Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
nqgolova (2008)
Сканиране
Георги (2003)
Корекция
vens

Източник: http://dhv.hit.bg

 

Издание:

Плеяда, София, 1994

Печат: Полипринт, Враца

464 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bruja)

19
В ПОТАЙНА ДОБА

Хотелът приличаше на крепост.

Брайс бе доволен от извършените приготовления.

Накрая, след двучасов непосилен труд, той седна на една маса в ресторанта, пиейки безкофеиново кафе от бяла керамична чаша със синия герб на хотела.

С помощта на десетте полицаи, които пристигнаха от Санта Майра, до един и тридесет сутринта бяха извършени много неща. Едното от двете помещения бе превърнато в обща спалня; на пода бяха наредени двадесет матрака, достатъчно за настаняване на една смяна от изследователския екип, дори и след като пристигнеха хората на генерал Копърфилд. В единия край на другата половина на ресторанта бяха поставени няколко маси, където можеше да се сервира по времето за хранене. Кухнята бе изчистена и подредена. Обширното фоайе бе превърнато в огромен оперативен център, с бюра, пишещи машини, картотеки, информационни табла и голяма карта на Сноуфилд.

Освен това бе извършена основна проверка на хотела и взети мерки за предпазване от вмъкване на врага. Двата странични входа — единият през кухнята, другият през фоайето — бяха заключени и заковани с дебели дъски; Брайс бе заповядал тези допълнителни мерки, за да спести поставянето на охрана на тези входове. Вратата към аварийната стълба бе също така закована; нищо не можеше да се качи или слезе от по-горните етажи и да ги изненада. Сега само два малки асансьора свързваха фоайето с горните етажи, а до тях бяха поставени двама пазачи. Един друг пазач стоеше до главния вход. Една команда от четирима души бе установила, че всички стаи на горните етажи са празни. Друга команда се бе уверила, че всички прозорци на приземния етаж са заключени; освен това, повечето от тях бяха слепени при боядисване. Въпреки това прозорците бяха слабото място в тяхното укрепление.

Най-малкото, помисли си Брайс, ако нещо се опита да влезе вътре през някой прозорец, трясъкът от счупени стъкла ще ни предупреди.

Бяха взети и множество други предпазни мерки. Обезобразеното тяло на Стю Уоргъл временно бе оставено в едно служебно помещение, свързано с фоайето. Брайс бе съставил график за дванадесетчасови дежурства за следващите три дни, в случай че кризата продължеше толкова дълго. Накрая той не се сети за нищо друго, което можеше да бъде направено до разсъмване.

Сега Брайс седеше сам на една от кръглите маси в трапезарията и пиеше кафе, опитвайки се да проумее събитията от тази вечер. Постоянно му се въртеше една нежелана мисъл:

„Мозъкът му го нямаше. Кръвта му бе изсмукана — до последната капка.“

Той се опита да отпъди отвратителната гледка на унищоженото лице на Уоргъл, изправи се, отиде за още кафе и се върна обратно на масата.

Хотелът бе съвсем тих.

На една друга маса, трима от дежурните — Мигел Ернандес, Сам Потър и Хенри Уонг — играеха карти, но почти не говореха. Когато говореха, шепнеха. Хотелът бе съвсем тих.

Хотелът бе крепост.

Хотелът бе крепост, дявол да го вземе.

Ала беше ли безопасен?

 

 

Лайза си избра един матрак в дъното на общата спалня, където можеше да се облегне на голата стена.

Джени разгъна едно от двете одеяла, сгънати в края на всеки матрак и зави момичето.

— Искаш ли още едно?

— Не — отвърна Лайза. — Това е достатъчно. Все пак ми е непривично да си лягам с дрехите.

— Нещата скоро ще се нормализират — каза Джени, но дори докато изричаше това твърдение, усети колко глупаво звучеше то.

— Ще спиш ли?

— Не веднага.

— Иска ми се да го направиш — каза Лайза. — Искам да си легнеш на съседния матрак.

— Не си сама, момичето ми. — Джени я погали по косата.

Няколко полицаи — включително Тал Уитман, Горди Брогън и Франк Отри — бяха легнали на импровизираните си легла. Трима тежко въоръжени дежурни щяха да ги пазят през цялата нощ.

