Дийн Кунц
Древният враг (40)

40
БИОЛОГИЧНА ВОЙНА

Военният хеликоптер пристигна три часа и половина след разговора на Сара с Дениъл Терш от Дъгуей, два часа по-рано от обещаното. Очевидно бе изпратен от някоя база в Калифорния и явно колегите на Сара от програмата за ХБВ бяха проумели военния й план. Бяха разбрали, че всъщност тя не се нуждае от повечето от уредите, които бе поръчала и бяха подбрали само онова, което бе поискала за атаката срещу променящия формата си враг. В противен случай нямаше да са толкова бързи.

Моля те, Господи, дано да е истина, мислеше си Сара. Трябва да са изпратили нужните неща. Трябва.

Хеликоптерът беше дълъг, боядисан в маскировъчни цветове, с два комплекта от въртящи се перки. Увиснал на около двадесет метра над „Скайлайн роуд“, той раздвижваше утринния въздух, образуваше завихрен низходящ поток и разкъсваше остатъците от мъглата. Излъчваше силни звукови вълни, които преминаваха с трясък през града.

Страничната врата на хеликоптера се плъзна и отвори, един мъж се надвеси от багажното помещение и погледна надолу. Не се опита да им викне, защото бученето от перките и моторите щеше да заглуши думите му. Вместо това употреби серия от неразбираеми сигнали с ръце. В края на краищата Сара разбра, че екипажът очаква някакво указание, че това е мястото за пускане на товара. С ръце тя призова всички да оформят кръг в средата на улицата. Не се хванаха за ръце, а застанаха на малки разстояния един от друг. Кръгът бе с диаметър четири-пет метра.

От хеликоптера изхвърлиха опакован с брезент вързоп, малко по-голям от човек. Закачен беше за въже, което се размотаваше от електрическа лебедка. Отначало вързопът се спускаше бавно, после още по-бавно и накрая се приземи на паважа в средата на кръга толкова леко, сякаш хората от хеликоптера мислеха, че доставят сурови яйца.

Брайс пристъпи напред преди още вързопът да докосне земята и пръв стигна до него. Докато Сара и другите се приближат, той намери закопчалката и освободи въжето.

Щом от хеликоптера намотаха въжето, той се завъртя към долината и потегли от опасната зона, набирайки в същото време височина.

Сара приклекна до вързопа и започна да развързва найлоновото въже, което бе нанизано през дупките в брезента. Работеше трескаво и за няколко секунди разопакова съдържанието.

Имаше два сини контейнера с цифри и думи, изписани отгоре им с бели букви. Тя въздъхна с облекчение, когато ги видя. Бяха разбрали правилно посланието й. Имаше освен това три аерозолни пръскачки, подобни по големина и вид на използваните за разпръскване на хербициди и инсектициди по тревните площи, само че тези не се задействаха с ръчна помпа, а чрез бутилки със сгъстен въздух. Пръскачките бяха снабдени с презрамки за носене на гръб. Един гъвкав гумен маркуч, завършващ с еднометров метален наконечник с дюза за високо налягане даваше възможност човек да стои на четири-пет метра от целта, която иска да напръска.

Сара повдигна едната пръскачка. Беше тежка, вече напълнена със същата течност, каквато имаше в двата отделни сини контейнера.

Хеликоптерът се стопи в небето на запад и Лайза промълви:

— Сара, това не е всичко, което поръча — нали?

— Това е всичко, от което се нуждаем — уклончиво отвърна Сара.

Тя се огледа нервно, очаквайки да види как променящият формата си ги атакува. Но от него нямаше и следа. Тя каза:

— Брайс, Тал, бихте ли взели две от тези пръскачки…

Шерифът и неговият помощник грабнаха двете устройства, промушиха ръце през ремъците, пристегнаха ги и наместиха по-удобно резервоарите върху гърбовете си.

Без да им се обяснява, и двамата мъже ясно съзнаваха, че резервоарите съдържат оръжие, което може да унищожи променящия формата си. Сара разбираше, че сигурно ги гложди любопитство и бе впечатлена, че не задават въпроси.

Имаше намерение да вземе третата пръскачка, но тя бе значително по-тежка отколкото очакваше. Ако се напрегнеше, щеше да може да я носи, но нямаше да може да се придвижва бързо. А в следващия час оцеляването им щеше да зависи от скоростта и ловкостта им.

