Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
nqgolova (2008)
Сканиране
Георги (2003)
Корекция
vens

Източник: http://dhv.hit.bg

 

Издание:

Плеяда, София, 1994

Печат: Полипринт, Враца

464 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bruja)

28
ПРЕБРОЯВАНЕ НА ТЕЛАТА

Докато военната част на генерал Копърфилд провеждаше аутопсии и тестове в подвижната полева лаборатория, Брайс Хамънд сформира два издирващи екипа и започна да проверява града, къща по къща. Франк Отри водеше първата група, а майор Айли се присъедини като наблюдател от проекта „Небесно наблюдение“. По същия начин капитан Аркхъм се включи към екипа на Брайс. Квартал по квартал и улица по улица, двата екипа никога не се раздалечаваха на разстояние повече от една сграда, държейки постоянна връзка помежду си чрез радиотелефони.

Джени придружаваше Брайс. Тя познаваше повече от всеки друг жителите на Сноуфилд и можеше да идентифицира най-добре труповете, които откриваха. Освен това, в повечето случаи тя можеше да каже кой живее в дадена къща и от колко души е било дадено семейство — информация, нужна за съставянето на списъка на изчезналите.

Джени се безпокоеше да не бъде изложена Лайза на още ужасни сцени, но не можеше да откаже помощта си на издирващия екип. Не можеше и да остави сестра си в хотел Хилтоп. Не и след онова, което се бе случило с Харкър. И с Веласкес. Обаче момичето се справяше добре с напрежението при претърсването на къща след къща. Владееше се напълно и Джени все повече се гордееше с нея.

Известно време не откриваха никакви тела. Първите магазини и къщи, в които влязоха, бяха празни. В няколко къщи масите бяха подредени за неделната вечеря. В други ваните бяха пълни с вече изстинала вода. На няколко места телевизорите продължаваха да работят, но никой не ги гледаше.

В една кухня откриха вечерята в електрическата печка. Храната в трите тенджери се беше готвила толкова дълго, че водата се бе изпарила. Остатъците бяха сухи, твърди и овъглени и не можеха да се идентифицират. Металните тенджери бяха съсипани; бяха станали синкаво-черни отвътре и отвън. Пластмасовите дръжки бяха омекнали и започнали да се топят. Цялата къща вонеше с толкова остра отвратителна миризма, с каквато Джени никога не се беше сблъсквала.

Брайс изключи котлоните.

— Цяло чудо, че не е избухнал пожар.

— Вероятно е щял да избухне, ако печката беше газова — отбеляза Джени.

Над трите тенджери имаше метален абсорбер с вентилатор, който бе спрял. Когато храната бе горяла, абсорберът бе поел краткотрайния изблик на пламъци и бе предотвратил разпространението на огъня из околните помещения.

Когато се намериха отново навън, всички (освен майор Аркхъм в неговия защитен костюм) поеха дълбоко от чистия планински въздух. Нужни им бяха няколко минути да прочистят дробовете си от ужасното нещо, което бяха дишали вътре в къщата.

Сетне, в следващата къща, откриха първото тяло за деня. Беше на Джон Фарли, собственика на кръчмата „Маунтин тавърн“, която работеше само по време на ски-сезона. Той беше на около четиридесет години. Приятен човек с прошарена коса, дълъг нос и тънки устни, винаги готови да се разтеглят в привлекателна усмивка. Сега беше подут и посинял, очите му изпъкнали от черепа, дрехите му силно опънати по шевовете от подуването на тялото.

Фарли седеше на масата за закуска в единия край на голямата си кухня. В една чиния пред него имаше равиоли с настърган кашкавал и кюфтета. Имаше и чаша червено вино. На масата до чинията имаше отворено списание.

Фарли седеше изправено на стола си. Едната му ръка бе на коленете, а другата — на масата, държейки парче хляб. Устата на Фарли бе полуотворена и между зъбите имаше хапка хляб. Беше загинал по време на дъвчене; челюстните му мускули нямаше да се отпуснат никога вече.

— Мили Боже — възкликна Тал, — не е имал време да изплюе хапката или да я преглътне. Смъртта му трябва да е била моментална.

— Нито я е усетил как идва — каза Брайс. — Погледни лицето му. Не изразява нито ужас, нито изненада, нито шок, както при останалите.

Взирайки се във вкочанените челюсти на мъжа, Джени каза:

— Това, което не разбирам е, защо смъртта не е довела до отпускане на мускулите. Странно.