— Ще изгасят ли лампите? — попита Лайза.

— Не. Не можем да рискуваме.

— Добре. Достатъчно са мъжделиви. Ще останеш ли при мен докато заспя? — попита Лайза, изглеждайки много по-малка от своите четиринадесет години.

— Разбира се.

— И ще си говориш с мен.

— Разбира се. Но ще разговаряме тихо, за да не смущаваме останалите.

Джени легна до сестра си и подпря глава с една ръка.

— За какво искаш да си говорим?

— Все едно. За всичко. За всичко, освен… тази нощ.

— Добре, искам да те попитам нещо — рече Джени. — Не е за тази нощ, а за нещо, което каза по-рано. Спомняш ли си когато седяхме на пейката пред затвора и чакахме шерифа? Спомняш ли си как говорехме за Мама и ти каза, че Мама често… често се хвалила с мен?

Лайза се усмихна.

— Нейната дъщеря, докторката. О, тя толкова се гордееше с теб, Джени.

Както и първия път, това твърдение обърка Джени.

— И Мама никога не ме е обвинявала за удара на Татко? — попита тя.

Лайза се намръщи.

— Защо да те обвинява?

— Ами… защото предполагам, че съм му причинила душевна болка. Душевна болка и тревоги.

— Ти? — попита Лайза, удивена.

— И когато докторът на Татко не могъл да контролира високото му кръвно налягане и после той получил удар…

— Според Мама, единствената лоша постъпка в целия ти живот е, когато си решила да боядисаш в черно шарената котка за празника на Вси светии.

Джени се засмя от изненада.

— Забравила съм това. Тогава бях само на осем години.

Те се усмихваха една на друга и в този момент се чувстваха по-близки и от сестри. После Лайза рече:

— Защо смяташ, че Мама те вини за смъртта на Татко? Тя стана по естествени причини, нали? Удар. Как би могло да бъде по твоя вина?

Джени се замисли, връщайки се тринадесет години назад. Това, че майка й не я бе обвинявала за смъртта на баща й, беше голямо облекчение за нея. Чувстваше се свободна за пръв път откакто бе на деветнадесет години.

— Джени?

— М-м-м?

— Плачеш ли?

— Не. Добре съм — отвърна тя, преглъщайки сълзите си. — Ако Мама не ми е била сърдита, сигурно е било неправилно да се самообвинявам. Просто съм щастлива, скъпа. Щастлива от това, което ми каза.

— Но какво смяташ, че си сторила? Ако ще бъдем добри сестри, не трябва да имаме тайни. Кажи ми, Джени.

— Това е дълга история, сестричке. Ще ти я разкажа някой ден, но не сега. А сега, разкажи ми всичко за себе си.

Те разговаряха за обикновени неща още няколко минути и очите на Лайза започнаха да се затварят.

Джени си припомни кротките очи на Брайс Хамънд.

И очите на Джейкъб и Айда Либерман, бляскащи от отрязаните им глави. И очите на полицая Уоргъл. Изчезнали. Онези угаснали, пусти гнезда в празния череп.

Опита се да отклони мислите си от този ужас, от този ясно запечатан в паметта й, символизиращ смъртта поглед. Но умът й продължаваше да се връща към тази картина на чудовищно насилие и смърт.

Искаше й се до нея да има някой, с когото да поговори и да заспи. Както тя бе направила с Лайза. Нощта се очертаваше да бъде неспокойна.

 

 

В служебното помещение, което бе свързано с фоайето и се допираше до асансьорната шахта, светлината бе угасена. Нямаше прозорци.

Из стаята се носеше слаба миризма на препарати за почистване. Пинезол, Лизол. Мебелочистител. Подова вакса. Всичко бе подредено на рафтове до стената.

В десния ъгъл, най-отдалечения от вратата, имаше дълга метална мивка. От кранчето капеше вода — по капка на всеки десет-петнадесет секунди. Всяка капка удряше в металното дъно с мек глух звук.

По средата на стаята, потънал в мрак както всичко останало, обезобразеният труп на Стю Уоргъл лежеше покрит върху масата. Всичко бе неподвижно. Освен монотонните капки вода.