Някой друг трябваше да вземе третия апарат. Не Лайза; тя не беше по-едра от Сара. Не и Флайт; той имаше артрит на ръцете, от който се бе оплаквал миналата нощ и изглеждаше хилав. Оставаше само Джени. Тя беше само с около десет сантиметра по-висока от Сара и само с осем-девет килограма по-тежка, но изглеждаше в отлична физическа форма. Почти сигурно щеше да се справи с пръскачката.

Флайт запротестира, но после омекна, след като се опита да вдигне апарата.

— Трябва да съм по-стар, отколкото си мислех — каза уморено той.

Джени се съгласи, че е най-подходящата и Сара й помогна да сложи презрамките. Бяха готови за битката.

Все още нямаше и следа от променящия формата си.

Сара избърса потта от челото си.

— Добре. Щом се покаже, пръскайте. Не губете нито секунда. Пръскайте го, обливайте го, отстъпвайте, ако можете и се опитвайте да изтеглите повече от него от скривалището му, и пръскайте, пръскайте, пръскайте.

— Това някаква киселина ли е — или какво? — попита Брайс.

— Не е киселина — каза Сара. — Въпреки че ефектът ще е почти същият както от киселина — ако изобщо има ефект.

— След като не е киселина — каза Тал, — какво е?

— Уникален, силно специализиран микроорганизъм — каза Сара.

— Бацили ли? — попита Джени с разширени от изненада очи.

— Да. Под формата на суспензия в хранителна среда.

— Ще разболеем променящия формата си? — попита Лайза, мръщейки се.

— Вярвам, че Бог ще ни помогне — каза Сара.

Нищо не помръдваше. Нищичко. Но имаше нещо и то вероятно слушаше. С ушите на котката. С ушите на лисицата. Със собствените си специални високочувствителни уши.

— Ще го разболеем не на шега, ако имаме късмет — добави Сара. — Защото болестта изглежда е единственият начин да бъде убито.

Сега животът им висеше на косъм, защото то знаеше, че са го изиграли.

Флайт поклати глава.

— Но древният враг е съвсем чужд, толкова различен от хората и животните… болестите, опасни за другите видове, може да нямат никакво въздействие върху него.

— Наистина — каза Сара. — Но този микроб не е обикновен заразител. Всъщност, изобщо не е причинител на болести.

Сноуфилд се гушеше в полите на планината, неподвижен като рисунка на пощенска картичка.

Оглеждайки се тревожно наоколо, внимавайки за раздвижване в сградите или около тях, Сара им разказа за Ананда Чакрабарти и неговото откритие.

През хиляда деветстотин седемдесет и втора от името на доктор Чакрабарти неговият работодател — Дженеръл Илектрик Корпорейшън — подал заявка за първия в историята патент за изкуствена бактерия. Като използвал сложни методики за клетъчен синтез, Чакрабарти създал микроорганизъм, способен да поглъща, усвоява и преобразува въглеводородните съставки на суровия нефт.

Микробът на Чакрабарти имал поне едно очевидно търговско приложение: можел да бъде използван за пречистване на изтекъл в морето нефт. Бактерията буквално изяждала разлетия нефт, правейки го безвреден за околната среда.

След редица силни юридически възражения от различни източници, Дженеръл Илектрик спечелила правото да патентова откритието на Чакрабарти. През юни 1980 година Върховният съд взел епохалното решение, че откритието на Чакрабарти не е дело на природата, а негово собствено и следователно може да бъде патентовано.

— Разбира се — обади се Джени, — чела съм за този случай. Това беше сензацията на онзи юни — човек се състезава с Бога и още много в същия дух.

Сара каза:

— Отначало Дженеръл Илектрик нямаше намерение да изкарва бактерията на пазара. Тя беше крехък организъм, който не можеше да просъществува извън строго контролираните лабораторни условия. Те подадоха заявка за патент, за да подложат въпроса на юридическа проверка и да му намерят решение преди други експерименти по генно инженерство да доведат до по-използваеми и по-ценни открития. След решението на съда обаче други учени поработиха няколко години с организма и сега те имат по-устойчив вид, който може да просъществува извън лабораториите от дванадесет до осемнадесет часа. Всъщност той се продава под търговското име Биосан-4 и се използва успешно за почистване на разлят нефт из целия свят.

