприятно за тях. И ако планът се провалеше, древният враг щеше да разбере какво са имали за цел и щеше да ги унищожи по някакъв особено жесток начин.

Навън се бе зазорило.

Мъглата бе изгубила бледия си цвят. Сега блестеше, бяла-беленичка, сияеща от отразените лъчи на утринното слънце.