Майн Рид
Пълзачи по скали (33)

Глава XXXIII
КОЗИ И ОВЦЕ

Тъй като дивата коза стоеше на същото място без никакви изгледи да се оттегли или дори да мръдне, те продължиха да я наблюдават. Но не в мълчание; и докато животното стоеше така, като че чакаше да го нарисуват, Карл го обрисува с думи, говорейки на двамата си другари, но главно за сведение на Гаспар.

— Дивата коза — каза той — е отдавна известно животно, за което кабинетните естественици са писали много глупости, както за почти всички животни по света. Въпреки всичко разправяно за него, то си е една обикновена коза — дива наистина, но все пак само коза, която прилича твърде много по навици и външност на опитоменото животно със същото име.

Всеки знае, че има толкова различни породи питомни кози, колкото са страните, където те се срещат. Всъщност видовете кози са дори повече от страните, където те се срещат, защото нерядко в пределите на една и съща страна се намират три-четири различни породи, както е в самата Великобритания. Тези породи се различават помежду си почти толкова, колкото различни породи кучета, затова зоолозите са правили най-различни предположения от какъв вид дива коза са произлезли всичките.

— Според мене — продължи ловецът на растения — питомните кози, които се срещат у различни породи по света, не произлизат само от един първоначален вид дива коза, а са питомци на няколко вида диви кози, както и питомните овце произлизат от няколко вида диви овце, при все че мнозина зоолози отричат и този всеизвестен факт.

— В такъв случай трябва да има различни видове диви кози, така ли? — запита Гаспар.

— Има — отговори ловецът на растения, — при все че не са особено много, може би не повече от дванадесетина. Досега на зоолозите не са известни и толкова, тоест установени и описани като отделни видове са по-малко от една дузина. Но несъмнено е, че когато областите в Средна Азия и Африка с огромните им планински вериги бъдат изследвани от учени естественици, ще се установи поне този брой.

Умуващите систематизатори, които определят родовете и видовете по някой мъничък израстък върху зъб, са създали вече чудесна бъркотия в рода на козите. Като не се задоволяват да причислят всички кози към един и същи род, те ги подразделят на пет рода — При все че към всеки род причисляват само по един вид! — като увеличават по този начин без полза наименованията, а заедно с това усложняват и затрудняват изучаването на въпроса.

Няма съмнение, че и дивите, и питомните кози — включително ибексът, който е истинска дива коза, съставят отделно семейство в животинското царство, което се различава лесно от елените, антилопите и говедата. Дивите кози приличат твърде много на дивите овце и двата вида не могат да се различават по това, че козите са покрити с козина, а овцете с вълна, както е при питомните породи. Защото в диво състояние и козите, и овцете са покрити с козина; а в много случаи козината и на двата вида е къса като козина на елен или антилопа. Дори когато дивите кози не могат да се различат по никакви външни признаци от някои видове диви овце, родът може да се установи по известни отлики в нрава им. Козата е по-смела и по-дръзка; и дори в диво състояние козата има навици, съществено различни от тия на овцата.

Животното, което виждаме над нас — продължи Карл, като погледна застаналото на скалата четириного, — е чисто и просто една дива коза. Тя не е единствения вид дива коза, която живее в Хималаите, защото тук се среща итахир — много по-едро и по-силно животно от нея. Предполага се, че когато тия огромни планини бъдат изцяло претършувани (Карл се усмихна на употребената от него не съвсем научна дума), ще се открият още един-два вида.

А тази дива коза не е единственият познат досега вид — продължи той, — защото в Европейските Алпи се среща един вид, познат под името „щайнбок“; друг, наричан тур, се среща в Пиренеите, трети, наричан цак, в Кавказ; единдва други вида се срещат в Африка.

Що се отнася до животното, което е пред или по-точно над нас — продължи Карл, — то се различава твърде малко от другите от същия род, а тъй като и външността, и навиците му са били много сполучливо описани от — един известен ловец и същевременно съвършен естественик, най-добре ще е просто да ви предам неговото описание, което дава почти всички достоверно установени подробности за хималайската дива коза.