— И това ли съдържат тези резервоари? — попита Брайс.

— Да. Биосан-4. В подходящ за пръскане разтвор.

Градът имаше погребален вид. Слънцето грееше от яркосиньото небе, но въздухът си оставаше студен. Въпреки неестествената тишина, Сара имаше непоклатимото чувство, че то идва, че е чуло и идва, и е съвсем, съвсем наблизо.

Останалите също го почувстваха. Оглеждаха се тревожно.

Сара каза:

— Нали си спомняте какво открихме, когато изследвахме тъканта на променящия формата си?

— Имаш предвид високото съдържание на въглеводороди — каза Джени.

— Да. Но не само въглеводороди, а и всички разновидности на въглерода. Много високо съдържание из цялата маса.

Обади се Тал:

— Ти ни каза нещо в смисъл, че е като петролатум.

— Не точно петролатум. Но в някои отношения напомня за петролатум — каза Сара. — Тук имаме жива тъкан, съвсем непозната, но сложна и жива. И с такова изключително високо съдържание на въглерод… Та значи, това, което се опитвам да кажа е, че тъканта на нещото прилича на органичен, метаболически активен братовчед на петролатума. Тъй че се надявам микробът на Чакрабарти да…

Нещо идва.

Джени каза:

— Ти се надяваш, че това ще разяде чудовището по същия начин както разяжда разлетия петрол.

Нещо… нещо…

— Да — отвърна нервно Сара. — Надявам се да атакува въглерода и да разруши тъканта. Или най-малкото да наруши в достатъчна степен крехкото химическо равновесие, че да…

Приближава, приближава…

— …ъ-ъ, че да дестабилизира целия организъм — завърши Сара, притисната от чувството за надвиснала гибел.

— Това ли е най-добрият ни шанс? — попита Флайт. — Наистина ли?

— Така мисля.

„Къде е? Откъде идва?“ — питаше се Сара, оглеждайки празните здания, пустите улици, неподвижните дървета.

— Вижда ми се ужасно слаб — каза колебливо Флайт.

— Наистина е ужасно слаб шанс — отвърна Сара. — Не е голям, но е единственият за нас.

Шум. Тракане, съскане, звук, от който настръхва косата.

Те замръзнаха в очакване.

Но градът отново се обгърна в мантия на мълчание.

Утринното слънце хвърляше огнени отблясъци в някои прозорци и просветваше от извитите стъклени части на уличните лампи. Черните плочести покриви изглеждаха така, сякаш бяха полирани през нощта; последните остатъци от мъглата бяха кондензирали върху тези гладки повърхности, оставяйки влажен блясък.

Нищо не помръдваше. Нищо не се случваше. Шумът не се повтори.

Лицето на Брайс Хамънд бе помръкнало от тревога.

— Този Биосан… значи не е вреден за нас.

— Напълно безвреден — увери го Сара.

Шумът се появи отново. Кратък изблик. После тишина.

— Нещо идва — тихо прошепна Лайза.

„Господ да ни е на помощ“ — помисли си Сара.

— Нещо идва — тихо прошепна Лайза и Брайс също го усети. Чувство за връхлитащ ужас. Сгъстяване и застудяване на въздуха. Нов хищнически привкус на неподвижността. Реалност ли беше? Или въображение? Не можеше да е сигурен. Знаеше само, че го усеща.

Шумът отново избухна — не просто кратък изблик, а продължителен писък. Брайс потрепна. Беше пронизителен. Бръмчащ. Виещ. Като мощна бормашина. Но разбираше, че не е нещо безвредно и обикновено като бормашина.

Насекоми. Студенината на звука, металните нотки го накараха да мисли за насекоми. Пчели. Да. Това бе многократно усиленото бръмчене на стършели.

Той каза:

— Тримата невъоръжени с пръскачки да застанат в средата.

— Да — рече Тал. — Ние ще обикаляме в кръг, за да ви предпазим поне малко.

„Всъщност почти никак, ако този проклет Биосан не свърши работа“ — помисли си Брайс.

Странният звук се засили.

Сара, Лайза и доктор Флайт застанаха един до друг, а Брайс, Джени и Тал ги обградиха, обърнати с лица навън.

