Дийн Кунц
Древният враг (17)

17
ЧАСЪТ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ

Тал, Горди, Франк и Лайза седяха на червените кожени фотьойли в ъгъла на фоайето на хотел Хилтоп, който бе затворен от края на миналия ски сезон. Те бяха махнали белите калъфи от столовете преди да се строполят в тях, вцепенени от ужас. Овалната масичка за кафе все още бе покрита с плат; те се бяха втренчили в покрития предмет, неспособни да се погледнат един друг.

В далечния край на помещението, Брайс и Джени бяха застанали над окървавеното тяло на Стю Уоргъл, който лежеше на дълъг нисък бюфет до стената. Никой от седящите във фотьойлите не бе в състояние да погледне в тази посока.

Гледайки в покритата масичка за кафе, Тал каза:

— Застрелях проклетото нещо. Ударих го. Сигурен съм.

— Всички видяхме — съгласи се Франк.

— Тогава защо не се пръсна на парчета? — възрази Тал. — Застрелян от двадесеткалибров куршум. Би трябвало да направи проклетото нещо на парчета.

— Пушките няма да ни спасят — отвърна Лайза.

С далечен, отнесен глас, Горди каза:

— Можеше да бъде всеки от нас. Това нещо можеше да хване и мен. Бях точно зад Стю. Ако беше се навел или отскочил от пътя му…

— Не — каза Лайза. — Не. То искаше офицер Уоргъл. Никой друг. Само офицер Уоргъл.

Тал се вгледа в момичето.

— Какво искаш да кажеш?

Лайза беше пребледняла.

— Офицер Уоргъл отказваше да признае, че го е видял, когато то се блъскаше о прозореца. Той настояваше, че е било само птица.

— Е?

— Наистина го искаше. Само него — отвърна тя. — Да му даде урок. Но най-вече да даде урок на нас.

— Не може да е чуло какво каза Стю.

— Чуло е.

— Но не би могло да разбере.

— Могло е.

— Смятам, че му приписваш твърде много интелект — каза Тал. — Беше голямо, наистина, и не приличаше на нищо, което някой от нас е виждал преди. Но все пак то бе само едно насекомо. Една пеперуда. Нали?

Момичето не отвърна.

— То не е всесведущо — каза Тал, опитвайки се да убеди повече себе си отколкото другите. — Не е всевиждащо, всечуващо и всезнаещо.

Момичето се бе втренчило безмълвно в покритата масичка за кафе.

 

 

Потискайки гаденето, Джени преглеждаше ужасната рана на Уоргъл. Светлините във фоайето не бяха достатъчно силни, така че тя използва фенерче да изследва краищата на раната и да погледне вътре в черепа. Средата на обезобразеното лице на мъртвия мъж бе изядена до костта; кожата, месото и хрущялът ги нямаше. Дори самата кост на места бе частично разядена, като полята с киселина. Очите липсваха. Въпреки това, около раната кожата беше нормална; гладка непокътната плът имаше от двете страни на лицето, от външните краища на челюстите до скулите, кожата не бе докосната от брадичката надолу и от челото нагоре. Сякаш някой извратен художник бе създал рамка от здрава кожа, за да подчертае отвратителната картина на костите в центъра на лицето.

След като видя достатъчно, Джени изгаси фенерчето. Преди това бяха покрили тялото с калъфа на един от фотьойлите. Сега Джени дръпна покривката върху лицето на мъртвия мъж, облекчена, че покрива това скелетно озъбване.

— Е? — попита Брайс.

— Няма следи от зъби — каза тя.

— Може ли такова нещо да има зъби?

— Видях, че има уста, малка хитинова човка. Видях движещите се мандибули, когато то се блъскаше о прозореца на полицейския участък.

— Да, аз също ги видях.

— Такава уста би наранила плътта. Би трябвало да има рани. Отпечатъци от ухапване. Признаци за дъвчене и разкъсване.

— Но няма.

— Не. Плътта не прилича на разкъсана. Прилича на… разтопена. По краищата на раната останалото месо е като обгорено, като изсушено от нещо.

— Мислиш, че… това насекомо… изпуска киселина?

Тя кимна.

— И е разтворило лицето на Уоргъл?

— И е изсмукало втечнената плът — каза тя.