Във въздуха се долавяше напрегнато очакване.

 

 

Франк Отри се бе завил през глава, очите му бяха затворени. Мислеше за Рут. Висока, гъвкава, Рути с милото лице. Рути с тихия и все пак ясен глас, Рути с гърления смях, който много хора намираха за заразителен, неговата съпруга от двадесет и шест години. Тя бе единствената жена, която някога бе обичал; и още я обичаше.

Той бе разговарял с нея по телефона няколко минути преди да потеглят. Не можеше да й каже много за това, което ставаше — каза й само, че в Сноуфилд е обявено обсадно положение, че ще държат това в тайна колкото е възможно по-дълго и че както изглежда няма да се прибере в къщи тази нощ. Рути не настоя за подробности. Тя беше добра съпруга на военен през всичките години на службата му. И все още беше такава.

Да мисли за Рут бе основната му психологическа защита. В моменти на стрес, страх, болка и депресия, той просто мислеше за Рут, концентрираше се единствено върху нея и изпълненият с конфликти свят изчезваше. За човек, прекарал толкова много от живота си в опасна работа, за човек, чиито занимания рядко му позволяваха да забрави, че смъртта е съществена част от живота, жена като Рут бе необходимо лекарство, ваксина срещу отчаянието.

 

 

Горди Брогън се страхуваше да затвори очи. Всеки път, когато ги затваряше, се потапяше в кървави видения, които изплуваха от собствения му мрак. Сега лежеше под одеялото, втренчил очи в гърба на Франк Отри.

Горди съставяше мислено молбата си за напускане до Брайс Хамънд. Нямаше да може да я напечата и представи до приключването на тази работа в Сноуфилд. Не искаше да изостави колегите си посред битката; не беше справедливо. Всъщност можеше да им бъде полезен, като се имаше предвид, че изглежда нямаше да му се наложи да стреля по хора. Обаче в момента, в който всичко свършеше, в момента, в който се върнеха в Санта Майра, той щеше да напише молбата и да я връчи собственоръчно на шерифа.

У Горди вече нямаше никакво съмнение: полицейската работа не беше — и никога не е била — за него.

Той все още беше млад; имаше време да смени професията си. Причината да стане полицай в известен смисъл беше акт на бунт спрямо родителите му, защото това бе последното нещо, което те биха желали. Те бяха забелязали нежността, с която се отнасяше към животните, способността му бързо да печели доверието и приятелството на всяко четириного същество точно за една минута и се надяваха той да стане ветеринарен лекар. Горди се задушаваше от неотслабващата обич на майка си и баща си и когато те го подтикваха към кариера във ветеринарната медицина, той отхвърли тази възможност. Сега разбираше, че те са били прави и са желали единствено най-доброто за него. Наистина, дълбоко в себе си, той винаги бе смятал, че те са прави. Той беше лечител, а не пазител на реда.

Освен това, униформата и значката го привличаха, защото да си ченге изглеждаше добър начин да докажеш своята мъжественост. Въпреки огромния си ръст и мускули, въпреки острия си интерес към жените, той винаги бе вярвал, че другите го мислят за хермафродит. Като момче не се интересуваше от спорта, който бе завладял всичките му връстници от мъжки пол. А непрекъснатите разговори за коли го отегчаваха. Интересите му бяха насочени другаде и за някои изглеждаше изнежен. Въпреки че нямаше особен талант, обичаше да рисува. Свиреше на валдхорна. Природата го привличаше и той ненаситно можеше да наблюдава птиците. Отвращението му към насилието не бе придобито като възрастен; още от дете избягваше сблъсъците. Неговото миролюбие и сдържаността му в компания на момичета го правеха да изглежда, поне според него, някак не съвсем мъжествен. Ала сега, най-сетне, той разбираше, че не е нужно да доказва каквото и да било.

Трябва да се учи, да стане ветеринар. Щеше да е доволен. И родителите му щяха да са щастливи. Животът му пак щеше да потече в правилното русло.

Той затвори очи, въздъхна, искаше да заспи. Ала от тъмнината изникваха кошмарни видения на отрязани глави на кучета и котки, на разчленени и осакатени животни.

Бързо отвори очи, задъхвайки се.