И тогава от другия край на улицата, близо до пекарницата, нещо чудовищно се показа в небето, плъзгайки се над сградите, увисвайки за няколко секунди над „Скайлайн роуд“. Оса. Фантом с размерите на немска овчарка. Никакво подобно насекомо не бе съществувало през десетките милиони години от живота на променящия формата си враг. Това сигурно бе нещо, изскочило от извратено въображение, ужасна измислица. Триметрови полупрозрачни криле блъскаха бясно въздуха, блестейки с всички цветове на дъгата. Мултифацетните черни очи бяха разположени косо върху тясната, заострена зловеща глава. Имаше четири потрепващи крачета, завършващи с щипци. Извитото, членесто, белезникаво тяло завършваше с тридесетсантиметрово жило с остър като игла връх.

Брайс се почувствува така, сякаш вътрешностите му се превръщаха в лед.

Стършелът престана да виси. Нападна.

Джени изпищя, когато стършелът се насочи към тях, но не побягна. Насочи пръскачката и натисна освобождаващия налягането лост. Конична млечна мъгла изригна на два метра разстояние.

Стършелът бе на около седем метра и се приближаваше бързо.

Джени натисна лоста до крайно положение. Мъглата се превърна в поток, извиващ се в дъга на около пет метра от пръскачката.

Брайс пусна струята на своята пръскачка. Двете следи от Биосан се пресякоха, стабилизираха се, поеха една и съща посока и се устремиха заедно във въздуха.

Стършелът достигна обхвата им. Нагнетените потоци го удариха, загрозиха пъстроцветните му криле, намокриха членестото тяло.

Насекомото рязко спря, поколеба се, снижи се още повече, сякаш не можеше да поддържа височината. Увисна във въздуха. Атаката му бе отблъсната, въпреки че все още ги наблюдаваше с изпълнени със злоба очи.

Джени усети прилив на облекчение и надежда.

— Подейства! — извика Лайза.

Тогава стършелът отново се насочи към тях.

Точно когато Тал си помисли, че са спасени, стършелът отново ги нападна през мъглата от Биосан-4. Летеше бавно, но все пак летеше.

— Долу! — изкрещя Брайс.

Те приклекнаха и стършелът премина над тях, от уродливите му крака и жилото капеше млечна течност.

Тал отново се изправи, за да може да напръска добре нещото, което сега бе в обсега му.

То зави към него, но преди Тал да успее да пръсне, стършелът трепна, размаха диво криле и падна право надолу на паважа. Подскачаше и жужеше сърдито. Опита се отново да се издигне. Не успя. После се промени.

Промени се.

Тимоти Флайт се примъкна заедно с останалите по-близо до насекомото и видя как то се претопи в безформена маса от протоплазма. Започнаха да се образуват задните крака на куче. После муцуна. Съдейки по нея, щеше да е доберман. Едното око започна да се отваря. Но променящият формата си не можеше да завърши превръщането: очертанията на кучето изчезнаха. Аморфната тъкан се тресеше и пулсираше по начин, какъвто Тимоти Флайт не бе виждал преди.

— То умира — продума Лайза.

Тимоти гледаше със страхопочитание конвулсиите на странната плът. Това безсмъртно до този момент същество сега разбираше значението на смъртта и страха от нея.

По безформената маса избиха приличащи на пришки ранички, от които потече жълтеникава течност. Нещото се гърчеше силно. Отвориха се многобройни нови отвратителни рани с най-различни форми и размери, които се цепеха и пукаха по пулсиращата повърхност. Сетне, точно както парченцето плът в блюдото на Петри, фантомът се изроди в безжизнена локва от смрадлива водниста каша.

— Ей, Богу, победихме го! — възкликна Тимоти, обръщайки се към Сара.

Пипала. Три пипала. Зад нея.

Излязоха със стържене от един отводнителен канал, намиращ се на пет метра. Бяха дебели колкото китката на Тимоти. Опипващите им краища се плъзгаха по настилката и вече бяха на един метър от Сара.

Тимоти извика предупредително, но беше твърде късно.

Флайт извика и Джени се завъртя. То беше между тях.

Три пипала изскочиха от настилката с учудваща скорост, спуснаха се напред със змийска злоба и се нахвърлиха върху Сара. За секунда едното се уви около краката на генетичката, другото — около кръста й, а третото — около тънкия й врат.

„Господи, прекалено бързо е, прекалено бързо за нас!“ — помисли си Джени.