 

 

В църквата „Света Богородица на планините“ слънчевата светлина се процеждаше през цветните стъкла на прозорците, където преобладаваха синьото и зеленото. Стотици парчета с неправилна форма в тъмносиньо, светлосиньо, тюркоаз и аквамарин, смарагдово зелено и още много нюанси се отразяваха по полираните дървени столове, оформяха цветни петна по пейките и проблясваха по стените.

Като под водата, помисли си Горди Брогън докато следваше Франк Отри в чудатия и красиво осветен централен кораб на църквата.

Точно зад преддверието на храма, поток пурпурна светлина заливаше белия мраморен купел със светена вода. Това бе пурпурът на кръвта на Исус. Слънцето пронизваше едно изображение от цветно стъкло на кървящото сърце на Христос и пръскаше окървавени лъчи върху водата, която искреше в бледата мраморна чаша.

От петимата мъже в издирващия екип само Горди бе католик. Той потопи два пръста в светената вода, прекръсти се и коленичи.

Черквата бе тържествена, тиха, спокойна.

Въздухът бе омекотен от приятен мирис на тамян.

На пейките нямаше богомолци. На пръв поглед изглеждаше, че черквата е изоставена.

Тогава Горди погледна по-внимателно олтара и ахна. Франк също го забеляза:

— О, Боже мой.

Районът на олтара бе по в сянка, отколкото останалата част на черквата и затова хората не бяха забелязали веднага отвратителното и кощунствено нещо над олтара. Свещите на олтара бяха изгорели изцяло и угаснали.

Обаче докато мъжете от екипа се приближаваха колебливо, те виждаха все по-ясно и по-ясно големия кръст, който се издигаше от центъра на олтара покрай задната стена. Това бе дървен кръст с изящна гипсова фигура на Христос. В момента по-голямата част от божествената фигура се закриваше от едно друго тяло, което висеше пред нея. Едно истинско, а не гипсово тяло. Това бе свещеникът в своите одежди, прикован към кръста.

Двама дякони бяха коленичили на пода пред олтара. Бяха мъртви, посинели, подпухнали.

Плътта на свещеника бе започнала да потъмнява и да показва други признаци на предстоящо разлагане. Тялото му не беше в същото странно състояние както другите намерени досега тела. Тук обезцветяването бе като при еднодневен труп.

Франк Отри, майор Айли и другите двама полицаи продължиха през портата в преградата на олтара.

Горди не можеше да продължи с тях. Той бе така потресен, че трябваше да седне на първата пейка, за да не рухне.

След като провериха олтара и хвърлиха поглед през вратата на ризницата, Франк повика по радиотелефона Брайс Хамънд, който се намираше в съседната сграда.

— Шерифе, намерихме трима в черквата. Трябва ни д-р Пейдж. Твърде ужасно е, обаче така, че по-добре оставете Лайза в преддверието с един-двама души.

— Идваме след две минути — каза шерифът.

Франк слезе от олтара, мина през вратата на ризницата и седна до Горди. Той държеше радиотелефона в едната си ръка и револвера в другата.

— Ти си католик.

— Да.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това.

— Всичко е наред — каза Горди. — И за теб не е по-лесно, макар и да не си католик.

— Познаваш ли свещеника?

— Мисля, че името му е отец Калахън. Не съм идвал в тази черква. Ходех в „Свети Андрей“ в Санта Майра.

Франк остави радиотелефона и се почеса по брадичката.

— По всички признаци личи, че нападението е станало вчера вечерта, малко преди докторката и Лайза да пристигнат в града. Но сега това… Ако тези тримата са умрели сутринта, по време на литургията…

— По-вероятно е било по време на Благословението — отвърна Горди. — Не на литургията.

— Благословението ли?

— Благословението на Светото тайнство. Неделната вечерна служба.

— Добре. Тогава съвпада по време с останалите. — Франк погледна към празните скамейки. — Какво е станало с енориашите? Защо тук са само свещеникът и дяконите?

— Ами, на Благословението не идват много хора — каза Горди. — Вероятно е имало още двама-трима. Но онова нещо ги е отнесло.

— Защо просто не е отнесло всички?

Горди не отвърна.

— Защо то е трябвало да извърши такива неща? — настоя Франк.

— За да ни се подиграе. За да ни подразни. За да ни отнеме надеждата — тъжно отвърна Горди.