Какво се беше случило с всички животни в Сноуфилд?

 

 

Служебното помещение до фоайето.

Без прозорци, без светлина.

Монотонният звън на капеща вода о металната мивка бе спрял.

Ала вече не бе тихо. Нещо помръдна в мрака. Издаваше тих, мокър, потаен звук, движейки се в съвсем тъмната стая.

 

 

Джени не успя да заспи и се отправи към ресторанта, наля си кафе и се присъедини към шерифа на ъгловата маса.

— Лайза спи ли? — попита той.

— Като пън.

— Как се справяш? Трябва да ти е много тежко. Всичките ти съседи, приятели…

— Трудно е да се скърби както му е редът — каза тя. — Някак си съм вцепенена. Ако се оставя да реагирам на всяка смърт, която има въздействие върху мен, да съм се подула от плач. Ето защо съм оставила чувствата си да се вцепенят.

— Напълно естествена реакция. Така се справяме всички.

Пиха още кафе, разговаряха за дребни неща. И тогава той попита:

— Омъжена ли си?

— Не. А ти?

— Бях.

— Разведен ли си?

— Тя почина.

— О, Господи, разбира се. Четох във вестниците. Извинявай. Преди година, нали? Автомобилна катастрофа?

— Връхлетя я камион.

Тя гледаше очите му и й се стори, че се замъглиха и вече не бяха толкова сини.

— Как е синът ти?

— Все още е в кома. Не вярвам някога да излезе от нея.

— Съжалявам, Брайс. Наистина съжалявам.

Той хвана чашата си с две ръце и се загледа в кафето.

— Състоянието на Тими е такова, че всъщност за него ще бъде облекчение, когато накрая угасне. Бях като зашеметен известно време. Не чувствах нищо, не само емоционално, но и физически. Веднъж порязах пръста си докато разрязвах един портокал и опръсках цялата кухня с кръв и дори изядох няколко парчета портокал, по които имаше кръв, преди да забележа, че нещо не е наред. Дори тогава не почувствах някаква болка. Неотдавна започнах да разбирам, да се примирявам. — Той вдигна очи и срещна погледа на Джени. — Много странно, откакто съм в Сноуфилд, сивотата изчезна.

— Сивотата?

— От дълго време този цвят бе заличил останалите. Всичко беше сиво. Но тази нощ — точно обратното. Тази нощ имаше толкова много възбуда, толкова много напрежение, толкова много страх, че всичко изглеждаше изключително ярко.

Тогава Джени разказа за смъртта на майка си, за изненадващо силното въздействие, което бе изпитала, въпреки дванадесетте години на частично отчуждение, което би трябвало да смекчи удара.

Джени отново бе впечатлена от способността на Брайс Хамънд да я кара да се чувства добре. Като че се познаваха от години.

Тя дори му разказа за грешките, които бе допуснала на осемнадесет-деветнадесет години, за наивното и опако държание, което бе наранило родителите й. Към края на първата година в колежа бе срещнала мъж, който я бе очаровал. Той беше студент последна година — Кемпбъл Хъдсън; тя го наричаше Кем, — пет години по-голям от нея. Неговото внимание, чар и страстно ухажване я бяха спечелили. Дотогава тя живееше затворено; никога не бе имала постоянен приятел и изобщо не излизаше на много срещи. Беше лесна мишена. След като се влюби в Кем Хъдсън, тя стана не само негова любовница, но и негова прехласната ученичка и последователка и почти предана робиня.

— Не мога да си те представя да се подчиняваш на някого — рече Брайс.

— Бях много млада.

— Това винаги е едно приемливо извинение.

Тя се бе преместила да живее при Кем, без да вземе достатъчно мерки да прикрие своя грях от майка си и баща си; а за тях това бе грях. По-късно тя реши — по-скоро остави Кем да вземе решението вместо нея — да напусне училище и да работи като сервитьорка, помагайки му в плащането на сметките, докато той завърши дипломната си работа и дисертацията си.

