Майн Рид
Пълзачи по скали (58)

Глава LIX
УЛАВЯНЕ НА ЩЪРКЕЛИТЕ

Нашите пътешественици наблюдаваха недоволно и разочаровано отлитането на птиците, а за Фриц съществуваше опасност от строго наказание. Той заслужаваше наказание и щеше да го получи незабавно — защото Гаспар бе застанал вече до него с вдигната ръка, — ако едно възклицание на Карл не бе накарало младия ловец да отпусне ръка, спасявайки по този начин Фриц от „натупването“, което го заплашваше.

Карл не бе извикал, за да го спаси. Викът се дължеше на съвсем друга причина и беше толкова неочакван, че Гаспар забрави веднага виновника и се обърна към брата си.

Карл бе втренчил поглед в отлетелия щъркел, към чиято опашка Фриц си бе позволил такава недопустима свобода.

Карл не гледаше увисналата под опашката разкъсана перушина, а дългите крака, прострени при бързото отлитане косо надолу и назад. Странното възклицание се дължеше всъщност не и на тях, а на нещо привързано на един от тях, което лъсна с металически блясък на слънцето.

То беше жълтеникаво — като злато или полиран бронз; но святкането на слънчевите лъчи по повърхността му пречеше на зрителите да определят какво е.

Недоумяваха всъщност само Гаспар и Осару. Карл позна веднага лъскавия метеор, който светна за миг пред погледа му като лъч от надежда, а след това бавно, но сигурно се отдалечи, изоставяйки го пак в предишното отчаяние.

— О, братко! — извика той, когато щъркелът отлетя. — Каква зла участ!

— Зла участ ли? Какво искаш да кажеш, Карл?

— Ох, ти не знаеш колко близо беше възможността да се спасим! Но уви! Пак ще я изтървем!

— Искаш да кажеш, че ще изтървем птиците ли? — запита Гаспар. — Та какво от това? Не вярвам, че те биха могли да изнесат въжето; каква полза тогава и да ги уловим? Месото им не се яде; а перушината им, колкото и да е скъпа, не ни трябва.

— Не, не — възрази бързо Карл. — Не е там работата, не…

— А къде тогава? — запита Гаспар, малко изненадан от несвързаните приказки на ловеца на растения. — Какво искаш да кажеш?

— Погледни нагоре! — каза Карл, като посочи за пръв път отлетелите щъркели. — Виждаш ли нещо да блести?

— На крака а единия щъркел ли? Да, виждам… някакъв жълт метал… Какво ли е?

— Зная какво е — отговори огорчено Карл, — много добре зная. Ох, ако бяхме уловили птицата, щяхме да се спасим. Но безполезно е да скърбим сега. Тя отлетя, уви!… А ти, Фриц, направи днес нещо, за което всички ще съжаляваме… може би цял живот.

— Не разбирам за какво трябва толкова много да съжаляваме, братко — каза Гаспар. — Ако е за отлитането на щъркелите, може би изобщо е трябва да съжаляваме. Защото те не бързат да ни напуснат въпреки негостоприемното държане на Фриц. Погледни ги! Кръжат във въздуха, като че имат намерение отново да кацнат. А погледни Осару, който ги подмамва с нещо. Уверен съм, че старият шикари ще успее да ги върне. Той познава много добре нрава им.

— Милостиви боже! — извика Карл, като погледна най-напред летящите щъркели, след това индуса. — Дано успее! Ти, Гаспар, улови Фриц, за да помогнеш на Осару! За нищо на света не пускай кучето… за нищо на света! От това зависи спасението ни!

Все още изненадан от възбудата на брата си, Гаспар побърза да изпълни нареждането му и изтича да улови Фриц. Той стисна кучето между нозете си и го улови здраво с ръце.

Всички — в това число и Фриц — гледаха сега Осару. Гаспар следеше движенията му с неопределен интерес! А Карл — с трепет и тревога.

Хитрият шикари не бе дошъл неподготвен. Предполагайки, че улавянето на щъркелите може да се окаже мъчно, той се бе снабдил предвидливо с примамка, която би могла да ги привлече в обсега на примката му, ако птиците са страхливи. Примамката беше едра риба, взета от килера, която той размахваше, за да привлече вниманието им. Отдалечил се бе от другарите си, особено от Фриц, когото бе изгонил настрана. Застанал на едно възвишенийце към края на езерото, той използваше всичката си хитрост, за да върне птиците, неволно принудени да отлетят.

За Осару, както и за другите, беше очевидно, че птиците бяха отлетели по неволя, защото личеше, че са уморени и желаят да си починат.

Осару не загуби време да мисли дали това желание би ги върнало отново на земята. Щом се увери от държането им, че са забелязали рибата в протегнатата му ръка, той захвърли по-далече от себе си изкусителното парче и зачака последиците.

Те бяха пълна и почти незабавна сполука. Държанието на Осару не можеше да събуди никакво подозрение у щъркелите. Те познаваха много добре и мургавата му кожа, и индуското облекло; и при все че го виждаха сега в непознат, далечен край, нямаха основание да го смятат за неприятел.

Те се страхуваха само от Фриц. Но Фриц беше далеко, та нямаше защо да се боят от него.

А празните стомаси и захвърлената на тревата риба налагаха бързо решение — птиците се престрашиха, кацнаха без колебание и се нахвърлиха едновременно върху желаното парче, което всяка се стараеше да грабне първа.

Тъй като едната птица бе захапала рибата за главата, а другата за опашката, започна борба коя да я глътне цяла. Всяка нагълта в широкото си гърло голяма част от тялото, докато най-после двата клюна се доближиха до средата му и почнаха да се удрят.

Никой не искаше да отстъпи на другия, затова никой не изпускаше рибата и странната борба продължи така няколко мига.

Но тя продължи не докато искаха двете страни, а докато желаеше Осару, който се втурна към тях, разпери широко ръце и улови и двете улисани птици в прегръдка, от която те напразно се мъчеха да се освободят.

С помощта на Карл и Гаспар, който бе вързал междувременно Фриц за едно дърво, огромните птици бяха укротени и здраво завързани.