Проклинайки, тя насочи струйника, натисна лоста и пръскачката забълва Биосан-4 върху Сара и пипалата.

Брайс и Тал се присъединиха с техните пръскачки, но всички бяха твърде бавни, беше твърде късно.

Очите на Сара се разшириха; устата й се отвори в беззвучен писък. Издигна се във въздуха и…

„Не!“ — молеше се Джени.

…и полетя напред-назад, сякаш бе кукла…

„Не!“

…и после главата й падна от раменете и се удари в улицата със силен, отвратителен звук.

Джени залитна назад, гадеше й се.

Пипалата се издигнаха на четири метра във въздуха. Гърчеха се, извиваха се, и се пенеха, станаха на рани от бактерията, която разрушаваше структурата на аморфната тъкан. Както се бе надявала Сара, Биосанът въздействаше върху променящия формата си по почти същия както сярната киселина върху човешката тъкан.

Тал се втурна покрай Джени, насочвайки се право към трите пипала и тя му изкрещя да спре.

Какво за Бога правеше той?

Тал се затича през извиващите се сенки, хвърляни от движещите се пипала и се молеше никое от тях да не падне върху него. Когато стигна до отводнителния канал, от който излизаха тези неща, видя, че трите израстъка се отделяха от основното тяло от тъмна, пулсираща протоплазма в отточната тръба долу. Променящият формата си се отърваваше от заразената тъкан преди бактерията да достигне до основната маса на тялото. Тал мушна струйника на пръскачката през решетката и пусна Биосан-4 в канала отдолу.

Пипалата се откъснаха от останалата част на съществото. Мятаха се и се извиваха на улицата. Долу в канала течащата слуз отстъпваше от струята и отдели още едно парче от себе си, което започна да се пени, да се гърчи и да умира.

Дори Дяволът можеше да бъде ранен. Дори Сатаната бе уязвим.

Обнадежден, Тал изстреля още от течността в канала.

Аморфното тяло се оттегли извън полезрението му, пълзейки навътре в подземните канали и несъмнено отделяйки още парчета от себе си.

Тал се извърна от отточния канал и видя, че откъснатите пипала са изгубили очертанията си; сега представляваха просто дълги, заплетени въжета от гноясала плът. Удряха се едно о друго в несъмнена агония и бързо се изродиха в смърдяща, безжизнена локва.

Той погледна към един друг отводнителен канал, към притихналите сгради, към небето, питайки се откъде ще дойде следващата атака.

Внезапно паважът под краката му се разклати и се надигна. Пред него Флайт бе отхвърлен на земята; очилата му се разбиха. Тал залитна встрани, почти прегазвайки Флайт.

Улицата отново подскочи и се разтресе, по-силно от преди като че ли под нея преминаваха земетръсни вълни. Но това не беше земетресение. То идваше — не само част, не просто още един фантом, а голямата му част, вероятно цялата грамадна маса, издигаща се към повърхността с невъобразима разрушителна мощ, като измамен бог, пуснал в ход нечестивата си ярост и отмъстителност към хората, които са посмели да му посегнат, превръщайки се в огромна маса от мускулни влакна и блъскайки, блъскайки, докато накрая настилката се изду и се разпука.

Тал отхвръкна на земята. Брадичката му се удари силно в улицата и това го зашемети. Опита се да се изправи, за да може да използва пръскачката, когато съществото се появеше. Опря се на ръце и колене, но улицата се люлееше прекалено силно. Отново се просна долу, за да го чака да излезе.

Помисли си, че сега ще умрат.

 

Брайс бе проснат по лице, притиснал се о настилката.

Лайза се намираше до него. Сигурно беше викала и пищяла. Той не можеше да я чуе.

По цялата отсечка от „Скайлайн роуд“ атоналната симфония на разрушението се издигна до оглушително кресчендо: вой, стържене, разцепване; целият свят се разбиваше на парчета. Въздухът се изпълни с прах, изхвърлен от разширяващите се пукнатини в настилката.

Уличното платно се изкривяваше със страхотна сила. Късове от него изригнаха във въздуха. Повечето бяха с големина на чакъл, някои — колкото юмруци. Имаше дори по-големи — двадесет, петдесет, стокилограмови блокове бетон, подскачащи на два-три метра във въздуха, докато протеиновото същество отдолу се блъскаше неистово към повърхността.

Брайс придърпа Лайза към себе си, опитвайки се да я защити.