Веднъж оплетена в егоистичния сценарий на Кем Хъдсън, тя постепенно започна да го намира не толкова привлекателен и очарователен както преди. Разбра, че той има буен нрав. Сетне баща й почина докато още живееше с Кем и на погребението тя почувства, че майки й я вини за тази преждевременна смърт. Месец след погребението на баща си разбра, че е бременна. Че е била бременна, когато той умря. Кем беше бесен и настояваше за незабавен аборт. Тя поиска един ден за размисъл, но дори едно отлагане с двадесет и четири часа го разяри. Той я наби така жестоко, че тя пометна. Тогава всичко свърши. Глупостта й се изпари. Тя изведнъж порасна — въпреки че рязката промяна бе твърде закъсняла, за да зарадва баща й.

— Оттогава — каза тя на Брайс — заработих усилено — може би твърде усилено, — за да покажа на Мама, че съжалявам и че въпреки всичко заслужавам любовта й. Работех през почивните дни, отказвах безброй покани за събирания, прескочих повечето ваканции през последните дванадесет години и всичко това, за да подобря общественото си положение. Не се връщах у дома толкова често, колкото ми се искаше. Не можех да гледам майка си. Не исках да виждам обвинението в очите й. А сега научих от Лайза нещо поразително.

— Майка ти никога не те е обвинявала — рече Брайс, показвайки онази необикновена чувствителност и проницателност, която тя бе забелязала в него.

— Да! — възкликна Джени. — Никога не е имала нищо против мен.

— Сигурно дори се е гордеела с теб.

— Да, наистина! Никога не ме е винила за смъртта на Татко. Сама съм се обвинявала. Това, което съм смятала за обвинение, е било само отражение на моето чувство за вина. — Джени се усмихна горчиво, поклащайки глава. — Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно.

В очите на Брайс Хамънд тя съзря съчувствието и разбирането, които търсеше от смъртта на баща си насам. Брайс каза:

— В някои отношения си приличаме доста, ти и аз. Мисля, че и двамата имаме мъченически комплекси.

— Вече не — каза тя. — Животът е прекалено кратък. Осъзнах това тази нощ. Отсега нататък искам да живея, да живея истински — ако Сноуфилд ми остави такъв шанс.

— Ще го преживеем — отвърна той.

— Не съм сигурна.

Брайс каза:

— Знаеш ли, ако човек очаква нещо с нетърпение, това му помага. Какво ще кажеш да ми дадеш нещо, което ще очаквам с нетърпение?

— Х-м?

— Една среща. — Той се наведе напред. Гъстата му руса коса падна пред очите му. — Ресторант Джервасио в Санта Майра. Минестроне. Скампи с масло и чесън. Хубаво телешко или бифтек. Чиния макарони. Правят чудесни вермичели ал песто. Хубаво вино.

Тя се усмихна.

— С най-голямо удоволствие.

— Забравих да спомена за чесновия хляб.

— О, обичам чеснов хляб.

— Забальоне за десерт.

— Ще трябва да ни изнесат на ръце — каза тя.

— Ще уредим и ръчна количка.

Разговаряха още няколко минути, разтоварвайки се от напрежението и накрая и на двамата им се доспа.

 

 

Кап.

В тъмното служебно помещение, където тялото на Стю Уоргъл лежеше на една маса, водата отново започна да капе в металната мивка.

Кап.

Нещо продължаваше да се движи тайнствено в мрака, обикаляйки около масата. Издаваше звук като от шляпане в кал.

Това не бе единственият шум в стаята; имаше много други, всичките тихи. Задъханото дишане на изтощено куче. Съскането на разярена котка. Тих, звънлив, преследващ смях; смехът на малко дете. Сетне женски болезнен стон. Охкане. Въздишка. Цвърченето на лястовица — ясно, ала тихо, за да не привлече вниманието на караула от фоайето. Предупреждението на гърмяща змия. Бръмченето на пчели. И високото, заплашително жужене на оси. Ръмжене на куче.

Звуците изчезнаха така внезапно, както бяха започнали.

Отново настана тишина.

Кап.

Тишината продължи може би около минута, прекъсвана на равни интервали само от капещата вода.

Кап.

В тъмната стая прошумя плат. Покривката върху тялото на Стю Уоргъл. Покривката се бе плъзнала от мъртвия мъж и бе паднала на пода.

Отново хлъзгане.

И звук от цепене на сухо дърво. Кратък, приглушен, но груб звук. Силно, остро хрущене.