Франк се втренчи в него. Горди продължи:

— Може би някои от нас или даже повечето от нас се осланят на Господа да ни измъкне живи. Зная това, аз се моля непрекъснато, откакто пристигнахме тук. Вероятно и вие също. То е знаело, че ще бъде така. То е знаело, че ще се молим на Господ да ни помогне. С това то ни дава да разберем, че не можем да се осланяме на Бога. Или поне му се иска да повярваме в това. Защото това е неговата цел. Да внуши съмнение в Бога. Това винаги е било неговата цел!

— Ти като че ли със сигурност знаеш пред какво точно сме изправени тук — рече Франк.

— Може би — каза Горди и се загледа в разпнатия свещеник, после отново се обърна към Франк: — Не разбираш ли? Наистина ли не разбираш, Франк?

След като излязоха от църквата и завиха зад ъгъла по пресечката, видяха две катастрофирали коли.

Един Кадилак Севил бе прекосил предния двор на жилището на пастора, преминавайки през градинските храсти по пътя си, и се бе блъснал в колоната на верандата в единия край на къщата. Колоната бе почти разцепена на две. Покривът на верандата бе хлътнал.

Тал Уитмън надникна през страничния прозорец на колата.

— Зад волана има жена.

— Мъртва ли е? — попита Брайс.

— Да-а. Но не от катастрофата.

От другата страна на колата Джени се опита да отвори вратата на шофьора. Всичките врати бяха заключени, а прозорците — плътно затворени.

Въпреки това жената зад волана — Една Гауър, Джени добре я познаваше — бе като останалите трупове. Тъмносиня. Издута. Със застинал писък на ужас върху изкривеното лице.

— Как е успяло да влезе и да я убие? — питаше се гласно Тал.

— Спомни си заключената баня в хотел Кендълглоу — отвърна Брайс.

— И барикадата в стаята на семейство Оксли — каза Джени.

Капитан Аркхъм се намеси:

— Това е аргумент в полза на теорията на генерала за нервнопаралитичен газ.

След което Аркхъм откопча миниатюрния гайгеров брояч от колана си и внимателно преслуша колата. Оказа се, че смъртта на жената вътре не е причинена от радиация.

Втората кола, на половин пресечка по-нататък, бе перлено-бял Линкълн. На паважа зад нея имаше черни следи от спирачките. Линкълнът бе застанал напряко на улицата и я блокираше. Предницата се бе забила в едната страна на жълт Шевролет комби. Повредите не бяха големи, защото Линкълнът почти бе спрял преди да се удари в паркираната кола.

Шофьорът бе мустакат мъж на средна възраст. Носеше рязани джинси и тениска Доджърс. Джени познаваше и него. Марти Съсмън, административен управител на Сноуфилд през последните шест години. Приветливият, сериозен Марти Съсмън. Мъртъв. И отново причината на смъртта явно нямаше връзка с катастрофата.

Вратите на Линкълна бяха заключени. Прозорците бяха плътно затворени, точно както на Кадилака.

— Изглежда и двамата са се опитвали да избягат от нещо — рече Джени.

— Възможно е — каза Тал. — Или просто са излезли на разходка или са отивали по работа, когато е дошло нападението. Ако са се опитвали да избягат, нещо явно ги е спряло хладнокръвно и ги е заставило да завият.

— Неделя беше топъл ден. Топъл, но не горещ — каза Брайс. — Не прекалено топъл, че да шофират със затворени прозорци и с включена климатична инсталация. В такива дни повечето хора държат прозорците свалени и се радват на свежия въздух. Тъй че ми се струва, че след като са били принудени да спрат, те са вдигнали стъклата и са се заключили, опитвайки се да задържат нещо навън.

— Но то все пак се е добрало до тях — каза Джени.

То.

 

 

Нед и Сю Мари Бишоф притежаваха хубава къща стил Тюдор, разположена на двоен парцел земя и сгушена между високи борове. Живееха там с двете си деца. Осемгодишният Лий Бишоф вече свиреше учудващо добре на пиано, независимо от малките си ръце и веднъж бе заявил на Джени, че ще стане втори Стиви Уондър, само че „не сляп“. Шестгодишният Тери беше същински Денис Белята, само че мургав и с мил характер.

Нед бе преуспяващ художник. Маслените му картини се продаваха за по шест-седем хиляди долара, а графиките му в ограничен тираж вървяха по четиристотин-петстотин долара едната.