— О, Боже.

— Да.

Брайс бе блед като небоядисана смъртна маска, а луничките му, напротив, светеха ярко на лицето му.

— Това обяснява как е могло да нанесе толкова поражения за няколко секунди.

Джени се опита да не мисли за лицето, което се подаваше — като чудовищно видение, свалило маската на нормалното.

— Мисля, че кръвта е изтекла — каза тя. — Всичката.

— Какво?

— Тялото в локва от кръв ли лежеше?

— Не.

— Няма кръв и по униформата.

— Забелязах това.

— Трябва да има кръв. Той би трябвало да кърви като фонтан. Очните гнезда трябваше да са пълни. Но там няма и капка.

Брайс изтри лицето си с ръка — така силно, че по страните му се появи малко цвят.

— Прегледай врата му — рече тя. — Югуларната вена.

Той не се приближи до трупа.

Тя каза:

— И погледни ръцете му. Никъде няма синини от вени.

— Изпразнени кръвоносни съдове?

— Да. Мисля, че всичката му кръв е източена.

Брайс пое дълбоко въздух и каза:

— Аз го убих. Аз съм виновен. Трябваше да изчакаме подкреплението, преди да напуснем участъка — точно както каза ти.

— Не, не. Ти постъпи правилно. Там не беше по-безопасно, отколкото на улицата.

— Но той загина на улицата.

— Подкреплението изобщо нямаше да промени нещата. Начина, по който това проклето нещо се спусна от небето… по дяволите, и армия не би могла да го спре. Прекалено бързо. Прекалено изненадващо.

Тъгата бе върнала твърдостта в очите му. Той прекалено остро се чувстваше отговорен и щеше да продължава да твърди настойчиво, че е виновен за смъртта на своя подчинен.

Джени неохотно каза:

— Има и по-лошо.

— Не може да има по-лошо.

— Мозъкът му…

Брайс изчака малко и попита:

— Какво? Какво има с мозъка му?

— Няма го.

— Как така?

— Черепът му е празен. Съвършено празен.

— Откъде можеш да знаеш това, без да си отворила…

Тя го прекъсна, подавайки му фенерчето:

— Вземи това и светни в очните му гнезда.

Той не направи опит да последва нейното предложение. Очите му сега не бяха притворени. Бяха широко отворени, учудени.

Тя забеляза, че не може държи неподвижно фенерчето. Ръцете й силно трепереха.

Той също го забеляза. Взе фенерчето от ръката й и го остави на бюфета, до покрития труп. Взе двете й ръце и ги задържа в своите големи меки ръце; затопли ги.

Тя каза:

— Няма нищо зад очните гнезда, съвсем нищо, нищо, каквото и да е, освен задната част на черепа.

Брайс поглади успокоително ръцете й.

— Само една влажна кухина — каза тя. Докато говореше, гласът й се извиси и секна: — Прояло е лицето му, направо през очите, вероятно бързо колкото да премигнеш, за Бога, прояло е устата и е изтръгнало езика му, обрало е венците от зъбите, проникнало е нагоре и е погълнало мозъка, Господи, погълнало е всичката кръв от тялото, сигурно просто я е изсмукало от него и…

— По-спокойно, по-спокойно — рече Брайс.

Ала думите излизаха нескончаемо от нея:

— …погълнало е всичко това за не повече от десет-дванадесет секунди, което е невъзможно, да го вземат дяволите, направо невъзможно! Глътнало е — разбираш ли? — глътнало е килограми тъкани — само мозъкът тежи около три килограма — глътнало е всичко това за десет-дванадесет секунди!

Тя стоеше задъхана, с ръце в неговите.

Той я поведе към канапето, на което бе постлана прашна бяла покривка. Седнаха един до друг.

От другия край на стаята никой не гледаше към тях.

Джени бе благодарна за това. Не искаше Лайза да я вижда в такова състояние.

Брайс постави ръка на рамото й и й заговори с тих и успокояващ глас.

Постепенно тя се поуспокои. Тревогата й не намаля. Нито страхът. Просто се поуспокои.

— По-добре ли си? — попита Брайс.

— Както казва сестра ми — предполагам, че съм си го изкарала на теб, а?