Отново тишина.

Кап.

Тишина.

Кап. Кап. Кап.

 

 

Докато Тал Уитмън чакаше да заспи, той си мислеше за страха. Това бе ключовата дума; това бе чувството, което го човъркаше. Страхът. Животът му представляваше едно дълго убедително опровержение на страха, отхвърляне на съществуването му. Той не позволяваше да бъде засегнат — потискан или преследван — от страха. Той не би признал, че нещо може да го уплаши. Като малък, суровият опит го научи, че дори само признанието за страха може да те изложи на неутолимия му апетит.

Тал беше роден и израснал в Харлем, където страхът бе навсякъде: страх от улични банди, страх от наркомани, страх от случайно насилие, страх от лишенията на бедността, страх от това да не бъдеш изключен от основното течение на живота. В тези евтини жилища, по тези сиви улици, страхът дебнеше да те налапа в самия миг, когато дадеш най-малкия знак, че го признаваш.

В детството си Тал не бе в безопасност дори в апартамента, който делеше с майка си, брат си и трите си сестри. Бащата на Тал бе един социопат, който се показваше един-два пъти месечно, само заради удоволствието да набие жена си до безсъзнание и да тероризира децата си. Разбира се, Мама не беше по-добра от татко. Тя пиеше прекалено много вино, вземаше прекалено много наркотици и бе почти толкова безмилостна към децата си, колкото техният баща.

Когато беше на девет години, в една от редките вечери, когато баща му бе у дома, сградата се запали. Тал единствен от семейството оцеля. Майка му и баща му умряха в леглото, задушени в съня си от дима. Братът на Тал, Оливър, и сестрите му — Хеди, Луиза и бебето Франческа — загинаха. Сега, след толкова години, понякога му бе трудно да повярва, че те наистина са съществували някога.

След пожара него го прибра сестрата на майка му, леля Ребека. Тя също живееше в Харлем. Беки не пиеше и не вземаше наркотици. Тя нямаше собствени деца, но имаше работа, ходеше на вечерно училище, вярваше в самостоятелността и имаше големи надежди. Често повтаряше на Тал, че няма от какво да се страхува, освен от Самия Страх, а Самия Страх е нещо като призрак, просто една сянка, от която изобщо не си заслужава да се страхуваш. „Господ те е надарил със здраве и добър ум, Талбърт. Така че ако се забъркаш в нещо, вината ще е само твоя.“ С любовта, дисциплината и напътствията на леля Беки, младият Талбърт в края на краищата започна да се смята за буквално непобедим. Той не се страхуваше от нищо в живота; не се страхуваше и от смъртта.

Ето защо, след години, след като оцеля в престрелката в денонощния магазин в Санта Майра, Тал можеше да каже на Брайс, че това е било просто едно забавление.

Сега, за пръв път след толкова много години, той се бе сблъскал със страха.

Тал си мислеше за Стю Уоргъл и възелът на страха все по-здраво се затягаше, изцеждайки волята му.

Очите бяха изядени направо от черепа.

Самия Страх.

Но този призрак беше истински.

Половин година след тридесет и първия си рожден ден Тал Уитмън откриваше, че все още можеше да се плаши, без значение колко упорито не признаваше това. Безстрашието му го бе отвело далеч в живота. Ала обратно на всичко, в което бе вярвал преди, той осъзна, че има моменти, когато да си изплашен значи просто да бъдеш разумен.

 

 

Малко преди разсъмване, Лайза се събуди от някакъв кошмар, който не успя да си спомни.

Тя погледна към Джени и другите двама спящи, после извърна очи към прозореца. Навън Скайлайн роуд бе измамно спокойна с приближаването на края на нощта.

На Лайза й се доходи до тоалетната. Стана и тихо се промъкна между двете редици от матраци. При сводестата врата тя се усмихна на охраняващия и той й намигна.

В трапезарията имаше един друг мъж, който разлистваше някакво списание.

Във фоайето, двама охраняващи бяха разположени до вратите на асансьора. Двете лакирани дъбови входни врати на хотела, всяка с овален прозорец в средата, бяха заключени, но до този вход се бе разположил трети мъж. Той държеше пушка и гледаше навън през едното от стъклата, наблюдавайки подстъпите към сградата.