Беше пациент на Джени. Въпреки че бе на тридесет и две години и преуспяваше в живота, тя го лекуваше от язва.

Язвата вече нямаше да го измъчва. Той лежеше в ателието си на пода пред статива, мъртъв.

Сю Мари се намираше в кухнята. Както Хилда Бек, икономката на Джени и още много други хора из целия град, Сю Мари бе умряла, докато приготвяше вечерята. Беше красива жена. Вече не.

Намериха двете момчета в една от спалните.

Беше чудесна детска стая, просторна и светла, с двуетажни легла. Имаше вградена библиотека, пълна с детски книги. На стените висяха картините, които Нед бе нарисувал за децата си, странни фантастични сцени, различаващи се от другите му произведения, с които бе известен: прасе в смокинг танцуваше с крава във вечерна рокля; космическа командна зала, в която всички астронавти бяха жаби; мистериозна и все пак очарователна сцена на училищна площадка през нощта, обляна от светлината при пълнолуние, без деца наоколо, но с огромен върколак, шеметно люлеещ се на люлките.

Момчетата бяха в единия ъгъл, зад преобърнати играчки. По-малкият, Тери, беше зад Лий, който явно се бе опитвал смело да предпази братчето си. Момчетата гледаха втренчено, изпъкналите им мъртви очи бяха все така вперени в онова, което ги бе заплашвало вечерта. Мускулите на Лий се бяха напрегнали, така че малките му ръце бяха в същото положение, както са били в последните секунди от живота му: вдигнати пред него с разперени пръсти, сякаш да се предпази от удар.

Брайс приклекна до децата. Докосна с трепереща ръка лицето на Лий, сякаш отказваше да повярва, че детето наистина е мъртво.

Джени коленичи до него.

— Това са двете деца на Бишоф — каза тя, неспособна да спре трептенето на гласа си. — Значи цялото семейство е загинало.

По лицето на Брайс се стичаха сълзи.

Джени се опита да си спомни на колко години беше неговият син. Седем или осем? Почти на същата възраст като Лий Бишоф. Малкият Тими Хамънд беше в болницата в Санта Майра в същия този момент, както през цялата изминала година. Почти като растение. Да, но беше за предпочитане пред това. Всичко бе за предпочитане пред това.

Най-накрая сълзите на Брайс пресъхнаха. Сега в очите му се четеше гняв.

— Ще го хвана — каза той. — Каквото и да е… ще го накарам да си плати.

Джени никога не бе срещала такъв мъж. Толкова силен и целеустремен и в същото време способен на нежност.

Изпитваше желание да го прегърне. И да бъде прегърната от него.

Обаче, както винаги, беше прекалено предпазлива в изразяването на чувствата си. Ако притежаваше откритостта му, никога нямаше да се отчужди от майка си. Но тя не беше такава, поне засега, въпреки че й се искаше да бъде. И така, в отговор на неговия обет да хване убийците на децата на Бишоф, тя рече:

— Какво би могъл да сториш, ако това, което ги е убило, не е човешко същество? Не всяко зло е човешко. Има зло и в природата. Сляпата злоба на земетресението. Неизлечимото зло на рака. Това нещо тук може да е такова — далечно и непонятно. Няма да успееш да го изправиш пред съда, ако не е човешко същество. Тогава какво?

— Каквото или който и да е, по дяволите, ще го заловя. Ще го накарам да си плати за всичко сторено тук — каза непреклонно той.

 

 

След като излезе от католическата църква, издирващият екип на Франк Отри премина през три пусти къщи. Четвъртата не бе празна. Откриха Уендел Хълбъртсън, учител в гимназията на Санта Майра, който бе предпочел да живее горе в планината, в къщата на покойната си майка. Само преди пет години Горди бе посещавал часовете му по английски. Учителят не бе посинял и издут като останалите трупове: беше се самоубил. Подпрял се в ъгъла на стаята си, той бе пъхнал в устата си дулото на 32-калибровия си автоматичен пистолет и бе дръпнал спусъка. Явно смъртта от собствената му ръка е била за предпочитане пред онова, което то е възнамерявало да му стори.

След напускането на дома на Бишоф, Брайс преведе групата си през още няколко къщи, без да открият никакви трупове. После, в петата къща откриха възрастна двойка, заключени в банята. Бяха се опитали да се скрият и заключат от своя убиец. Жената бе просната във ваната. Мъжът бе паднал на пода.