Мъжката дива коза — пише уважаваният автор — е голяма почти колкото тахира (той има предвид другия добре известен вид хималайска дива коза, много по-голяма от всички видове питомни кози). По времето, когато се сменя, козината й има сив оттенък, а през останалото време е жълтокафява. Убивал съм обаче млади животни — и мъжки, и женски, на които козината беше червеникава като на елен. Но никога не съм видял обаче възрастна мъжка дива коза с козина от този цвят, навярно защото тя живее много по-високо и сменя козината си в много по-късно годишно време. Козината е къса, а влакната й са като у дивия овен или у дивите овце; в студените месеци е примесена с много мека и пухкава вълна и се сменя през май и юни; в участъците, където по това време има стада, всички храсти и островърхи скали са покрити с падащата зимна козина. Красивата външност на дивия козел се дължи главно на благородните рога, с които природата го е надарила. У възрастните животни красиво извитите назад рога са от три до четири фута дълги, а окръжността им в основата достига до единадесет инча. Много нарядко рогата достигат повече от четири фута кина, но чувах, че е имало до четири фута и триадите им, дълги от шест до осем инча, са черни и редки. Женските, със светла сивокафява козина, са на ръст само една трета от мъжките; рогата им са кръгли и заострени, от десет инча до един фут дълги. Те са, общо взето, чистички, пъргави и нежни.

През лятото обикалят навред по най-високите достъпни места, където могат да си намерят храна — често на няколко прехода от зимните им местожителства. Това преселение започва още щом се стопят снеговете и се извършва постепенно — животните минават от един хълм на друг, като престояват навсякъде по няколко дни.

През това време мъжките стоят на големи стада отделно от женските; понякога в такова стадо могат да се видят до стотина козли. През деня се движат нарядко. Обикновено почиват и спят — било в снежни леговища в доловете, било по скалите или каменистите склонове на голите върхове, извън растителната зона. Понякога, но много нарядко, лягат по тревистите участъци, където са пасли. Привечер тръгват да пасат, често на няколко мили от мястото на почивката. Отначало се движат бавно, но ако им предстои да изминат значително разстояние, скоро ускоряват ход и твърде често цялото стадо почва да тича така, че едва стъпва на земята. От разкази на туземци можем да заключим, че дивите кози остават по високите места до края на октомври, когато започват да се събират с женските и слизат постепенно към зимните си местожителства. Женските не скитат толкова много и толкова далеко — някои остават на едно и също място през цялата година, тези, които посещават далечни хълмове, спират много по-долу от мъжките и съвсем нарядко минават извън растителната зона. Те раждат малките си през юли и обикновено близнят; но и те, като други стада животни, остават често ялови. Дивата коза е хитро животно, надарено с много остро зрение и силно развито обоняние. Тя е много подвижна и толкова плашлива, щото само един изстрел по някое стадо понякога стига, за да го прогони от хълмистата местност, където се е намирало. Дори без изстрел, самата поява на човек около свърталищата им има често същите последици. По време на нашите скитания сме се натъквали на много такива примери, един от които ни бе даден от първото стадо възрастни самци, което срещнахме. Те бяха в началото на долината Асрунг и ние ги зърнахме тъкмо когато слизаха по хълма, за да пасат — едно прекрасно стадо от стотина самци. Беше на мръкване, а до стана ни беше далеко. Благоразумието подсказваше: „Не ги закачайте до утре“, но възбуждението надделя и ние се опитахме да ги издебнем. Тъй като оставаше много малко до мръкване, трябва да сме поизбързали и да сме се приближили недотам внимателно, както бихме постъпили, ако имахме повечко време. Както и да е, не сполучихме, защото много време преди да стигнем до мястото, откъдето бихме могли да стреляме, някои ни бяха усетили и цялото стадо избяга, без да можем да дадем нито един изстрел. Като не бяхме стреляли и изобщо не бяхме ги изплашили с нищо, ние се надявахме, че ще ги намерим на другия ден; но и този ден, и още няколко след него минаха в безплодни търсения. Козите бяха напуснали окончателно тази област.

Всички читатели на естествена история са запознати с чудната способност на дивите кози да се катерят и скачат. И при все че не могат (както се разправя в някои книги), да подскочат и да се задържат на рогата си, докато успеят да стъпят отново на земята, тези, наглед тежки животни, могат да минат като по чудо из най-недостъпни места. Нищо сякаш не може да ги спре, нито да попречи на минаването им. Човек мъчно може да забрави, ако е видял това, как стадо, по което е бил даден изстрел, хуква направо из някоя наглед непроходима местност: по голата повърхност на почти отвесна скала, след това по страхотен склон или нанадолнище, покрито с пясък и чакъл, който се свлича от най-малкото докосване, как потъва в пропасти, от които бихте казали, че няма изход, и излиза почти веднага на отсрещния им бряг. То не се отклонява ни на косъм от поетата посока, а в същото време се носи над земята със скорост от петдесетина мили в час. Твърде малко, а може би и никои животни не могат да се мерят по издръжливост и бързина с дивата коза.