Един четвърти мъж се намираше във фоайето. Лайза го бе виждала и преди — плешив, червендалест полицай на има Фред Търпнър. Той седеше зад голямото бюро и наглеждаше телефона. Трябва да бяха звънели често през нощта, защото няколко големи листа хартия бяха изпълнени със съобщения. Докато Лайза минаваше покрай телефона, той иззвъня отново. Фред вдигна ръка за поздрав и после грабна слушалката. Лайза отиде право към тоалетните, които бяха закътани в единия ъгъл на фоайето:

СЪРНИЧКИ ЕЛЕНИ

Тя влезе през вратата с надпис СЪРНИЧКИ. Тоалетните бяха преценени за безопасна територия, защото нямаха прозорци и в тях можеше да се влезе само през фоайето, където винаги имаше охрана. Помещението на женската тоалетна бе обширно и чисто, с четири отделения и мивки. Подът и стените бяха покрити с бяла теракота, а около краищата на пода и около горната част на стените имаше тъмносиня теракота.

Лайза използва първото отделение и сетне най-близката мивка. Когато привърши с миенето на ръцете си и погледна нагоре в огледалото над мивката, тя го видя. Него. Мъртвия полицай. Уоргъл.

Той стоеше на два-три метра зад нея, в средата на помещението и се хилеше.

Тя се завъртя, убедена, че в огледалото има някакъв дефект, че това е оптическа измама. Разбира се, че той не беше наистина там.

Ала той беше там. Гол. Хилейки се мръснишки.

Лицето му бе възстановено: тежките челюсти, мазнишката уста с дебели устни, свинския нос, малките пъргави очички. По магически начин плътта бе отново цяла.

Невъзможно.

Преди Лайза да може да реагира, Уоргъл застана между нея и вратата. Голият му крак шляпна по пода.

Някой удряше по вратата.

Уоргъл сякаш не чуваше.

Удряше, удряше и удряше.

Защо просто не отвореха вратата и не влезнеха вътре?

Уоргъл протегна ръце и ги замърда приканващо. Хилейки се.

Лайза бе намразила Уоргъл от мига, в който го бе видяла. Тя бе забелязала как я гледа той, когато си мисли, че вниманието й е заето с нещо друго и изражението на очите му бе объркващо.

— Ела тук, сладурче — каза той.

Тя погледна към вратата и осъзна, че никой не удряше по нея. Тя просто чуваше лудото биене на собственото си сърце.

Уоргъл облиза устни.

Внезапно Лайза се задъха, за своя собствена изненада. Тя бе така парализирана от завръщането на мъжа от смъртта, че бе забравила да диша.

— Ела тук, малка кучко.

Тя се опита да изпищи, ала не можа. Уоргъл се попипа мръснишки.

— Обзалагам се, че обичаш вкуса на това, а? — каза той, хилейки се.

Устните му бяха омокрени от гладно облизващия се език.

Лайза отново се опита за изпищи. И отново не можа. Тя с мъка успяваше да всмукне така нужните глътки въздух в изгарящите я дробове.

Той не е истински, каза си тя.

Ако затвори очи за няколко секунди и ги стисне силно и преброи до десет, той няма да бъде тук, когато ги отвори.

— Малка кучка.

Той е една илюзия. Може би дори сън. Може би отиването й в тоалетната в действителност е само част от нейния кошмарен сън.

Но тя не провери теорията си. Не затвори очи и не преброи до десет. Не посмя.

Уоргъл направи крачка към нея, продължавайки да се попипва.

Той не е истински. Той е една илюзия.

Още една крачка.

Той не е истински, той е една илюзия.

— Ела, сладурче, дай да си хапна от тези цици.

Той не е истински, той е една илюзия, той не е истински, той е…

— Ще ти хареса, сладурче. — Тя се дръпна. — Какво хубаво телце имаш, сладурче. Колко хубаво. Той продължи да се приближава.

Лампата бе зад него. Неговата сянка падна върху нея. Призраците не хвърлят сенки.

Въпреки усмивката му, гласът му ставаше все по-дрезгав и по-отвратителен.