— Никак. Да не се шегуваш? Аз дори не бих взел фенерчето да погледна в тези очи, както ти искаше. Ти си тази, която имаше смелостта да го прегледа.

— Добре, благодаря ти, че ме успокои. Знаеш как да съшиваш скъсани нерви.

— Аз ли? Нищо не съм направил.

— Значи имаш успокояващ начин на неправене на нищо.

Седяха смълчани, мислейки за неща, за които не искаха да мислят.

После той рече:

— Онази пеперуда…

Тя чакаше.

— Откъде би могла да дойде?

— От ада?

— Други предположения?

Джени потръпна.

— От мезозойската ера? — каза полушеговито тя.

— Кога е била тя?

— Епохата на динозаврите.

В сините му очи проблесна любопитство.

— Дали са съществували тогава такива пеперуди?

— Не зная — призна тя.

— Мога да си я представя как се извисява над праисторическите блата.

— Да. Нападайки дребни животни, досаждайки на тиранозаврите почти така, както ни досаждат нашите летни мушици.

— Но ако е от мезозойската ера, къде се е крила през последните сто милиона години? — попита той.

Изтекоха още няколко секунди.

— Не би ли могло да е… нещо от някоя лаборатория по генетично инженерство? — чудеше се тя. — Някакъв експеримент на рекомбиниране на дезоксирибонук-леинова киселина?

— Толкова ли далече са стигнали? Могат ли да създават напълно нови биологични видове? Зная само това, което пише по вестниците, но мисля, че ще им трябват още много години за такъв вид неща. Все още работят с бактерии.

— Сигурно си прав — каза тя. — Но все пак…

— Да. Нищо не е невъзможно, защото пеперудата е тук.

След още една пауза, тя каза:

— И какво ли още пълзи или лети наоколо?

— Мислиш за случилото се с Джейк Джонсън?

— Да. Какво го отнесе? Не е пеперудата. Колкото и да е смъртоносна, тя не може да го убие безшумно и да го отнесе. — Тя въздъхна. — Знаеш ли, отначало не се опитах да напусна града, защото се страхувах да не разнеса някаква епидемия. Сега не бих се опитала, защото зная, че няма да се измъкнем живи. Ще ни спрат.

— Не, не. Сигурен съм, че ще се измъкнем — отвърна Брайс. — Ако успеем да докажем, че тук не става дума за никаква зараза, ако хората на генерал Копърфилд могат да установят това, тогава, разбира се, ти и Лайза ще бъдете отведени веднага на безопасно място.

Тя поклати глава.

— Не. Тук има нещо, Брайс, нещо по-коварно и много по-ужасно от пеперудата, и то не иска ни пусне да си отидем. То иска да си поиграе с нас преди да ни убие. Няма да пусне никой от нас да си отиде, така че по-добре да открием как да се справим с него преди то да се е уморило от играта.

 

 

В двете зали на огромния ресторант на хотел Хилтоп столовете бяха вдигнати върху масите и покрити със зелени найлонови покривала. В първата зала Брайс и останалите махнаха найлоновите покривки, свалиха столовете от масите и започнаха да подготвят мястото като за трапезария.

Във втората зала трябваше да отнесат мебелите, за да направят място за матраците, които щяха да донесат от горните етажи. Точно бяха започнали да изпразват тази част от ресторанта, когато чуха далечния, но несъмнен шум от автомобилни двигатели.

Брайс отиде до стъклените врати на терасата. Погледна наляво, надолу по хълма, към Скайлайн роуд. По улицата се качваха три полицейски коли с мигащи червени сигнални светлини.

— Пристигнаха — каза Брайс на останалите.

Той бе разглеждал подкреплението като вдъхващо увереност голямо попълнение на техния намалял контингент. Ала сега разбираше, че десет души повече едва ли са по-добре от един повече.

Джени Пейдж имаше право, когато каза, че животът на Стю Уоргъл вероятно нямаше да бъде спасен, ако бяха изчакали подкреплението преди да напуснат полицейския участък.

Всички лампи в хотел Хилтоп и всички лампи по главната улица замигаха. Намаляха. Угаснаха. И отново светнаха след секунда на тъмнина.

Беше 11:15, неделя вечер, и времето отброяваше минутите до часа на вещиците.