Земята под тях се надигна. Отпусна се с трясък. Отново се надигна и се отпусна. Заваляха отломки с големината на чакъл, задрънчаха по пръскачката на гърба на Брайс, заудряха го по краката и по главата, карайки го да затрепери от болка.

Къде е Джени?

Той се огледа отчаяно наоколо.

Улицата се бе повдигнала; по средата на „Скайлайн роуд“ се бе образувал гребен. Джени изглежда се намираше от другата страна на гърбицата.

„Жива е — помисли си той. — Жива е. По дяволите, трябва да е жива!“

От уличното платно вляво от тях изригна огромно парче бетон и се издигна на три метра във въздуха. Брайс беше сигурен, че ще връхлети върху тях и притисна с все сили Лайза към себе си, въпреки че нищо не можеше да ги спаси, ако ги удареше. Ала то уцели Тимоти Флайт. Стовари се върху краката на учения, който зави от болка така силно, че Брайс го чу през грохота на раздробяващата се настилка.

Трусовете продължаваха. Улицата се повдигна още повече. Назъбени късове хапеха утринния въздух.

След няколко секунди то щеше да пробие и да се окаже върху тях преди да имат възможност да се изправят и избягат.

 

Бетонен снаряд с големината на бейзболна топка, изхвърлен във въздуха при вулканичното изригване на демоничната маса от отводнителния канал, падна обратно с трясък и се удари на няколко сантиметра от главата на Джени. Една отломка засегна бузата й и оттам закапа кръв. Тогава натискът отдолу внезапно престана. Улицата спря да се тресе. Престана да се надига.

Разрушителните звуци заглъхнаха. Джени чуваше собственото си стържещо, мъчително дишане.

На няколко крачки от нея Тал Уитмън започна да се изправя на крака.

От другата страна на издутото улично платно някой стенеше в агония. Джени не можеше да види кой точно.

Тя се опита да стане, но улицата потръпна още веднъж и Джени отново тупна долу по лице.

Тал също падна, ругаейки на висок глас.

Внезапно улицата започна да потъва. Издаде измъчен звук и покрай линиите на пукнатините започнаха да пропадат парчета. В празното пространство отдолу започнаха да се сгромолясват отломки. Звукът създаваше впечатлението, че падат по-скоро в бездна, отколкото в отточен канал. Сетне цялата издигната секция се срути с гръмотевичен тътен и Джени се оказа на ръба на пропастта.

Лежеше по корем с повдигната глава и чакаше нещо да изскочи от дълбините, с ужас мислейки си какъв ли вид ще приеме този път променящият формата си.

Но то не се появи. От дупката не излезе нищо.

Ямата бе три метра широка и дълга към двайсет метра. На далечния й край Брайс и Лайза се опитваха да се изправят на крака. Джени едва не изкрещя от радост, когато ги зърна. Живи са!

Тогава видя Тимоти. Краката му бяха затиснати от огромен къс бетон. И още по-лошо — беше хванат в капана на едно парче от настилката, което се издаваше над края на дупката, без опора отдолу. То всеки миг можеше да се срути и да падне в ямата, отнасяйки Тимоти със себе си.

Джени се примъкна няколко сантиметра напред и се вторачи в дупката. Беше най-малко десет метра дълбока, вероятно на места много по дълбока; не можеше да прецени точно, защото по двайсетметровата й дължина имаше много сенки. Изглеждаше, че древният враг не се е издигнал от отточните канали, а от някакви устойчиви преди това варовикови пещери далече под твърдата почва, върху която бе изградена улицата.

Каква ли феноменална сила, какви ли немислимо огромни размери трябваше да притежава, за да отмести не само улицата, но и естествените скални образувания отдолу? И къде бе отишъл?

Погледна нагоре и видя, че Брайс се промъква към Тимоти.

Шум от хрущене и пукане разцепи въздуха. Бетонната плоча под Тимоти се размърда. Щеше да се отчупи и сгромоляса в бездната.

Брайс забеляза опасността. Пропълзя по една наклонена издадена плоча, опитвайки се да стигне навреме до Флайт.

Джени си помисли, че няма да успее.

Тогава настилката под нея заскърца, потрепери и тя осъзна, че също се намира на опасно място. Джени започна да се изправя. Бетонът под нея изплющя със звука на бомбен взрив.