— Ти, глупава малка уличнице. Ще те използвам хубавичко. Дяволски хубавичко. По-добре от който и да е от твоите съученици. Няма да можеш да ходиш цяла седмица след като те обладая, сладурче.

Неговата сянка я бе погълнала цялата.

Сърцето й тупкаше така силно, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Лайза отстъпи още малко, още малко, но скоро се опря о стената в ъгъла.

Огледа се наоколо за някакво оръжие или поне за нещо, което да хвърли по него. Нямаше нищо.

Тя всмукваше с все по-голяма мъка всяка следваща глътка въздух. Чувстваше се замаяна и слаба.

Той не е истински. Той е една илюзия.

Тя не можеше да се самозаблуждава повече; тя повече не можеше да вярва, че това е сън.

Уоргъл спря на една ръка разстояние от нея. Той я изяждаше с поглед. Люлееше се настрани и се клатеше напред-назад върху пръстите на голите си крака, сякаш някаква безумна мрачна музика се засилваше и отслабваше вътре в него.

Той затвори противните си очи, люлеейки се замечтано.

Мина една секунда.

Какво прави той?

Две секунди, три, шест, десет.

Очите му все още бяха затворени.

Тя усещаше как я отнася някаква вихрушка от истерия.

Ще може ли да се шмугне покрай него? Докато той е със затворени очи? Господи. Не. Той е прекалено близо. За да се измъкне, ще трябва да се допре до него. Господи. Да се допре до него? Не. Божичко, това ще го изкара от този транс или каквото и друго да е това, и той ще я хване, а ръцете му ще бъдат студени, мъртвешки студени. Не, тя не би могла да се накара да го докосне. Не.

Тогава тя забеляза, че зад очите му ставаше нещо странно. Някакво гърчене. Клепачите вече не съответстваха на извивката на неговите очни ябълки.

Той отвори очи.

Тях ги нямаше.

Зад клепачите лежаха само празни черни гнезда.

Тя най-накрая изпищя, ала произведеният вик не можеше да бъде чут от човешко ухо. Въздухът излезе като експресен влак и тя почувства как гърлото й работи конвулсивно, но не излизаше никакъв звук, който да привлече помощ.

Неговите очи.

Неговите празни очи.

Тя беше сигурна, че тези празни гнезда продължават да я виждат. Те я поглъщаха с пустотата си.

Усмивката му не бе изчезнала.

— Котенце — каза той.

Тя продължаваше да издава беззвучния си писък.

— Котенце. Целуни ме, котенце.

Някак си тези тъмни като нощ, обрамчени с кости гнезда продължаваха да блещукат злобно.

— Целуни ме.

Не!

Остави ме да умра, молеше се тя. Господи, остави ме да умра първа.

— Искам да засмуча сочния ти език — каза настоятелно Уоргъл, избухвайки в кикот.

Той посегна към нея.

Тя се притисна силно о твърдата стена.

Уоргъл докосна бузата й.

Тя потрепери и се опита да го отдръпне.

Крайчетата на пръстите му се прокараха надолу по бузата й.

Ръката му бе ледена и хлъзгава.

Тя чу един тънък, сух, зловещ стон — „У-у-у-у-ухххххххх“ — и осъзна, че чува самата себе си. Замириса й на нещо странно, парливо. Неговият дъх? Спареният дъх на мъртвец, изхвърлен от гниещи дробове? Дишаше ли движещият се мъртвец? Вонята бе слаба, но непоносима. На Лайза й се догади.

Той наведе лицето си към нейното.

Тя се взря в избодените очи, в бездънния мрак зад тях и й се стори, че наднича през две шпионки в дълбоките камери на Ада.

Ръката му се стегна върху гърлото й.

Той рече:

— Дай ми…

Тя изпусна гореща струя въздух.

— …една целувчица.

Тя изпусна още един писък.

Този път писъкът не бе беззвучен. Този път издаде такъв звук, който изглеждаше достатъчно силен да разбие огледалата на тоалетната и да строши теракотните плочки.

И докато мъртвото безоко лице на Уоргъл се навеждаше бавно-бавно към нея, докато чуваше как писъкът отеква в стените, вихрушката от истерия, в която се въртеше, се превърна сега във вихрушка от мрак и Лайза постепенно изгуби съзнание.