— Бяха мои пациенти — каза Джени. — Ник и Мелина Папандракис.

Тал записа имената им в списъка на умрелите.

Също както Харълд Ордни и неговата съпруга в хотел Кендълглоу, Ник Папандракис се бе опитал да остави съобщение с името на убиеца. Беше взел йод от аптечката и бе писал с него по стената. Не бе успял да завърши дори една дума. Имаше само две букви и част от трета:

PRC

— Може ли някой да разбере какво се е опитвал да напише? — попита Брайс.

Един по един всички се вмъкнаха в банята, прескочиха тялото на Ник Папандракис и хвърлиха поглед върху оранжево-кафявите букви на стената, но никой не можа да предложи някаква идея.

 

 

Куршуми.

Подът в кухнята на съседната на Папандракис къща бе осеян с изразходвани куршуми. Не цели патрони. Просто десетки оловни сачми без медните им гилзи.

Фактът, че нямаше изхвърлени гилзи никъде из помещението показваше, че тук не бяха стреляли. Не миришеше на барут. Нямаше дупки от куршуми по стените или по шкафовете.

Просто навсякъде по пода имаше куршуми, сякаш появили се загадъчно от нищото.

Франк Отри събра пълна шепа от сиви метални парчета. Той не беше експерт по балистика, но беше странно, че никой от куршумите не бе разкъсан или силно деформиран; това му позволи да види, че бяха от различни оръжия. Повечето от тях — десетки — изглежда бяха от вида и калибъра на боеприпасите, с каквито стреляха автоматите, с които бяха въоръжени войниците на генерал Копърфилд.

Не са ли това куршуми от автомата на сержант Харкър? — питаше се Франк. Не са ли това патроните, които Харкър изстреля в убиеца си в хладилната камера за месо в супермаркета „Джилмартин“?

Франк се намръщи, смутен.

Пусна куршумите и те изтракаха на пода. Събра няколко други от плочките на пода. Имаше един 22-и калибър и един 32-и, още един 22-и и един 38-и калибър. Имаше и много ловни сачми.

Взе един 45-калибров куршум и го заразглежда с особен интерес. Беше точно като боеприпасите на собствения му револвер.

Горди Брогън приклекна до него.

Франк не го погледна. Продължи напрегнато да се взира в куршума. Бореше се с някаква мрачна мисъл.

Горди събра няколко куршума от плочките на пода.

— Изобщо не са деформирани.

Франк кимна.

— Трябва да са ударили нещо — каза Горди. — Така че трябва да са деформирани. Поне някои, във всеки случай. — Той замълча, после продължи: — Хей, къде се отнесе? За какво мислиш?

— Пол Хендерсън. — Франк държеше 45-калибровия куршум пред лицето на Горди. — Пол е изстрелял три такива миналата нощ, в полицейския участък.

— Към убиеца си.

— Да.

— Е и?

— Имам идиотското предчувствие, че ако поискаме балистична експертиза, ще открият, че са от револвера на Пол.

Горди премигна.

— И — продължи Франк — също така смятам, че ако потърсим из купчината на пода, ще открием още два точно като този. Не само още един, разбираш ли, и не още три. Само още два с абсолютно същите белези като този тук.

— Искаш да кажеш… същите три, които Пол е изстрелял миналата нощ.

— Да.

— Но как са попаднали тук?

Франк не отговори. Вместо това стана и натисна копчето на радиотелефона.

— Шерифе?

Гласът на Брайс Хамънд се чуваше глухо от малкия говорител.

— Какво има, Франк?

— Все още сме в къщата на Шефилд. Май ще е по-добре да дойдете. Има нещо, което трябва да видите.

— Още трупове?

— Не, сър. Ъ-ъ… нещо странно.

— Ще дойдем — отвърна шерифът.

После Франк се обърна към Горди:

— Мисля, че… през последните няколко часа, някъде след отвличането на сержант Харкър от супермаркета „Джилмартин“, то е било тук, точно в това помещение. И се е отървало от куршумите, които е поело миналата нощ и тази сутрин.

— От изстрелите, които са го уцелили?

— Да.

— Отървало се е от тях? Просто така?

— Точно така — каза Франк.

— Но как?

— Изглежда сякаш някак си… ги е изхвърлило. Сякаш се е отърсило от тези куршуми като куче от окапали косми.